Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (26) (Алиби)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
И НИЩО ДРУГО ОСВЕН ИСТИНАТА

Минута и половина цареше гробна тишина. После се засмях.

— Вие сте луд — казах аз.

— Не — рече Поаро спокойно. — Не съм луд. Малкото несъответствие във времето най-напред насочи вниманието ми към вас… още от началото.

— Несъответствие във времето ли? — учудих се аз.

— Но да. Спомнете си: всички се съгласиха — включително и самият вие, — че са нужни пет минути, за да се стигне от портиерската будка до къщата — дори по-малко, ако поемете краткия път до терасата. Но вие сте излезли от къщата в девет без десет — според собствените ви думи и според показанията на Паркър — и все пак било девет часа, когато сте минали през пътната врата. Нощта била хладна — вечер, когато човек не би бил склонен да се шляе; защо са ви били нужни десет минути, за да извървите петминутен път? В потвърждение на обстоятелството, че прозорецът на кабинета е бил затворен, имахме само вашата дума. Акройд ви запитал дали сте го затворили… изобщо не погледнал да провери. Ами ако прозорецът на кабинета е бил отворен. Ще имате ли време за тия десет минути да притичате зад къщата, да си смените обувките, да прескочите през прозореца, да убиете Акройд и да бъдете при пътната врата в девет часа? Аз отхвърлих тази теория, защото по всяка вероятност човек, нервен като Акройд тая вечер, щеше да чуе като прескачате, а после щеше да има борба. Но ако предположим, че сте убили Акройд, преди да излезете, когато сте стояли до креслото му? После излизате през парадния вход, притичвате до беседката, изваждате обущата на Ралф от чантата, която носите със себе си тая вечер, нахлузвате ги, прецапвате с тях през калта, като оставяте отпечатъци върху перваза на прозореца, скачате вътре, заключвате вратата на кабинета отвътре, изтичвате обратно до беседката, нахлузвате си отново вашите обувки и се затичвате към пътната врата. (Аз повторих сам тези действия оня ден, когато бяхте у мисис Акройд — отнеха ми точно десет минути.) После в къщи — и готово алиби, тъй като сте нагласили диктофона да възпроизвежда записа в девет и половина.

— Драги мой Поаро — заговорих с глас, който звучеше чуждо и пресилено в собствените ми уши, — вие сте размишлявали много над тази афера. Какво, за бога, можех да спечеля, като убия Акройд?

— Спокойствие. Вие сте човекът, който изнудвал мисис Ферърс. Кой по-дооре би могъл да знае причината на смъртта на мистър Ферърс, ако не докторът, който се е грижел за него? Когато първия ден ми заговорихте в градината, вие споменахте за някакво наследство, което сте получили преди около една година. Аз не можех да открия нито следа or наследство. Трябвало е да измислите нещо, за да обясните произхода па двадесетте хиляди лири стерлинги от мисис Ферърс. Но те не са ви принесли голяма полза. По-голямата част сте загубили в игра на борсата… после сте затегнали твърде много клетите, а мисис Ферърс намерила изход, който не сте очаквали. Ако Акройд е знаел истината, нямало да ви пожали — щеше завинаги да ви разори.

— А обаждането по телефона? — попитах аз, като се мъчех да възвърна самообладанието си. — Предполагам, че и на това имате някакво приемливо обяснение?

— Ще ви призная: аз се натъкнах на най-голямото си препятствие, когато установих, че действително са ви се обадили по телефона от Кингсабътската гара. Първо, помислих, че просто сте измислили тази история. Много хитър ход от ваша страна наистина: трябвало да имате някакъв повод, за да дойдете във Фърнли, да намерите трупа и така да имате възможност да махнете диктофона, от който зависело вашето алиби. Смътно се сетих как е станала тая работа, когато през първия ден дойдох при сестра ви и запитах какви пациенти сте приели в петък сутринта. По това време не ми идваше на ум за мис Ръсел. Посещението й беше щастливо съвпадение, понеже отклони мисълта ви от действителната цел на моите въпроси. И намерих, каквото търсех. Между вашите пациенти оная сутрин е бил келнерът на един американски пътнически параход. Тъкмо подходящ човек, който да замине вечерта с влака за Ливърпул. И след това ще бъде в открито море, далеч от всякаква опасност. Установих, че „Орион“ е отплувал в събота, и след като научих името на келнера, изпратих му телеграма, с която му зададох един въпрос. Ето отговора му, който, както видяхте, получих преди малко. Той ми подаде телеграмата. Тя гласеше:

Съвсем правилно. Д-р Шепърд ме помоли да оставя бележка в дома на един пациент. Трябваше да му позвъня от гарата, за да предам отговора. Отговорът беше: „Не отговаря.“

— Хитро хрумване — каза Поаро. — Наистина са се обадили. Сестра ви видяла да говорите по телефона. Но за действително казаното имаме думата само на един човек — на вас!

Прозинах се.

— Всичко това — рекох — е много интересно… ала практически няма никакъв смисъл.

— Така ли мислите? Спомнете си какво казах: утре сутринта инспектор Реглън ще узнае истината. Но заради вашата добра сестра искам да ви дам възможност да намерите друг изход. Бихте могли да си послужите например с голяма доза приспивателно. Разбирате ли ме? Капитан Пейтън обаче трябва да бъде очистен от всякакво подозрение — ça va sans dire^[1]. Предлагам да довършите вашия много интересен ръкопис… но да изоставите досегашната си сдържаност.

— Изглежда, че предложенията просто извират от вас — забелязах. — Е, свършихте ли вече?

— А, добре че ми напомнихте. Вярно, че има още едно нещо. Много неблагоразумно ще бъде от ваша страна, ако се опитате да си осигурите моето мълчание по същия начин, както постъпихте с мосю Акройд. Знайте, че такава работа няма да има успех спрямо Еркюл Поаро.

— Драги ми Поаро — казах, като се усмихвах бегло, — всичко друго може да съм, но не и глупак.

Изправих се.

— Е, хайде — рекох с лека прозявка, — трябва да си вървя. Благодаря ви за много интересната и поучителна вечер.

Поаро също стана и се поклони с обичайната си вежливост, докато излизах от стаята.