Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (27) (Алиби)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
САМОЗАЩИТА

Пет часът сутринта. Много съм уморен… ала свърших работата си. Ръката ме боли от писане.

Странен край на моя ръкопис. Исках да бъде издаден някой ден като история на една от несполуките на Поаро. Интересно, как удрят нещата на камък.

През всичкото време предчувствувах катастрофа, още от момента, когато видях Ралф Пейтън и мисис Ферърс сближили глави. Тогава помислих, че тя му се изповядва; излезе, че тук съм бил на съвсем погрешен път, но тази мисъл продължаваше упорито да ме преследва, дори след като влязох оная нощ в кабинета на Акройд, докато той не ми каза истината.

Горкият стар Акройд. Все се радвам, че му дадох възможност. Подканих го да прочете онова писмо, преди да е станало много късно. Или, нека бъда справедлив: не беше ли ми подсказало подсъзнанието, че с такъв инат човек най добре за мене е да не го оставя да го прочете? Нервността му оная вечер беше интересна от психологическа гледна точка. Той знаеше, че опасността е съвсем близо. И все пак нито за момент не се усъмни в мене.

За кинжала се сетих по-късно. Бях донесъл едно много удобно мое оръжийце, но като видях кинжала, полегнал в сребърната масичка, тутакси съобразих колко по-добре би било да си послужа с оръжие, което няма да бъде свързано с мене.

Струва ми се, че още от началото у мене се яви желание да го убия. Щом чух за смъртта на мисис Ферърс, помислих, че преди смъртта си тя сигурно му е разказала всичко. Когато се срещнах с него и той изглеждаше така възбуден, реших, че може да знае истината, но не можеше да повярва и искаше да ми даде възможност да я опровергая.

Затова се прибрах в къщи и взех съответните предпазни мерки. Ако в края на краищата бедата се свеждаше само до Ралф, е, нищо лошо нямаше да се случи. Два дни преди това Акройд ми бе дал диктофона, за да го поправя. Нещо се бе развалило и аз го убедих да ми го даде, за да се помъча над него, вместо да го връща на фирмата. Направих с него каквото бях намислили вечерта го взех със себе си в чантата си.

Много съм доволен от себе си като писач. Какво по-лесно и просто например от следното:

„Писмата бяха донесени в девет часа без двадесет минути. Аз излязох от стаята точно в девет без десет, без писмото да бе прочетено докрай. Поколебах се с ръка върху дръжката на вратата, като поглеждах назад и се питах дали не бях оставил някаква работа несвършена.“

Както виждате, всичко е вярно. Но представете си, ако след първото изречение бях сложил многоточие! Нямаше ли тогава някой да се запита какво точно се е случило през този промеждутък от десет минути?

Когато оглеждах стаята откъм вратата, бях останал напълно доволен. Всичко си беше както трябва. Диктофонът се намираше на масата до прозореца, нагласен да се задвижи в девет и половина (механизмът на тоя малък уред беше доста хитро устроен — по принципа на будилник), а креслото — отдръпнато така, че да го закрива от вратата.

Трябва да призная, че доста се уплаших, когато точно пред вратата се сблъсках с Паркър. Добросъвестно съм отбелязал този факт.

По-късно, когато трупът бе открит, а аз пратих Паркър да телефонира на полицията, колко разсъдливо си бях послужил с думите: „Направих малкото, което трябваше да се направи!“ То беше съвсем малко: просто да пъхна диктофона в чантата си и да дръпна креслото обратно до стената, на съответното му място. Не бях и предположил, че Паркър ще забележи това кресло. Логически погледнато, той трябваше да се суети над трупа, че да остане сляп за всичко останало. Но не бях се съобразил с инстинктите му на опитен слуга.

Добре щеше да бъде, ако знаех отнапред какво щеше да каже Флора: че е видяла чичо си жив в десет без четвърт. Това ме обърка неописуемо. Фактически в течение на цялата афера имаше неща, които ме объркваха до отчаяние. Всички като че ли бяха допринесли за това.

През цялото време най-много се страхувах от Каролина. Подозирах, че тя може да се е сетила. Любопитен беше намекът й през тоя ден за моята „слаба струнка“.

Е, тя никога няма да узнае истината. Има, както каза Поаро, само един изход…

Аз мога да му имам доверие. Той, и инспектор Реглън ще уредят работата помежду си. Не бих искал Каролина да узнае. Тя ме обича, пък и се гордее с мене… Смъртта ми много ще я наскърби, но всяка скръб минава…

Когато привърша писането, ще сложа целия този ръкопис в един плик и ще го адресирам до Поаро.

А после… какво да бъде? Веронал? В това ще има известна поетична справедливост. Не че поемам някаква отговорност за смъртта на мисис Ферърс. Тя беше пряка последица от нейните постъпки. Никак не ми е жал за нея.

Не ми е жал и за себе си.

Тъй че нека бъде веронал.

Но щеше да бъде по-добре за мене, ако Еркюл Поаро не беше се пенсионирал и не бе дошъл тук да отглежда тиквички.