Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

37.
Среща

След неприятна, почти през цялото време мълчалива борба със студа и дебелите преспи Каран, Малиен и Лиан се промъкнаха тихомълком в Туркад през вход, който Малиен знаеше. Завариха града зашеметен и порутен, но не и покорен. Жителите му си бяха все същите вироглавци, вършеха порочните си дела крадешком, както винаги. Дори Игър не бе успял да прочисти Туркад от покварата.

В една от десетките гостилници на крайбрежната улица намериха Шанд. Той прегърна небрежно Каран и с явно безразличие стисна ръцете на Малиен и Лиан.

— Какво те прихваща? — попита Каран, когато тръгнаха с Шанд към квартирата му.

— Прахосвам безценни дни от малкото, които ми остават, за да се съобразявам с глупаци и да помагам на злодеи — сърдито отвърна той. — Отърва ли се и от този проблем, отивам си в Тулин и няма да стъпя повече тук.

— Ще ми кажеш ли какъв е проблемът?

— Всеки гледа да докопа нещо.

— За кого говориш?

— За Игър, Мендарк, да не споменавам и зейнката Хения! През последната година тя се изметна от уговорките си поне половин дузина пъти. Измамна кучка, като всичките си сънародници.

Лиан провеси нос и се извърна. Каран се помъчи да пропъди неловкостта с майтапчийски тон:

— Ами хората са си такива по природа, би трябвало да знаеш, че са непоправими.

— Моята природа пък ми подсказва да си ходя вкъщи и там да се скрия от проблемите. Тулин ми е необходим, както ти се нуждаеш от Готрайм.

— Обсъдихте ли с Мендарк изчезналите от Чантед рисунки?

— Корабът му още не е пристигнал.

Шанд се бе настанил в наглед западнала къща с опушени каменни стени и олющена мазилка. Под вечно сивеещото зимно небе на Туркад тя имаше доста мърляв вид.

— Що за бърлога… — изсумтя Лиан, макар че преди година щеше да сметне тази сграда за същински палат в сравнение със студентската му квартира. — В този град не са ли чували за боядисване?

— Ти ли ще си платиш покрива над главата? — неприветливо подхвърли старецът.

— Нямам пари.

— Тогава си дръж езика зад зъбите. Не искам да привличаме внимание. Съюзи и съглашения, сключени в разгара на битката, след преживелиците в Катаза или насред безводната пустош може и да не важат, след като Игър си възвърна могъществото и разполага с армиите си.

— Надут пуяк — изсъска под носа си Лиан.

Каран понечи да каже нещо, но стисна устни. Открай време ненавиждаше Туркад. По всичко личеше, че престоят им ще е непоносим.

Вътре обаче се убедиха, че квартирата на Шанд е добре обзаведена и приятна за окото, макар и студена заради вечния недостиг на дърва в града. Щом се настаниха, Малиен отиде да види как е Тенсор. Каран реши да не ходи никъде, за да не харчи пари. Често се изкушаваше да продаде сребърната верижка, но сърце не й даваше, защото я свързваше с Лиан. Погледнеше ли я, припомняше си катеренето по Голямата кула… и следващата нощ.

Предпочиташе да седи с бележника си пред жалкото огънче в стаята. Трудно се откъсваше от мислите за възстановяването на Готрайм и обработването на градините нагоре по склона. Както и да пресмяташе, не можеше да си позволи тези разходи. И все пак усилията да съгради наново имението я радваха повече от всичко в досегашния й живот. Това беше нещо истинско, тъкмо каквото й бе нужно.

Лиан тънеше в униние. Не издържаше да е затворен между четири стени с Шанд, който не криеше презрението си. Нямаше избор. Излезе да се поразходи, но противното време го потисна още повече. Останал без пукната пара, той беше принуден да плаща с разкази за пиенето в кръчмата, а хората там искаха да слушат само най-просташки вицове и историйки. Върна се късно вечерта още по-обезсърчен.

— Къде беше? — сопна му се Шанд, щом отвори вратата.

— Дрънках измишльотини, за да пийна нещо.

— Дано не си се раздрънкал и за Огледалото!

Лиан понечи да му се озъби, но се отказа и отиде в другата стая. Тръшна се на леглото. Напоследък бе успял да намрази стареца.

— Ето, пак се почна! — кипна Шанд. — Ще издаде всичките ни тайни!

— Не го ли чу какво ти каза? — язвително подхвърли Каран.

— Добре го познавам!

 

 

И през втория ден беше същото, и през третия. Лиан си облече палтото и Шанд пак го подхвана.

— Предпочитам да стоиш тук. Не бива точно сега да се говори за нас.

— Да, но ми писна от вашите отровни погледи и заговорническото шушукане зад гърба ми.

— Доверието трябва да се заслужи! — разяри се старецът.

— Ха, как ли пък някой зейн ще заслужи твоето! Опитах се, и какво получих? Откакто се запознахме, ти все се заяждаш с произхода ми.

— И се оказа, че съм бил прав — кресна Шанд, — както казах и на Каран в Тулин.

— Шанд!… — вцепени се тя, но злото вече бе сторено.

— О, призна ли си най-сетне, ухилен лицемер такъв! Но аз си знаех още оттогава. Каран, чух в Тулин, че се съгласи да ме предадеш. Как можа?

Тя скочи толкова рязко от стола, че катурна масата. Свещта тупна на пода и Шанд се хвърли да я вдигне.

Лиан ги изпепели с поглед и затръшна вратата. Каран не беше на себе си.

— Не мога така, Шанд! — изхлипа тя. — Двамата, които са ми най-близки, са готови всеки миг да се хванат за гърлото.

Старецът нямаше намерение да отстъпва.

— Предупредих те. И преди съм виждал подобно обсебване.

— Предпочитам да се доверя на собствения си разум. Престани да изкарваш Лиан от кожата му, не го закачай.

— Разумът ти е замъглен от чувствата ти към Лиан.

— А твоят — от вкоренената ти злоба към зейните! — избухна Каран. — Проклет да си, Шанд! Ти си само един дърт гадняр! Повече не искам да чувам и думичка от тебе.

Той се стъписа, после й обърна гръб, отиде в съседната стая и затвори вратата. Излезе оттам след около час.

— Съжалявам, Каран. Държах се глупаво.

Тя го погледна нещастно, плъзна пръсти през рошавата си коса и пак наведе глава над бележника. В сиянието на свещта косата й блещукаше като червено злато.

Шанд постоя вторачен в нея. „Ех, да имах такава дъщеря…“ Пак се надигаха твърде нерадостни спомени и той посегна към бутилката на лавицата над огнището. Каран се озърна, щом чу чегъртане на стъкло по камък. Старецът не надигна бутилката, а я протегна към нея. Тя завъртя глава по навик — дори половин бутилка й размътваше главата и отнемаше желанието й за работа през целия ден. Все пак долови нещо в изражението му и се разколеба.

— Не искам направо от шишето — промърмори Каран, отмести масичката към стената, намери две чаши в шкафа и ги напълни.

Седнаха един до друг, отпиваха вино и мълчаха.

— Искаш ли още? — промълви Шанд, когато опразниха чашите.

— Защо не? Още с първата чашка изчезна всяка надежда да си подредя сметките тази вечер.

Щом изпиха и вторите чаши до половината, тя остави своята.

— Шанд, какво ти е?

Той тръсна глава, после се взря в нея с хлътналите си зелени очи.

— Имах дъщеря. Загубих я отдавна… А как я обичах!

Набръчканото лице се разкриви от скръб, която щеше да трови живота му до последния миг. Каран му съчувстваше с цялата си душа.

— За всичко съм виновен аз. Не се грижех както трябва за нея и ми я отнеха. Един ден имах всичко на този свят, а на другия — нищо. Никога няма да я забравя. И ще помня как не спазих обещанията си. Тя беше толкова хубаво дете… Днес е рожденият й ден.

— Затова ли се отказа от Тайното изкуство?

Старецът се сепна.

— Как се досети?

— Знаеш необичайно много, живял си твърде дълго, освен това… — Каран се почувства неловко и се опита да обърне всичко на шега — …си прекалено мъдър.

— Виж, мъдър не съм. Помисли какво сторих на тебе и на Лиан. Извинявай. Ще се помъча да бъда по-сдържан. — Усмихна се на някаква своя мисъл. — Понякога ми напомняш за нея. Да, ти позна. В прастари времена се занимавах с Тайното изкуство и имах своите скромни успехи. Днес за това знаят само Мендарк и Надирил. И ти. Умолявам те да не го споделяш с никого. Обичах безумно, бях богат, могъщ и горделив. Все се надценявах и постоянно се набърквах в ходовете на съдбата, за да ги променя. Занимавах се с делата на кого ли не, но не и със своите. Накрая загубих всичко, дори дъщеря си. Оттогава се смениха много поколения, а болката не отслабва. Ти си първата, с която споделям.

„Може би затова скръбта ти не стихва.“

— Как се случи?

— Не знам точно, но съм убеден, че зейните успяха да ми отмъстят за нещо, което им причиних във вече забравена епоха. Кой друг би пожелал да го направи? Ето защо бях толкова… Е, ясно ти е. Дъщеря ми я нямаше и въпреки всичко, което направих — а аз можех какво ли не, повярвай ми — дори не успях да науча и вест за нея. Убедих се, че няма смисъл и полза от богатството и властта, от мъдростта… а и от Тайното изкуство. Отказах се от тях, от всички задължения и отговорности, и избрах простичкия живот в Тулин. Нямах по-сериозна работа от цепенето на дърва и поддържането на огнищата, имах задължения единствено към съдържателя, той пък ми се отплащаше с храна, питие и подслон. Откровено казано, скоро открих, че тъкмо този живот ми допада.

Каран поизви вежда. „Ти май си вярваш, но се съмнявам, че е толкова лесно да отхвърлиш миналото величие.“

— И какво те накара да напуснеш Тулин след толкова време?

Шанд се зазяпа в пламъците. Сега горяха нацепени дъски от съседната къща, разрушена през войната. Една треска стърчеше като шип и той наблюдаваше как от нея се вие пушек и дървото се овъглява бавно.

— Какво ме накара ли? — промълви разсеяно. — Ами баща ти, кой друг.

— Баща ми ли?

— Познавах го добре. Нали ти разказвах?

— Помня, разбира се.

— Няма да те лъжа, че с него бяхме най-близки приятели. Не можеше да се случи, защото се различавахме по нрав. Но той ме разбираше, когато спомените ме терзаеха най-силно. Вестта за смъртта му ме потресе. За човек като него си мислиш, че ще живее вечно. И когато чух зова на мислите ти от развалините над Тулин, припомних си, че имам свой дълг.

Щом се уверих коя си, миналото се пробуди у мен и ме хвърли в тежка душевна борба, която се развихря с всеки ден. Това размотаване, за да чакам какви ще бъдат прищевките на Мендарк, когато мога да си бъда у дома в Тулин и да си върша работата, ме докарва до бяс!

Той удари с юмрук по масата и празните чаши подскочиха.

 

 

Каран будува до късно. Въпреки изпитото вино пак се зае със своите планове и неспирно напрягаше ума си да измисли как би могла да ги осъществи. Шанд спеше отдавна, а Лиан още не се бе върнал. Накрая и тя си легна, но късно през нощта я събуди някаква врява на улицата. Сърцето й заблъска в гърдите. Къде ли беше Лиан? Ясно къде — в някоя пропаднала кръчма, налива се с намерени за през нощта приятелчета, които сигурно са най-долни отрепки. Тя пак се унесе.

Сутринта пък я сепна приглушен разговор навън, после Шанд отвори вратата. Тя изви глава, за да не гледа в яркия фенер.

— Лиан ли дойде?

— Не, няма го още.

Предчувствието от нощта отново присви стомаха й. Каран скочи от леглото и се облече светкавично.

— Какво ти става? — учуди се Шанд.

— Нещо се е случило. Отивам да го търся.

— Никога няма да го намериш в този град.

— Ако аз съм в беда, той ще ме потърси.

Тя облече палтото и взе шапката от закачалката.

— Искаш ли да дойда с тебе? — попита старецът неохотно, а погледът му се стрелна към бутилката на лавицата.

— Предпочитам да съм сама. А ти с кого говореше преди малко?

— С вестоносец. Мендарк е пристигнал преди няколко часа. Казват, че изглеждал като сдъвкан и изплют.

— Ще си има ли неприятности с Игър?

— Твърде вероятно е, но аз си знам, че ще потърсят път към разбирателство, докато им е взаимно изгодно.

Каран обикаля цял ден из калните улици, разпитва във всяка кръчма, която зърна, но от Лиан нямаше и помен. В този лабиринт от криви улички дори дарбата нищо не й подсказваше.

Върна се в квартирата, щом се свечери. Не смееше да ходи сама из онези квартали по тъмно. Започваше да я тресе и очакваше простудата да я събори. Когато Шанд я попита научила ли е нещо, тя завъртя глава и отвърна:

— Никаква следа от него. Ти нищо ли не чу?

— Не.

— Сполетяло го е нещо лошо.

— Така изглежда. Дано не е…

Тя се подразни.

— Не започвай! Не е свързано с Рулке!

— Откъде знаеш?

— Знам! Лиан е в опасност. Шанд, трябва да ми помогнеш. Имаш познати тук. Моля те.

Старецът явно се питаше как да постъпи и тя добави:

— Убедена съм, че и баща ми би те помолил за същото.

Колкото и да умуваше, Шанд не измисли как да се измъкне.

— Е, мога да попитам старата си приятелка Юлис, ако още е между живите. Ще отида при нея сутринта.

— Не може ли сега? — отчаяно се примоли Каран.

 

 

Лиан скиташе из тъмния Туркад с неговия вятър, дъжд и дим от безброй комини, заради който по улиците сякаш се стелеше мазна жълтеникава мъгла. Не знаеше къде да се дене, защото имаше в джоба си само няколко грайнта от разказването на мръсотии. Не му се искаше и тази вечер да се подлага на същото унижение. Вървя часове наред и влажните му дрехи се вмирисаха на пушек.

Чувстваше се жалък като всеки бродяга или пияница, край които минаваше, без да среща погледите им, а и те се извръщаха равнодушно. Късно след полунощ кривна в уличка, която му се стори смътно позната. Ами да — Талия го бе довела тук, за да се промъкне крадешком в Цитаделата преди злополучния Голям събор. Ето я и къщата… само че от нея бяха останали само опожарени стени. Клекна на завет в един ъгъл.

Спомняше си тайния тунел, който започваше в подземието. Намери го, като тупна неволно през нацепения капак, удари си коляното в парчетии и си поряза ръката. Опипваше слепешком и за негова изненада част от стената поддаде под тежестта на тялото му.

Бръкна в джоба си за парченцето свещ, което винаги носеше, отскочи да го запали от уличен фенер и се върна в подземието, като пазеше пламъчето с шепа от вятъра и дъжда. Наложи се да разчисти немалко отломки, за да избута фалшивата стена и да пропълзи в тунела. Затвори люка зад себе си, изправи се и постоя нерешително, загледан в подскачащите сенки по пръстените стени.

Новият шанс да проникне в Цитаделата бе чиста случайност, но Лиан вече прехвърляше в ума си възможността архивите да крият отговори на немалко от измъчващите го въпроси. Сред тях изпъкваше и стремежът да научи какво всъщност се е случило по времето, когато е създадена Нощната пустош.

Защо пък не? Какво имаше да губи, дори и да го заловяха? Вдигна свещта пред себе си и тръгна по тунела. В края му откри вдлъбнатините, които при натискане отваряха тайната врата. Плочата се завъртя и Лиан се дръпна навреме, защото помнеше неумолимия й натиск. Зърна и тъмното петно от отдавна съсирена кръв, останало от смазания крак на стража при предишното му идване тук.

Свърна към архива, но се сети, че вратата обикновено е заключена. Все пак продължи и с облекчение я завари отворена, а в един от коридорите мъждукаше фенер.

Обиколи и се увери, че няма никой. В един от ъглите на огромното помещение се натъкна на хранилище със стени от стомана, чиято врата, макар и със сложна ключалка, също зееше. И този път Лиан не устоя на любопитството си.

Вмъкна се и скоро откри защо хранилището е толкова укрепено — съдържаше най-тайните протоколи на Съвета. На множество рафтове бяха наредени томове с един и същ надпис: „Забранените опити“.

Замая му се главата от вълнение. Недостъпни знания! Дори за миг не се замисли, че със самото си проникване тук извършваше престъпление. Не му хрумна и да се запита защо вратите са отворени, а и защо толкова лесно се е добрал до подобни архиви, обикновено забулени със заклинания. Свали първата книга от рафта и я разтвори с треперещи ръце.

Времето минаваше неусетно. Но изведнъж нещо го накара да се огледа. Игър нехайно се бе облегнал на рамката на вратата. Сърцето на Лиан сякаш пропадна в петите.

— Здрасти, Лиан — промълви Игър със зловеща усмивчица, а изражението на мътните му очи беше неразгадаемо. — Какво правиш тук?

Лиан се вцепени от ужас.

— Търся документи… за Нощната пустош — смънка той, но и в собствените му уши оправданието прозвуча неубедително. — Имам разрешение от Мендарк.

— Да ровичкаш в тайния архив на Съвета ли? Ама че лъжец! А корабът на Мендарк дори не е акостирал в пристанището! Ела с мен. Ще те настаня в моите тъмници по-уютно, отколкото заслужаваш.

Ръката му се стрелна и стисна китката на младежа като с белезници. Поведе го към подземията. Лиан очакваше безпощаден разпит, но някой дойде при Игър със спешно известие и той не се върна вече.

 

 

Нищо не се чу за първата среща на Игър и Мендарк. Сигурно бяха стигнали до някакво споразумение, защото Игър освободи горните етажи на Цитаделата и се премести в старата крепост, но хората му контролираха долните етажи и тъмниците.

Мендарк отново заемаше официално поста Магистър и се зае да възстанови връзките и влиянието си. Мълвата преувеличаваше неговите успехи и не липсваха желаещи да му служат. Странното обаче беше, че никой не виждаше лицето му. Неговите помощници разпределяха задачите, а когато се появяваше пред хора, Мендарк носеше голяма качулка с воал отпред.

 

 

Каран не заспа цяла нощ, но Шанд не се върна. Ставаше й по-зле от простудата. Тя придремваше на стола пред огнището, когато старецът се прибра най-сетне, напълно изнемощял.

— Някакви новини? — изгъгна тя с болното си гърло.

— Научих къде е Лиан.

Той окачи мокрото си палто пред огъня.

— Но къде е той? Добре ли е?!

— В цитаделата. Затворен е в тъмниците на Игър.

Каран подскочи и започна да се щура из стаята в търсене на ботушите си.

— Трябва да го измъкнем оттам. Знаеш какво ще му стори Игър!

— Каран, не можеш!

— Тогава поне ще го видя.

— Не те съветвам.

— Само не подхващай това отново…

Шанд я хвана за раменете и почти опря лицето си в нейното.

— Научих още нещо тази нощ.

Тя се тресеше — ту се сгорещяваше, ту измръзваше.

— Какво има?

— Игър иска да докопа не само Лиан, но и тебе.

Защо пък и нея? Пак ли се почваше? Всъщност знаеше. Игър изобщо не й бе простил кражбата на Огледалото. Нали й бе казал в очите, че рано или късно ще си отмъсти?

— И все пак съм длъжна да отида — заинати се Каран. — Лиан рискува толкова пъти живота си заради мен.

— Игър може да предвиди как ще постъпиш. Това не е риск, просто ще му паднеш доброволно в ръцете.

— И какъв съвет ще ми дадеш, като мой приятел?

Старецът осъзнаваше неловкото положение, в което се бе озовал, но нямаше как да не отговори.

— Ами… В момента Мендарк отвлича вниманието на Игър. Ако опиташ да подкупиш някой от стражниците… Само че рушветът трябва да е грамаден, защото човекът ще бъде принуден да си плюе на петите и никога вече да не се мярка в този град.

Каран стисна устни. Нямаше смисъл да си брои парите, но поне притежаваше една ценна вещ.

— Когато излезеш в града, ще направиш ли нещо за мен? — попита дрезгаво.

Свали сребърната верижка от шията си. Толкова я харесваше…

— Лиан ми я подари в Катаза. Намерихме я под леглото на Кандор. Ще я занесеш ли на някой търговец?

Старецът разгледа накита.

— Много жалко, че искаш да я продадеш. Това е невероятно древна скъпоценност… — каза той объркан.

— Принудена съм!

— А защо да не ти дам аз…

— Не! Продай я и толкова.

— Така да бъде, но не очаквай купища пари. Ценна е като старинен накит, не заради среброто. Такива вещи поевтиняват при война. — Шанд поднесе верижката към фенера. — Като я пипам, напомня ми за някого!

— На закопчалката е гравирано име — Фиакра. За нея ли те подсеща?

Той поднесе неуверено накита към очите си, после го стисна в шепа.

— Не. За пръв път чувам това име.

След като Шанд излезе, Каран съжали за решението си, но беше прекалено късно да се откаже.

 

 

Старецът се бе върнал току-що, когато нахълта хлунът Зарет и им предаде безпрекословната заповед да се явят в Цитаделата. Изглеждаше напълно променен след последната му среща с Шанд на кораба на Тес. Лицето му жълтееше, а плитчиците под брадичката му бяха посивели.

— И ти ли си тук! — впери той враждебен поглед в стареца. — Хайде, по-живо!

Каран се сащиса, че толкова лесно ги намериха в скривалището им. Шанд й се усмихна снизходително.

— Мила моя, сега градът принадлежи на Игър, а той е известен с това, че добре подбира съгледвачите си. Научил е къде сме час-два след пристигането ни.

— Тогава за какво са всички тези превземки?

— Не може ей тъй да влезеш във вражеския лагер и да се тръшнеш на леглото в палатката до пълководеца. Могъщите се отнасят най-нетърпимо към наглостта у по-слабите от тях.

— Но нали уж се съюзихме заради общата цел… — смънка тя смутена.

— По необходимост, в която всеки търси изгода. Игър отново разполага с империята си, а ние сме по-безсилни от всякога. Защо да не използва всяко предимство? Това не е игра. Най-добре да не се бавим. — Той се обърна, но подхвърли през рамо: — А, да. Продадох верижката и взех повечко пари, отколкото очаквах. Три златни тела и няколко сребърни тара.

Подаде й тежката кесийка.

Каран се изуми от сумата, но прие парите без радост.

— Благодаря ти.

— Още нещо. Поприказвах си с Игър.

— Ти?!

— След като научих къде е Лиан. Известно ти е, че винаги съм се погаждал добре с Игър.

В нейните очи това беше сериозен недостатък.

— И в какво обвинява Лиан?

— Кражба и укриване на документи, незаконно проникване в тайния архив на Съвета, опит да излъже за събитията в Нощната пустош, предателство… Списъкът заема почти цяла страница. Май съм бил прав, в края на краищата.

Каран не продумваше. Защо на Лиан му е щукнало да се напъха в архива точно в такъв момент? Какво е търсил там? И как да го отърве?

Тъкмо на него се натъкнаха, когато ги въведоха в пищно украсената зала на Съвета насред Цитаделата. Лиан стоеше между двама стражници. Шанд забеляза как светна лицето й, щом видя с очите си, че е жив и здрав. Каза си, че тази история разкъсва душата на Каран и колкото по-скоро приключи, толкова по-добре.

Окаяният Лиан понечи да пристъпи към нея, но единият страж го сграбчи за яката. Тя пък внезапно побесня, защото чак сега осъзна докрай чутото от Шанд. Този път несъмнено имаше доказателства за вината на Лиан.

— Каран, съжалявам — замънка той. — Аз…

Значи напразно се бе отказала от прекрасната верижка. Обърна му гръб, скована като дърво. Лицето му помръкна, а стражниците го отведоха.

 

 

Този ден нямаше обща сбирка, но часовете отлитаха неусетно, защото срещаха мнозина стари познайници — и приятели, и врагове.

Появи се Талия, елегантна и цъфтяща, сякаш допреди малко се е наслаждавала на гореща вана. По нищо не й личеше умората от пътешествието на изток, проточило се половин година, само лицето и ръцете й бяха малко по-тъмни, освен това леко накуцваше. Внесоха и Тенсор, придружен от Баситор и засмения Аспър. Тенсор имаше още по-изнурен вид след раздялата им в Трипси през лятото.

Талия зърна Каран в тълпата и побърза да дойде при нея, но едва успяха да се поздравят и в залата влязоха още двамина — висок старец и нисичко стройно момиче с продълговато лице и бляскаво-сребриста коса. Каран се смая, защото иначе сдържаната Талия млъкна насред дума и буквално профуча през огромното помещение.

Вдигна момичето, завъртя го и двете се прегърнаха силно. После поднесе към устните си съсухрената десница на стареца.

— Какво?… — обърна се Каран към Шанд, но той вече крачеше към новодошлите.

— Каран, Шанд — започна сияещата Талия, — запознайте се с моята най-скъпоценна приятелка Лилис и с Надирил от Голямата библиотека. Извинявай, Шанд… Разбира се, че се познавате с Надирил. Лилис, това са Каран и Шанд. И те са мои приятели.

— Много се радвам, че се срещнахме — изрече звънливо момичето. Вече не писукаше както преди година. Държеше се уверено и беше пред прага на женствеността. — Талия често ми говореше за вас по пътя към Зайл. Господин Шанд, аз знам, че сте приятел на моя наставник, и се надявам да бъдете и мой приятел.

Старецът се засмя.

— Убеден съм в това, Лилис — отвърна и стисна ръката й.

Лилис се вгледа в Каран, която се бе отдръпнала стеснително, щом й се наложи да застане пред всеизвестния Надирил.

— Здравейте. Виждала съм ви и преди, в залата на Големия събор. Тогава ревнувах, защото и вие сте приятелка на Лиан.

„Сега едва ли би ми завидяла…“ Потисна горчилката, за да не разваля настроението на момичето. Усмихна се и я прегърна.

— Е, значи имаме нещо общо.

— Доскоро нямах никакви приятели, а си намерих толкова много!

Надирил протегна костелива ръка, каквито бяха и ръцете на Селиал преди смъртта й. В неговата обаче не се усещаше безсилие.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор… Толкова истории се носят за тебе. Познавах и твоя баща. Трябва да отделим време, за да ми разкажеш всичко.

— Добре — смотолеви тя, обезоръжена от внушителния му ръст и непоклатимото достойнство.

— Сега искам да знам дали и Лиан е тук.

Каран и Шанд се спогледаха.

— Да, тук е — промърмори Шанд.

— Да, да! — възкликна Лилис. — Къде е приятелят ми Лиан?!

— Да те вдигна ли на раменете си, за да огледаш залата? — подкачи я с хрипкав шепот Надирил. — Не, май вече си тежичка за това.

Шанд сниши глас.

— Трябва да кажа и на тебе, и на Талия, че Лиан затъна в огромни неприятности. Убеден съм, че е влязъл в сговор с Рулке, докато е бил в Нощната пустош. Сега е негов и телом, и духом.

— Какво?! — кресна Лилис, която не схвана напълно смисъла на думите му.

Надирил хвана ръката й и тя млъкна незабавно.

— Твърде тежко обвинение. Не вярвам и на една дума.

Шанд като че се стъписа.

— Ами можем да обсъдим това по-късно. Ако желаеш, говори с Лиан и му задай въпросите си.

— Ще го направя — натърти Надирил. — Уви, налага се първо да поднеса своите почитания на величията и да заема мястото си на масата на Съвета. Лилис, засега ще те оставя, но ти си сред приятели. Талия — добави той не без гордост, — поприказвай си с нея и ще се изумиш. Каква ученичка си имам!

На Каран й олекна неописуемо от съмненията на Надирил. Склонността да се доверява на Шанд я изправяше пред непоносим за нея проблем. Реши да възстанови странната връзка чрез сънищата с Лиан, както преди процеса в Шазмак, за да го наглежда, без той да подозира.

Надирил закрачи с проскърцване на ставите към масата, около която вече се подреждаха видните особи, макар и само за церемониална среща. Същинската работа щеше да започне чак на другия ден.

Шанд пък поведе останалите към сложена встрани маса и се зае да сипва на всекиго нещо за пиене. В това време влязоха Осейон и Пендер. Едрият тъмнокож воин си беше все същият, но морякът бе видимо отслабнал.

Лилис запляска с ръце от щастие.

— О, това надминава мечтите ми! Всичките ми приятели на едно…

Тя млъкна и се опули към вратата. Каран усети как кожата по гърба и ръцете й настръхна, макар че не виждаше в какво се е вторачило момичето. Лилис пристъпи напред и чашата й се строши на пода.

— О-о…

Лицето й се изопна. На прага стоеше нисък мъж с платинено руса коса, падаща по раменете. И неговото лице беше издължено и тясно. Взираше се в Лилис, сякаш в залата нямаше други.

— Лилис, ти ли си? — попита тихо той.

— Джеви… — прошепна момичето. — Джеви!

Хукна към него и се хвърли в прегръдката му. Той се олюля от устрема й.

— Лилис, каква си станала! Нямаше ден през тези осем години да не съм мислил за тебе. Но не се надявах…

— Джеви, ти се върна при мен! Знаех си! Всяка вечер се молих за тебе, всяка сутрин се мъчех да измисля как да те намеря.

— Колко си пораснала. Че ти скоро ще бъдеш жена!

— Така си е — доволно потвърди Лилис. — А някой ден ще бъда и библиотекарка. Как ме откри тук?

— Твоите приятели ми върнаха свободата — Осейон, Талия и Пендер. Ти си момичето с най-голям късмет в целия свят.