Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (10) (Алиби)

ГЛАВА ДЕСЕТА
КАМЕРИЕРКАТА

Заварихме мисис Акройд в хола. С нея беше един нисък и дребен сух човек с дръзко вдигната брада и пронизителни сиви очи, по цялата фигура на който сякаш се четеше „адвокат“.

— Мистър Хемънд ще остане да обядва с нас — обяви мисис Акройд. — Познавате ли майор Блънт, мистър Хемънд? И милия д-р Шепърд — също близък приятел на клетия Роджър. И… чакайте да видя…

Тя замълча, изучавайки Еркюл Поаро с известно недоумение.

— Това е мосю Поаро, мамо — представи го Флора. — Тази сутрин ти говорих за него.

— О, боже мой! — извика майка й. — Извинете! Нервите ми не издържат. Тази сутрин съм развалина, истинска развалина. Да се случи такова страшно нещо!… Не мога да избия от главата си мисълта, че е някаква злополучна случайност. Роджър така обичаше да си играе с чудновати антики. Сигурно ръката му се е изплъзнала или е станало нещо друго.

Тази теория бе посрещната с учтиво мълчание. Забелязах, че Поаро се приближи до адвоката и му заговори полугласно с поверителен вид. Двамата се отдръпнаха в нишата на прозореца. Приближих се до тях… после се поколебах.

— Може би ви преча? — казах аз.

— Ни най-малко — извика Поаро добродушно. — Аз и вие, M. le docteur, разследваме тази работа заедно. Без вас бих бил загубен. Искам да получа от добрия мистър Хемънд някои сведения.

— Както подозирам, вие действувате от името на капитан Ралф Пейтън — каза адвокатът предпазливо.

Поаро поклати глава.

— Не. Действувам в интерес на правосъдието. Мис Акройд ме помоли да разследвам смъртта на нейния чичо.

Мистър Хемънд изглеждаше малко смутен.

— Не мога да повярвам сериозно, че капитан Пейтън може да има нещо общо с това престъпление — рече той, — колкото и косвени улики да има в негова вреда. Само фактът, че е имал парични затруднения…

— Нима е имал парични затруднения? — прекъсна го бързо Поаро.

Адвокатът повдигна рамене.

— За Ралф Пейтън това беше хроническо състояние — каза той сухо. — Парите изтичаха през пръстите му като вода. Винаги е просил от втория си баща.

— Правил ли е това напоследък? В течение на последната година например?

— Не мога да кажа. Мистър Акройд не ми е споменавал такова нещо.

— Разбирам. Мистър, предполагам, че сте запознати с условията в завещанието на мистър Акройд?

— Безспорно. Това е главната ми работа днес тук.

— Тогава, като знаете, че действувам от името на мис Акройд, ще имате ли нещо против да ми кажете условията на това завещание?

— Те са съвсем прости. Като оставим настрана юридическата фразеология и след като приспаднем някои наследствени права в посмъртни дарения…

— Като например?… — прекъсна го Поаро.

Мистър Хемънд изглеждаше малко учуден.

— Хиляда лири за домоуправителката му, мис Ръсел; петдесет лири на готвачката, Ема Купър; петстотин лири на секретаря му, мистър Джофри Реймънд. Освен това за разни болници…

Поаро вдигна ръка.

— А, благотворителните дарения не ме интересуват.

— Съвсем правилно. Приходът от акции на стойност десет хиляди лири стерлинги ще се праща пожизнено на мисис Сесил Акройд. Мис Флора наследява — безусловно двадесет хиляди лири. Остатъкът — включително имуществото му и акциите от предприятието „Акройд и син“ — на заварения му син Ралф Пейтън.

— Изглежда, че мистър Акройд е притежавал голямо състояние?

— Много голямо състояние. Капитан Пейтън ще бъде извънредно богат младеж.

Настъпи мълчание. Поаро и адвокатът се спогледаха.

— Мистър Хемънд — чу се откъм огнището плачевният глас на мисис Акройд.

Адвокатът веднага се притече, Поаро ме улови за ръката и ме дръпна в нишата на прозореца.

— Гледайте перуниките — забеляза той доста високо. — Великолепно, нали? Неподправено и приятно въздействие.

В същото време усетих как ме стисна за лакътя и добави полугласно:

— Действително ли желаете да ми помогнете? Да участвувате в следствието?

— Да, наистина — отговорих разпалено. — Това е най-горещото ми желание. Да знаете колко скучно и банално протича животът ми! Нищо не обикновено не ми се случва.

— Добре, тогава ще бъдем колеги. Предполагам, че след една-две минути майор Блънт ще дойде при нас. Добрата маминка никак не му е приятна. Иска ми се да науча някои неща, ала не желая да давам вид, че ме интересуват. Разбирате ли? Затова вашата роля ще бъде да задавате въпроси.

— Какви въпроси искате да задавам? — попитах боязливо.

— Искам да вмъкнете името на мисис Ферърс.

— Е, и?

— Говорете за нея непринудено. Запитайте го бил ли е тук, когато е умрял съпругът й. Разбирате какво имам пред вид, нали? И докато отгова ря, наблюдавайте лицето му, без да давате вид, че го следите. C’est compris?^[1]

Нямахме време да говорим повече, защото в този момент, както бе предрекъл Поаро, Блънт остави рязко другите, както имаше навик да постъпва, и се присъедини към нас.

Предложих да се разходим по терасата и той се съгласи. Поаро остана в стаята.

Спрях се да разгледам една късна роза.

— Как се променят нещата в течение на близо един ден — забелязах аз. — Спомням си, миналата сряда бях тук, разхождах се насам-натам по същата тази тераса. Акройд беше с мене… в прекрасно настроение. А сега — три дни по-късно — Акройд е мъртъв, клетият, мисис Ферърс мъртва. Вие я познавахте, нали? Но разбира се, че я познавахте.

Блънт кимна утвърдително с глава.

— Виждали ли сте я оттогава?

— Ходихме й на гости с Акройд. Мисля, че беше миналия вторник. Очарователна жена… само че имаше нещо особено у нея. Скрито надълбоко… не можеш да разбереш какво мисли.

Вгледах се в неподвижните му сиви очи. Нищо положително не можах да открия в тях. Продължих:

— Предполагам, че сте я виждали преди.

— Последния път, когато бях тук… току-що бе дошла с мъжа си да живее тук. — Той помълча за минута и после добави: — Странно, колко се беше променила оттогава.

— Как… се беше променила? — попитах аз.

— Изглеждаше с десет години по-стара.

— Бяхте ли тук, когато мъжът й умря? — запитах, като се стараех въпросът ми да звучи колко то е възможно по-непреднамерено.

— Не. Доколкото мога да съдя от всичко, което съм чул, не е голяма загуба. Може да е неучтиво, но така си е.

Съгласих се.

Ашли Ферърс съвсем не беше идеален съпруг — казах предпазливо.

— Мерзавец според мене — рече Блънт.

— Не — възразих аз, — чисто и просто човек с повече пари, отколкото беше полезно за него.

— О, пари! Може да се каже, че всички беди на тоя свят се дължат на парите… или на липсата на пари.

— Каква беше специално вашата беда? — полюбопитствувах.

— Патил съм дотолкова, доколкото съм заслужил. Аз съм от късметлиите.

— Наистина.

— Фактически в момента съм много паралия. Преди година ми се падна наследство и като последния глупак се оставих да ме предумат да го вложа в едно рисковано начинание.

Изразих съчувствието си и му разправих за моята собствена неприятност от тоя род.

В този момент гонгът удари и всички влязохме на обед. Поаро ме дръпна малко настрана.

— Eh bien?^[2]

— Нищо лошо не може да се каже за него — отговорих. — Сигурен съм в това.

— Нищо… нередно ли няма?

— Точно преди година получил наследство — казах. — Но защо не? Защо да не получи? Готов съм да се закълна, че е напълно порядъчен и из вън всякакво съмнение.

— Безсъмнено, безсъмнено — успокои ме Поаро. — Не се вълнувайте.

Той говореше като на капризно дете.

Всички се проточихме тържествено към столовата. Струваше ми се невероятно, че бяха минали по-малко от. двадесет и четири часа, откакто бях седял за последен път на тази маса.

След обеда мисис Акройд ме дръпна настрана и седна с мене на едно канапе.

— Неволно се чувствувам малко засегната — промърмори тя, като извади една носна кърпичка от ония, които явно не са предназначени за плач. — Засегната, искам да кажа, от недоверието, с което Роджър се е отнесъл към мене. Тия двадесет хиляди лири трябваше да бъдат оставени на мене — не на Флора. Трябва да се има доверие на майката, че ще се грижи за интересите на детето си. Недоверие… бих го нарекла.

— Вие забравяте, мисис Акройд — казах аз, — че Флора е племенница на Акройд, кръвна роднина. Друго щеше да бъде, ако вие му бяхте не снаха, а сестра.

— Мисля, че като вдовица на бедния Сесил трябваше да зачетат чувствата ми — заяви достопочтената леди, като лекичко докосна с кърпа клепачите си. — Но Роджър винаги си е бил много особен — да не кажа стиснат — по паричните въпроси. Това поставяше Флора и мене в много трудно положение. Не даваше на бедното дете дори издръжка. Плащаше й сметките наистина, но дори това вършеше твърде неохотно и питаше за какво й са всички тия за-врън-кул-ки… такъв човек беше… ала… ох, забравих какво щях да кажа! А, да, не разполагахме с нито един собствен грош, знаете. Това огорчаваше Флора, да, трябва да заявя, че я огорчаваше, и то много дълбоко. Макар че, разбира се, беше много привързана към чичо си. Но всяко момиче би се почувствувало огорчено от подобно нещо. Да, трябва да ви кажа, че Роджър имаше много особени разбирания за парите. Скъпеше се да купи даже нови кърпи за лице, колкото и да му разправях, че старите са се изпокъсали. И при това — продължи мисис Акройд, като внезапно промени темата, нещо много характерно за нея, когато говореше — да остави всички тия пари — хиляда лири стерлинги, представете си, хиляда лири стерлинги! — на оная жена.

— Коя жена?

— Оная де, Ръсел. Винаги съм казвала, че нещо не й е чиста работата. Но Роджър не даваше и дума да се продума за нея. Казваше, че била жена с много силен характер, че се възхищавал от нея и я уважавал. Все разправяше за нейната честност, независим дух и нравствени достойнства. Според мене има нещо тъмно около нея. Очевидно правеше всичко възможно, за да се ожени за Роджър. Скоро обаче сложих край на това, Тя винаги ме е мразила. Естествено. Аз прозирах в душата й.

Започнах да си мисля дали няма някаква възможност да пресекна красноречието на мисис Акройд и да се измъкна.

Мистър Хемънд ми даде нужния повод, като се приближи да се сбогува. Възползувах се от тази възможност и също станах.

— А, за дознанието — казах аз. — Къде ще предпочетете да се състои? Тук или в „Трите глигана?“

Мисис Акройд ме изгледа с увиснала челюст.

— Дознанието ли? — попита тя, жива картина на изумлението. — Но нима е нужно да има дознание?

Мистър Хемънд се поизкашля сухо и промърмори: „Неизбежно. При обстоятелствата“ — на два кратки залпа.

— Ала д-р Шепърд сигурно може да нареди така работата, че…

— Способността ми да нареждам има граници — казах сухо.

— Ако смъртта му е била резултат на злополука…

— Той е бил убит, мисис Акройд — заявих неумолимо.

Тя нададе тих писък.

— Никаква хипотеза за злополука не би издържала нито за миг на критика.

Мисис Акройд ме гледаше отчаяно. Глупавият й страх от неприятности — на това отдавах държането й — ме дразнеше.

— Ако се състои дознание, аз… нали няма да има нужда да отговарям на въпроси и други неща?

— Не зная какво ще бъде нужно — отговорих аз. — Мисля, че мистър Реймънд ще ви избави от тази тежест, Той знае всички обстоятелства и може да даде формални показания за установяването на самоличността.

Адвокатът потвърди съгласието си с къс поклон.

— Мисля, че в същност няма нищо страшно, мисис Акройд каза той. — Ще ви бъдат спестени всякакви неприятности. А, като става дума за пари: имате ли всичко, от което се нуждаете в момента? Искам да кажа — добави той, когато тя го погледна въпросително — налични пари. В брой, знаете. Ако нямате, мога да наредя да ви дадат сумата, от която се нуждаете.

— Няма да е зле — обади се Реймънд, който стоеше наблизо. — Вчера мистър Акройд осребри един чек за сто лири стерлинги.

— Сто лири стерлинги?!

— Да. За заплати и други разходи, които трябваше да се платят днес. В момента сумата е още непокътната.

— Къде са тези пари? В бюрото му ли?

— Не, той държеше наличните си пари винаги в спалнята си. По-точно в една стара кутия за яки. Смешно хрумване, нали?

— Според мене — каза адвокатът, — преди да съм си отишъл, трябва да се уверим, че парите са там.

— Разбира се — съгласи се секретарят. — Ей сега ще ви заведа горе… Ох, забравих! Вратата е заключена.

Запитан, Паркър ни осведоми, че инспектор Реглън бил в стаята на домоуправителката, където й задавал някои допълнителни въпроси. Няколко минути по-късно инспекторът се присъедини към групата в хола, носейки със себе си ключа. Той отключи вратата, а ние минахме във вестибюла и се заизкачвахме по малката стълба. На горния край на стълбата вратата за спалнята на Акройд стоеше отворена. Вътре в стаята беше тъмно, завесите бяха спуснати, а леглото — приготвено за спане, точно както бе оставено снощи. Инспекторът дръпна завесите, пропускайки слънчевата светлина, а Джофри Реймънд се приближи до горното чекмедже на едно писалище от червено дърво.

— Да държи парите си така: в незаключено чекмедже! Помислете си само! — възкликна инспекторът.

Секретарят се поизчерви.

— Мистър Акройд имаше пълна вяра в почтеността на всички слуги — каза той разпалено.

— Аха, тъй значи — промърмори инспекторът бързо.

Реймънд отвори чекмеджето, измъкна от дъното му една кръгла кожена кутия за яки и като я отвори, извади дебела кесия.

— Ето парите — рече той, като издърпа една дебела пачка банкноти. — Уверен съм, че ще намерите стоте лири непобутнати, защото мистър Акройд ги сложи в кутията в мое присъствие снощи, когато се обличаше за вечеря, и, разбира се, никой не ги е пипал оттогава.

Мистър Хемънд взе пачката от ръцете му и преброи банкнотите. После вдигна рязко глава.

— Сто лири стерлинги, казахте. Но тука са само шестдесет.

Реймънд го изгледа уплашено.

— Невъзможно! — извика той, като подскочи напред, грабна банкнотите от ръката на Хемънд и ги преброи гласно.

Мистър Хемънд беше прав. Общата сума възлизаше на шестдесет лири.

— Но… не мога да проумея това — извика секретарят изумен.

Поаро зададе въпрос:

— Видяхте ли мистър Акройд да прибира тези пари снощи, когато се обличаше за вечеря? Сигурен ли сте, че вече не се е разплатил с част от тях?

— Сигурен съм. Даже каза: „Не искам да вземам със себе си на вечерята сто лири. Много са обемисти.“

— Тогава работата е много проста — забеляза Поаро. — Или снощи е похарчил четиридесет лири, или те са откраднати.

— С една дума до това именно се свежда работата — съгласи се инспекторът. Той се обърна към мисис Акройд: — Кой от прислугата може да е идвал тук снощи?

— Предполагам — домашната прислужница, за да приготви леглото.

— Що за човек е тя? Какво знаете за нея?

— Отскоро е тук — обясни мисис Акройд. — Но е добро, обикновено селско момиче.

— Според мене трябва да изясним тоя въпрос — каза инспекторът. — Ако мистър Акройд лично е похарчил тия пари, може би това има някаква връзка със загадката на престъплението. За другите слуги, доколкото ги познавате, също не може да се каже нищо лошо, нали?

— О, така мисля.

— Нищо ли не е липсвало досега?

— Не.

— Никой от тях ли не се кани да напуска?

— Камериерката напуска.

— Кога?

— Мисля, че вчера предупреди.

— Вас ли?

— О, не. Аз не се занимавам с прислугата. Мис Ръсел се грижи за домакинските въпроси.

Една-две минути инспекторът остана потънал в размисъл. После кимна с глава и забеляза: Струва ми се, че няма да е зле да разменя една-две думи с мис Ръсел, а и да се видя с онова момиче, Дейл.

Аз и Поаро го придружихме до стаята на домоуправителката. Мис Ръсел ни посрещна с обичайното си хладнокръвие.

Елси Дейл била във Фърнли от пет месеца. Мило мимиче, чевръсто в работата си и много порядъчно. Добри референции. За нищо на света не би взело нещо, което не му принадлежи.

— А камериерката?

— Тя също е прекрасно момиче. Много тиха и възпитана. Отлична работничка.

— Тогава защо напуска? — запита инспекторът.

Мис Ръсел сви устни.

— Не по моя вина. Доколкото разбрах, вчера следобед мистър Акройд я смъмрил. Трябвало по задължение да подреди кабинета, а разбъркала някакви книжа на бюрото му, предполагам. Много се бил разсърдил за това, а тя предупредила, че ще напусне. Поне това подразбрах от нея, но може би ще пожелаете да я видите лично?

Инспекторът се съгласи. Това момиче вече му бе направило впечатление, когато ни прислужваше на обед. Стройна девойка с кестеняви коси, завити стегнато на тила, съсредоточени и много сиви очи. Тя се яви в отговор на повикването на домоуправителката и застана права като топола, вперила в нас сивите си очи.

— Вие ли сте Урсула Борн? — попита инспекторът.

— Да, сър.

— Узнах, че напускате. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Защо?

— Разбърках някакви книжа върху бюрото на мистър Акройд. Той много се ядоса, а аз казах, че ще бъде по-добре да напусна. Рече ми да напусна колкото е възможно по-скоро.

— Влизали ли сте снощи в спалнята на мистър Акройд? Да подредите или за нещо друго?

— Не, сър. Това е работа на Елси. Аз никога не припарвам в тая част на къщата.

— Трябва да ти кажа, мое момиче, че от стаята на мистър Акройд липсва голяма парична сума.

Най-после я видях развълнувана. Вълна от червенина заля лицето и.

— Не зная нищо за никакви пари. Ако мислите, че съм ги взела аз и че за това мистър Акройд ме е уволнил, лъжете се.

— Не те обвинявам, че си ги взела, мое момиче — каза инспекторът, — Няма защо да избухваш така.

Девойката го изгледа студено.

— Можете да претърсите вещите ми, ако желаете — каза тя презрително. — Ала нищо няма да намерите.

Поаро внезапно се намеси.

— Вчера следобед мистър Акройд ви е уволнил — или по-точно вие сте се самоуволнили, нали? — попита той.

Девойката кимна утвърдително.

— Колко време трая диалогът?

— Диалогът?!

— Да, диалогът между вас и мистър Акройд в кабинета?

— Аз… не зная.

— Двадесет минути? Половин час?

— Нещо подобно.

— Не повече?

— Не повече от половин час, разбира се.

— Благодаря ви, мадмоазел.

Изгледах го с любопитство. Той подреждаше няколко предмета на масата, като ги изправяше с безпогрешните си пръсти. Очите му блестяха.

— Достатъчно — каза инспекторът.

Урсула Борн изчезна. Инспекторът се обърна към мис Ръсел:

— От колко време е тя тук? Имате ли препис от препоръчителното писмо, което ви е представила?

Без да отговори на първия въпрос, мис Ръсел пристъпи към едно писалище наблизо, отвори едно от чекмеджетата и извади връзка писма, съединени с кламер. Избра едно и го подаде на инспектора.

— Хм — промърмори той. — Всичко изглежда наред. Мисис Ричард Фолиот, Марби Грейндж, Марби. Коя е тази жена?

— Напълно порядъчни местни хора — каза мис Ръсел.

— Добре — рече инспекторът, като върна писмото, — а сега да видим другата, Елси Дейл.

Елси Дейл беше едро русокосо момиче с приятно, но глуповатичко лице. Тя отговаряше доста охотно на въпросите ни и се показа много опечалена и разтревожена от изчезването на парите.

— Мисля, че нищо лошо не може да се каже за нея — забеляза инспекторът, след като я бе освободил. — А какво мислите за Паркър?

Мис Ръсел стисна устни и нищо не отговори.

— Имам чувството, че има нещо нередно около тоя човек — продължи инспекторът замислено. — Бедата е, че не разбирам кога е сварил да свърши тая работа. Незабавно след вечерята е бил зает със служебните си задължения и има доста здраво алиби за цялата вечер. Зная, защото обърнах особено внимание на това. Е, много ви благодаря, мис Ръсел. За сега ще оставим нещата така, както са. Твърде вероятно е мистър Акройд сам да е похарчил тия пари.

Домоуправителката се сбогува студено с нас и ние излязохме. Напуснах къщата с Поаро.

— Мисля си — наруших аз мълчанието, — какви ли книжа може да е разбъркало това момиче, та да докара Акройд до такова състояние? Дали тук няма някакъв ключ към загадката?

— Секретарят заяви, че на писалището нямало никакви книжа от особено значение — каза Поаро тихо.

— Да, но… — млъкнах.

— Не ви ли се вижда странно, че Акройд е кипнал за такава дреболия?

— Да, странничко е.

— По дали е било дреболия?

— Разбира се — признах аз, — не знаем какво са представлявали тези книжа. Но Реймънд впрочем каза…

— За момент оставете мосю Реймънд настрана. Какво мислите за онова момиче?

— Кое момиче? Камериерката ли?

— Да, камериерката. Урсула Борн.

— Изглеждаше мило девойче — казах колебливо.

Поаро повтори думите ми, но докато аз бях наблегнал леко на предпоследната дума, той наблегна на първата:

— Изглеждаше мило девойче.

— да.

После, след едноминутно мълчание, извади нещо от джоба си и ми го подаде.

— Вижте, приятелю мой, искам да ви покажа нещо. Гледайте тук.

Листът, който той ми подаде, беше списъкът, съставен от инспектора и предаден от него на Поаро тази сутрин. Като проследих посоката на пръста му, видях срещу името на Урсула Борн едно кръстче, отбелязано с молив.

— Може на времето да не сте забелязали това, добри мой приятелю, ала е този списък има едно лице, чието алиби не се потвърждава с нищо. Урсула Борн.

— Да не би да мислите…

— Д-р Шепърд, аз се осмелявам да мисля всичко. Възможно е Урсула Бори да е убила мистър Акройд, но трябва да призная, че не виждам никаква подбуда за постъпката й. А вие?

Той ме гледаше много проницателно — така проницателно, че се почувствувах неловко.

— А вие? — повтори той.

— И аз не виждам никаква подбуда — отговорих твърдо.

Погледът му се посмекчи. Той се намръщи и измърмори нещо на себе си.

— Изнудвачът е бил мъж, следователно тя не може да бъде изнудвачът; значи…

Изкашлях се.

— Що се отнася до това. — подех скептично.

Той се извърна рязко към мене.

— Какво? Какво искахте да кажете?

— Нищо. Нищо. Само че, строго погледнато, в писмото си мисис Ферърс споменаваше личност — не посочва изрично мъж. Но аз и Акройд сметнахме, че безсъмнено е било мъж.

Поаро като че ли не ме слушаше. Той пак си мърмореше:

— Но тогава в края на краищата възможно е да… да, разбира се, че е възможно… но тогава… Ох, трябва да подредя мислите си! Методичност, последователност — никога не съм имал такава нужда от тях, както сега. Всичко трябва да съвпадне… да дойде на съответното си място… иначе съм на погрешен път.

Той млъкна внезапно и отново се изви рязко към мене.

— Къде е Марби?

— От другата страна на Кранчестър.

— Какво е разстоянието дотам?

— А-а… може би четиринадесет мили.

— Ще ви бъде ли възможно да отидете дотам? Да речем, утре?

— Утре ли? Чакайте да видя, утре е неделя. Да, ще може. Какво искате да правя там?

— Да се срещнете с тази мисис Фолиот. Да узнаете по възможност всичко за Урсула Борн.

— Много добре. Само че… тази работа никак не ме привлича.

— Не е време сега да се опирате. Животът на един човек може да зависи от това.

— Горкият Ралф — въздъхнах аз. — Значи все пак вярвате, че той е невинен?

Поаро ме изгледа много сериозно.

— Искате ли да знаете истината?

— Разбира се.

— Тогава ще я чуете. Приятелю мой, всичко потвърждава предположението, че е виновен.

— Какво!? — възкликнах аз.

Поаро кимна.

— Да, този глупав инспектор — защото наистина е глупав — има всички доказателства в негова вреда. Аз търся истината, а всеки път истината ме довежда до Ралф Пейтън. Подбуда, възможност, средства. Но няма да оставя камък непреобърнат. Аз обещах на мадмоазел Флора. А тя, малката, беше напълно уверена. Да, напълно уверена.