Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (13) (Алиби)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
ГЪШЕТО ПЕРО

Същата вечер по покана на Поаро отидох у него на вечеря. Каролина ме гледаше с видимо недоволство, когато излизах. Струва ми се, много й се искаше да ме придружи.

Поаро ме посрещна гостоприемно. На една масичка беше поставил бутилка ирландско уиски (от което се отвращавам) със сифон и една чаша. Сам той беше зает с варенето на горещо какао. По-късно установих, че то беше негово любимо питие.

Осведоми се учтиво за сестра ми, която, заяви той, била много интересна жена.

— Боя се, че ще я направите много самомнителна — казах сухо. — Какво мислите за неделя следобед?

Той се изсмя и смигна.

— Винаги съм предпочитал да се ползувам от услугите на специалисти — забеляза той неопределено, но отказа да поясни думите си.

— Така или иначе вие знаете всички местни клюки — забелязах аз. — Верни и неверни.

— И заедно с това маса ценни сведения — додаде той тихо.

— Като например… Той поклати глава.

— Защо не ми казахте истината? — парира той въпроса ми. — На такова място всичко, което Ралф Пейтън върши, би трябвало да се знае. Ако не бе се случило сестра ви да минава през гората тоя ден, някой друг положително е щял да мине.

— И аз така мисля — съгласих се намръщено. — Но защо се интересувате за моите пациенти?

Той пак смигна.

— Само за един от тях, докторе. Един единствен от тях.

— Последния? — подметнах нерешително.

— Аз намирам мис Ръсел за много интересен обект — каза той уклончиво.

— Съгласен ли сте със сестра ми и с мисис Акройд, че има нещо тъмно около нея? — попитах аз.

— А? Какво казвате — тъмно ли?

Помъчих се да обясня мисълта си колкото е възможно по-ясно.

— Значи така казват те, а?

— Нима вчера следобед сестра ми не ви е намекнала нещо подобно?

— C’est possible.^[1]

— И то без каквото и да било основание — заявих аз.

— Les femmes^[2] — обобщи Поаро. — Чудни същества са те! Измислят каквото им дойде на ум и по чудо излизат прави. А в същност няма нищо чудно. Жените забелязват несъзнателно хиляди дребни подробности, без да подозират това. Подсъзнанието им подрежда всички тия нещица и те наричат резултата интуиция. Аз лично съм много вещ в психологията. Познавам тия работи.

Той изпъчи важно гърди, което го правеше тъй смешен, че едва се сдържах да не прихна. После сръбна малка глътка какао и избърса внимателно мустаците си.

— Искам да ми кажете — избухнах аз — какво действително мислите за всичко това?

Той сложи чашата си на масата.

— Искате ли?

— Искам.

— Вие видяхте същите неща, които видях и аз. Защо тогава да не мислим еднакво?

— Боя се, че ми се смеете — промърморих неловко. — Разбира се, аз не съм вещ в работи от тоя род.

Поаро ми се усмихна снизходително.

— Вие сте като малкото дете, което иска да знае как работи машината. Иска ви се да погледнете на тази афера не така, както я вижда семейният лекар, а с очите на детектива, който не познава никого и за никого пет пари не дава — за него всички са чужди и всички еднакво могат да попаднат под подозрение.

— Много сполучливо го изразявате — казах аз.

— Както виждате, аз ви изнасям малка лекция. Най-напред трябва да си изясним как са се развили събитията през оная вечер — като нито за миг не изпускаме пред вид, че лицето, което говори, може да лъже.

Повдигнах вежди.

— Малко съмнителна тактика.

— Но необходима — уверявам ви, необходима. — И тъй, първо д-р Шепърд излиза от къщата в девет без десет. Отде, мислите, зная това?

— Понеже ви казах.

— Но може да не сте казали истината или часовникът, по който сте се движили, да не е бил в ред. Ала Паркър също казва, че сте излезли в девет без десет. Затова приемаме това твърдение и минаваме по-нататък. В девет часа точно пред външната врата на Фърнли Парк се сблъсквате с един човек — и тук именно стигаме до приказката за тайнствения непознат, нека се изразим така. Отде зная, че е тъй?

— Аз ви казах — подех отново, но Поаро ме прекъсна със сърдит жест.

— А, забелязвам, че тази вечер се държите малко глупаво, приятелю мой. Вие знаете, че е било така, ала отде мога да зная аз? Eh bien, мога да ви кажа, че тайнственият непознат не е бил халюцинация за вас, понеже слугинята на мис Ганет го е срещнала няколко минути преди вас, а той и нея питал за пътя до Фърнли Парк. Следователно приемаме неговото присъствие и можем да бъдем почти сигурни в две неща за него: че е бил чужд по тия места и че каквато и да е била целта на отиването му във Фърнли, в това не е имало някаква особена тайна, защото два пъти попитал за пътя натам.

— Да — казах, — разбирам.

— Затова си поставих задача да науча нещо повече за този човек. Както узнах, той се е почерпил в „Трите глигана“, а сервитьорката там казва, че говорел с американски акцент и споменал, че току-що е дошъл от Щатите. Не ви ли направи впечатление, че има американски акцент?

— Да, мисля, че имаше — отговорих след една-две минути, през които се върнах мислено назад, — но едва забележим.

— Précisément.^[3] Имаме и това, което ако си спомняте, намерих в беседката.

Той ми протегна перцето. Погледнах го любопитно. Тогава в главата ми изплува споменът за нещо, което бях чел.

Поаро, който наблюдаваше лицето ми, кимна.

— Да, хероин, „сняг“, както му казват. Наркоманите го носят така и го вдъхват през носа.

— Диаморфин хидрохлорид — промърморих машинално.

— Този начин за поемане на тоя препарат е много разпространен отвъд океана. Ако е нужно, ето още едно доказателство, че човекът е дошъл от Канада или Щатите.

— Какво най-напред насочи вниманието ви към тази беседка? — полюбопитствувах аз.

— Моят приятел инспекторът смяташе безсъмнено, че човекът, който е използувал тази пътека, е искал така по-скоро да стигне до къщата, но щом видях беседката, разбрах, че същата пътека би поел всеки, който би искал да използува беседката за място на среща. Така че по всяка вероятност непознатият изглежда, не е минал нито през предната, нито през задната врата. Дали тогава някой от къщата не е излязъл да се срещне с него? Ако е било така, какво по-удобно място от тази малка беседка? Аз я претърсих с надежда, че може да намеря вътре някаква следа. Намерих две: парченцето батиста и перото.

— А парченцето батиста? — полюбопитствувах аз. — Какво ще кажете за него?

Поаро вдигна вежди.

— Не си служите със сивите клетчици — забеляза той сухо. — Парченцето колосана батиста просто бие на очи.

— Не бие много на моите очи. — Промених темата. — Така или иначе — рекох — този човек е отишъл в беседката да се срещне с някого. Но кой е бил този „някой“?

— Точно там е въпросът — каза Поаро. — Спомняте ли си, че мисис Акройд и дъщеря й са дошли от Канада, за да живеят тук?

— Това ли имахте пред вид днес, когато ги обвинихте, че крият истината?

— Може би. Сега нещо друго. Какво мислите за историята на камериерката?

— Каква история?

— Историята за уволнението й. Нима за половин час може да се уволни една прислужница? Може ли да се повярва на обяснението за ония важни документи? И не забравяйте: макар да твърди, че била в спалнята си от девет и половина до десет часа, няма човек, който да потвърди думите, й.

— Вие ме озадачавате.

— За мене работата се изяснява. Но кажете ми сега какво мислите и какво предполагате.

Извадих от джоба си едно листче.

— Тъкмо надрасках някои мисли — казах някак оправдателно.

— О, чудесно — вие имате метод. Я да ги чуем.

Зачетох с малко смутен глас.

— Най-напред трябва да се погледне на работата логически…

— Точно така казваше горкият ми Хейстингс — прекъсна ме Поаро, — но уви, никога не се водеше от това правило!

— Първо. Чули са мистър Акройд да говори с някого в девет и половина.

Второ. По някое време вечерта Ралф Пейтън трябва да е минал през прозореца, както се доказва от отпечатъците на неговите, обувки.

Трето. Мистър Акройд е бил нервен тази вечер и би пуснал при себе си само човек, когото е познавал.

Четвърто. Лицето, което се е намирало при мистър Акройд в девет и половина, е искало пари. Знаем, че Ралф Пейтън бил закъсал с парите.

Тези четири точки идват да потвърдят, че лицето, което е било при мистър Акройд в девет и половина, е Ралф Пейтън. Но знаем, че мистър Акройд е бил жив в десет без четвърт, следователно не го е убил Ралф. Ралф оставил прозореца отворен. Впоследствие убиецът влязъл през него.

— А кой е бил убиецът? — попита Поаро.

— Непознатият американец. Той може да е бил в съучастие с Паркър и навярно в лицето на Паркър виждаме изнудвача на мисис Ферърс. В такъв случай Паркър може да е чул достатъчно неща, за да разбере, че играта е загубена, казал това на съучастника си и последният извършил престъплението с кинжала, който Паркър му дал.

— Правдоподобна теория — призна Поаро. — Няма съмнение, вие имате известни мозъчни клетки. Но все пак много неща остават необяснени.

— Като например?

— Обаждането по телефона, отместеното кресло…

— Наистина ли мислите, че последното е важно? — прекъснах го аз.

— Може би не е — призна моят приятел. — Може креслото да е отместено случайно, а Реймънд или Блънт може несъзнателно, от вълнение, да са го върнали на мястото му. Но остава неизяснена липсата на четиридесет лири стерлинги.

— Акройд ги е дал на Ралф — подхвърлих аз. — Може да е премислил първоначалния си отказ.

— Все пак едно нещо остава неизяснено.

— Какво?

— Защо Блънт говореше толкова уверено, че Реймънд бил при мистър Акройд в девет и половина?

— Той обясни това — казах аз.

— Така ли мислите? Няма повече да настоявам. Кажете ми обаче какви са причините за изчезването на Ралф Пейтън?

— Това е малко по-трудно — произнесох полека. — Трябва да се изкажа като медик. Сигурно нервите на Ралф не са издържали! Ако изведнъж е разбрал, че чичо му е бил убит само няколко минути след като се е разделил с него — може би след един доста бурен разговор, — е, възможно е да се е изплашил и да е побързал веднага да изчезне. Известно е, че някои хора се държат именно така — като виновни, — когато са напълно невинни.

— Да, вярно е — рече Поаро. — Ала не бива да изпускаме от очи едно нещо.

— Зная какво ще кажете — забелязах аз: — подбудата. Ралф Пейтън наследява със смъртта на чичо си голямо състояние.

— Това е само една подбуда — съгласи се Поаро.

— Само една ли?!

— Mais oui.^[4] Разберете: три различни подбуди ни гледат право в лицето. Безсъмнено някой е откраднал синия плик със съдържанието му. Това е едната подбуда. Изнудване! Ралф Пейтън може да е бил изнудвачът на мисис Ферърс. Спомнете си, доколкото е известно на Хемънд, Ралф Пейтън напоследък не е молил чичо си за помощ. Значи, изглежда, че си е набавял пари от другаде. Освен това имаме обстоятелството, че той бил — как го казахте — закъсал с парите? — и се е опасявал, че това може да стигне до ушите на чичо му. И на последно място имаме подбудата, за която току-що споменахте.

— Дяволска работа! — казах малко смутен, — Като че ли наистина лошо му се пише.

— Така ли? — учуди се Поаро. — В това отношение двамата с вас сме на различно мнение. Три подбуди… май че са твърде множко. Аз съм склонен да мисля, че въпреки всичко Ралф Пейтън е невинен.