Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (4) (Алиби)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ВЕЧЕРЯ ВЪВ ФЪРНЛИ

Оставаха само няколко минути до седем и половина, когато позвъних на парадния вход на Фърнли Парк. Вратата бе отворена с възхитителна бързина от Паркър, иконома.

Нощта беше така прекрасна, че предпочетох да дойда пеш. Пристъпих в обширното правоъгълно преддверие и Паркър ме освободи от пардесюто ми. Точно в този момент секретарят на Акройд, един приятен млад човек на име Реймънд, минаваше през преддверието на път за кабинета на Акройд с цял куп книжа в ръце.

— Добър вечер, докторе. На вечеря ли идвате? Или на професионална визита?

Последното беше намек за черната ми чанта, която бях сложил на дъбовия скрин.

Обясних, че очаквам всеки момент да ме повикат при родилка, затова съм излязъл готов за спешна визита. Реймънд кимна и продължи пътя са, като подвикна през рамо:

— Влезте в приемната. Знаете пътя. Дамите ще слязат след минутка. Тъкмо трябва да занеса тия книжа на мистър Акройд и ще му кажа, че вече сте тук.

Когато се появи Реймънд, Паркър вече бе изчезнал, така че останах сам в преддверието. Наместих си вратовръзката, огледах се в едно голямо огледало, окачено там, и се приближих до вратата, точно срещу мене, която, доколкото знаех, беше входът за приемната.

Тъкмо когато натиснах дръжката на вратата, чух отвътре звук, реших, че е от затваряне на прозорец. Трябва да кажа, че забелязах това съвсем механично, без на времето да му придавам някакво значение.

Отворих вратата и влязох. При това едва не се сблъсках с мис Ръсел, която току-що излизаше. И двамата се извинихме взаимно.

За пръв път имах възможност да преценявам домоуправителката, мислейки си каква красива жена трябва да е била някога — в същност тя още беше красива. В тъмната й коса нямаше нито едно сиво косъмче, а когато по бузите й се появеше руменина, както в този момент, суровата й външност не беше толкова очебийна.

Съвсем подсъзнателно се запитах дали не е излизала, защото беше задъхана, сякаш е тичала.

— Боя се, че съм подранил с няколко минути — продумах аз.

— О, мисля, че не сте. Часът минава седем и половина, д-р Шепърд. — Тя помълча за малко, преди да добави: — Аз… не знаех, че са ви очаквали днес на вечеря. Мистър Акройд не е споменавал такова нещо.

Останах със смътното впечатление, че вечерята ми тук някак си не й се нравеше, но не можех да разбера защо.

— Как е коляното? — полюбопитствувах аз.

— Почти както преди, докторе, благодаря ви. А сега трябва да вървя. Мисис Акройд ще слезе след малко. Аз… аз дойдох тук да видя само в ред ли са цветята.

Тя се измъкна бързо от стаята. Аз пристъпих към прозореца, озадачен от очевидното й желание да оправдае присъствието си в стаята. При това забелязах нещо, което, разбира се, можех да забележа отдавна, ако бях напрегнал повече вниманието си, а именно, че стаята имаше високи френски прозорци, които се отваряха към терасата. Следователно звукът, който бях чул, не можеше да бъде от спускане рамката на обикновен прозорец.

Без определена цел, повече за да отвлека ума си от мъчителни мисли, отколкото по някаква друга причина, започнах да се забавлявам, като се мъчех да отгатна на какво можеше да се дължи въпросният звук.

От въглищата в огнището? Не, шумът беше от съвсем друг род. Някой да е затварял чекмеджето на писалището? Не, не е от това.

Изведнъж погледът ми бе привлечен от нещо, което, струва ми се, наричат сребърна масичка, чийто капак се вдига и през стъклото може да се види съдържанието. Приближих се до нея и почнах да изучавам съдържанието й. Имаше един-два стари прибора от сребро, една бебешка обувчица, която е принадлежала на Чарлз I, няколко антични художествени изделия. Обзет от желание да разгледам по-внимателно ахатовите фигурки, вдигнах капака. Той се изплъзна от пръстите ми и падна.

Тутакси познах звука, който бях чул преди малко. Някой внимателно и предпазливо бе затварял капака на същата тая масичка. Повторих процедурата още един-два пъти, за да се убедя напълно. После повдигнах капака, за да изуча по-внимателно съдържанието.

Бях още наведен над отворената сребърна масичка, когато Флора Акройд влезе в стаята.

Мнозина не обичат Флора Акройд, но няма човек, който да не й се възхищава. А към приятелите си тя може да бъде много очарователна. Първото нещо, което ви прави впечатление у нея, е необикновено русата й коса. Със светлозлатистите си коси тя прилича на истинска скандинавка. Очите й са сини, сини като водите на норвежки фиорд, а кожата й — крем и рози. Тя има ъгловати, момчешки рамене и тънки бедра. А за един измъчен от болни медик е много ободряващо да види създание в такова цветущо здраве.

Проста, непринудена английска девойка — може да съм старомоден, ала мисля, че истинското, неподправеното рядко се среща.

Флора дойде при мене до сребърната масичка и изрази еретично съмнение в достоверността на преданието, че крал Чарлз I е носил бебешки обувчици.

— И впрочем — продължи мис Флора — целият този шум около тия неща само защото някой ги е носил или, си е служил с тях ми се струва съвсем глупав. Никой вече не носи и не си служи с такива вещи. Перото, с което Джордж Елиът^[1] е писала „Воденицата край рекичката“ или нещо подобно — ех, в последна сметка то си е перо и нищо повече. Ако действително сте почитател на Джордж Елиът, ами че купете си някое евтино издание на „Воденицата“ и го четете.

— Изглежда, мис Флора, че никога не четете такива стари, демодирани неща?

— Грешите, д-р Шепърд. Аз обичам „Воденицата край рекичката“.

Стана ми доста приятно, като чух това. Книгите, които младите жени четат днес и заявяват, че им доставяли удоволствие, дълбоко ме ужасяват.

— Още не сте ми честитили, д-р Шепърд — каза Флора. — Не чухте ли?

Тя протегна лявата си ръка. На средния пръст имаше великолепно изработен пръстен с цял бисер.

— Знаете ли, ще се женя за Ралф додаде тя. — Чичо много се радва. Така оставам член на семейството.

Улових я за двете ръце.

— Драга моя — казах, — надявам се, че ще бъдете много щастливи.

— Сгодени сме от около един месец — продължаваше Флора със спокойния си глас, но едва вчера го обявихме. Чичо ще постегне Крос-стоунс и ще ни го предостави да живеем там, а ние ще си даваме вид, че се занимаваме със земеделие. В действителност цяла зима ще ходим на лов, през летния сезон ще отиваме в града, а после ще плуваме с яхта. Аз обичам морето. И, разбира се, ще проявявам жив интерес към църковните работи и ще присъствувам на всички събрания на дружеството на майките.

Точно в този момент влезе бързо мисис Акройд и почна много да се извинява, задето е закъсняла.

Със съжаление трябва да кажа, че ненавиждам мисис Акройд. Тя е направена само от верижки, зъби и кокали. Много неприятна жена. Има сурови бледосини очички и колкото и да е сладкодумна, тези нейни очи винаги ви гледат студено, изпитателно.

Пристъпих към нея, като оставих Флора до прозореца. Тя ми подаде да стисна цяла шепа отбрани кокалчета и пръстени, а от устата й потече поток от думи.

Чул ли съм за годежа на Флора? Толкова удачен във всяко отношение. Милите млади същества се влюбили още от пръв поглед. Такава идеална двойка, той — така мургав, тя — така руса.

— Не мога да ви опиша, драги ми д-р Шепърд, какъв камък пада от майчиното сърце.

Мисис Акройд въздъхна — израз на почит към майчиното й сърце, докато очите й продължаваха да ме наблюдават проницателно.

— Бях се замислила. Вие сте толкова стар приятел на милия Роджър. Знаем колко много се уповава той на вашето мнение. Толкова трудно е за мене — в положението ми на вдовица на бедния Сесил. Но има толкова много досадни неща — уреждания на разни наследствени въпроси, знаете, и всевъзможни други работи. Искрено вярвам, че Роджър възнамерява да зачете наследствените права на милата Флора, ала, както знаете, той е ма-алко особен по паричните въпроси. Чувала съм, че така било сред властелините на индустрията. Мислех си, знаете, дали не бихте могли просто да го подпитате по въпроса? Флора толкова ви обича. Смятаме ви за стар приятел, макар че в същност ви познаваме едва от две години и нещо.

Красноречието на мисис Акройд секна, когато вратата на приемната се отвори отново. Това прекъсване много ме зарадва. Не обичам да се меся в чужди работи и нямах ни най-малко намерение да безпокоя Акройд по въпроса за наследствените права на Флора. Още малко и щях да надумам всичко това на мисис Акройд.

— Вие познавате майор Блънт, нали, докторе?

— Да, познавам го — отговорих.

Мнозина познават Хектор Блънт — поне по име. Предполагам, че няма друг човек, който да е застрелял толкова диви животни на тъй невероятни места. Споменете ли за него, ще ви кажат: „Блънт… да нямате пред вид ловеца на едър дивеч?“

Приятелството му с Акройд винаги малко ме е озадачавало. Двамата са толкова различни хора. Хектор Блънт е може би с пет години по-млад от Акройд. Сприятелили се на младини й макар пътищата им да се разделили, приятелството им си останало непоклатимо. Приблизително веднъж на две години Блънт прекарва две седмици във Фърнли и една огромна животинска глава с изумителен брои рога, която ви фиксира със стъклен поглед, щом влезете през входната врата, напомня постоянно за това приятелство.

Блънт бе влязъл сега в стаята с присъщата си бавна, но лека походка. Той е човек със среден ръст, здравеняк и доста набит. Лицето му има почти цвета на махагон и е странно безизразно. Има сиви очи, които създават впечатление, че винаги наблюдава нещо, което става някъде много далеч. Говори малко и дори когато говори, произнася думите на пресекулки, като че ли те излизат насила от устата му.

Сега той каза: „Как сте, Шепърд?“ с присъщия си отривист говор, а после застана като вдървен пред огнището, гледайки над главите ни, сякаш виждаше нещо интересно, което ставаше в Там-букту.

— Майор Блънт — каза Флора, — искам да ми разкажете за тия африкански неща. Предполагам, че знаете какво представляват те.

Бях чувал да наричат Хектор Блънт женомразец, ала сега забелязах, че той застана до Флора пред сребърната масичка с чувство, което би могло да се нарече въодушевление. Двамата се наведоха над масичката.

Страхувах се да не би мисис Акройд да се раздрънка отново за наследствени права, затуй подхвърлих бързо няколко думи за новия вид секирче. Знаех, че има нов вид секирче, понеже вестник „Дейли мейл“ ме бе осведомил за това сутринта. Мисис Акройд си няма и понятие от градинарство, но тя е от ония жени, които обичат да си дават вид на добре осведомени по злободневните въпроси, а и също чете „Дейли мейл“. Имахме възможност да водим доста културен разговор до момента, когато към нас се присъединиха Акройд и неговият секретар веднага след което Паркър обяви, че вечерята е готова.

Заех място на трапезата между мисис Акройд и Флора. Блънт беше от другата страна на мисис Акройд, а Джофри Реймънд — до него.

Вечерята потече невесело. Акройд изглеждаше замислен. Той имаше унил вид и не кусваше почти нищо. Мисис Акройд, Реймънд и аз поддържахме разговора. Флора като че ли беше заразена от унинието на чичо си, а Блънт изпадна в обичайната си мълчаливост.

Незабавно след вечерята Акройд ме хвана под мишница и ме отведе в кабинета си.

— Щом ни сервират кафето, няма вече да ни безпокоят — обясни той. — Наредих на Реймънд да се погрижи да не ни смущават.

Тихомълком, без да си давам вид, почнах да го изучавам. Той явно беше под влиянието на някаква силна възбуда. Минута-две ходи назад-напред из стаята, после, когато Паркър влезе с подноса кафе, се отпусна на едно кресло пред огнището.

Кабинетът представляваше удобен апартамент. На едната стена бяха подредени лавици с книги. Креслата, — големи и тапицирани с тъмносиня кожа. До прозореца стоеше едно голямо писалище, отрупано с книжа, грижливо подредени, подшити и обозначени с етикети. На една кръгла маса имаше разни списания и спортни вестници.

— Напоследък след ядене отново ми се явява тази проклета болка — забеляза Акройд небрежно, докато пиеше кафето. — Трябва да ми дадете пак от ония ваши таблетки.

Струва ми се, той се мъчеше да създаде впечатление, че темата на разговора ни е медицинска. Затова и аз се държах съответно.

— Така и предполагах. Затуй донесох от тях.

— Браво. Дайте ми ги веднага.

— В чантата ми в антрето са. Ще отида да ги взема.

Акройд ме спря.

— Не си правете труд. Паркър ще ги донесе. Паркър, моля те, донеси чантата на доктора!

— Слушам, сър.

Паркър излезе. Тъкмо се готвех да заговоря, Акройд вдигна ръка:

— Не още. Почакайте. Не виждате ли в какво състояние са нервите ми, едва мога да се владея?

Много ясно виждах. И много се обезпокоих. Обзеха ме всевъзможни лоши предчувствия.

Акройд заговори отново почти веднага.

— Ще бъдете ли тъй добър да проверите затворен ли е прозорецът? — помоли ме той.

Малко учуден, станах и се приближих до прозореца. Той не беше френски, а обикновен, с рамки. Тежките сини кадифени завеси бяха спуснати, но горната рамка на самия прозорец — отворена.

Паркър влезе отново в стаята с моята чанта, докато аз продължавах да стоя до прозореца.

— Чудесно — казах, като се прибрах обратно в стаята.

— Затворихте ли добре прозореца?

— Да, да. Но какво ви става, Акройд? Паркър току-що бе затворил вратата подире си, иначе нямаше да задам този въпрос. Акройд почака една минута, преди да отговори.

— В ужасно състояние съм — произнесе той полека. — Не, не си правете труд с тия проклети таблетки. Думите ми се отнасяха само за Паркър. Слугите са тъй любопитни. Елате да седнете тук. Вратата е също затворена, нали?

— Да. Никой не може да ни чуе, не се безпокойте.

— Шепърд, никой не знае какво преживях през последните двадесет и четири часа. Ако някога нечия къща рухне в развалини пред очите на собственика й, това ще бъде моята. Тази работа с Ралф е последната капка в чашата. Но сега няма да говорим за това. Става дума за другото… другото!… Не зная какво да правя по тоя въпрос. А скоро трябва да взема решение.

— За какво се касае?

Акройд помълча минута-две. Забелязваше се странна неохота да продължи. Когато пак заговори, въпросът, който ми зададе, дойде като пълна изненада за мене. Той беше последното нещо, което бях очаквал.

— Шепърд, вие се грижехте sa Ашли Ферърс при последното му заболяване, нали?

— Да, аз.

Формулирането на следващия въпрос като че ли го затрудни още повече:

— Никога ли не се е промъквало у вас подозрение… никога ли не ви е влизала в главата мисълта… че… хм, че може да са го отровили?

Мълчах една-две минути. После реших какво да отговоря. В Края на краищата Роджър Акройд не беше Каролина.

— Ще ви кажа истината — подхванах аз. — На времето нищо не подозирах, обаче впоследствие… е, не друго, а празните приказки на сестра ми за пръв път ме наведоха На тази мисъл. Оттогава не мога да се избавя от нея. Но, знайте, нямам никакво основание за такова подозрение.

— Той е бил отровен — каза Акройд. Говореше с глух, строг глас.

— От кого? — попитах рязко.

— От жена си.

— Отде знаете това?

— Тя самата ми призна.

— Кога?

— Вчера! Вчера, о, боже мой, а ми се струва, че е било преди десет години!

Почаках минутка, след което той продължи:

— Разбирате ли, Шепърд, казвам ви това поверително. То не бива да излиза оттук. Искам вашия съвет… защото не мога да понеса сам цялото бреме. Както казах преди малко, не зная какво да правя.

— Ще благоволите ли да ми разкажете всичко от игла до конец? Аз още не съм наясно. Как така мисис Ферърс ви е направила това самопризнание?

— Ето как. Преди три месеца направих на мисис Ферърс предложение за женитба. Тя отказа. Направих й ново предложение: този път тя се съгласи, но не ми позволи да обявя годежа, докато не мине едногодишният й траур. Вчера й направих посещение, изтъкнах, че вече са минали една година и три седмици от смъртта на съпруга й, че не може да има повече никакво възражение sa обявяването на годежа, Бях забелязал, че от няколко дни тя се държеше много особено, и сега изведнъж, съвсем неочаквано, рухна окончателно. Тя… тя ми разправи всичко. За омразата и към онова животно — мъжа й, за разцъфтяването на любовта й към мене и за… ужасното средство, с което си послужила. Отрова! Боже мой! Та то е било хладнокръвно обмислено убийство.

Забелязах отвращението, ужаса върху лицето на Акройд. Мисис Ферърс трябва също да го е забелязала. Акройд не е от страстните любовници, които могат да простят всичко в името на любовта. По принцип той е добросъвестен гражданин. Чувството му на законопочитание и всичко здраво и почтено у него трябва да се е отвърнало в оня момент на откровение.

— Да — продължи той с тих, монотонен глас, — Тя призна всичко. Изглежда, че само един човек е знаел през всичкото време — човек, който я е изнудвал за огромни суми. Тягостта на всичко това едва не я подлудила.

— А кой е бил този човек?

Внезапно пред очите ми се явиха образите на Ралф Пейтън и мисис Ферърс един до друг. Главите им бяха така сближени. За миг в душата ми трепна тревога. Ами ако… о, не, това беше абсолютно невъзможно! Спомних си как непринудено ме бе поздравил Ралф днес следобед. Абсурдно!

— Тя не пожела да ми каже името му — изговори Акройд полека. — В същност не каза, че е бил мъж. Но, разбира се…

— Разбира се — съгласих се и аз. — Трябва да е бил мъж. А вие никого ли не подозирате?

В отговор Акройд изпъшка и отпусна глава в ръцете си.

— Не може да бъде — каза той. — Даже мисълта за такова нещо ме влудява. Не, няма да ви призная дори нелепото подозрение, което ми се мярна в главата. Ще ви кажа обаче следното. Нещо, което тя каза, ме наведе на мисълта, че въпросното лице може в действителност да принадлежи към моето семейство… но това е невъзможно. Трябва да съм я разбрал криво.

— Вие какво й казахте? — попитах аз.

— Какво можех да кажа? Тя виждаше, разбира се, колко страшно ме потресе това. А имаше и един друг въпрос: какъв беше дългът ми в случая? Както виждате, тя ме бе направила съучастник след свършения факт. Бях като замаян, знаете. Помоли ме да й дам двадесет и четири часа… накара ме да обещая, че няма да предприема нищо, докато не изтече това време, и упорито отказваше да ми разкрие името на шарлатанина, който я е изнудвал. Предполагам, че се боеше да не би да отида направо да му ударя един пердах, а после, след като съм хвърлил масло в огъня, всичко около нея да пламне. Увери ме, че ще ми се обади, преди още да са изтекли двадесет и четири часа. Боже мой! Кълна ви се, Шепърд, никога не ми е минавало през ум това, което е мислела да прави. Самоубийство! А аз съм тоя, който я подтикна към него.

— Не, не — възразих аз. — Не преувеличавайте нещата. Отговорността за нейната смърт не лежи на вашата съвест.

— Въпросът е какво да правя сега? Горката жена е мъртва. Защо да ровим стари мръсотии?

— Май че съм съгласен с вас — отвърнах.

— Но има и нещо друго. Как да пипна тоя мошеник, който я е довел до гроба, като че ли все едно я е убил. Той е знаел за първото престъпление и се е вкопчил в него като гладен хищник. Тя е плащала възмездието. Ще го оставя ли Да ходи на свобода?

— Разбирам — произнесох бавно. — Значи искате да го уловите? Знайте, че това ще вдигне много шум.

— Да, мислил съм за тая работа. Какви не мисли не се преобръщаха в главата ми.

— Съгласен съм с вас, че злодеят трябва да бъде наказан, ала трябва да имате пред вид какво ще ви струва това.

Акройд стана и почна да се разхожда насам-натам. Изведнъж пак се отпусна на креслото.

— Слушайте, Шепърд, да речем, че оставим всичко в сегашното положение. Ако от устата й не излезе нито дума, ще оставим мъртвите да си лежат където им е мястото.

— Какво искате да кажете с това: да не излезе нито дума от устата й? — полюбопитствувах аз.

— Дълбоко съм убеден, че някъде или някак си тя трябва да е оставила някакво писмо за мене… преди смъртта си. Не мога да твърдя с положителност, но сигурно е така.

Поклатих глава.

— А не е ли оставила никакво писмо, поне каквато и да било думица? — попитах аз.

— Шепърд, убеден съм, че е оставила. И нещо повече, имам чувството, че избирайки нарочно смъртта, тя е искала цялата работа да излезе наяве, дори само за да отмъсти на човека, който я е довел до крайност. Вярвам, че ако бях имал възможност да я видя тогава, тя щеше да ми каже името му и да ме помоли да го хвана, ако съм достоен човек. Той ме погледна.

— Не вярвате ли в предчувствия?

— О, да, вярвам, в известен смисъл, Ако, както казвате, се чуе нещо от нея…

Млъкнах. Вратата се отвори безшумно и влезе Паркър с поднос, на който имаше няколко писма.

— Вечерната поща, сър — каза той, като подаде подноса на Акройд.

После събра кафените чаши и се оттегли.

Вниманието ми, отклонено за момент, се върна отново към Акройд. Той гледаше вторачено един продълговат син плик. Другите писма бе изпуснал на земята.

— Нейният почерк прошепна той. — Сигурно снощи е излязла да го пусне, точно преди… преди…

Той скъса плика и извади няколко дебели листа. После вдигна глава й огледа внимателно наоколо.

— Уверен ли сте, че сте затворили прозореца? — попита той.

— Напълно — отговорих учудено. — Защо?

— Цялата тази вечер имам странното чувство, че ме следят, шпионират ме. Какво е това?…

Той се обърна рязко. Обърнах се и аз. И на двамата ни се стори, че чухме ключалката на вратата леко да щрака. Отидох до вратата и я отворих. Там нямаше никого.

— Нерви — промърмори Акройд на себе си. Той разгъна дебелите листа и зачете гласно, но тихо:

Мили мой, премили мой Роджър… Един живот иска друг живот. Виждам това… видях го днес следобед на лицето ти. Затова поемам единствения път, който стои открит пред мене. Оставям на тебе да накажеш лицето, което през последната година превърна живота ми в земен ад. Днес следобед не исках да ти кажа името му, но сега възнамерявам да ти го напиша. Нямам нито деца, нито близки, които да пазя, затова не се бой от гласност. Ако е възможно, Роджър, премили мой Роджър, прости ми злото, което исках да ти сторя, защото когато настъпи моментът, аз все пак не можах да ти го сторя…

Хванал с пръст листа, за да го обърне, Акройд замълча.

Шепърд, простете ми, ала трябва да прочета това сам — каза той неловко. — То е предопределено за моите очи, само за моите.

Той пъхна писмото в плика и го сложи на масата.

— По-късно, когато остана сам.

— Не — извиках аз неудържимо, — прочетете го още сега.

Акройд ме изгледа малко учуден.

— Моля да ме извините — промърморих, като се изчервих. — Не искам да ми го прочетете гласно. Но все пак прочетете го докрай, докато съм още тук.

Акройд поклати глава.

— Не, по-добре да почакам.

Ала по някаква причина, неясна на самия мене, аз продължих да настоявам:

— Прочетете поне името на човека!

По характер обаче Акройд е инат като магаре. Колкото повече настояваш да направи нещо, толкова повече се заинатява да не го направи. Напразни бяха всички мои доводи.

Писмото беше донесено в девет часа без двадесет минути. Аз излязох от стаята точно в девет без десет, без писмото да бе прочетено докрай. Поколебах се с ръка върху дръжката, на вратата, като поглеждах назад и се питах дали не бях оставил някаква работа несвършена. Не можах нищо да се сетя. Поклатих глава, измъкнах се и затворих вратата подире си.

Стреснах се, като видях до себе си фигурата на Паркър. Той изглеждаше смутен и помислих, че може да е подслушвал на вратата.

Какво тлъсто, нагло, мазно лице имаше този човек, а и в погледа му безсъмнено се таеше нещо коварно.

— Мистър Акройд изрично Нареди да не го безпокоят — казах студено. — Заръча ми да ви предам това.

— Разбира се, сър. Аз… стори ми се, че чух звънеца.

Това беше такава очебийна неистина, че не счетох за нужно да отговоря. Като ме изпревари в преддверието, Паркър ми помогна да облека пардесюто си и аз излязох в нощния мрак. Луната беше забулена и всичко изглеждаше много тъмно и тихо.

Часовникът на селската църква удари девет, когато минавах през пътната врата. Завих наляво, към селото и едва не връхлетях върху един човек, който идеше от обратната посока.

— Това ли е пътят за Фърнли Парк, мистър? — попита непознатият с прегракнал глас.

Огледах го. Носеше шапка, дръпната ниско над очите, а яката на палтото му беше вдигната. Почти не можах да видя лицето му, но изглеждаше млад човек. Гласът му беше груб и некултурен.

— Ето тук е пътната врата — казах аз.

— Благодаря ви, мистър. — Той помълча, после добави без особена нужда: — Не съм тукашен, знаете.

И продължи нататък. Когато се обърнах да погледна подире му, той вече минаваше през вратата.

Странно, гласът му ми напомняше някакъв друг глас, който познавах, но чий — не можех да се сетя.

Десет минути след това си бях отново у дома. Каролина изгаряше от любопитство да разбере защо съм се върнал толкова рано. За да я задоволя, трябваше да й опиша с известен примес на фантазия как бях прекарал вечерта, но останах с неловкото чувство, че тя бе прозряла плитката ми хитрост.

В десет часа станах, прозях се и подхвърлих, че трябва да се ляга. Каролина се съгласи с мене. Беше петъчна вечер, а в петък вечер аз навивам часовниците. Пристъпих както обикновено към тази работа, докато Каролина отиде да се увери дали слугите са заключили добре кухнята.

Беше десет и четвърт, когато закрачихме нагоре по стълбите. Едва бях стигнал горната стълбищна площадка и телефонът долу в хола иззвъня.

— Мисис Бейтс — каза веднага Каролина.

— Боя се, че е тя — отвърнах мрачно.

Изтичах надолу по стъпалата и вдигнах слушалката.

— Какво? — извиках. — Какво? Разбира се, ще дойда веднага.

Изтичах горе, грабнах чантата и напъхах вътре няколко допълнителни превръзки.

— Паркър телефонира — подвикнах на, Каролина — от Фърнли. Току-що намерили Роджър Акройд убит.