Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

35.
Завръщане у дома

След два дни потеглиха от Тулин на изток към прохода и Банадор. Слънцето се бе подало през облаците и превръщаше снеговете в киша и кал. Пътуването стана по-трудно, но пък те бяха закалени и седмицата се изниза без произшествия. През последния ден беше най-неприятно, защото газеха в кал, която понякога им стигаше до прасците. Мъкнеха се смълчани, всеки затворен в себе си, предъвкваше личните си тревоги.

Лиан поизостана. Шанд тръгна до Каран, за пръв път от дни можеха да разменят някоя дума насаме.

— Кажи ми кога започнаха онези сънища.

— Докато бяхме във Флуд.

— Сънувала ли си, откакто напуснахме Тулин?

Не й се приказваше. Чувстваше се предадена от Шанд, а приятелството им — опорочено завинаги. Застави се да бъде любезна.

Аз не съм сънувала!

— А Лиан?

— Никога не говори за сънищата си, но ги има често.

 

 

Спуснаха се към Банадорските възвишения, които в други земи сигурно щяха да заслужат названието „планини“. Тази област на стръмни ридове и тесни проломи пак беше безплодна след поредната сушава година. Тук-там имаше по някоя махала или отделно стопанство с малобройни стада овце и кози. Не срещаха никого — пътеката минаваше по каменистите безводни била.

Навлязоха сред заоблени гранитни хълмове, по които само тук-там стърчеше по някой бор, а в широките долини се виждаха обработени земи и по-големи градчета. Накъдето и да погледнеха, виждаха следи от войната — изгорени ниви и гори, разрушени мостове и къщи. Недалеч от Готрайм стигнаха до село, превърнато в пепелище.

Каран усещаше корава буца в гърдите си. Дори непоносимите й съмнения в Лиан избледняха пред страха от това какво може да завари вкъщи.

Добраха се и до река Райм, която течеше през нейното владение, оросяваше полята около град Толрайм и продължаваше на изток, за да се влее накрая в морето. Каран нахлупи ниско шапката си, когато минаха през града. Не искаше да поздравява и да обяснява, преди да е видяла дома си.

Толрайм беше видимо бедно, но приятно място. Просто едно разраснало се село — около двеста къщи, няколко дюкяна, пазарно площадче, библиотека и храм, всичко построено от розов гранит и сивозелени шистени плочи. Но сега гледката беше скръбна. На мястото на много от къщите стърчаха само почернели стени. Камъните от средната арка на моста над Райм лежаха разпилени в речното корито. Това щеше да създаде голям проблем напролет, когато реката прииждаше буйно.

Прекосиха я по брод и тръгнаха по криволичеща пътека между високи живи плетове. През пролуките откриваха стъпкани посеви и кости от изклан добитък, които мършоядите бяха оглозгали отдавна.

Имението Готрайм бе разположено в горния край на обширна долина. Склоновете от двете й страни бяха затревени, на много места стърчаха валчести камъни и горички. Изкатериха се на хълма и се показаха комините. Каран преглъщаше сълзите си. Пресметна, че тръгна оттук с Мейгрейт преди почти петстотин дни, като си въобразяваше, че ще отсъства не повече от два месеца.

Обзе я неловкост, че води Лиан и Шанд — би видяла по-натрапчиво всеки недостатък, немарливост и селяндурщина през техните очи. Какво ще си помисли за родното й място Шанд, пребродил надлъж и нашир света, познавал някога властта и богатството? Какво ще открие Лиан със зоркия си поглед на летописец?

Къщата в Готрайм беше малка и овехтяла сграда от розов гранит, а зад нея се простираха по-нови пристройки от същия камък. Цялото здание имаше горе-долу овална форма и изглеждаше ниско със своите три етажа. Обикновеният конусовиден покрив от зелени плочи завършваше с пилон, на който не се вееше знаме. Бронзовият ветропоказател изобразяваше литнала гъска, която обаче бе поразена преди време от мълния и дългата й шия провисваше.

Двуетажните пристройки имаха малки прозорци от външната страна, а от вътрешната бяха добавени дълги веранди. Откритата страна пък бе запречена с ниска ограда, над която се издигаха решетестите рамки за асмите. Градината със зарзават и подправки за кухнята се намираше нагоре по слънчевия северен склон. Всичко имаше някак домашен, саморъчно направен вид, но цветните лехи пред входа бяха спретнати, а чакълът на алеята — заравнен наскоро.

Над овощната градина в дъното на долината започваше тревиста стръмнина с кафяви петна на скални отломъци и гранитни зъбери. Половин левга нататък нагъната гранитна стена преграждаше достъпа до планината. Тясна пътека се виеше нагоре към безлюдни възвишения, ръбести била и дълбоки влажни долини, също и към притежаваната от Каран великолепна, но напълно безполезна Готраймска гора.

Щом доближиха, тя забеляза следи от удари по зида на фасадата, а едното крило бе напълно опожарено. И по другата пристройка личаха повреди, част от оградата представляваше само купчини разпилени камъни.

— Можеше да е по-лошо — промълви тя, колкото и да я смразиха разрушенията.

Още по-силно я бе потресъл видът на града. Ако това се смяташе за умерени щети, как ли бе пострадала останалата част от Банадор? Зимата беше пред прага. Заради дългата суша нямаха никакви запаси. Значи още преди пролетта щеше да започне глад.

Колкото и тихо да бяха доближили къщата, отпред ги чакаше малка група хора. Готвачката Мавид, ниска и бледа, Нутан и Мара — дребнички и с обветрена, загоряла кожа, които бяха градинари в имението отпреди раждането й, Стария Мид — винар и сръчен майстор във всичко, закръглен като бъчвите в избата му, две помощнички на готвачката и тъкачката Галги, висока, дългокрака и с изкривени пръсти. Начело на шестте деца пък беше палавият Бени, момчето на готвачката.

— Каран, Каран! — пищеше той и подскачаше в кръг.

Отпред чакаше нейният иконом Рейчис, изглеждаше остарял с десетина години. Сега беше мършав, с хлътнали бузи, а от косата му бяха останали само няколко рехави бели кичура. Той се помъкна към нея като пребит, но усмивката му грееше.

— Каран-лар — протегна дългите си ръце към нея. — Молитвите ни бяха чути. Колко отдавна те чакаме и копнеем да се завърнеш. Добре дошла у дома.

Тя пусна раницата си на земята и се втурна по стъпалата.

— Рейчис, толкова съжалявам! Не биваше да мърдам оттук.

Обгърна го с ръце. Той се извисяваше над нея, но беше само кожа и кости.

— И аз все туй повтарям. Последната година беше възтежка. Ама като чухме как и ти си била замесена във всичко, щеше да е по-лошо, ако беше тук. Гашадите идваха насам неведнъж, все за тебе разпитваха. Да ти река обаче, че се държаха с нас по-добре от ония от Втора армия, че и от Първа армия на Игър! Да влезем.

— Къде са другите? — плахо попита Каран. — Да не би…

— Провървя ни повече, отколкото на съседите, в Готрайм нямаме убити. Същинско чудо! Другите са на лов или събират каквото ражда земята, че ни е останало малко за ядене, а за зимата не сме скътали нищо. Някои пък слязоха в града да помагат при възстановяването.

Тя поздрави всички и накрая спря пред Бени. Стисна мърлявата му десница.

— Липсваше ми, Бени. Какво ще кажеш да се поразходим, след като пийнем чай? Ще ме разведеш из градината и при животните. Ти пак ли си тормозил стария Кар? — сети се тя за черния лебед, който от години обитаваше езерцето.

Бени се обля в сълзи.

— Няма го Кар! Ония гадни войници го изядоха!

За него нямаше по-голямо зло през войната и беше неутешим. Каран го прегърна.

Олющената двойна врата на къщата беше отворена. Тя бе направена от дъски, дебели колкото нейните юмруци, укрепена с железен обков отвътре и отвън и цялата осеяна с нитове. Едното й крило беше вдлъбнато и сцепено.

Каран представи на всички Лиан, който се държеше любезно, но необичайно хладно. Разбира се, Шанд познаваше и Рейчис, и останалите. Влязоха в кръглото фоайе, широко трийсетина крачки. В дъното се виеше стълба към втория етаж. По каменните плочи бяха пръснати протъркани пътеки. От двете страни имаше толкова големи камини, че във всяка можеше да бъде опечен на шиш цял бик. Нямаше огън и фоайето беше мразовито.

Каран постоя смълчана.

— Къде са килимите и гоблените?

— Отмъкнаха ги войниците — тъжно обясни Рейчис. — Както и свещниците, сребърните съдове и прибори, почти всичко от накитите на твоята майка, а и каквото още можаха да отнесат. Не ни стигат дървата да отопляваме и фоайето. Ела в кухнята.

Тя тръгна след него към северното крило. Кухните и килерите не бяха опустошени, само че в тях не се намираше почти нищо за ядене. В голямата кухня чудноватата печка, измислена от баща й, заемаше цяла стена. На нея къкреха няколко тенджери. В отсрещната стена имаше огнища за печене. Всички се събраха да се сгреят около печката, докато Мавид свари чай.

Изпиха го на крак, защото Каран бързаше да види колко е пострадало имението. Рейчис изброяваше по време на обиколката:

— Северното крило не е много порутено, но южното ще трябва да се строи наново.

Отидоха в градините, чийто вид също беше окаян. Лиан се озърташе неспирно.

— Изобщо не си представях, че си толкова богата!

Наследството на Каран от майка й обхващаше горната част на долината и ридовете от двете страни — все стръмнини с шубраци и редки дървета, бедна камениста почва, благодатна единствено за овце и кози. Само тясната ивица край реката беше годна за обработване.

Тя притежаваше и Готраймската гора, ширнала се източно от планините, както и разни водопади, потоци и малко езеро. Тази гора беше почти недокосната от човешка ръка — прекрасна, стара, с много дивеч и риба, но и трудно достъпна. До нея се стигаше по опасни стъпала, изсечени в гранитните канари. Затова всъщност не добавяше много към имота.

Е, да, Каран бе наследила и онова въплъщение на безумието — Каркарон, разположен още по-нагоре, над гората, недалеч от още по-опасната пътека, по която се стигаше до Шазмак. Преди пет столетия го бе построил лудият й предтеча Басунез, намерил в мястото някакво вселенско значение, неясно за никой друг. Каркарон беше напълно безполезен и пустееше след смъртта на създателя си.

— Да бе, богата! — изсумтя Каран. — Можем да се изхраним, но не остава кой знае какво за продан, нито пък имаме пари да си купим онова, което не можем да отгледаме или изработим. Когато тръгнах оттук миналата година, Готрайм затъваше в дългове. Пък и в подобрите времена, преди сушата, брояхме богатството си в сребро, а не в злато.

Оглеждаше щетите и посърваше с всяка минута. Никога нямаше да изпълзят от тази яма.

— Това ли е всичко? — промълви, когато Рейчис описа запасите им. — Ами сметките?

Старецът се запъна. Тежките новини означаваха за него да признае, че се е провалил.

— Зле сме и със сметките…

Извади огромна счетоводна книга, която попълваха през последните три десетилетия. Той изпъшка, приглади последната изписана страница и посочи остатъка.

— Само толкова?! — спадна гласът й до шепот. — Сто и пет сребърни тара? Ако ще си купуваме храната, няма да изкараме с тези пари и един месец.

Дори ако можеха да се надяват на плодородие следващата пролет, имението нямаше да припечели нищо повече до средата на лятото.

— Войната… — скръбно натърти икономът. — Глоби, налози, конфискации… Давах и рушвети, за да не разграбят войниците всичко до шушка. Късметлийка си, че нещичко остана. Ако твоята приятелка Мейгрейт не бе повела армията си към Банадор, сега щяхме да се свираме в палатки. А откакто се върна Игър, направо ни вкарва в гроба с неговите данъци. Погледни, описал съм всеки разход. Но да знаеш, че ни е по-леко, отколкото на повечето хора наоколо.

Спомена десетина семейства, които сега имаха само земята си. Каран захлопна корицата на книгата.

— Кога ще дойдат отново бирниците на Игър?

— Щом настъпи пролетното равноденствие.

— И на колко оцениха задълженията ни?

— Петстотин и четиридесет тара — още по-печално я осведоми Рейчис.

Каран пребледня.

— Ние се нуждаем от по-голяма сума само за да си попълним запасите, без нищо да възстановяваме… Благодаря ти, Рейчис.

Той кимна и излезе, като едва местеше краката си. Каран опря чело в корицата на счетоводната книга.

Шанд я намери в тази стая след час. Докосна рамото й и тя се стресна. Отдръпна се сърдито.

— По-тежко ли е, отколкото си мислеше?

— Много по-зле. На практика вече сме разорени. Това ни чака, когато бирникът на Игър ни навести през пролетта. Волю-неволю ще се обърна към лихварите. Как ли ще ме оскубят в тази повсеместна съсипия? Могат да искат каквато лихва им хрумне.

— Стотици проценти, предполагам. Нищо ли не можеш да продадеш?

— Трудно ще се намери нещо. Повечето ценни вещи ги няма бездруго. А каквото и да открия, няма да ни донесе никакви пари, защото хиляди други семейства също се опитват да продават. Затова пък за онова, което ми е необходимо, ще искат купчини сребро. И още съм длъжница на Лиан, на тебе и на Малиен за разходите през тази година на скиталчество.

— Дълга към мен го отпиши — настоя Шанд. — Мога да си го позволя.

— Веднъж си поприказвахме за това — рязко напомни Каран. Сега още по-малко би търпяла да му е задължена. — Аз си плащам дълговете.

„Но с какво да се разплатя и с тебе, и с останалите?“

— Е, не се знае какво ще ни донесе пролетта — ведро рече старецът. — Откажи се от тази скръбна физиономия до сутринта. Приготвят пиршество по случай завръщането ти. Не им разваляй празника. И на тях не им е било леко. Господарката на дома трябва да се усмихва, да дава пример, каквито и да са чувствата й.

— Знам какво ще ми донесе пролетта! — процеди Каран. — Късметът ме изостави. Но в едно си прав. Отчаянието се преглъща по-лесно в собствения дом, а не по пътя. И никой няма да се труди по-усърдно от мен за възстановяването на Готрайм.

Вечерта имаше съвсем скромно угощение. Оскъдицата и откъм разнообразие, и откъм количество, бе прикрита с диворастящи подправки, чесън и горчица. Но вино имаше достатъчно. Потанцуваха и попяха. Цареше оживление като след отминала буря, преди да е започнала черната работа по разчистването. Лиан дори се насили за сказание, далеч не най-успешното в живота му, но пък хората в Готрайм не бяха чували по-добро и лесно му простиха киселото изражение, с което говореше.

Личеше, че на Каран тук й е мястото, колкото и късно да го бе осъзнала. Шанд за пръв път я виждаше толкова щастлива да е в центъра на вниманието.

 

 

Отдавна мина полунощ. Всички се бяха разотишли да си легнат. Каран уморено се замъкна нагоре по стъпалата към своята спалня на последния етаж. По гредите на тавана избиваха петна от влагата, между дъските на пода имаше пролуки. По стените не бе останал и помен от украса. Затова пък високите тесни прозорци по извитите стени гледаха на изток, юг и запад. Огромното легло бе оправено наскоро, а до него ухаеше ваза с късни теменужки.

Цяла година си бе представяла как ще се наслади на собствената си постеля. Е, да, почти винаги си мечтаеше и как я споделя с Лиан, но той бе останал в една от стаите за гости на първия етаж. Смъкна дрехите си, хвърли ги в коша за пране, наплиска се припряно с ледена вода и се настани върху хлътналия по средата стар дюшек.

Час по-късно, премръзнала и измъчена от безсъние, тя се надигна от леглото. Опразни раницата и подреди вещите си. Неспокойно шарещите й пръсти напипаха потъмнялата сребърна верижка, която Лиан й бе дал в Катаза. Спомен от по-щастливи дни, а и най-ценната вещ, която притежаваше в момента.

Опита се да я изтърка с мръсна риза, но среброто не лъсна. Наметна халат и слезе в миялната. Намери малко разтвор за сребро, станал съвсем излишен след ограбването на имението, и се зае да почисти верижката.

Час по-късно тя изглеждаше като изкована и сплетена току-що, само между брънките бе останала малко патина, която не можеше да се махне и с твърда четка. Каран доближи верижката до фенера. Прекрасен древен накит. Точно както си мислеше — изработена бе по подобие на усуканите каменни спирали на Голямата кула в Катаза. Предположи, че Кандор е искал тя да му напомня за великолепната постройка, но и досега се озадачаваше, че я е скрил толкова грижливо. В твърдината му бе имало хиляди несравнимо по-скъпоценни неща.

На закопчалката бяха останали драскотини, запълнени с набита мръсотия и патина. Каран почисти мъничките улейчета с игла. Накрая видя, че това са букви — ФИАКРА. Името не означаваше нищо за нея. Видя и прекрасно гравиран знак на майстора, направил верижката. Реши да попита Лиан какво означават името и знакът. Ако Лиан някога й проговореше.

 

 

Оказа се, че са стигнали в Готрайм точно навреме. През нощта вятърът от юг се развилия и донесе такава виелица, че на сутринта трябваше да газят в сняг до колене. През деня продължи да вали, а според календара все още беше есен.

Снегът се сипа две денонощия, накрая слънцето огря и стопи всичко. От това обаче не им олекна — бяха получили предупреждение за дълга сурова зима… и неизбежен глад в Банадор. А имаше и опасност да ги погубят студовете. Дървата за огрев не стигаха.

Плашеха се и от гашадите, макар никой от тях да не се бе мяркал в долината през последните месеци. Каран научи, че най-близкият гарнизон на Игър е на един ден път, в Тулдис. Това също не я успокояваше.

Ден след ден се проточваха в тежък труд. Всички се раздаваха докрай, за да натрупат отново запаси от дърва и да съберат каквато храна намерят. Единственият недокоснат източник беше гората на платото, до която обикновено не припарваха заради рисковете по пътя. Там имаше гъби и ядки, едър и дребен дивеч, риба в езерото. Само че губеха твърде много време да свалят в имението припасите. А тъкмо време нямаха, следващите снегове щяха да покрият земята с преспи за поне стотина дни.

 

 

Но Лиан се чувстваше несравнимо по-уютно в Готрайм, вероятно защото имението не се отличаваше с пищна величавост и претрупани украси. А може би и изтощителната работа му помагаше — бъхташе се наравно с другите, ставаше преди изгрев и се прибираше за почивка дълго след ранния залез. А на него се падаха най-неприятните задачи, защото беше непохватен и несръчен. Смесваше хоросан, мъкнеше пълните кофи, носеше вода или търкаше и миеше бъчви.

Може би така му бе по-леко, защото нямаше време да умува, да тъне в невесели размишления и да се гърби над книгите си до среднощ. А дори да откраднеше някоя и друга минута, тук свещите бяха скъпоценност, а и умората също не му позволяваше този лукс. Никой в Готрайм не се увличаше в разговори какво става по широкия свят, по мълчаливо съгласие Каран и Шанд също не ги подхващаха.

Вероятно му въздействаше и духът на Готрайм, някаква недоловима особеност на земята или къщата, които отказваха да се подчиняват на външни влияния.

Каквато и да беше причината, и той, и Каран се отърваха поне за малко от мъчителните сънища.

Като го гледаше толкова живнал, тя започна да се съмнява случил ли се е наистина онзи ужас в Тулин. Все повече крепнеше увереността й, че Шанд е сбъркал. Не пожела обаче да говори за това с Лиан, както и той с нея. В непреклонните си усилия да подготви имението за зимата Каран загърби страховете си. И макар че телата им жадуваха за взаимната утеха, която можеха да си дарят, никой от двамата не отиваше при другия през нощта. Стената между тях беше прекалено висока.

 

 

— Няма да се справим — призна Каран пред Шанд, докато разтоварваха дърва за огрев от каруцата. Гневът й към него се бе поуталожил, защото старецът се трудеше неуморно заради нея. — Не ни стигат хората.

Шанд изсумтя и се напъна да качи още един дънер върху купчината.

— Приказките само хабят дъха — промърмори той.

— Добре де, но не ни ли споходи някакво чудо, ще гладуваме.

Вечерта всички бяха потиснати — по принуда трябваше да преглътнат горчивата истина, че имат храна за не повече от два месеца, дори да прибавеха в казаните неприкосновените семена за посев и малкото разплодни животни, които беше задължително да опазят до пролетта.

Каран събра хората си. Отби се в избата и порови между бъчви, недокоснати след смъртта на нейния баща. Чудеше се как грабителите в униформи не са открили избата. Върна се горе с буренце на рамо и го постави внимателно върху масата. По него, косата и куртката й лепнеше гъст прах.

— Свиках ви тази вечер — започна тя, — за да обсъдим положението си.

Докато говореше, забърса буренцето с парцал. Отвори ловко канелката и наля цяла кана златиста течност. Напълни чашки колкото яйчени черупки и всички се чукнаха за здраве.

Лиан сръбна от питието. На вкус приличаше на силно вино, сладко и приятно.

— Много сме закъсали — отсече Каран. — Толкова, че е възможно да умрем от глад, ако останем тук. Дори да имаше откъде да си купим храна, нямам пари. Който от вас има къде да отиде и иска да си тръгне, пожелавам му лек път.

Тя отвори ковчежето, което бе сложила до буренцето. Стотината дребни сребърни монети не покриваха дори дъното от захабено червено кадифе.

— Ето ги парите, с които разполагам. Ако някой предпочита да си отиде, нека вземе два тара от ковчежето за из път. Срам ме е до сълзи, но не мога да ви дам повече. Преживеем ли зимата, през пролетта бирникът ще ни довърши.

Тя се отдръпна със застинало като маска лице, не искаше да скланя никого към едно или друго решение. Нека сами предпочетат онова, което е най-добро за тях. Те се изредиха един по един, дори Бени пристъпи към масата.

Лиан не откъсваше поглед от Каран. Колкото и да бяха оплетени чувствата му, неволно й съчувстваше. Май й предстоеше да загуби всичко и всекиго. Изведнъж се смая — Рейчис също доближи ковчежето, но звъннаха изсипани, а не взети монети. Ако Лиан имаше дори шепа грайнтове, щеше да ги добави въпреки дрязгите си с Каран. Само че кесията му беше празна.

Как пък не… Спомни си сребърната топка, която бе отвинтил от леглото на Кандор в Катаза. Нали я беше скътал тъкмо за черни дни и още я пазеше на дъното на раницата си. А топката тежеше поне колкото сто сребърни тара. Той хукна към стаята си.

Каран само зяпна гърба му сащисана. Всеки идваше при нея, вдигаше наздравица и пускаше по нещо в ковчежето. Парите звъняха като далечни камбанки. Лиан се върна с ръце в джобовете и се присъедини към върволицата около масата.

Бръкна в ковчежето, усети погледа и и се озърна. Тя беше бяла като платно. Дори след всичко, което ги бе отчуждило, не можеше да повярва, че той ще я напусне.

Залата притихна, после Шанд вдигна ковчежето, разклати го и монетите задрънчаха оглушително. Той избухна в гръмогласен смях и Каран се вторачи обидено в него.

— Ти и другите хора в имението сте си лика-прилика — подхвърли старецът и наклони ковчежето към нея.

Имаше много повече сребърни и медни монети. В единия ъгъл се търкулна познатата голяма сребърна топка, тук-там лъсваше и злато. Блестящият меден грайнт на Бени се кипреше гордо най-отгоре. И това не беше богатство, но може би щеше да стигне да оцелеят през зимата, ако успееха да купят храна отнякъде. Каран се разплака и тръгна да прегръща всички поред.