Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (9) (Алиби)

ГЛАВА ДЕВЕТА
БАСЕЙНЪТ СЪС ЗЛАТНИТЕ РИБКИ

Върнахме се заедно към къщата. От инспектора нямаше и следа. Поаро се спря на терасата и застана гърбом към къщата, като полека въртеше глава насам-натам.

— Une belle propriété^[1] — произнесе най-подир той с уважение. — Кой я наследява?

Думите му почти ме разтърсиха. Странно, но до този момент въпросът за наследството не бе ми минавал през главата. Поаро ме наблюдаваше изпитателно.

— Не ви е идвало на ум — каза той най-после. — Не сте мислили досега за това, нали?

— Да — признах. — А трябваше да помисля.

Той отново ме изгледа с любопитство.

— Интересно, какво ли точно си мислите? — рече той замислено. — О, не — изпревари ме той когато понечих да заговоря. — Inutile!^[2] Вие няма да ми разкриете действителната си мисъл.

— Всеки има да крие по нещо — процитирах думите му, като се усмихвах.

— Точно тъй.

— Още ли сте убеден в това?

— Повече от всякога, приятелю мой. Но не е лесно да скриеш нещо от Еркюл Поаро. Той има нюх да надуши всичко.

Говорейки, той слезе по стъпалата на градината в холандски стил.

— Хайде да се поразходим — подхвърли той през рамо. — Въздухът днес е приятен.

Тръгнах подире му. Поведе ме по една пътека наляво, оградена с плет от тисови дървета. По средата минаваше алея, от двете страни на която имаше правилни цветни лехи, а на края — кръгла павирана площадка с пейка и басейн със златни рибки. Вместо да продължи до края на пътеката, Поаро пое по друга, която опасваше един горист склон. На едно място дърветата бяха изсечени и беше поставена пейка. Седнал тук, човек имаше великолепна гледка към околността; оттук се гледаше право към павираната площадка и басейна със златните рибки.

— Много е красива Англия — каза Поаро, блуждаейки с поглед над пейзажа. После се усмихна. — Красиви са английските девойки — додаде той малко по-тихо. — Шшт, приятелю мой, гледайте прекрасната картина под нас.

Едва сега забелязах Флора. Тя се движеше по пътеката, от която току-що се бяхме отделили, и си тананикаше куплет от някаква песничка. Походката й беше по-скоро за танц, отколкото за разходка И въпреки черната й рокля, в цялото й държане имаше само жизнерадост. Изведнъж тя направи пирует, застанала на пръсти и траурната й одежда — се развя. Същевременно отхвърли глава назад и се засмя непринудено.

В този момент измежду дърветата изскочи един мъж. Беше Хектор Блънт. Девойката го изгледа уплашено. Изражението й леко се измени.

— Как ме стреснахте… не ви забелязах.

Блънт не продума нищо, само стоеше и я гледаше мълчаливо в продължение на една-две минути.

— Харесва ми у вас — каза Флора с иронична нотка — вашето ободряващо сладкодумие.

Стори ми се, че при тези думи Блънт почервеня под загара си. Когато заговори, гласът му звучеше изменен — долавяше се странно смирение.

— Никога не съм бил особено приказлив. Дори когато бях млад.

— Това трябва да е било много отдавна — произнесе Флора сериозно.

Долових в гласа й притаен смях, но мисля, че Блънт не го забеляза.

— Да — отговори той просто, — отдавна беше.

— Как ли се чувствува човек като Метусалем^[3]? — запита Флора.

Този път смехът беше по-доловим, но Блънт следеше някаква своя мисъл.

— Спомняте ли си оня чудак, който си продал душата на дявола? В замяна поискал да стане отново млад. Има такава опера.

— Фауст ли имате пред вид?

— Да, тоя нещастник. Странна история. Някои измежду нас биха постъпили по същия начин, ако можеха.

— Като ви слуша човек, ще му се стори, че костите ви вече пукат — извика Флора едновременно раздразнена и развеселена.

Минута-две Блънт не продума нищо. После се загледа покрай Флора в близката околност и — забеляза, говорейки към един дънер, че е кажи-речи време да се връща в Африка.

— На нова експедиция ли ще заминавате… да стреляте разни неща.

— Предполагам. Обикновено така правя, знаете — сиреч стрелям разни неща.

— Вие ли простреляхте оная глава в хола?

Блънт кимна утвърдително. После подхвърли внезапно, при което почти се изчерви:

— Желаете ли да имате хубави кожи? В такъв случай мога да ви набавя.

— О, моля ви, направете ми тази услуга — провикна се Флора. — Действително ли ще сторите това? Нали няма да забравите?

— Няма да забравя — отговори Хектор Блънт. И добави във внезапен изблик на общителност:

— Време е да си вървя. Не съм свикнал на такъв живот. Нямам подходящи обноски. Грубоват съм, не ме бива в общество. Все не се сещам какво трябва да кажа. Да, време е да си вървя.

— Но не бива да си тръгвате веднага! — извика Флора. — Не… не, докато всички сме в тая каша. О, моля ви! Ако си отидете…

Тя се поизвърна.

— Нима искате да остана? — попита Блънт. Той говореше натъртено, но съвсем непринудено.

— Всички ние…

— Имах пред вид вас лично — каза Блънт прямо.

Флора полека се обърна отново към него и срещна погледа му.

— Аз искам да останете — рече тя, — ако… ако това има някакво значение за вас.

— То има огромно значение — каза Блънт.

За момент настъпи мълчание. Двамата седнаха на каменната скамейка до басейна със златните рибки. Като че ли никой не знаеше как точно да продължи разговора.

— Колко… колко приятна утрин — проговори Флора най-после. — Знаете ли, не мога да не се чувствувам щастлива, въпреки… въпреки всичко. Това е ужасно, нали?

— Съвсем естествено — отговори Блънт. — До преди две години не сте виждали чичо си, нали? Естествено е да не тъжите много. Много по-хубаво е да не се преструвате.

— У вас има нещо страшно успокоително — каза Флора. — Вие представяте нещата така, че изглеждат прости.

— По принцип нещата са си прости — каза ловецът на едър дивеч.

— Не винаги.

Флора бе снишила глас и забелязах, че Блънт се обърна и я изгледа, което отвлече погледа му, вероятно замечтан за бреговете на Африка. Очевидно си бе направил някакъв извод от промяната в тона й, защото, след като помисли минута-две, каза малко неочаквано:

— Знаете ли, според мене не бива да се тревожите. За оня младеж, искам да кажа. Инспекторът е глупак. Всички знаят… съвсем глупаво е да се мисли, че той би бил в състояние да извърши убийството. Външен човек е. Крадец. Това е единственото възможно тълкувание.

Флора се обърна и го погледна.

— Наистина ли мислите така?

— А вие не мислите ли? — изговори Блънт бързо.

— Аз… о, да, разбира се.

Отново мълчание, после Флора избухна:

— Аз… ще ви кажа защо се чувствувах толкова щастлива тази сутрин. Колкото и безсърдечна да ме мислите, по-добре да ви кажа. Причината е адвокатът… мистър Хемънд. Той ни съобщи завещанието. Чичо Роджър ми оставя двадесет хиляди лири стерлинги. Помислете си: двадесет хиляди хубавички лири стерлинги!

Блънт гледаше смаян.

— Нима това има толкова голямо значение за вас?

— Дали има голямо значение за мене ли? О, огромно. Свобода… живот… край на интригите, лишенията, лъжите…

— Лъжите ли? — прекъсна я рязко Блънт.

За миг Флора изглеждаше смутена.

— Вие знаете какво искам да кажа — проговори тя неуверено. — Да се преструваш, че си признателна за всички ония противни непотребни боклуци, които ти дават богатите ти роднини. Миналогодишните манта, поли, шапки.

— Не разбирам много от женски тоалети, но трябва да призная, че винаги сте били много добре облечена.

— А да знаете какво ми струва това! — каза Флора тихо. — Но да не говорим за неприятни неща. Аз съм толкова щастлива! Свободна. Свободна да правя каквото си искам. Свободна да не…

Тя изведнъж се спря.

— Какво да не? — попита Блънт бързо.

— Вече го забравих. Нищо особено.

Блънт държеше в ръката си бастун, който пъхна в басейна, ровейки нещо.

— Какво правите, майор Блънт?

— Там долу има нещо лъскаво. Чудех се какво може да бъде… прилича на златна брошка. Но размътих тинята и то изчезна.

— Може да е корона — подхвърли Флора. — Като оная, която Мелизанда^[4] видяла във водата.

— Да, вие, изглежда, познавате много опери.

— Понякога ме водят — каза Блънт тъжно. — Смешно удоволствие, по-голяма шумотевица дори от оная, която вдигат туземците със своите тъпани.

Флора се изсмя.

— Спомням си за Мелизанда — продължи Блънт, — оженила се за някакъв дъртак, който би могъл да й бъде баща.

Той подхвърли в басейна с рибките парченце кремък. После, променил държането си, се обърна към Флора.

— Мис Акройд, мога ли да ви помогна с нещо? Имам пред вид Пейтън. Зная колко страшно се безпокоите.

— Благодаря ви — каза Флора със студен глас. — В същност няма какво да се прави. Работата с Ралф ще се уреди. Аз наех най-чудесния детектив в света и той ще изясни всичко.

Известно време се чувствувах неловко от нашето положение. Не може да се каже, че подслушвахме, защото достатъчно беше двамата събеседници в градината под нас да вдигнат глави, за да ни видят. Все пак отдавна щях да издам присъствието си, ако моят спътник не бе стиснал предупредително ръката ми. Той явно искаше да запазя мълчание. Сега обаче пристъпи бързо към действие. Изправи се внезапно и се изкашля.

— Моля за извинение — подвикна той. — Не мога да допусна мадмоазел да ме обсипва с такива комплименти, без да обърна внимание на моето присъствие. Казват, че слушателят не чувал нищо хубаво за себе си, ала този път не е така. За да не се червя, ще трябва да дойда при вас и да ви се извиня.

Той забърза надолу по пътеката, следван по петите от мене, и се приближи към останалите до басейна.

— Запознайте се с мосю Еркюл Поаро — каза Флора. — Предполагам, че сте чували за него.

Поаро се поклони.

— Познавам майор Блънт по славата му — произнесе той учтиво. — Много се радвам, че ви срещнах, мосю. Имам нужда от някои сведения, които вие можете да ми дадете.

Блънт го изгледа въпросително.

— Кога за последен път видяхте мосю Акройд жив?

— На вечеря.

— И нито го видяхте, нито го чухте след това?

— Не го видях. Само чух гласа му.

— Как стана това?

— Бях излязъл да се разходя по терасата…

— Извинете, по кое време беше?

— Около девет и половина. Разхождах се насам-натам под прозореца на гостната и пушех. Чух Акройд да говори в кабинета си…

— Май че не сте могли да чувате гласовете в кабинета от тази част на терасата — промърмори той.

Той не гледаше Блънт, ала аз го гледах и за мое огромно учудване видях, че майорът се изчерви.

— Стигнах само до ъгъла — обясни той неохотно.

— А, наистина ли? — каза Поаро.

По най-деликатен начин той даваше да се разбере, че очаква да чуе още нещо.

— Стори ми се, че видях… една жена, която изчезна в храстите. Просто ми се мярна нещо бяло, знаете. Трябва да съм се излъгал. Тъкмо бях застанал до ъгъла на терасата, когато чух гласа на Акройд, който говореше на секретаря си.

— Говореше на мистър Джофри Реймънд?

— Да… така предположих в момента. Изглежда, че съм сгрешил.

— Мистър Акройд не се ли обръщаше към него по име?

— О, не.

— Тогава, ако смея да попитам, защо мислехте…

Блънт се постара да обясни:

— Реших, че трябва да е Реймънд, понеже точно преди да изляза, бе казал, че искал да занесе някакви книжа на Акройд. Не ми е минавало и през ум, че може да бъде някой друг.

— Можете ли да си спомните думите, които чухте?

— Боя се, че не мога. Нещо съвсем обикновено и неважно. Долових само няколко думи. В момента мислех за нещо друго.

— Е, нищо — промърмори Поаро. — Отмествали ли сте някакво кресло обратно до стената, когато влязохме в кабинета след откриването на трупа?

— Кресло ли? Не, защо?

Поаро повдигна рамене, но не отговори. Той се обърна към Флора:

— Искам да ми кажете едно нещо, мадмоазел. Когато разглеждахте с д-р Шепърд нещата в сребърната масичка, беше ли кинжалът на мястото си или не беше?

Брадичката на Флора отскочи нагоре.

— Инспекторът Реглън ме запита същото — каза тя с неприязън. — Казах му, ще кажа и на вас. Съвсем сигурна съм, че кинжалът не беше там. Инспекторът мисли, че си е бил на мястото и че по-късно вечерта Ралф го е измъкнал. И… и не ми вярва. Мисли, че говоря така, за да… предпазя Ралф.

— А не е ли така? — попитах аз сериозно.

Флора тупна с крак.

— И вие ли, д-р Шепърд! О, колко жалко!

Поаро тактично отклони разговора в друга насока:

— Правилно казахте преди малко, майор Блънт. Аз ви чух. В този басейн наистина има нещо, което блести. Да видим дали ще мога да го стигна.

Той коленичи до басейна, оголи ръката си до лакътя и я потопи много бавно, за да не размъти дъното. Но въпреки всичките му предпазни мерки тинята се вдигна и завъртя и той бе принуден да издърпа обратно ръката си празна.

Загледа печално тинята по ръката си. Предложих му носната си кърпичка, която той прие с най-горещи благодарности, Блънт погледна часовника си.

— Почти време за обед — каза той. — По-добре да се връщаме в къщи.

— Ще обядвате ли с нас, мосю Поаро? — попита Флора. — Искам да се запознаете с майка ми. Тя е… много привързана към Ралф.

Малкият човек се поклони.

— Ще ми бъде много приятно, мадмоазел.

— А и вие ще останете, нали, д-р Шепърд?

Поколебах се.

— О, моля ви!

Искаше ми се да остана, затова приех поканата без по-нататъшни церемонии.

Запътихме се към къщата, предвождани от Флора и Блънт.

— Каква коса! — прошепна ми Поаро, като кимна към Флора. — Истинско злато! Ще бъдат красива двойка, Тя и мургавият, красив капитан Пейтън. Нали?

Погледнах го изпитателно, ала той се залови да чисти от ръкава на сакото си няколко микроскопични капчици вода, В някои отношения този човек ми приличаше на котарак. Със зелените си очи и предвзетото си държане.

— А нищо не излезе от всичко това — казах съчувствено. — Какво ли имаше в басейна?

— Иска ли ви се да видите? — попита Поаро.

Изгледах го изумено. Той кимна с глава.

— Добри ми приятелю — каза той с мек упрек, — Еркюл Поаро не се излага на риска да разваля костюма си, ако не е сигурен, че ще постигне целта си. Би било смешно и глупаво. А аз никога не правя смешни неща.

— Но нали си извадихте ръката празна — възразих аз.

— Има моменти, когато е нужна дискретност. Вие казвате ли на пациентите си всичко — буквално всичко, докторе? Мисля, че не. А и на прекрасната си сестра не казвате всичко, нали? Преди да покажа празната си ръка, аз пуснах съдържанието й в другата си ръка. Сега ще видите какво беше.

Той протегна лявата си ръка с разтворена длан. На нея лежеше златно колелце. Женски венчален пръстен. Взех го от ръката му.

— Погледнете, отвътре — настоя Поаро.

Погледнах. Отвътре беше написано със ситни букви:

От P., 13 март

Погледнах Поаро, но той беше зает да разглежда физиономията си в едно джобно огледалце. С особено внимание удостояваше мустаците си, а на мене — нула внимание. Виждах, че нямаше намерение да става разговорчив.