Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
РАЗКАЗЪТ НА РАЛФ ПЕЙТЪН

За мене това беше много неудобен момент. Почти не усетих какво стана след това, ала се раздадоха възклицания и викове на учудване. Когато се бях овладял достатъчно, за да мога да разбирам какво става, Ралф Пейтън стоеше до жена си, държеше я за ръката и ми се усмихваше от другия край на стаята.

Поаро също се усмихваше и същевременно размахваше красноречиво пръст към мене.

— Не съм ли ви казвал стотици пъти, че е безполезно да се крие каквото и да било от Еркюл Поаро? — запита той. — Че в такъв случай той сам открива истината? — Той се обърна към останалите:

— Един ден, както си спомняте, устроихме един малък сеанс около маса — само ние шестимата. Аз обвиних останалите петима присъствуващи, че крият от мене по нещо. Четирима издадоха тайната си. Д-р Шепърд премълча своята. Но аз непрекъснато го подозирах. Същата нощ д-р Шепърд ходил в „Трите глигана“ с надежда да намери Ралф. Не го намерил там; ами, както казах сам, ако го е срещнал на улицата на път за в къщи? Д-р Шепърд беше приятел на капитан Пейтън и бе дошъл точно от местопрестъплението. Положително е знаел, че обстоятелствата се развикат много неблагоприятно за него. Може би е знаел повече от обикновените простосмъртни…

— Така беше — отвърнах аз кисело. — Мисля, че сега вече мога да разкрия всичко. Аз ходих да се видя с Ралф оня следобед. Отначало той откажа да ми се довери, но после ми разказа за женитбата си и за затрудненото положение, в което се намирал. Щом бе открито убийството, веднага разсъдих, че когато фактите станат известни, подозрението неминуемо ще падне върху Ралф или ако не върху него, то върху момичето, което той обича. Същата вечер изложих фактите ясно пред него. Мисълта, че може да се наложи да даде показания, които биха могли да инкриминират жена му, го накара да реши на всяка цена да… да…

Поколебах се, но Ралф довърши думите ми.

— Да си плюя на петите — каза той образно. — Както знаете, Урсула ме пусна в къщата. Помислих, че тя може да се е опитала да говори отново с втория ми баща. След обеда той вече бе постъпил много грубо с нея. Реших, че може да я е оскърбил така… тъй непростимо… че без да съзнава какво върши, тя…

Той се спря. Урсула освободи ръката си от неговата и се отдръпна назад.

— О, как си могъл да помислиш такова нещо, Ралф! Значи наистина си помислил, че може да съм извършила убийството?

— Нека се върнем на непростимото поведение на д-р Шепърд — каза Поаро сухо. — Д-р Шепърд се съгласил да направи всичко възможно, за да му помогне. Той успял да скрие капитан Пейтън от полицията.

— Къде? — запита Реймънд. — В собствената си къща ли?

— О, не, съвсем не — отговори Поаро. — Вие сам би трябвало да си зададете въпроса, който аз си зададох. Щом добрият доктор укрива младия човек, какво място е избрал за тая цел? Непременно трябва да е някъде наблизо. Помислих за Кранчестър. В хотел ли? Не. В частна квартира? Още по-категорично не. Къде тогава? Аха! Сетих се. В приют. Дом за невменяеми. Проверих хипотезата си. Измислих племенник с умствен дефект. Попитах мадмоазел Шепърд не знае ли подходящи приюти. Тя ми даде имената на два близо до Кранчестър, в които нейният брат пращал свои пациенти. Направих справки. Да, в един от тях в събота рано сутринта лично докторът докарал един пациент. Лесно можах да установя, че този пациент, макар и известен под друго име, е капитан Пейтън. След някои неизбежни формалности ми позволиха да го отведа. Той пристигна в дома ми вчера в ранните утринни часове.

Изгледах го мрачно.

— Специалистът на Каролина от Министерството на вътрешните работи — промърморих. — Как не можах да се сетя!

— Сега вече разбирате защо ви обърнах внимание върху сдържаността на вашия ръкопис — промърмори Поаро. — Повествованието беше напълно правдоподобно… само че не във всички подробности, нали, приятелю мой?

Бях тъй сконфузен, че не виждах смисъл да споря.

— Д-р Шепърд ми беше много предан — обади се Ралф. — Той непоколебимо ме подкрепяше във всички беди. Направи каквото сметна за най-полезно. От думите на мосю Поаро сега виждам, че то не е било в същност най-полезното. Трябваше да се предам и да понеса последствията. В приюта, знаете, нямахме възможност да погледнем вестник. Аз не знаех нищо за развоя на нещата.

— Д-р Шепърд беше образец на дискретност — каза Поаро сухо. — Но аз, аз откривам всички малки тайни. Такава ми е работата.

— Сега искаме да чуем вашия разказ за събитията през оная нощ — обади се Реймънд нетърпеливо.

— Всичко ви е вече известно — каза Ралф. — Много малко мога да добавя. Аз излязох от беседката към девет часа и четиридесет и пет минути и почнах да се шляя безцелно из селските улички, чудейки се какво да правя след това… как да постъпя. Трябва да призная, нямах ни най-малко алиби, но ви давам тържествено честната си дума, че не съм стъпвал в кабинета, че не съм виждал втория си баща жив… или мъртъв. Каквото и да мисли обществото, искам всички вие да ми повярвате.

— Никакво алиби — промърмори Реймънд. — Лоша работа. Аз ви вярвам, разбира се, обаче… работата е лоша.

— Все пак нещата много се опростяват — каза Поаро с весел глас. — Наистина много се опростяват.

Всички го изгледахме смаяно.

— Разбирате ли какво искам да кажа? Не? Чисто и просто следното: за да бъде спасен капитан Пейтън, действителният престъпник трябва да направи самопризнание.

Той изгледа всички ни с лъчезарна усмивка.

— Но да… говоря сериозно. Както виждате, аз не поканих инспектор Реглън да присъствува на нашата сбирка. За това имам причина. Не исках да му казвам всичко, каквото знаех… не исках да му го кажа поне тази вечер.

Той се наклони напред и изведнъж гласът му и целият той се промениха. Внезапно Поаро стана опасен.

— Аз, който ви говоря… зная, че убиецът на мистър Акройд сега е в тази стая. На убиеца именно говоря. Утре инспектор Реглън ще узнае истината. Разбирате ли?

Настъпи напрегнато мълчание. Посред мълчанието влезе старата бретонка с телеграма на един поднос. Поаро разпечата телеграмата.

Гласът на Блънт се извиси рязко и екливо:

— Убиецът е между нас, казвате? И знаете… кой е?

Поаро бе прочел телеграмата. Смачка я в шепата си.

— Зная… сега.

Той потупа смачканата хартиена топка.

— Какво е това? — попита Реймънд остро.

— Телеграма… от един параход, който в момента е на път за Съединените щати.

Възцари се гробна тишина. Поаро стана и се поклони.

— Messieurs et mesdames, моето събрание завършва. И запомнете: утре сутринта инспектор Реглън ще узнае истината.