Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

43.
Обсебване

В Готрайм аакимите бяха напреднали много с възстановяването на имението. Три допълнителни стаи бяха обитаеми, скоро щяха да довършат още няколко.

— Ще ми се да имам място, където да работя на спокойствие, ако може да се уреди — благоволи да каже Лиан, когато пристигнаха.

Изгледа я безизразно, сякаш пред него имаше гипсова статуя.

Тя кимна, все едно и за нея нямаше значение. Настани го в две стаички. Намираха се в по-пострадалото крило, но бяха долепени до старата сграда и нямаше да му пречи шумът от работата в другия край, нито шетнята в отсрещното крило и централната част на имението.

Времето и димът от огнището бяха придали на дървената облицовка цвят на кафе. Спалнята имаше прозорче, но сумрачният кабинет пасваше напълно на мрачното настроение на Лиан и той се свираше там, тънеше в униние или пишеше до слабичкия огън.

Каран го навестяваше по един-два пъти на ден, за да му занесе нещо за ядене — Лиан отказваше да се храни с останалите в трапезарията. Всеки път го заварваше до огнището, макар че то често не беше разпалено. След няколко дни обитателите на Готрайм охотно забравиха за присъствието му, което сякаш хвърляше бледа сянка върху всички.

Следващите няколко седмици бяха спокойни, но не и за Каран. Затвореше ли очи, представяше си Лиан прегърбен в студената стая, всеки път по-кльощав и измъчен. Трудеше се като обладан от зли духове… и може би в това се криеше обяснението. Денем и нощем пишеше, ставаше да крачи из стаята и пак сядаше да пише. За нея той се превръщаше в непоносимо болезнен проблем. Накрая тя стигна до единствено възможния изход — прекъсна напълно мисловната връзка, която бе подновила в Туркад.

 

 

Лиан лежеше в мразовитата постеля и начесто се будеше от студа и черните мисли. Посред нощ го разсъни (или така му се стори) познат глас в главата му, всъщност едва доловим шепот.

„Ей, летописецо! Радвам се, че мога пак да ти говоря. Подготви се. Скоро ще те призова…“

Седна задъхан, но гласът заглъхна насред изречението. Треперещите му ръце най-сетне запалиха свещта — в стаята, както винаги, нямаше никой друг.

Разбра, че повече няма да мигне тази нощ. Извади бележките си и се зае със сказанието, но прахоса часове, преди да се съсредоточи в работата си. Спомените за Рулке се връщаха упорито в ума му.

Боеше се, че Каран ще разгадае новите кошмари по очите му и пак ще го заклейми. Тя обаче беше постоянно заета. Не я видя през целия ден.

След две нощи Рулке го потърси отново.

„Летописецо…“ Зовът беше толкова силен, че на Лиан му се привидя неговото лице в мрака.

„Подготви се. Възстанови връзката с Каран и ми я доведи.“

— Няма да дойда — изрече Лиан в празната стая. — Нито пък тя.

„О, ще дойдеш…“

Гласът изчезна. Зъбите на Лиан затракаха. Не издържаше нито на мрака, нито на мисълта, че Рулке ще го тормози занапред. Не смееше да говори с Каран за това. Сърцето му за малко щеше да спре, щом осъзна колко неистово се стреми Рулке да наложи властта си над нея. Рулке отново го използваше, за да се добере до Каран.

 

 

Бяха изминали седмици от бягството им от Туркад. Каран помагаше в подмяната на керемиди, които бурята бе издухала от покрива предната нощ. Изведнъж забеляза двама ездачи на пътеката, утъпкана в снега. Обзе я безнадеждно предчувствие. Поначало си знаеше, че спасяването на Лиан само отлага разплатата — Игър нито забравяше, нито прощаваше. Избърса мръсните си ръце в работните дрехи и се смъкна по стълбата. Оказа се обаче, че трябва да посрещне Мендарк и Талия. Магистърът изглеждаше по-бодър, макар че и сега очите му проблясваха хищно.

— Дойдохме да научим какво се мъти в Каркарон — каза и той.

Той идва с тази цел — подчерта Талия. — Аз си изпълнявам обещанието, а ти можеш да ми покажеш родния си край.

— Лиан още е тук — осведоми ги Каран нервно.

Изобщо не знаеше какви са истинските намерения на Мендарк спрямо него.

— Знам! — ухили се Магистърът като акула. — Забрави миналото. Игър е виновен за онова недоразумение.

Недоразумение ли?… Каран не си позволи да омекне от сърдечността му, напротив — кипваше полека от нехайното му безразличие към оскърблението, нанесено на Лиан. Но все пак той беше Магистърът, а тя — почти разорено нищожество. Каран се усмихваше на гостите, настани ги на топло и се погрижи за угощение. Мендарк не попита повече за Лиан и рано сутринта потегли към Каркарон.

— Какво става? — избълва Каран едва ли не в първия миг, щом остана насаме с Талия. — Всеки ден очаквах хора на Игър да ни се стоварят на главите.

— Засега си има по-неотложни грижи — на юг започнаха кървави бунтове. Миналата седмица е изтеглил повечето си войски от Банадор. А и Лиан е далеч от Туркад, няма защо да се плаши толкова от него.

Каран се радваше, че Талия е с нея, защото както близостта й с Лиан бе пропаднала главоломно, така приятелството й с тази жена избуяваше още от Фаранда. На Талия с нейния благ и ведър нрав можеше да се разчита винаги.

Времето се задържа меко и двете не се свъртаха вътре. Отидоха при любимия водопад на Каран, замръзнал в поредица от ледени каскади като стъпала, издълбани за великан. Отбиха се и при горещите извори в отсрещния край на долината. Често отиваха в градините, мереха местата за бъдещите лехи и забиваха колчета в коравата земя, за да е готово всичко за пролетта.

 

 

В нощта дебнеха очи, погледът им пареше като жарава. С изнизването на часовете те се взираха все по-често от мастилената тъма.

Лиан се надигна като ужилен, опипа за огнивото, но го събори от масата. Щракаше напразно — кремъчето се бе търкулнало някъде.

По-скоро почувства, а не чу развеселено кискане.

„Стига си се мъчил с тази свещ, момче. Аз съм светлината, от която се нуждаеш.“

Едновременно с думите жълтият восък на свещта грейна отвътре и стигна до такава яркост, че Лиан заслони очите си с длан.

„Време е, друже мой. Събуди Каран и я убеди да свърже мислите си с твоите. Побързай, ужасно се уморявам, когато се опитвам да стигна до ума ти.“

— Не мога — прошепна Лиан.

„Не можеш или не искаш?“

Лиан се сети, че Рулке не знае нищо за раздора между него и Каран.

— Твоето нахлуване в Тулин едва не ми струва живота.

„И аз пострадах, летописецо. Цяла седмица не можех да вдигна ръка, след като Каран прекъсна връзката толкова безмилостно.“

— Сега никой не ми вярва, дори тя, а Игър ще ме затрие при първия сгоден случай. Вече се опита.

В главата му зазвъня тишина, Рулке размишляваше. После гласът му закънтя настойчиво:

„Доведи я в Каркарон. По-скоро!“

— Няма да дойда! — отсече Лиан. Каквото и да му струваше, щеше да опази Каран от Рулке. — Отказвам! Отричам се веднъж завинаги от тебе!

Връхлетя го болка като от шип, забил се в мозъка му. Мъчението секна със страдалчески вопъл от Рулке и Лиан тупна в несвяст на пода.

 

 

Отчаян, той се надигна от пода посред нощ и трескаво приготви раницата си, за да избяга накъдето му видят очите. Но и сега осъзна в каква клопка се е напъхал, досущ както в Чантед преди година. Нито имаше пари, нито можеше да ги припечели. С уменията си на разказвач нямаше да изкопчи нищо в Банадор през тази жестока зима. Никой не би отделил и една монета за подобни глезотии. На Каран изобщо не й стигаха парите да поддържа Готрайм. Към кого да се обърне за помощ? Надирил беше в далечния Туркад, ако вече не бе отпътувал към Голямата библиотека.

Преди утрото го заболя ухото — мъчението се усилваше и отслабваше; Лиан със страх чакаше кога ще започне отново. Изведнъж всичко изчезна. Почувства познатия натиск върху съзнанието си. Рулке се свързваше с него в поредния кошмар наяве.

„Хубава нощ, летописецо — отекна плътният, леко насмешлив глас. — Готов ли си? Направи ли каквото ти казах? Доведи Каран! Накарай я да поднови мисловната връзка, останалото ще свърша аз.“ Лиан се бореше да подчини езика си, докато от устата му не прокапа пяна. Не постигна нищо друго освен мучене.

„Отказваш! — ехтеше гласът. — Каран не е сговорчива, а? Нима прословутият ти глас е загубил обаянието си? По-жалък си, отколкото си мислех. Сега ще те поощря да бъдеш по-усърден.“ Лиан се сгърчи и си прехапа езика.

„Защо се съпротивяваш? Безсмислено е. Доведи я в Каркарон, ако ще и насила. Не ме принуждавай да изпратя при вас гашадите. Представи си какво ще сторят те на вашите приятели в Готрайм.“

 

 

Мендарк крачеше по дълбокия сняг и си блъскаше главата над загадката на Каркарон. Нямаше съмнение, че Рулке се подготвя за нещо там, но какви бяха замислите му? Мендарк съзнаваше безсилието си, уж подмладеното му тяло се изтощаваше толкова лесно…

Потрепери, открехна задната врата и се промуши вътре. Тръгна към кухнята да се постопли и да изпие чаша горещ чай, преди да си легне. Минаваше два часът през нощта. Цялата къща бе притихнала.

Доближаваше стаята на Лиан, когато чу странен звук — все едно някой хем се подсмиваше, хем хлипаше от ужас. Мендарк застина насред крачка. Проблясъците в пролуката под вратата бяха по-ярки от всеки фенер в Готрайм.

Отвори предпазливо и зърна Лиан коленичил с гръб към него. В отсрещния край на стаята просветваше незапалена свещ. Пулсиращото сияние му пречеше да различи подробностите, но нямаше нужда. Тутакси усети мощното излъчване на Рулке.

Изрита вратата и се хвърли напред. Светлината го заслепи, той закри очи. Тършуваше из ума си за заклинание на защита или прогонване. Избра едно и се напрегна така, че очите му още малко щяха да изскочат. Откъм светлината го лъхна вълна на присмех. Мендарк вложи още сила, нещо сякаш се счупи зад очите му и свещта угасна.

По някое време откри, че е проснат на пода до безчувствения Лиан. Искаше да стане, но краката не го държаха. Очите му смъдяха силно. Насили вцепенените си крайници и се затътри към вратата. Добра се със залитане до леглото си и въпреки обзелия го ужас не можа да шавне до следобеда.

 

 

Резето изтрака, но Лиан не се огледа. Не искаше да вижда никого. Вратата се разтресе и резето отскочи встрани, без да бъде докоснато отвътре. Косъмчетата по тила му се изправиха. Вторачи се във вратата с надеждата, че поне ще влезе Каран, решила най-после да си поговорят.

— С какво те изкуши Рулке? — попита Мендарк враждебно.

Лиан едва не падна от леглото. Дори нямаше представа, че Магистърът е дошъл в Готрайм.

— Какво искаш? — смънка той.

Мендарк се усмихна неприятно.

— Искам да знам какво си правил в Нощната пустош. Вашите разговори, думите и постъпките на Рулке. Искам и да науча какво се случи снощи.

— Аз…

— Изобщо не си прави труда да ме лъжеш. Уистан беше прав за тебе. Неведнъж ме предупреждаваше, когато ме уведомяваше как напредваш в школата. „Геният, лишен от морал, е смъртно опасен.“ Все това повтаряше. Пуснах те от Туркад само за да ме отведеш при Рулке. С какво се е захванал? Ще изтръгна истината от тебе, дори ако се наложи да смажа ума ти.

Лиан се втрещи. На никого ли не биваше да вярва?

Мендарк раздвижи ръце пред него в някакво заклинание за правдивост и на Лиан му се стори, че железни клещи стиснаха сърцето му. Болката се разпростря в гърдите, плъзна по врата и избухна в основата на черепа.

— Признай всичко и ще бъдеш под моя закрила. Знаеш, че аз държа на дадената дума, за разлика от Великия предател. А вие — зейните, сте се убедили от горчив опит как той възнаграждава приятелите си.

Заклинанието на Мендарк влезе в страшен сблъсък с принудата, наложена от Рулке. Накрая Лиан не издържа и падна в безсъзнание.

 

 

Нещо разтърсваше рамото му и го извличаше от прекрасния сън, в който никой не го караше да страда и не господстваше над него. Очите му се завъртяха и видяха новото зло, надвиснало в живота му — Мендарк.

— Не-е… — опита се да пъхне глава под възглавницата. — Р-р-рулке…

Тялото му се скова в конвулсии, на устните му изби пяна.

Мендарк възприе признаците като наказание, с което Рулке даваше урок на непослушния си слуга, и вложи нова мощ в заклинанието си. Лицето му беше като изрязано от лед.

— Какво искаш от мен?! Няма ли да ме оставиш на мира?

— Петнадесет години плащах, за да се изучиш в школата — давеше се от злоба Магистърът. — Плащах за гозбите и виното, за развратните ти похождения. Сега и ти ще ми послужиш за нещо, колкото и да си покварен.

Лиан се мяташе на леглото. Мендарк се взираше в изцъклените му очи.

— Няма да ти позволя да съсипеш последните години от властването ми…

Не прекъсваше натиска, докато не превърна Лиан в буца плът с лишено от всякаква мисъл изражение. Не постигна нищо. Накрая, измъчен почти колкото жертвата си, той се тръшна в собственото си легло. Поиска да пратят Талия при него, но тя бе излязла да поязди из долината с Каран и щеше да се върне чак на другия ден.

Лиан не се събуди до вечерта, ако това изтезание можеше да се нарече сън. През нощта Мендарк дойде в стаята му за трети път. И този път кошмарът сякаш нямаше край.

Каран се прибра късно и когато донесе вечерята на Лиан, завари закуската му недокосната. Той спеше неподвижно. Не й направи впечатление, защото често се случваше Лиан да не сложи залък в устата си по цял ден. Уморено се помъкна към постелята си.

Другите му посетители не пропуснаха да дойдат посред нощ. Повтори се същото както преди, но още по-страшно.

 

 

Следобед на другия ден Каран и Талия седяха пред огнището в дневната — малка стая с изглед към двора през тесните прозорци. В ясен ден се открояваха и високите планини, но сега неуморният вятър лепеше снежинки по капаците, закрили малките стъкла. Само крайният прозорец пропускаше светлина.

Каран подпираше тефтер на едното си коляно. Ту пишеше усърдно с молива, ту се взираше унесено в пламъците или през прозореца.

Във воя на вятъра се вплете писък.

— Това пък какво беше? — промърмори Каран и се почеса по шията с молива.

— Вятър, нищо повече — успокои я Талия, но се изправи пъргаво и излезе.

На Каран не й се занимаваше с плановете за имението. Откакто си беше вкъщи, всички се трудеха до изнемога в името на оцеляването и все не й оставаше време. Сега го имаше, но колкото и упорито да пропъждаше от мислите си света, той някак се вмъкваше в ума и отново. Лиан също.

Не го бе виждала буден, откакто Мендарк се бе върнал от Каркарон. Все го заварваше спящ. Бяха разменили няколко думи преди три дни. Откакто се бе върнал Мендарк… Моливът падна от пръстите й. Защо си бе позволила да бъде толкова сляпа?! И отгоре на всичко бе прекъснала мисловната връзка, чрез която наблюдаваше Лиан.

Из къщата се разнесе див крясък. Каран се надигна, разпилявайки моливи и книжа. Вратата се удари в стената.

— Ела веднага! — заповяда Талия и пак изтича по коридора. — Лиан май има пристъп, но вратата е залостена.

Заедно блъснаха вратата с рамо и я изкъртиха. Каран се промъкна пред Талия. Лиан лежеше на хълбок, присвил колене към гърдите си, стиснал юмруци. Мършавият Мендарк се бе надвесил над него като орел над заек. Каран усети мигновено и особеното присъствие на Рулке.

— Как смееш… — изсъска тя.

— Ти дори не знаеш какво става в собствения ти дом! — сопна й се Мендарк. — Изтощих се до смърт, докато се опитвах да го изтръгна от лапите на Рулке.

Каран впиваше поглед ту в него, ту в Лиан.

— И защо не ми каза нищо?

— Защото те нямаше! Рулке се свързваше с него през последните две нощи, поне в това съм сигурен, но е започнало отдавна. — Мендарк залитна и напипа стола. — Как си могла да стигнеш до такова нехайство? Нима не виждаш и онова, което е под носа ти?

Каран наведе глава засрамена.

— Какво си му направил? — прошепна, загледана през сълзи в Лиан.

— Опитах се да прочистя съзнанието му от принудата. Напразно. Рулке е прекалено силен.

— Убиваш го… — изхлипа Каран.

— Цената не е висока — бездушно подхвърли Магистърът.

— Ах, ти… — Езикът й се оплете, но ръката й докопа тежката маша, подпряна до огнището. Талия я хвана навреме. — Махай се от къщата ми! И не се връщай! Стъпиш ли още веднъж на моя земя, ще те убия!

Омаломощеният Мендарк нямаше желание нито да спори, нито да й се опълчи. Блъсна я презрително и излезе.

— Талия! — разнесе се дрезгавият му вик в коридора.

— Аз оставам! — кресна му и тя.

Лиан не шаваше и не отваряше очи. Каран хвана китката му. Под студената кожа пулсът пърхаше едва, като крилца на пеперуда.

— Ами сега?… Какво му е причинил Мендарк?

Талия коленичи, обхвана с пръсти главата на Лиан и опря ухо в слепоочието му, сякаш се канеше да слуша как работи мозъка му.

— Нещо не е наред… — Пак се наведе над Лиан. — Заклинанието на Мендарк е било неуспешно. — Изви глава да погледне пребледнялото лице на Каран. — Прекалено мощно е за мен. И май има друго, което му противодейства… Но е скрито с незнайни за мен похвати. — Нагласи главата му на възглавницата и стана. — Това е далеч над моите способности. Значи го е направил…

— …Рулке! — довърши Каран.

Никъде из долината нямаше лечител, който би могъл да помогне. Малиен се бе качила в планината с другите ловци и сигурно щяха да се забавят няколко дни.

Следващият гърч подхвърли Лиан във въздуха. Единият му юмрук се заби в корема на Каран като железен лост и я запрати в стената.

Той се надигна на колене. Устата му бе раззината, дереше с нокти лицето си. Отскубна цял кичур коса от главата си. От гърлото му обаче не излизаше звук, само бълбукащи хрипове. Лиан впиваше пръсти в темето си, все едно се опитваше да извади от мозъка си някакъв трън.

Талия притисна силно върховете на пръстите си в тила му. Той притихна. Очите му бавно се затвориха, ръцете му се отпуснаха. Щеше да се килне настрани, ако тя не го бе подхванала.

— Хванете го за краката — обърна се тя към хората, струпали се на прага.

Градинарят Нутан притича и двамата го понесоха към тясната спалня.

— Там няма да се оправи — припряно възрази Каран. — Занесете го в моята стая.

Стовариха го в широкото й легло. Прехапалият му на три места език кървеше, левият крак се бе схванал и не можаха да го опънат.

— Да не полудява? — смънка Каран.

— Не знам — поклати глава Талия. — Но най-добре да го вържем.

Тя намери парчета меко въже и върза китките му за рамката на леглото.

Лиан не се събуждаше. Каран седеше вяло до него.

— Не е сега моментът да се вкисваш — строго й каза Талия. — Направи нещо, разтрий му крака, докато се отпусне.

На Каран й олекна, че друг поема нещата в ръце. Улиса се в спомени, докато масажираше крака на Лиан. Щом привърши, вързаха и краката му.

„Никога не съм виждала такова нещо — рече си Талия. — На какво ли е способен, че Рулке е решен да го покори на всяка цена?“

— Наблюдавай го — нареди тя на Каран и излезе от стаята.

През нощта бдяха на смени до леглото. До полунощ Лиан изглеждаше потънал в дълбок сън. После внезапно се изви и закрещя нечленоразделно, но скоро се просна в несвяст.

 

 

Нощта се проточи. Каран опита с всички подходящи билки и лекове, които имаха в къщата, но те не подействаха повече от чаша чай. Разнообразните дарби и умения на Талия също не й дадоха шанс да проникне в съзнанието му и да открие източника на мъченията. Нищо не се задържаше в стомаха му освен по няколко лъжици рядък бульон. Каран знаеше, че накрая борбата на чужди сили в главата му ще го погуби.

На сутринта Талия още го наблюдаваше, а Каран се бе свлякла в кресло до огнището. Лиан се събуди колкото да преглътне още малко бульон, но не показа с нищо, че ги е познал. Очите му се подбелиха и той отново пропадна в мрака.

— Талия, направи нещо, моля те!

Мургавата жена разпери ръце.

— Заклинанието на Мендарк се сблъсква с принудата на Рулке, а аз не мога да ги премахна. Те го съсипват. Опитай да му даваш сънотворна отвара при всеки пристъп, може би така ще успее да си почине. Ще отида да доведа Мендарк. Убедена съм, че е останал в Толрайм.

— Няма да го водиш тук! — освирепя Каран. — До последния си ден няма да му се доверя за нищо.

— Ако той заличи заклинанието си, Лиан ще се върне в предишното си състояние.

— Не го искам в предишното състояние! Искам го здрав и читав.

— Каран, сега може да умре.

— Но и Мендарк може да го убие?! — ядоса се Каран. — Всичките ми подозрения към него се оправдаха.

— Слушай, знам колко ти е…

— Не знаеш! — разкрещя се Каран и Талия отстъпи пред яростта й. — Няма да ти позволя да ми натрапиш пак Мендарк. Махни се и ни остави!

Лиан опъна въжетата и изохка. Сърцето на Каран се сви.

— Както искаш — стисна устни Талия и отвори вратата.

След миг надникна отново.

— Можеш да опиташ още нещо, ако се престрашиш, но ще бъде твърде рисковано за тебе. Ако стигнеш до ума му с мисловната връзка, вероятно ще успееш да заобиколиш заклинанието и принудата, за да го събудиш. Иначе не вярвам да изкара до края на седмицата. Само не прави това нощем!

Каран беше решена да опита, но трудно овладяваше капризната си дарба.

 

 

На следващия ден Талия идваше да види как са на всеки няколко часа. Към края на следобеда пролича ползата от сънотворната отвара, Лиан като че се възстановяваше.

— Постигна ли нещо с връзката?

— Не мога да стигна до съзнанието му.

Талия дойде и сутринта. Не завари нито Каран, нито Лиан. Помисли, че той е на път да оздравее, щом е станал да се разходи. По пладне попита Рейчис къде са отишли.

— Каран и Лиан излязоха много рано. Нямало да се върнат няколко дни.

Излязоха?! И къде отидоха?

— Не знам. Тя остави бележка. Нещо лошо ли се е случило?

Талия прочете кратката бележка: „Лиан и аз няма да сме тук през следващите дни, но ще бъдем наблизо.“

Тя се втурна навън. Падналият наскоро рехав снежец не скриваше следите им — те прекосяваха двора и продължаваха отвъд каменната ограда към пътеката, водеща до Каркарон и Шазмак. Тръгна по дирите им, колкото да се увери в посоката, и после се отправи през дълбоките до колене преспи към Толрайм, за да намери Мендарк.