Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА СЕДМА
УЗНАВАМ ПРОФЕСИЯТА НА МОЯ СЪСЕД

На другата сутрин претупах набързо визитацията си. Мога да се оправдая с това, че нямах сериозни случаи, за които да си давам много труд. Когато се прибрах, Каролина ме пресрещна в преддверието.

— Флора Акройд е тука — съобщи тя с възбуден шепот.

— Какво?!

Помъчих се криво-ляво да скрия изненадата си.

— Много иска да говори с тебе. От половин час е тука.

Каролина ме поведе към нашата малка гостна и аз я последвах.

Флора беше седнала на канапето до прозореца. Бе облечена в черно и кършеше нервно пръсти. Бях потресен от изгледа на лицето й. То бе загубило всякакъв цвят. Но когато заговори, тя се мъчеше по възможност да се държи спокойно и хладнокръвно.

— Д-р Шепърд, дойдох да моля за вашата помощ.

— Разбира се, че ще ви помогне, мила моя — заяви Каролина.

Струва ми се, че в същност Флора не желаеше Каролина да присъствува на нашия разговор. Уверен съм, че безкрайно по би предпочела да говори с мене насаме. Но не искаше да губи време, затова го използува най-рационално.

— Искам да дойдете с мене в Листвениците.

— Листвениците ли? — запитах смаян.

— Да се срещнете с онова смешно малко човече ли?! — възкликна Каролина.

— Да. Вие знаете кой е той, нали?

— Предположихме — казах аз, — че може да е пенсиониран фризьор.

Сините очи на Флора се разтвориха широко.

— Но той е Еркюл Поаро! Нали знаете кого имам пред вид — частния детектив. Казват, че вършел истински чудеса — досущ като детективите в книгите. Преди една година се пенсионирал и дошъл да живее тук. Чичо знаеше кой е, но обеща да не казва никому, защото мосю Поаро искаше да живее спокойно, без да го безпокоят разни хора.

— Значи ето кой бил той — произнесох бавно.

— Сигурно сте чували за него?

— Малко съм поовехтял, както казва Каролина — признах аз, — ала току-що чувам за него.

— Невероятно — отсъди Каролина.

Не зная за какво намекваше тя, може би задето сама не бе успяла да открие истината.

— Значи искате да отидем да се срещнете с него? — попитах полека. — Но защо?

— Ами че за да го накара да се залови с разследването на това убийство, разбира се — сряза ме Каролина. — Не бъди толкова глупав, Джеймс.

Впрочем не бях глупав. Каролина не разбира винаги накъде бия.

— Нямате ли вяра на инспектора Дейвис? — продължих аз.

— Разбира се, че няма — каза Каролина. — И аз нямам.

Всеки би си помислил, че в случая бе убит не някой друг, а чичото на Каролина.

— А отде знаете дали ще се съгласи да приеме тази работа? — попитах аз. — Не забравяйте, че той се е оттеглил от активна служба.

— Именно — каза Флора просто. — Ще трябва да го убедя.

— Сигурна ли сте, че постъпвате разумно? — запитах сериозно.

— Разбира се, че е сигурна — обади се Каролина. — Аз сама бих отишла с нея, ако пожелае.

— Предпочитам докторът да дойде с мене, ако нямате нищо против, мис Шепърд — рече Флора.

Тя знае колко е полезно да бъдеш прям в известни случаи. Всякакви намеци биха прозвучали в ушите на Каролина като глас в пустиня.

— Разбирате ли — обясни тя, показвайки се не само пряма, но и тактична, — тъй като д-р Шепърд е лекар и е открил тялото, той ще може да даде на мосю Поаро всички подробности.

— Да — промърмори Каролина недоволно, — разбирам.

Прекосих веднъж-дваж стаята в двете посоки.

— Флора — казах сериозно, — чуйте ме. Съветвам ви да не забърквате този детектив в случая.

Флора скочи на крака. Кръвта нахлу в бузите й.

— Не зная защо говорите така — извика тя. — Но точно по тази причина искам толкова много да се срещна с него. Вас ви е страх! Ала мене — не. Аз познавам Ралф по-добре от вас.

— Ралф ли? — каза Каролина. — Че какво общо има Ралф със случая?

Никой не й обърна внимание.

— Ралф може да е слабохарактерен — продължи Флора. — Може в миналото да е вършил глупости… дори лоши неща… но той не би убил никого.

— Не, не — провикнах се аз. — И през ум не ми е минавало за него.

— Тогава защо сте ходили снощи в „Трите глигана“ — попита Флора, — когато сте се прибирали, след като бил намерен трупът на чичо?

За миг не знаех какво да кажа. Бях се надявал, че това мое посещение ще остане незабелязано.

— Как узнахте това? — контраатакувах.

— Бях там тази сутрин — отвърна Флора. — Чух от прислугата, че Ралф е отседнал там…

Прекъснах я:

— Нима не знаехте, че той е в Кингс Абът?

— Не. Бях учудена. Не можех да проумея. Затова отидох там и попитах за него. Казаха ми същото, което, предполагам, са казали и на вас снощи: че излязъл вчера към девет часа вечерта… и… и вече не се върнал.

Очите й срещнаха предизвикателно моите и сякаш в отговор на нещо, което бе доловила в погледа ми, тя избухна:

— Защо пък да не излезе? Той има право да отиде… където си ще. Може да се е върнал в Лондон.

— И да си остави багажа тук ли? — попитах кротко.

Флора тупна с крак.

— Не е важно. Сигурно има някакво просто обяснение.

— И за това ли искате да отидете при Еркюл Поаро? Не е ли по-добре да оставите нещата както си са? Не забравяйте, че полицията ни най-малко не подозира Ралф. Тя работи в съвсем друга насока.

— Напротив! — извика девойката. — Подозират него. Тази сутрин от Кранчестър пристигна един човек — инспекторът Реглън, ужасно човече, като невестулка. Узнах, че сутринта се отбивал преди мене в „Трите глигана“. Разправиха ми всичко: какво правил там и какви въпроси задавал. Сигурно мисли, че Ралф е виновникът.

— Ако е така, значи от снощи насам си е променил мнението — казах бавно. — Тогава той не вярва в теорията на Дейвис, че Паркър е престъпникът?

— Има си хас да е Паркър! — изпухтя презрително сестра ми.

Флора пристъпи и ме улови за ръката.

— О, д-р Шепърд, нека отидем веднага при този мосю Поаро. Той ще установи истината.

— Мила ми Флора — казах кротко, като сложих ръка върху нейната. — Уверена ли сте на пълно, че търсим истината?

Тя ме погледна и кимна тъжно с глава.

— Вие не сте уверен — рече тя. — Но аз съм уверена. Аз познавам Ралф по-добре от вас.

— Разбира се, че той не е виновникът — обади се Каролина, която едва се бе сдържала да не говори. — Ралф може да е прахосник, ала е мило момче и има много коректно държане.

Искаше ми се да възразя на Каролина, че маса убийци са имали коректно държане, но присъствието на Флора ме възпря. Тъй като девойката държеше на решението си, бях принуден да отстъпя. Тръгнахме веднага, бързайки да се махнем, преди сестра ми да бе изломотила още някои неща, като започнеше с любимите си думи: „Разбира се.“

Една старица с огромно бретонско боне ни отвори вратата на Листвениците. Мосю Поаро, изглежда, си беше в къщи.

Въведоха ни в една малка гостна, подредена с церемониална педантичност, и тук, след около една минута, пред нас се яви вчерашният ми приятел.

— Monsieur le docteur — произнесе той, като се усмихваше. — Mademoiselle.[1]

И се поклони на Флора.

— Може би — подех аз — сте чули за снощната трагедия.

Лицето му стана сериозно.

— Но, разбира, че чух. Ужасно. Поднасям на мадмоазел моите най-искрени съболезнования. С какво мога да ви бъда полезен?

— Мис Акройд — казах — ви моли да… да…

— Да намерите убиеца — допълни Флора с ясен глас.

— Разбирам — каза малкият човек. — Но нима полицията няма да се погрижи за това?

— Може да сбъркат нещо — рече Флора. — Струва ми се, че още отсега са на път да направят грешка. Моля ви, мосю Поаро, нима няма да ми помогнете? Ако… ако става въпрос за пари…

Поаро повдигна ръка.

— О, Моля, мадмоазел, не става дума за това. Не че не се интересувам от пари. — За миг в очите му блесна лукаво пламъче. — Парите имат и винаги са имали голямо значение за мен. Но ако се заловя с тази работа, едно нещо трябва да разберете ясно. Ще действувам докрай. Запомнете: добрият копой никога не изпуща следата! Накрая може да съжалявате, че не сте оставили работата на местната полиция.

— Аз искам истината — заяви Флора, като го гледаше право в очите.

— Цялата истина?

— Цялата истина.

— Тогава приемам — каза човекът тихо. — И се надявам, че няма да съжалявате за това. А сега ми разкажете всичко от игла до конец.

— По-добре д-р Шепърд да ви разкаже — рече Флора. — Той знае повече от мене.

Подканен по този начин, аз се впуснах в подробно повествование, като се стараех да не пропусна никой от фактите, които съм изложил по-горе. Поаро слушаше внимателно, като тук-там вмъкваше по някой въпрос, но през повечето време седеше мълчаливо, впил очи в тавана.

Завърших разказа си с излизането на инспектора и моя милост от Фърнли Парк предишната нощ.

— А сега — обади се Флора, когато свърших — разправете му всичко за Ралф.

Поколебах се, но повелителният й поглед ме подтикна да изпълня желанието й.

— Значи сте се отбили в странноприемницата „Трите глигана“ снощи, на път за в къщи? — попита Поаро, когато привърших разказа си — А точно защо постъпихте така?

Замълчах за момент, за да подбера грижливо думите си.

— Сметнах, че все някой трябва да уведоми младежа за смъртта на чичо му. Като излязох от Фърнли, помислих си: може никой освен мене и мистър Акройд да не знае, че Ралф е в селото.

Поаро кимна.

— Правилно. Но това ли е било единственото ви съображение да отидете там?

— Единственото ми съображение — отговорих неловко.

— А не, да речем, за да се успокоите за ce jeune homme[2].

— Да се успокоя ли?!

— Мисля, M. le docteur, че разбирате много добре какво искам да кажа, макар и да си давате вид, че не ме разбирате. Допущам, че щяхте да почувствувате голямо облекчение, ако бяхте установили, че капитан Пейтън е бил в стаята си цялата вечер.

— Съвсем не — отрязах аз.

Дребният детектив поклати мрачно глава към мене.

— Виждам, че нямате към мене доверието, което има мис Флора — каза той. — Но няма значение — Нас ни интересува едно: капитан Пейтън е изчезнал при обстоятелства, които трябва да се изяснят. Няма да скрия от вас, че работата изглежда сериозна. Все пак тя може да има някакво съвсем просто обяснение.

— Точно това казвам и аз — извика Флора разпалено.

Поаро не засегна повече тази тема, а предложи да отидем незабавно в местния полицейски участък. Той беше на мнение, че ще е по-добре Флора да се върне в къщи, а аз да го придружа до полицейския участък и да го представя на служителя, натоварен със случая.

Тозчас пристъпихме към изпълнението на този план. Намерихме инспектора Дейвис пред полицейския участък с наистина много мрачен вид. С него беше полковник Мелроуз, началникът на полицията, и още един човек, в чието лице — по описанието на Флора за „невестулката“ — лесно разпознах инспектора Реглън от Кранчестър.

Познавам Мелроуз сравнително добре, затова му представих Поаро и обясних положението. Началникът на полицията беше явно ядосан, а инспектор Реглън изглеждаше мрачен като градоносен облак. Дейвис обаче като че ли беше поразвеселен, като виждаше, че началникът му е ядосан.

— Случаят е ясен като бял ден — заяви Реглън — Няма ни най-малка нужда да си пъхат носа разни любители. Всеки глупак още снощи можеше да види как стоят нещата, така че напразно загубихме дванадесет часа.

Той насочи зъл поглед към клетия Дейвис, който го посрещна с невъзмутимо спокойствие.

— Разбира се, семейството на мистър Акройд има право да постъпи както сметне за добре — обади се полковник Мелроуз. — Но не можем да позволим да се пречи на официалното следствие по какъвто и да било начин. Голямата слава на мосю Поаро, разбира се, че е известна — додаде той вежливо.

— Лошото е, че полицията не може да си прави реклама — подметна Реглън.

Поаро спаси положението.

— Вярно, че съм се оттеглил от обществото — каза той. — Нямах намерение да се заемам наново с каквато и да било работа. И най-вече аз се ужасявам от рекламата. Затова моля, в случай че успея да допринеса с нещо за изясняването на загадката, името ми да не се споменава. Лицето на инспектор Реглън се попросветли.

— Чувал съм за някои ваши наистина забележителни успехи — подхвърли полковникът омекнал.

— Имам богат опит — каза Поаро тихо. — Ала повечето от успехите си дължа на съдействието на полицията. Аз съм във възторг от вашата английска полиция. Ако инспектор Реглън ми позволи да му помагам, това ще бъде голяма чест за мене и същевременно много ще ме поласкае.

Лицето на инспектора придоби още по-благо изражение.

Полковник Мелроуз ме дръпна настрана.

— Доколкото съм чувал, това човече е направило някои наистина забележителни неща — прошепна той. — Естествено не искаме да викаме Скотланд Ярд. Реглън изглежда много уверен в себе си, но не съм напълно съгласен с него. Аз, видите ли… хм… познавам засегнатите страни по-добре от него. А този човек, изглежда, не гони слава? И ще работи с нас, без да се опитва да се налага, нали?

— За още по-голяма прослава на инспектор Реглън — заявих тържествено.

— Добре де, добре — заговори весело полковник Мелроуз, като повиши тон, — само че трябва да ви поставя в течение на най-новите факти, мосю Поаро.

— Благодаря ви — каза Поаро. — Моят приятел д-р Шепърд спомена, че икономът бил заподозрян, така ли?

— Празни приказки — побърза да опровергае Реглън. — Тези първокласни слуги изпадат в такава паника, че се държат подозрително за нищо и никакво.

— А отпечатъците от пръсти? — намекнах аз.

— Не съвпадат с Паркъровите. — Той се усмихна едва доловимо и добави: — А и вашите, и на мистър Реймънд също не съвпадат, докторе.

— Ами на капитан Пейтън? — попита Поаро тихо.

Почувствувах скрито възхищение от ловкостта, с която той „улови бика за рогата“ — Забелязах, че в погледа на инспектора се промъкна уважение.

— Виждам, че умът ви сече бързо, мистър Поаро. Убеден съм, че ще бъде голямо удоволствие да работя с вас. Ще вземем отпечатъци от пръстите на оня млад джентълмен веднага щом сложим ръка на него.

— Боя се, че се мамите, инспекторе — каза полковник Мелроуз разпалено. — Аз познавам Ралф Пейтън още от дете. Той никога не би паднал дотам — да стане убиец.

— Може би — промърмори инспекторът глухо.

— Какви улики имате против него? — попитах аз.

— Излязъл е снощи точно в девет часа. Видели го близо до Фърнли Парк около девет и половина. Никой не го е виждал оттогава. Предполага се, че има сериозни парични затруднения. Тук имам чифт негови обувки — обувки с каучукови зъбци. Имал е два чифта почти досущ еднакви. Ей сега ще отида да ги сравня с отпечатъците от стъпки. Старшият пази там да не ги заличат.

— Веднага тръгваме — каза полковник Мелроуз. — Вие с мосю Поаро ще ни придружите, нали?

Съгласихме се и всички потеглихме с колата на полковника. Инспекторът, който гореше от желание по-скоро да види отпечатъците от стъпки, попска да го свалят пред портиерската будка. Почти на половината път за коли вдясно се отделяше една пътека, която завиваше към терасата и прозореца на Акройдовия кабинет.

— Искате ли да придружите инспектора, мосю Поаро — запита началникът на полицията, — или предпочитате да разгледате кабинета?

Поаро избра второто. Паркър ни отвори вратата. Държеше се гордо и почтително и като че ли се бе освободил от снощния си страх.

Полковник Мелроуз извади от джоба си един ключ и като отключи вратата, която водеше към вестибюла, поведе ни през него към кабинета.

— Като се изключи обстоятелството, че трупът е махнат, тази стая, мосю Поаро, е в същото състояние, в каквото е била снощи.

— А трупът е бил намерен… на кое място? Постарах се да опиша по възможност най-точно положението, в което бях заварил Акройд. Креслото още стоеше пред камината.

Поаро се приближи и седна на него.

— Къде беше синьото писмо, за което споменаваха, когато излизахте от стаята?

— Мистър Акройд го беше сложил на тази масичка от дясната си страна.

Поаро кимна.

— И като се изключи това, всичко друго ли си беше на място?

— Мисля, че да.

— Полковник Мелроуз, ще бъдете ли тъй любезен да седнете за малко на това кресло? Благо — даря ви. А вие M. le docteur, ще благоволите ли да ми посочите точното положение на кинжала?

Изпълних молбата му, докато малкият човек стоеше до входа.

— Значи дръжката на кинжала се виждала ясно от вратата — Вие с Паркър сте могли веднага да я забележите.

— Да.

След това Поаро се приближи до прозореца.

— Разбира се, електричеството е било запалено, когато сте открили тялото? — запита той през рамо.

Отговорих утвърдително и се приближих до мястото, където той изучаваше следите по перваза на прозореца.

— Каучуковите зъбци са със същата форма, както зъбците по обувките на капитан Пейтън — каза той тихо.

После се върна пак в средата на стаята. Очите му зашариха наоколо, оглеждайки всичко в стаята с бърз, опитен поглед.

— Наблюдателен ли сте, д-р Шепърд? — попита той най-после.

— Предполагам — отговорих учуден.

— Виждам, че в огнището е горял огън. Когато разбихте вратата и намерихте мистър Акройд мъртъв, как беше огънят? Отслабнал ли беше?

Изсмях се нервно.

— Аз… е, не мога да кажа. Не забелязах. Може би мистър Реймънд или майор Блънт.

Дребният човек срещу мене поклати глава със сдържана усмивка.

— Трябва винаги да се работи методично. Постъпих непредвидливо, като ви зададох този въпрос. Всеки разбира от определени неща. Вие можахте да ми разкажете подробно как е изглеждал пациентът — в това отношение нищо не е можело да отбегне от вниманието ви. Ако исках да науча нещо за книжата на онова бюро, мистър Реймънд щеше да е забелязал всичко, каквото има за забелязване. За да разбера за огъня, трябва да попитам човека, чиято работа е да следи за такива неща. Позволете ми…

Той се приближи бързо до огнището и позвъни.

След една-две минути се яви Паркър.

— Чух звънеца, сър — каза той неуверено.

— Влезте, Паркър — покани го — полковник Мелроуз. — Този джентълмен иска да ви попита нещо.

Паркър прехвърли почтително вниманието си към Поаро.

— Паркър — каза малкият човек, — когато снощи разбихте вратата с д-р Шепърд и намерихте господаря си мъртъв, какво беше състоянието на огъня?

Паркър отговори, без да мисли:

— Гореше много слабо, сър. Беше почти изгаснал.

— Аха! — възкликна Поаро почти ликуващо. После продължи! — Огледайте се хубаво, драги ми Паркър. Точно в същото състояние ли е тази стая, както е била тогава?

Очите на иконома пробягнаха наоколо и се спряха на прозорците.

— Завесите бяха спуснати, сър, а електричеството светеше.

Поаро кимна одобрително.

— А нещо друго?

— Да, сър, това кресло беше дръпнато малко по-насам.

Той посочи едно кресло с висока облегалка наляво от вратата — между нея и прозореца. Прилагам план на стаята, на който въпросното кресло съм обозначил с X.

 

                   Врата    Високо
                            кресло
Малка
масичка
        Кресло, на което    Маса
        бил намерен
        Акройд
        Кресло, на което
        седял Шепърд
                            Стол и
                            бюро
Огнище

 

— Покажете ми точно — каза Поаро. Икономът дръпна креслото цели две стъпки от

стената, като го изви така, че седалката беше обърната към вратата.

— Voilà ce qui est curieux[3] — промърмори Поаро. — Мисля, че никой не би седнал на кресло в такова положение. А кой ли го е върнал в предишното положение. Вие, приятелю?

— Не, сър — отвърна Паркър. — Бях тъй разстроен, като видях господаря и всичко друго, че…

Поаро погледна към мене.

— Вие ли, докторе?

Поклатих отрицателно глава.

— То беше върнато на мястото си, когато дойдох тук с полицията, сър — вметна Паркър, — Положителен съм.

— Интересно — повтори Поаро.

— Реймънд или Блънт трябва да са го върнали на мястото му — подхвърлих аз. — Но нали не е толкова важно?

— Никак — каза Поаро. — Затова е и толкова интересно — додаде той тихо.

— Извинете ме за момент — рече полковник Мелроуз и излезе с Паркър от стаята.

— Мислите ли, че Паркър говори истината? — попитах аз.

— За креслото — да. За другото не зная. Ако се занимавахте често с подобни случаи, M. le docleur, щяхте да забележите, че всички те си приличат до едно.

— А именно? — полюбопитствувах.

— Всеки замесен в тях има да крие по нещо.

— И аз ли? — попитах с усмивка.

Поаро ме изгледа внимателно.

— Мисля, че и вие — отговори той тихо.

— Ама…

— Казахте ли ми всичко, което знаете за този младеж Пейтън? — Той се усмихна, когато аз се изчервих. — О, не бойте се. Няма да ви насилвам. С течение на времето ще узная.

— Бих желал да ми разкажете нещо за вашите методи — побързах да кажа, за да прикрия смущението си. — Например за огъня?

— О, много просто! Вие се разделяте с мистър Акройд в… девет часа без десет минути, така ли беше?

— Да, точно така, мисля.

— Тогава прозорецът е затворен и зарезен, а вратата — незаключена. В десет и четвърт, когато откривате трупа, вратата е заключена, а прозорецът — отворен. Кой го е отворил? Очевидно никой друг, освен лично мистър Акройд, не би могъл да стори това по една от две причини: или защото в стаята е станало непоносимо горещо, но тъй като огънят е бил почти угаснал и снощи температурата беше спаднала рязко, това не може да е причината; или защото по този начин той е пуснал в стаята някого. А щом е пуснал така някого, трябва да е било човек, който му е добре познат, тъй като преди това проявил безпокойство, когато станало дума за същия тоя прозорец.

— Изглежда много просто — казах aз.

— Всичко е просто, стига да подредите фактите методично. В случая ни интересува кое е било лицето, което се е намирало при него снощи в девет и половина. Всичко показва, че същото лице е било пуснато през Прозореца, а и Макар че по-късно мис Флора видяла Мистър Акройд жив, Не можем да намерим решението на загадката, докато не разберем кой е бил този посетител. Прозорецът може да е оставен отворен след излизането му и така през него е могъл да влезе убиецът или пък същото лице може да се е върнало втори път. Аха, ето че полковникът се връща.

Полковникът влезе явно възбуден.

— Най-после открихме от кой телефон са се обадили — обяви той. — Не оттук. Обадили са се на д-р Шепърд снощи в 10:15 часа от една телефонна будка на Кингсабътската гара. А в 10:23 заминава нощният пощенски влак за Ливърпул.

Бележки

[1] Господин докторе. Госпожице. — Б. пр.

[2] Тоя млад човек. — Б. пр.

[3] Ето това е интересно. — Б. пр.