Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

ВТОРА ЧАСТ

22.
Разплата

Седмица след седмица Мейгрейт изучаваше изкуството на предводителя с помощта на най-добрите наставници, които империята можеше да й осигури. Никога не бе преодолявала по-големи трудности, защото тези занимания противоречаха на цялото й възпитание и подготовка. Всеки път уроците, получени от Фейеламор, бяха завършвали с подчиняване на волята на Мейгрейт. Тя обаче не се боеше от непосилния труд, а му се посвети телом и духом. Чувстваше се добре, щом имаше цел пред себе си, ако ще напредъкът към нея да беше незабележим. А когато след време се наложи да поеме командването за пръв път, тя откри, че подобни умения не са й недостъпни, дори да не ги овладее до съвършенство. Те можеха да преобразят живота й, ако успееше да отдели достатъчно време, за да ги развие у себе си.

Лятото смени пролетта. Тя се научи да постига разбирателство с Ванхе, макар че напрежението помежду им не изчезваше. Той се опасяваше, че Мейгрейт ще стане неуправляема, тя пък се страхуваше, че маршалът през цялото време й дърпа конците. Но и двамата внимаваха да не си отправят предизвикателства. Опозорените гашади няколко пъти направиха опити да я отвлекат, но всеки път бдителната стража на Ванхе ги отблъскваше.

Лека полека, след яростни схватки в околностите на Туркад и на други места, войските на Ванхе надделяваха. Потушиха бунтовете и четири от петте армии отново бяха готови да изпълняват заповеди. Мейгрейт имаше чисто символично участие в изпълнението на тази задача, за която бяха нужни воини. Необяснимо защо обаче бойният дух беше небивало висок. Състоящите се почти изцяло от мъже армии се прекланяха пред нея, което Игър никога не би успял да постигне. Знаеха, че тя не се отнася към тях с надменно безразличие.

Един ден бе задълбала в дневниците на Игър и стараеше се да измъкне нещо от неговите стратегии и планове, за да измисли как да се справят с гашадите, когато на прага застана вестоносец. Тя вдигна глава. Отдавна се боеше от новините, които й носеха денем вестоносците, а нощем — шпионите.

Само в една област от империята не можеха да наложат властта си — Банадор. По-точно казано, бяха отнели от гашадите всичко останало, но те с необяснимо настървение се бяха вкопчили в тези бедни, никому ненужни земи. Защо ли бяха толкова важни за тях? Може би защото се намираха най-близо до тяхното ново леговище Шазмак? Гашадите рядко попадаха в плен и не казваха нищо. Каквито и да бяха подбудите им, те успяха напълно да разложат отвътре Втора армия на Игър, изпратена в Банадор. Трябваше да бъде направено нещо, и то по-скоро.

А толкова силни угризения, както за съдбата на тази област, тя не бе преживявала. Сред окупираните от Игър земи тъкмо Банадор имаше най-малко общо с делата и замислите му — хората там се занимаваха със своята си работа и никога не посягаха към благата на съседите си. А сега всичките им несгоди се дължаха на едно-единствено нещо — открадването на Огледалото от Мейгрейт. Но ако потеглеше с войските натам, щяха да загинат хиляди, областта щеше да бъде разорена… дори при победа. Товарът на предводителя май щеше да я смачка накрая.

Даде знак на вестоносеца да влезе. Той беше висок и привлекателен мъж със светлоруса коса и петна от сажди по униформата. Мейгрейт бе научила, че е кадърен младеж, който познава добре Банадор. Макар да имаше трапчинки до ъгълчетата на устните си, не стоеше засмян пред нея. Мълвата й приписваше суров нрав и той искаше да отговори по-скоро на въпросите й.

— Аз съм Дилман, лар — обърна се към нея почтително вместо по име. — Нося донесения от капитан Траунс в Банадор.

Отдаде чест и й връчи навитите на руло съобщения. Мейгрейт не ги разгърна веднага.

— Дилман, какви са новините от Банадор?

Той изопна рамене и заговори сковано.

— Положението е лошо, лар. Преди три дни Втора армия се нахвърли с всичките си сили срещу нашата бригада. Дадохме много жертви. Сега Втора армия заема голяма част от подножията в Бандор и застрашава нашите позиции на изток и на юг.

— Значи се стигна до битки?

— Да! Сражават се упорито срещу нас и не вземат пленници.

— А как са хората в Банадор?

— Понасят жестоки лишения, лар.

— Защо?

— Равнините са опустошени от Тулдис до Варп — показа той на картата. — Почти навсякъде плодородните земи са съсипани. Нашите противници изгориха всяка нива, всяка къща и хамбар, всяка купа сено. Изклаха или отведоха добитъка. Петдесет хиляди души са бездоми, децата гладуват.

Мейгрейт се смръзна. Твърде много бе страдала като малка, да понесе зверства спрямо деца.

— А долините между възвишенията?

— Там не е толкова тежко, хълмовете са трудно достъпни.

— Но защо правят всичко това?!

— Не знам, лар — промълви той печално и за пръв път човекът показа под маската на войника. — Нашата страна дори не поддържа свои войски.

— Къде е разположена Втора армия в момента?

— Тук, при Касим — посочи Дилман.

Тоест недалеч от Готрайм…

— Ванхе — изви глава Мейгрейт, — защо са предпочели това място? Има ли то някакво стратегическо значение?

— Никакво! Изобщо не е удобно за отбрана. Те обаче ни предизвикват непрестанно, все едно искат да ги нападнем.

Сянка на безпокойство се мярна в съзнанието й, но тя не бе свикнала да се осланя на интуицията си и я пренебрегна.

— Дилман, ти познаваш ли Каран Фърн от Готрайм?

— Споменават я в слуховете за Огледалото, лар, а аз знам, че е ваша приятелка. Но никога не съм бил в Готрайм.

— Благодаря ти. Нахрани се и си почини. Може би скоро ще ви повикам.

Вестоносецът отдаде чест и излезе, а Мейгрейт се зачете в донесенията.

— Този трън трябва да бъде изваден — заяви накрая на Ванхе. — А защо да не ги уморим от глад? Мисля си дали да не ги обкръжим до пролетта. Една зима в Банадор ще охлади желанието им да се бунтуват.

— Ами жителите на Банадор? — напомни хладно тя.

— Мнозина ще умрат от глад, но такава е цената на войната.

— Лесно е да го кажеш, това ти е занаятът. Банадор обаче с нищо не е заслужил тази война.

Ванхе се сепна, сякаш чу богохулство.

— Позволяваш на пристрастията си да вземат връх над здравия разум. Там рискът е да загубим цяла армия, а нашата задача е да победим във войната.

— Твоята задача! — озъби му се Мейгрейт.

— Да изложим на опасност армията заради такава незначителна цел е същинска глупост! Досегашните ни така наречени победи срещу тях се дължат на благоразумното им отстъпление. Една грешна стъпка и ще ни разгромят.

— Ти ме постави на този пост — по-студено напомни тя. — Отнемаш ли ми пълномощията?

— Възложих ти ги, за да имаме водач, под чиито знамена да се обединим, а не за да командваш моите армии.

— Доскоро оставах с друго впечатление от думите ти. — Гласът й вече вледеняваше. — Моите постъпки несъмнено ми извоюваха авторитет.

— Но не власт! Мейгрейт, ти не си военачалник, как ще поведеш армията?

— И ти беше най-незначителният сред пълководците.

Ванхе почервеня.

— Не съм се стремил да поема командването.

— Нито пък аз, ако не си забравил!

— Противопоставяш ли ми се?

— Принуди ме да овладявам изкуството на военачалника и предводителя. Спасих Туркад от пълно поражение… спасих и твоя живот! Стратегията ти е погрешна, затова предлагам своята. А ти противопоставяш ли ми се?

Не можеше да разгадае чувствата на стария боец по безизразното му лице, но и не се налагаше. Стойката му и напрегнатите мускули на шията издаваха борбата, разгоряла се у него. Той сам й беше предоставил официално властта, а навикът да се подчинява бе дълбоко вкоренен в душата му. Но разсъдливостта му не се примиряваше с идеята за поход срещу Втора армия в Банадор. Той беше съвестен пълководец и смяташе всеки войник за скъпоценен.

— Имаш две възможности за избор — натърти тя тихо. — Или да се отървеш от мен и да станеш предводител, или да ме следваш. В това съм непреклонна.

Вътрешната му борба пролича по-явно. Издуха се и мускулчетата по челюстите му, дори се чу как той изскърца със зъби. Мейгрейт го притисна още повече:

Можеш ли да водиш? И знаеш ли накъде да ни поведеш?

— И на двата въпроса отговорът е „не“ — въздъхна Ванхе. — Твоят план има… известни достойнства, но осъществяването му ще ни навлече страшни последствия. Мейгрейт, не ти се противопоставям, защото знам, че няма да се справя по-добре от тебе. Ако заповядаш, ще застана начело на войските и в безнадеждна атака срещу портите на пустотата. Но не и преди да ти кажа какво ще ни сполети заради това.

— Добре — промълви тя. — Тази вечер искам да чуя предимствата и слабите ни страни при война в Банадор. Никакви продължителни кампании. Ти и офицерите ще ми представите възможностите за дръзки набези и бързи удари — стратегия за незабавна победа. И всичко да бъде опазено в пълна тайна.

— Ще бъде изпълнено — поклони се той по-ниско от обичайното.

 

 

През следващата нощ всички пътища от и към Туркад бяха блокирани, всички мостове бяха под охрана, всички бродове — под наблюдение. Не биваше нищо да се разчува. Основните сили на Първа армия потеглиха преди зазоряване. Четиринадесет хиляди души напредваха с дълги бързи преходи по Федилския път, като оставяха стража на всички мостове и бродове зад себе си.

Дилман бе описал точно положението в Банадор — опустошена страна. „Защо? — недоумяваше горестно Мейгрейт. — Кому е нужно? Какво се надяват да спечелят?“

На седмия ден войските трябваше да се разположат на около една левга от Втора армия, която бе заела позиции в дълга долина под защита на остро като бръснач било. Дилман изведе нагоре Мейгрейт, Ванхе и трима офицери през опожарена гора към удобно за наблюдение място и там дочакаха изгрева.

Отрано се познаваше, че денят ще е твърде горещ.

— Това ли е цялата Втора армия?

Мейгрейт се взираше към лагера в по-ниската част на долината, недалеч от речното русло. По лицето й имаше сажди, по косата й бе полепнала пепел.

— Не, но повечето им хора са тук.

— Какво е разстоянието оттук до Готрайм?

— По-малко от един ден в онази посока — посочи на север техният водач.

„Толкова близо… Случайност ли е?“

— Ясно. Ние ще нападнем в четири часа сутринта през билото.

— Не! — неволно извика Ванхе. — Погледни как са се подготвили за отбрана — ровове, огради от заострени колове, ями, клопки… Изобщо не бихме успели да преодолеем всичко това по тъмно. А и в бъркотията ще се избиваме едни други.

— Никога няма да преодолеем отбраната им и по светло — отсече Мейгрейт. — Ще разберат за атаката. Единственият начин е да минем през билото, да разделим силите си на две и да ударим оттук и оттам — показа му тя, — значи по пътя и от двете посоки, малко преди разсъмване.

— Да атакуваме нагоре по пътя! Ще повалят половината ни хора, преди да се доберем до тях.

— Ще си послужа с илюзия, за да стигнем до лагера им незабелязано.

Не изпитваше обаче увереността, с която изрече обещанието си. Такова усилие би я изцедило, дори ако нямаха насреща си гашадите.

— Това ще бъде неочаквано за тях — настоя Мейгрейт и му подаде далекогледа. — Виж колко нехайно пазят портата.

— Прекалено нехайно за войници под командването на гашадите! Впрочем нашите части ще заемат позиция чак днес следобед. Немислимо е да ги пришпорваш в толкова дълги преходи по пътищата, после да ги пратиш нагоре по склона в мрака и да очакваш да се сражават добре на другата сутрин.

— Сега имаме предимство, но няма да го запазим дълго. Изненадата е единственият ни шанс. Така ще направим!

— Ще изпълня заповедите ти — отвърна Ванхе с равен глас. — Ти как ще се справиш с гашадите? Чувал съм приказки, че надушвали враговете си отдалеч.

— И за това ще се погрижа — заяви Мейгрейт.

Щом запомниха разположението на вражеския лагер, Ванхе и офицерите му се върнаха, за да започнат подготовката за нападението. Мейгрейт, Дилман и нейният телохранител останаха горе. Стичащата се пот прокарваше пътечки по почернялото й лице. Една грешка… и Първа армия щеше да бъде изтребена. Ако пък надделееха, каква щеше да е участта на бунтовниците? И защо гашадите толкова се стараеха да всяват раздори? Имаше ли смисъл да подклаждат бунт точно тук?

Най-неотложната главоблъсканица беше как самата тя да победи гашадите. Някои сред тях имаха дарбата на усета, пък и я засилваха, като работеха съвместно. Успееха ли да прозрат замисъла й, битката щеше да е загубена предварително.

Цяла сутрин оглеждаше лагера. След няколко часа Дилман се прокашля зад гърба й.

— Лар, нека се махнем оттук.

Времето изтичаше, а тя знаеше не повече от предишния ден. Върна се при позициите, които вече заемаха нейните войници. Всички се изпъваха в стойка „мирно“, шепнеха си зад гърба й за чудноватите сили, които владее, обещаваха си един на друг светкавична победа утре. В устата й напираше вкус на кисело. Тя си оставаше куха фасада, празна черупка, която гашадите щяха да пометат от пътя си с първия замах… а тези нещастни глупаци наоколо щяха да умрат заради нея.

Цял следобед и вечерта измисляше заблудата, с която да прикрие предните отряди, за да стигнат потайно до портата на лагера. Умуваше над всяка форма и разновидност на Тайното изкуство, които бе изучила. Първо й хрумна да прибегне до илюзия, като буквално създаде измамни образи във въздуха. Въпреки ярката луна нощната тъма би й помогнала. Не вярваше обаче, че е способна да прикрие цяла армия от толкова многоброен противник.

Веднага се отказа от всякакви хрумвания за масова хипноза. Не би успяла да я наложи от разстояние, а и не намираше лесно в себе се тази способност. Не умееше да съпреживява чувствата на другите.

Имаше и друга възможност — да ги скрие в нещо реално, например в мъгла. В тази поразена от сушата страна, в гореща лятна нощ?

— Къде е най-близкият водоизточник? — прошепна тя на Дилман малко след полунощ.

— На половин левга, точно до техния лагер.

— Можеш ли да ме заведеш там?

— Не мога, лар. Пуснали са патрули навсякъде край реката. Важно ли е?

— Не, поредната прищявка на ума ми…

Защо да го тревожи с прозрението, че ще влезе в битка с празни ръце?

— В подножието на онзи хребет има извори — вдигна рамене Дилман. — Но в този пек може да са пресъхнали.

— Опитай се да намериш някой — почти беззвучно заповяда Мейгрейт.

Дилман не се връщаше. Май все пак щеше да й се наложи да използва илюзия. Тя се покатери на едно дърво и впи поглед в пътя и вражеския лагер. Скоро отдолу застана Ванхе и неспокойно вдигна глава.

— Готова ли си?

— Още няколко минути — помоли тя с привидно хладнокръвие.

Бе прахосала цялото си време за подготовка. Нямаше да се справи дори с илюзия освен най-простичката — мъгла, плъзнала по пътя. Но ако часовите откажеха да повярват на очите си, измамата щеше да претърпи неуспех на секундата.

— Трябва да тръгваме — настоя Ванхе. — Сега готова ли си?

Не, не беше готова, но беше длъжна да направи нещо.

 

 

Четири часът сутринта. Въпреки облаците луната осветяваше пътя. Първа армия се покатери до билото и се раздели на два отряда.

— Промъквайте се тихо — повтори Ванхе на офицерите, — докато онези не вдигнат тревога. Тогава щурмувайте портата. Колкото по-бързо се придвижите, толкова по-лесно ще ни бъде. Нахлуете ли в лагера, ще изстреляме осветителни ракети.

Мейгрейт прати своята илюзия. Първите десет редици се размиха в сребристо петно — цяла колона от бледи привидения под лунните лъчи. Войниците си зашепнаха смаяни.

— Да, олекна ми… — И Ванхе си попи челото със същото учудване, макар да знаеше какво ще се опита да направи тя. — Това ще повиши бойния им дух по-добре и от половин нощ сън. Тръгвайте!

Офицерите му се втурнаха по местата си и колоните се отправиха към целта.

„Нека се запази… — примоли се наум Мейгрейт. — Само да не се разпръсне, щом стигне до защитите на гашадите.“ Обзе я обаче ужасното предчувствие, че от илюзията няма да има полза. Нещо все й пречеше въпреки всичките й усилия. Имаше някакъв невидим щит около лагера, който я уморяваше дори от такова разстояние. А какво ли ще бъде пред портите?…

Дилман застана ненадейно пред нея.

— Намерих извор — прошепна й той. — Не е далеч.

— Заведи ме там!

Мейгрейт бездруго усещаше как илюзията отслабва.

От изворчето се събираше локва в подножието на скален отвес. Колко ли мъгла щеше да се разстели от тази вода? И това беше по-добре от нищо. Тя задържа заклинанието в мислите си и потопи свитите си юмруци. По средата се разду мътно облаче. „Побързай, след малко ще е късно!“

Тя се съсредоточи, мъглата се закълби около ръцете й и излезе от падинката. Мейгрейт побърза да извади юмруците си от водата, а белите валма вече се спускаха в долината.

Тя се качи върху зъбер, откъдето виждаше пътя. Нейните войници тъкмо излизаха от шубраците. Отляво мъглата се преливаше сребристо под луната, разделяше се на бели езици по склоновете. Главата я цепеше от настървението, с което се опитваше да побутне тези прикриващи петънца към вражеския лагер, а те все хлътваха по някой улей в погрешна посока. Влиянието върху времето беше мъчно занимание и ничий ум не би работил безупречно с толкова сложно явление.

До пътя стигнаха няколко разпокъсани кълбенца, реещи се с лекия вятър. Тя изостави магията и пак насочи вниманието си към напредващите колони, които доближаваха лагера по пътя от двете му страни. Илюзията се разнасяше и войниците се виждаха. Тя я остави да изчезне откъм страната, където още имаше мъгла и вложи цялата си воля, за да прикрие другия отряд.

Оставаше им немалко разстояние до портата, когато в лагера се вдигна силна врява — бяха ги забелязали. А под нея мъглата се разпиляваше в топлия въздух. Лунните проблясъци по пътя изведнъж преобразиха в колона тичащи войници… на цели петдесет крачки от портата. Някой биеше яростно камбана зад оградите. Нейните отряди се хвърлиха напред и скоро се разгоря безмилостна битка.

В същия миг Мейгрейт отлетя назад от скалата, където седеше. Илюзията й бе разбита с неумолима свирепост. Тя се просна зашеметена.

— Лар? Лар?! — Дилман разтърсваше рамото й. — Добре ли сте?

Малко оставаше да се разплаче. Мейгрейт изохка и той й помогна да стане.

— Лар, нуждаем се от вас — примоли се съкрушен.

А Мейгрейт осъзна, че мръзне в задушната нощ.

— Не се отчайвай, Дилман — подхвърли му тя с пресилена усмивка. — Още не съм влязла истински в сражението.

Двамата хукнаха към лагера. При портата бе имало такава касапница, че тя се извърна, нямаше сили да гледа купищата трупове. Стотици бойци бяха повалени, докъдето погледът й стигаше. По нейна заповед…

— Да вървим! — изхърка Дилман и я задърпа покрай посечените мъртъвци.

Войниците от Втора армия се биеха като обладани от зли духове. „Май си е точно така“ — мярна се в ума на Мейгрейт. А Ванхе позна, че скоро ще вкусят горчилката от нейната неопитност. Заради изтощението от устремния поход мислите й вече се разбъркваха. А какво ли им беше на мъжете в двата отряда?

В небето непрекъснато излитаха осветителни ракети. Две паднаха насред лагера и подпалиха палатка. Светлината помагаше и на двете страни, но нейните хора като че се ободриха.

Мейгрейт нямаше на какво да се радва. Заради глупостта й всяка минута падаха десетки бойци от Първа армия. Бе подценила гашадите. Тяхната несломима воля тласкаше напред бунтовниците и подронваше решимостта на отрядите й. В гашадите беше ключът към изхода от битката. Не успееше ли да ги пречупи, с Първа армия беше свършено.

Подреди откъслечните си представи за различните части на лагера, за да е по-вярна догадката й къде са се скрили гашадите. Небето просветляваше. Тя подтичваше тромаво между палатките сред хаоса от бягащи хора, запалени платнища и ръкопашни схватки. Край нея се изниза върволица бягащи — бяха от нейните войски, захвърлили оръжията си. Още мнозина се бяха втурнали обратно към портата, гонени от врага.

Висок мъжага се хвърли да я посече с меч. Тя рязко вдигна ръка в заклинание, което извън омагьосания лагер щеше да го просне по гръб, но тук дори не отслаби устрема му. Мейгрейт му се изплъзна със скок встрани и хукна към средата на лагера. Онзи връхлетя някого от нейните войници и стовари острието си по шията на нещастника.

Тя навлезе тичешком в площадка, осеяна с трупове и умиращи, повечето пак от нейните хора. Вражески войник се бе проснал на окървавената трева точно пред нея.

Мейгрейт коленичи задъхана.

— Къде е палатката на гашадите?

Смъртно раненият мъж стенеше от болка. Цялата му куртка отпред беше подгизнала в червено. Тя положи длани на главата му и издърпа болката наведнъж, за което щеше да си плати прескъпо по-късно.

— Къде са? — изкрещя в лицето му.

Той вдигна ръка.

— През три реда! — Сочеше наляво. — В сивата…

Главата му тупна на земята — беше мъртъв.

Мейгрейт се втурна натам. Макар и зараснали, раните, които Тилан й беше нанесъл преди месеци, се разлютяваха на всяка крачка. Голяма група от армията й отстъпваше припряно. Противниците ги изтласкваха упорито, рискувайки безогледно собствения си живот. Тя потисна отново ужаса от нехайството си, с което беше хвърлила толкова хора към гибел.

Ето я сивата палатка! Вътре се местеха сенки. Нямаше време да измисли нищо. Мейгрейт влетя в палатката. Четирима мъже и четири жени от гашадите седяха на скамейки, подредени в квадрат. Пета жена стоеше до маса по средата. Сториха й се толкова еднакви, че не позна никого. Дълбоко съсредоточени, те не успяха да реагират в първите мигове.

Сиво табло на сини и червени квадрати заемаше масата. По квадратите бяха скупчени сиви фигурки, явно обозначаващи части от Втора армия, а войските на Мейгрейт бяха в зелено. Тъкмо се взря в тях и жената с огромно усилие придвижи сива фигура, с която изблъска от масата две зелени. Навън се разнесе оглушителна шумотевица, а главата на Мейгрейт щеше да се пръсне от напрежение.

Тя изпъшка неволно. Всички глави се обърнаха тутакси към нея. Толкова й се виеше свят, че не знаеше как се задържа на крака, гаденето вече притъпяваше сетивата й. В гърдите я прободе болка като от острие — усещането за смъртоносния удар, от което бе облекчила мъжа навън. Ей сега щеше да падне в несвяст. Битката беше загубена. Всичко беше загубено!