Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ПОАРО ПРАВИ ВИЗИТА

Бях малко нервен, когато следобед на другия ден позвъних на вратата на Марби Грейндж. Просто не можех да проумея какво очакваше да открие Поаро. Той бе възложил тази работа на мене. Защо? Дали защото, както в случая с разпита на майор Блънт, искаше да остане скрит? Това желание, понятно в първия случай, тук ми се струваше съвсем безсмислено.

Размишленията ми бяха прекъснати от появата на една много спретната камериерка.

Да, мисис Фолиот си е в къщи. Въведоха ме в една голяма приемна и докато чаках стопанката на къщата, оглеждах любопитно наоколо. Голяма гола стая, няколко красиви стари украшения от порцелан, няколко хубави гравюри, протрити покривки и завеси. Женска стая във всеки смисъл на думата.

Мисис Фолиот влезе в стаята и отвлече вниманието ми от една гравюра на Бартолоци[1], която разглеждах внимателно. Тя беше висока жена с не подредена кестенява Коса H Много очарователна усмивка.

— Д-р Шепърд — произнесе тя колебливо.

— Точно така се казвам — отговорих. — Трябва да се извиня, че ви посещавам по този начин, но ми бяха нужни някои сведения за една камериерка, която е служила по-рано у вас — Урсула Борн.

Когато изговорих името, усмивката изчезна от лицето й и цялата сърдечност на държането й се превърна в смразяваща студенина. Тя, изглежда, се чувствуваше неловко, като на тръни.

— Урсула Борн ли? — каза тя колебливо.

— Да — потвърдих. — Може би не си спомняте това име?

— О, не, разбира се. Аз… аз отлично си го спомням.

— Както подразбрах, тя ви е напуснала преди повече от година?

— Да. Да, напусна. Съвсем вярно.

— И бяхте доволна от нея, докато ви служеше? Колко време впрочем беше тя у вас?

— О, година или две… не мога да си спомня точно колко. Тя… тя е много способна. Положителна съм, че ще я намерите напълно удовлетворителна. Не знаех, че напуска Фърнли. Ни най-малко не допусках.

— Можете ли да ми кажете нещо за нея? — попитах аз.

— Нещо за нея ли?

— Да, откъде е, какви са близките и — неща от този род?

Лицето на мисис Фолиот стана още по-смразяващо студено…

— Нищичко не зная.

— У кого е била, преди да дойде у вас?

— Съжалявам, но не помня.

Сега изпод нервността й блесна искра от спотаен гняв. Тя вдигна глава с движение, което ми беше смътно познато.

— Наистина ли са необходими всички тия въпроси?

— Съвсем не — казах с вид на учуден човек и с нотка па извинение. — Не допусках, че ще имате нещо против да отговорите. Много се извинявам.

Гневът й премина и тя отново се смути.

— О, нямам нищо против да отговоря. Уверявам ви, че нямам нищо против. Защо пък? Това… просто изглеждаше малко странно, знаете. Само това е причината. Малко странно.

Едно от предимствата да си лекар-практик е, че обикновено можеш да познаеш кога те лъжат. Ако не от нещо друго, то поне от държането на мисис Фолиот можех да доловя, че никак не й се искаше да отговаря на моите въпроси — съвсем никак. Тя се чувствуваше много смутена и объркана, а зад всичко това явно се криеше някаква тайна. Прецених, че е жена, която не търпи никаква измама, затова се чувствуваше страшно неловко, когато сама трябваше да си служи с такова средство. Дори дете би прозряло в душата й.

Но ясно беше също, че нямаше намерение да ми каже нищо повече. Каквато и тайна да заобикаляше Урсула Борн, аз нямаше да я узная от устата на мисис Фолиот.

Претърпял несполука, аз още веднъж се извиних за безпокойството, взех шапката си и си тръгнах.

Наминах да прегледам няколко болни и се прибрах в къщи към шест часа. Каролина седеше пред развалините, които представляваха нашите чайни прибори. Лицето н имаше оня израз на скрита екзалтация, който познавам много добре. У нея това беше сигурен белег, че се готви да изтръгне или да сподели някакви сведения. Чудех се кое ли от двете можеше да бъде.

— Прекарах следобеда много интересно — поде Каролина, когато се отпуснах в специалното си кресло и протегнах нозе към примамливите пламъци в огнището.

— Така ли? Да не би мис Ганет да е идвала на чай?

Мис Ганет е една от главните ни доставчици на новини.

— Не. Отгатни кой — каза Каролина с дълбоко самодоволство.

Няколко пъти се помъчих да отгатна, като полека пресявах всички агенти на разузнавателната служба на Каролина. Сестра ми посрещаше всяка моя догадка с тържествено поклащане на глава. Накрая благоволи драговолно да ми открие тайната си.

— Мосю Поаро! — произнесе тя. — Какво ще кажеш, а?

Много неща преминаха през главата ми, но се пазех да ги кажа на Каролина.

— Защо идва? — попитах.

— За да ме види, разбира се. Каза, че познавайки брат ми така добре, се надявал, че ще му бъде позволено да се запознае с очарователната му сестра — пардон, твоята очарователна сестра, — обърках се, ала се сещаш какво искам да кажа.

— За какво ти говори? — полюбопитствувах аз.

— Разказа ми много неща за себе си и за делата си. Знаеш ли принц Павел на Мавритания — оня, който съвсем наскоро се ожени за една танцьорка?

— Е, и?

— Тия дни прочетох в „Малки вести из висшето общество“ една много интересна бележа, в която се намекваше, че в действителност тя била руска велика княгиня — една от дъщерите на царя, която успяла да избяга от болшевиките. Та се оказва, че мосю Поаро е разгадал заплетената тайна на едно убийство, в което имало опасност да бъдат въвлечени и двамата. Принц Павел просто не знаел как да се отблагодари.

— Сигурно му е подарил смарагдова карфица за вратовръзка колкото гълъбово яйце? — подхвърлих аз иронично.

— Не спомена такова нещо. Защо?

— Нищо. Мислех, че винаги така се постъпва. Поне така става в детективските романи. Апартаментите на свръхдетектива винаги са осеяни с рубини, бисери и смарагди от признателни клиенти с кралско потекло.

— Много интересно е да чуеш тия неща от самия източник — каза сестра ми самодоволно.

Да, интересно би било — за Каролина. Не можех да не се възхитя от съобразителността на мосю Еркюл Поаро, който безпогрешно бе избрал от всички случаи оня, който най-много би допаднал на една стара мома, живееща в малко селце.

— Каза ли ти дали танцьорката е била в действителност велика княгиня? — запитах аз.

— Служебната тайна не му позволяваше да говори всичко — отвърна Каролина важно.

Запитах се доколко ли Поаро би излязъл от границите на истината, говорейки на Каролина… навярно никак. Сигурно бе изразявал скритите си мисли с движения на веждите и раменете.

— И след всичко това — забелязах — предполагам, че си била готова да му целуваш ръка?

— Дръж се възпитано, Джеймс. Не мога да разбера отде вземаш тия неприлични изрази.

— Вероятно от единствената ми връзка с външния свят — моите пациенти. За нещастие аз не практикувам професията са сред принцове и интересни руски émigrés[2].

Каролина побутна очилата си нагоре и ме погледна.

— Изглеждаш много кисел, Джеймс. Трябва да е от черния ти дроб. Май че тази вечер трябва да вземеш едно синьо хапче.

Да ме видите у дома ми, никога не бихте повярвали, че съм доктор по медицина. Каролина пише домашните рецепти както за себе си, така и за мене.

— Остави на мира черния ми дроб! — троснах се аз. — Кажи, говорихте ли изобщо за убийството?

— Ами че естествено, Джеймс. За какво друго местно събитие може да се говори? Можах да осветля мосю Поаро по някои точки. Той ми беше много признателен. Каза, че съм имала качества на детектив по рождение — и чудно психологическо прозрение в човешката природа.

Каролина беше също като котка, която ще се пукне от ядене на гъста сметана. Тя буквално мъркаше.

— Говори ми много за сивите клетки на мозъка и за техните функции. Казва, че неговите били първо качество.

— Така и ще каже ами — забелязах саркастично. — Скромността, изглежда, не му е в характера.

— Не се дръж така отвратително като американец, Джеймс. По негово мнение много важно било Ралф да бъде намерен колкото е възможно по-скоро и убеден да се яви в полицията и да даде обяснения за себе си. Казва, че изчезването му щяло да направи много неблагоприятно впечатление за дознанието.

— А ти какво отговори на това?

— Съгласих се с него — заяви Каролина важно. — И можах да му кажа какво разправят вече хората за тая работа.

— Каролина — казах аз рязко, — разправи ли на мосю Поаро какво си дочула в гората оня ден?

— Разправих — отговори Каролина самодоволно.

Станах и почнах да се разхождам из стаята.

— Надявам се, че съзнаваш какво вършиш — отсякох изведнъж. — Ти слагаш примката около врата на Ралф Пейтън така несъмнено, както седиш на тоя стол.

— Нищо подобно — каза Каролина съвсем невъзмутимо. — Изненадвам се, че ти не си му казал.

— Внимавах много да не направя това. Аз обичам това момче.

— Аз също го обичам. Затова казвам, че говориш глупости. Не вярвам Ралф да е извършил тая работа, затуй истината с нищо няма да му навреди и трябва да помогнем на мосю Поаро с всичко, каквото можем. Ами че помисли си: по всяка вероятност през нощта на убийството Ралф е бил на разходка със същото онова момиче и в такъв случай има непоклатимо алиби.

— Ако има непоклатимо алиби — възразих аз, — защо не се яви и не каже това?

— Може да навлече неприятности на момичето — изрече Каролина дълбокомъдрено. — Но ако мосю Поаро я намери и й внуши, че е неин дълг да се яви доброволно и да свидетелствува в полза на Ралф, тя непременно ще стори това.

— Ти, изглежда, си си измислила някаква романтична приказка — казах аз. — Прекалила см с четене на нескопосани романи, Каролина. Винаги съм ти казвал това.

Отново се отпуснах на креслото си.

— Зададе ли ти Поаро някакви други въпроси? — полюбопитствувах аз.

— Само за пациентите, които си прегледал оная сутрин.

— Пациентите ли? — попитах смаяно.

— Да, пациентите ти, които са имали нужда от хирургическа помощ. Колко и кои са били.

— Да не искаш да кажеш, че си успяла да му дадеш сведения и в това отношение? — запитах аз.

Каролина е наистина изумително момиче.

— Че защо не? — попита сестра ми тържествено, — От този прозорец мога много добре да виждам пътеката към вратата на хирургическия кабинет. Пък и имам отлична памет, Джеймс. Ако искаш да знаеш, много по-добра от твоята.

— Не се и съмнявам — промърморих машинално.

Сестра ми продължаваше, отмятайки имената с пръстите си:

— Старата мисис Бенет и оня хлапак от фермата с болния пръст, Доли Грайс, дето трябваше да й се извади игла от пръста, оня американец — келнер на пътническия параход. Чакай да пресметна… общо четирима. Аха, и старият Джордж Евънс с язвата. И на последно място.

Тя замълча многозначително.

— Е?

Каролина тържествено нанесе последния си, най-силен удар. Изсъска последното име по най-красноречив начин — възползувайки се от благополучното съчетание на няколко звука „с“, което щастието й бе поднесло:

— Мис Ръсел!

Тя се изправи гордо на креслото си и ме изгледа красноречиво, а когато Каролина те гледа красноречиво, не можеш да не го почувствуваш.

— Не разбирам накъде биеш — излъгах аз. — Защо пък мис Ръсел да не се допита до мене за болното си коляно?

— Болно коляно ли? — каза Каролина. — Бабини деветини! Коляното й е болно колкото твоето и моето. Някаква друга цел е имала тя.

— Каква? — попитах аз.

Каролина бе принудена да признае, че и тя не знае.

— Но няма съмнение, че именно това искаше да разбере и той… тоест мосю Поаро. Има нещо тъмно около тая жена и той знае това.

— Точно същото ми каза мисис Акройд вчера. Че имало нещо тъмно у мис Ръсел.

— Аха, — възкликна Каролина мрачно. — Мисис Акройд, а? Ето още нещо.

— Какво нещо?

Каролина отказа да поясни думите си. Само поклати няколко пъти глава, сгъна плетивото си и се качи горе да си сложи яркочервената копринена блуза с висока талия и златното медальонче, нещо, което тя наричаше обличане за вечеря.

Останах на мястото си, взрян в огъня и замислен над думите на Каролина. Дали Поаро действително бе дошъл да събере сведения за мис Ръсел, или просто развинтената фантазия на Каролина тълкуваше всичко според собствените й разбирания?

В държането на мис Ръсел тази сутрин безспорно нямаше нищо, което да събуди подозрение. Поне…

Спомних си как настойчиво въртеше разговора все около въпроса за наркоманията — а оттука бе насочила темата към отрови и отравяния, Но в това нямаше нищо особено. Акройд не беше отровен. Все пак странно беше…

Чух гласа на Каролина, малко кисело, да ме вика от горния край на стълбите:

— Джеймс, ще закъснееш за вечеря.

Хвърлих малко въглища в огнището и покорно се качих горе.

Добре е във всеки случай да има мир в къщата.

Бележки

[1] Фраическо Бартолоци (1727 — 1815) — известен италиански гравьор. — Б. пр.

[2] Емигранти. — Б. пр.