Йън Ървайн
Тъмна е луната (11)

11.
Клаустрофобия

Каран се върна запъхтяна, понесла съд с формата на пясъчен часовник, от който плискаше вода. Изуми се, че заварва Рулке изправен и наглед освежен. В душата й отново се прокрадна страх. Загриза я желанието да хукне накъдето й видят очите.

Но какво правеха той и Лиан? Стояха с гръб към нея, вторачени в творението. Лиан вдигна глава към великана, стори й се, че го поглежда съзаклятнически. Дори отдалеч личеше нетърпението на Лиан, възбудата, в която го бяха хвърлили думите на Рулке. Стъписващата машина трепкаше във въздуха подобно на мираж. „Ох… Знам, че по воля не можеш да се мериш с Рулке, но защо поне не опиташ да устоиш?“

Лиан я зърна и Рулке усети присъствието й.

— Каран — подхвана с глас, сладък като течен шоколад. — Ела при нас.

Думите „при нас“ я поразиха в сърцето. Толкова бързо ли бе омекнал Лиан? Спомни си предупреждението на Шанд, че зейните не заслужават доверие заради гибелната си любознателност.

— Каран, успяхме! — провикна се Лиан. — Порталът остана отворен.

— А ако и ти си сговорчива — вметна Рулке, — може дори да те върна през портала.

„И ти“? Какво й внушаваше? Паниката се надигна, усети преобръщане в гърдите.

За да се овладее, тя се озърна към плочата, която още блещукаше — чудо, на което вече не се надяваше. Трябваше да замъкне някак Лиан към портала. Не можеше обаче да се свърже мислено с него, без Рулке да научи.

— Донесох малко вода — отрони тя с равен глас. — Искаш ли да се погрижа за раните ти?

Погледът на Рулке я пронизваше. Тя се извърна, защото не се съмняваше, че е разгадала какво се върти из ума му. Преценяваше я по опърпаните дрехи и рошавата коса, по ниския ръст и младостта й, по простодушието в зелените очи. Може би нямаше да открие заплаха в нея и щеше да сметне раната от ножа, която му беше нанесла в Катаза, за обикновена случайност.

Още първите му думи я лишиха от илюзиите.

— Ясно е, че си мой враг и никога няма да те привлека на своя страна, колкото и незначителна да изглеждаш. Няма да те подценя повторно, особено при тази прилика със страшната за мен Елиенор. Особено при смелостта ти, по която надмина всички могъщи люде, събрали се в Катаза. Опасна си, и то много, но въпреки това ще те покоря. Нуждая се от другата ти дарба, за която ти едва си започнала да подозираш. Толкова често съм достигал съзнанието ти, когато спиш, че май те познавам по-добре, отколкото ти самата.

Усмихна й се хищно и пристъпи към нея, а тя си спомни за кошмарите по пътя от Физ Горго и ужасната нощ недалеч от Нарн. Нейното малодушие я бе подтикнало да призове за помощ, а той бе използвал връзката, за да пробуди верните си гашади. Ако не беше тя, нямаше да потопят в кръв Шазмак.

Каран се дръпна рязко и съдът с водата изтрака на пода. Тя се наведе да го вдигне, но част от съдържанието му вече се бе разляла и бързо се превръщаше в лед.

Паниката й се развихряше неудържимо. Не направеше ли нещо незабавно, двамата с Лиан бяха обречени. В ума й се появи зачатък на план.

— Достигал си го, казваш… Може и мъничко да си ми повлиял. Но да се възползваш от дарбата?! Никога!

Тя се изплю върху черния му ботуш.

Рулке стисна юмрук и ръката му се разтрепери. Пак опита да я доближи и кракът му се подгъна. Разтръска схванатите си пръсти и се взря в нея по-внимателно.

— Лесно прониквам в скритите ти мисли. Подчини ми се и ще пусна Лиан. Ако откажеш…

— Великият предател! — прихна тя. — Много ли си доволен, че всички те мразят и презират?

— Това се дължи единствено на лъжите, разпространявани от летописците — усмихна й се Рулке заплашително.

— Не бих очаквала друг отговор.

— Я не ми говори за предателство! — изведнъж застърга гласът му. — Някога бях близък с една жена. Попитай твоите приятели Мендарк, Игър и Тенсор как постъпиха с нея!

Каран се смути. Изглеждаше искрен в гнева си, но пък беше прочут с хитрините си… Продължи да го дразни, за да го ядоса дотам, че да допусне грешка.

— Ясен си ми като карта, окачена на стената. А Лиан, когото се опитваш да поквариш с ласкателства и обещания, по нищо не се различава от блудница — ще се продаде всекиму, само за да добави още някоя и друга страничка в Преданията.

„Прости ми, Лиан… Не те обвинявам. Но ако не се измъкнем, той пак ще ме докара до лудост. Предчувствам го. Ще сторя всичко, за да се избавя, а после ще те помоля за прошка.“

Тя се дърпаше, Рулке настъпваше досущ както в Катаза. Той вдигна ръка.

— Не се опитвай да ме ядосаш. Понесох хиляди оскърбления, наричаха ме с хиляди обидни имена.

— Минаха хиляда години и от тях остана само едно — уязви го тя. Искаше да го отдалечи от Лиан. — Великият предател! Нищо друго не се помни за тебе, измамнико. Защото няма друго.

— Всяка история си има две страни, както монетите! — разбесня се Рулке. — Дали пък не се нуждая от свой разказвач, който да разпространи моята? — Стрелна Лиан с многозначителен поглед. — Или май вече си го имам…

— Лъжите ти ще си бъдат лъжи, ако ще и най-великият разказвач в Сантенар да ги подкрепи! — сопна му се Каран.

Рулке се навъси. Протегната му ръка се тресеше. За него Каран беше нищожество, но той бе на края на силите си и думите й го жилеха.

— Разяряваш ме, дребосъчке — изсъска дрезгаво.

Тя усети натиска на съзнанието му, който сякаш избиваше опората изпод краката й. В някакво кътче на ума й отново се спотайваше безумието, овладяло я по пътя към Туркад. Още не се бе надигнало, но Рулке лесно можеше да я потопи в него. Нямаше да изтърпи същото втори път. Обхвана я сляпа уплаха.

— Лиан! — извика тя. Как да го прати към портала, без Рулке да узнае? — Спомни си за какво говорихме! Стой далеч от него!

— Обмисли и моето предложение, Лиан. — Рулке го сграбчи за ризата. — Има какво да спечелиш. Ти също, Каран. Мога да ви дам всичко, за което копнеете, а от вас се иска само да ми направите дребна услуга.

Каран замахна, сякаш да го удари с кофата. Рулке отскочи, загуби равновесие и се подхлъзна на заледената разлята вода. Размаха ръце и тогава Каран метна тежкия съд. Ръбът на металното дъно го удари по очите и носа, той се стовари на пода с тътен, пръскайки светещи вълни в мъглата.

— Бягай! — викаше Каран, втурнала се към портала. — Лиан, побързай!

Само че забрави за изкълчения му глезен. Лиан куцукаше мъчително. Още при третата му крачка Рулке се надигна с огромно усилие. Дълъг разрез минаваше през веждите му, от носа му капеше кръв по леда. Разкрачи се и опита да избърше очите си с едната ръка, а от юмрука на другата бликнаха ослепителни лъчи и оставиха белези по стените и тавана. Лиан се уплаши, че ще погуби Каран в яростта си, и му налетя. Двамата отново се стовариха на леда.

Каран се обърна. Видя само смътния силует на Лиан в мъглата, коленичил до Рулке, сякаш му се кълнеше във вярност.

— На всичко ли си готов заради скъпоценните си Предания?! — изпищя тя, загубила власт над себе си.

Въпреки стичащата се в очите му кръв Рулке изпъна ръка към плочата. Стената зад Каран се разтвори в назъбена дупка, после целият дворец стана прозрачен.

Волята му я връхлиташе като потоп от разкъсан бент, прогонваше мислите от главата й. Лудостта също прииждаше като вълна и се извисяваше над нея. Не можеше да се справи с паниката. Залитна заднешком към портала, който се отвори в нагънат тунел.

И започна да я придърпва. Рулке най-сетне изчисти очите си и запрати Лиан настрана. Чак тогава Каран проумя, че Лиан се е хвърлил да я защити. Успокоена, че се е добрала до портала, тя проумя огромната си грешка. Рулке я бе победил с лекота, защото я беше преценил правилно.

Тя извика и се опита да изскочи. Твърде късно — порталът я отнасяше. Каран размаха ръце като удавник, но сякаш бе попаднала в пълна с масло фуния. Падаше, смаляваше се, потъваше в пустотата на портала.

Лиан затича към нея, стъпи на омекнала част от пода и затъна до коленете. Рулке отново обля портала в светлина. Огнена линия плъзна по тавана, издълба стената и закачи ръба на плочата. Засъска излитащ през тавана въздух.

— Я се върни! — изрева Рулке.

Последният й спомен от Нощната пустош беше лазещият на длани и колене Лиан и Рулке, надвесен като вампир над него.

Проходът подмяташе, въртеше и усукваше Каран безмилостно, а под клепачите й избухваха бели фойерверки. Тунелът се сви рязко. Насрещният въздушен поток изопна косата й в посока на Нощната пустош. Каран се напрягаше да не забрави целта си — залата в Голямата кула, където Тенсор бе изградил своя портал. Очите й смъдяха, усещаше вкус на кръв.

Отвори уста да закрещи и целият въздух изскочи от дробовете й. Тунелът се обтегна по тялото й като тесен чорап. Така притискаше гърдите й, че не можеше да си поеме дъх. Полека изпадаше в безсъзнание. Изтръгна всичко възможно от дарбата си, за да съсредоточи съзнанието си към Катаза.

Но образът не искаше да се съхрани, колкото и да се насилваше тя, сякаш залата вече не съществуваше. Щеше да умре.

Но все пак представата й бе успяла да съживи портала, защото тунелът се пресече и образува обла обвивка, после я изплю шеметно и изчезна. Каран се удари в нещо, което изкара въздуха от гърдите й.

Опита се да седне и главата й опря в неподатливо препятствие. Дишаше накъсано и стискаше клепачи да махне гъстата влага от очите си. Накрая възвърна зрението си, но наоколо нямаше нищо познато. Понечи да избърше кръвта под носа си и откри, че не може да си мръдне ръката. Изви глава и в полумрака различи металния купол на павилиона, под който я бе заврял порталът.

„Колко ли тежи… Дано успея да го повдигна.“ Заопипва със свободната си ръка и някак освободи другата. Лежеше в тясна кухина под четвъртина от купола, останалото беше сплескано. Напъна се, но металът не шавна. Не можеше и да пропълзи под него. Значи все пак ще умре тук. И никога няма да види Лиан.

 

 

Лиан лежеше вцепенен и чакаше невъобразимият гняв на Рулке да се стовари върху него. След миг обаче свистенето се засили до писък. Рулке се заклатушка към вратата, изтръгна я и започна да я оформя с пръсти. Скоро разполагаше с наглед метална плоскост, равна по площ на машината. Вдигна я непохватно, завъртя я на показалеца си и щом тя се превърна в диск, я запрати нагоре. Дискът залепна за тавана и шумът спря.

Рулке провеси глава, подхлъзна се и целият се разтресе. Опря коляно в пода, опомни се, но пристъпът се повтори. Каронът се заклатушка нанякъде. Набегът в Сантенар и всичко, което го бе сполетяло после, бяха изчерпали запасите му от жизненост. Погледът на Лиан го проследи през прозрачните стени, накрая фигурата му се скри в сгъстяващата се мъгла.

Лиан пак остана сам и уплашен. Всичко се бе случило твърде бързо. Каран бе изчезнала, преди той да проумее нещо. Защо му се бе разсърдила толкова? Повтори сцената в паметта си, опита се да я види през нейните очи. Тя пищеше потресена, обвиняваше го, че се е покорил на Рулке. Това го жегна — той не бе отстъпил пред изкушението, колкото и да му се искаше. Защо го бе лишила от доверието си?

Щом се избави от присъствието на Рулке, не можеше дори да разбере какво го бе изкушило. Зейните вече бяха встъпили веднъж в сговор с него и заради това ги изтребваха и лишаваха от всичко, прогониха ги от любимия им Зайл, тормозеха ги цяло хилядолетие. И още носеха Клеймото на Рулке, срамния белег. Никой в Сантенар не знаеше това по-добре от Лиан. Нима би се продал за толкова съмнителна отплата? Надяваше се повече да не изпита тази съблазън.

И какво да прави сега? Да бяга и да се крие? Безсмислено, щом се намираше във владенията на Рулке. Отиде при плочата, но тя по нищо не се различаваше от пода наоколо. Порталът бе недостъпен за него.

Стените пък бяха толкова прозирни, че вероятно би могъл да минава направо през тях. Престраши се и най-близката се оказа не по-здрава от сапунен мехур. Върна се при машината. Пак понечи да я докосне и пръстите му потънаха във вътрешността й. Този загадъчен, заоблен механизъм дори не докосваше пода. За какво ли бе създаден? Или бе обикновена прищявка, нещо като ваяние, с което Рулке е запълвал нескончаемите часове? Повод за празни хвалби?

Тръгна да потърси храна и вода, но попадна в част от Нощната пустош, която се бе разкривила кошмарно. Макар че виждаше през стените, не намираше вход. Върна се в относителната безопасност на залата с машината.

И там остана да търпи глада и жаждата. Би облизал дори леда от пода, само че по него имаше втвърдена кръв. Накрая намери чисто петънце, натроши го с ботуша си и държа парчетата в устата си, докато се стопиха. Водата имаше вкус на метал.

Доспа му се, но не смееше да припари до спалнята на Рулке. В друга стая намери ниша с вратичка и се напъха в нея. Беше по-топло, отколкото на пода. Там прекара още много часове в неудобна поза, но накрая се увери, че страхът и гладът са прогонили окончателно съня. Заброди из Нощната пустош, надничаше навсякъде и запомняше всичко, за да го опише в сказанието си. Но не откри вода, нито нещо за ядене.

 

 

Накрая Рулке се върна с покрит поднос. Не можеше да се каже, че Лиан му се зарадва, но появата на карона поне придаваше някаква определеност на затворничеството му. Рулке бе облякъл роба от лъскава черна коприна и поне привидно бе посъбрал сили, но дългата рана през веждите му тъмнееше подута. Остави подноса на мраморен пиедестал. Погледът на Лиан се прикова в него, малко оставаше от устата му да потекат лиги.

Рулке се засмя.

— Огладня ли? Добре, дай ми каквото искам и ще се нахраниш. Ах, как подцених отново малката ти приятелка. Времето, прекарано тук, явно ме е изцедило повече, отколкото си представях. Минаха хиляда години, откакто ми нанесоха рана, а не се бе случвало някой да успее втори път.

Лиан преглътна и се застави да не гледа в подноса.

— Впрочем ти си безполезен за мен тук. — Рулке крачеше напред-назад и размишляваше на глас с очевидното желание и Лиан да слуша. — Но ако се върнеш при своите приятели, можеш да ми бъдеш ценен помощник. Те ти се доверяват.

— Какво сполетя Каран?

— Това произшествие може да се окаже най-големият ми гаф — сериозно изрече Рулке. — Имам отчаяна нужда от нея.

— Какво се обърка?! — извика Лиан, втрещен от тона му.

— Не знам къде е тя. Щях да я предупредя за портала, но тя ме изпревари.

— Защо е трябвало да я предупреждаваш? Какво й се случи?

— Нощната пустош отслабва и затова порталът е малко… ненадежден. А и твоите приятели в Катаза никак не я улесниха. Погледни.

Рулке махна с ръка и над мъглата изникна картина на опустошение, над което стърчаха прекършените останки на Голямата кула.

— Порталът я е запратил там?! — изтъня гласът на Лиан. — Трябва да се върна!

Рулке го задържа без никакво усилие.

— Може да е попаднала там. С порталите човек никога не е сигурен.

— Върни ме! — кресна Лиан и го заудря с юмруци.

Каронът стисна ръцете му и го обездвижи.

— И това ще стане, щом изпълниш желанието ми. В момента не ми достигат сили.

— Защо всичко е… такова? — вяло попита Лиан.

— В Катаза ли? Струва ми се, че твоите приятели са прекалили с енергията от разлома и са съборили кулата.

— Значи всички са мъртви!

— Не прибързвай, летописецо. Враговете ми са изобретателни и жилави. Видях това, което и ти, а без да отворя портала и да се пренеса там, не мога да узная повече.

Каронът направи друг жест.

— Това заклинание ще те принуди да отговаряш искрено. А сега, Лиан, разкажи ми своята история.

Колкото и да се питаше дали не предава приятелите си, Лиан не успя да спре потока от отговори, който устата му изливаше. Разказа на Рулке всичко за живота си още от детството в безводния Джеперанд, където толкова се отличаваше от останалите деца. Сподели и колко е бил потиснат, че го пращат едва дванадесетгодишен през половината свят да учи в Школата на преданията. Описа постепенното си издигане въпреки неприязънта на околните към един зейн, похвали се с внезапния разцвет на дарбата си, довела до превъзходното му сказание преди четири години, после и до смайващата му версия на „Предание за Възбраната“, след която бе обявен за майстор-летописец.

И през цялото време каронът го наблюдаваше с чудатите си очи, все едно се опитваше да надникне в главата му.

Лиан не пропусна нито една подробност от своето сказание, спря се и на догадките и подозренията си за убийството на сакатото момиче. Някой се е промъкнал незабелязано в кулата, където е бил приклещен Шутдар, и е извършил гнусно злодеяние. Каква е била подбудата му, ако не стремеж да прикрие нещо?

— Аха! — промълви Рулке и очите му сякаш се взираха през младежа към отдавна отминалото време. — Добър разказ, летописецо. Помня, че видях трупа на горкото момиче, но не знаех, че е убита. Продължавай.

Лиан по-накратко описа случилото се след прогонването му от Школата и стигна до срамната за него помощ, която бе оказал на Тенсор. „Колко съм слаб. Емант имаше власт над мен, Тенсор — още по-голяма. А сега Рулке прави с мен каквото му скимне.“ Лиан обаче знаеше, че отговаря охотно, искаше и да зададе своите въпроси на карона. Толкова много му предстоеше да научи.

— Рулке…

— Стига! — прекъсна го каронът. — Трябва да узная какво представляваш всъщност.

Хвана го за рамото, а с другата ръка повдигна брадичката му. Погледите им се срещнаха. Главата на Лиан се замая, съзнанието му се размъти. Почувства се лишен от тяло, като дух, зареял се високо над мъглата.

Вторачи се надолу към омекналата си плът и видя как ръцете на Рулке притискат лицето му. Дебелите пръсти наглед проникваха през черепа, както ръцете на Лиан бяха потънали в творението. Немислимо. Сигурно се заблуждаваше. Гласът на карона изричаше заповеди, вероятно на чужд език, защото Лиан не разбра нито дума. Накрая пръстите се измъкнаха от главата му със същата мудност.

Халюцинацията свърши и летописецът се върна в тялото си. Усещаше мозъка си като мравуняк, но безбройните крачета на мравките сякаш бяха потопени в киселина. Зърна Рулке, който се отдръпна изтощен. После Лиан се свлече в несвяст.