Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (23) (Алиби)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
МАЛКОТО СЪБРАНИЕ НА ПОАРО

— А сега — рече Каролина, като стана, — това дете ще се качи горе, за да си легне. Не се безпокой, мила моя. Бъди уверена, мосю Поаро ще направи за тебе всичко, каквото може.

— Трябва да се върна във Фърнли — каза Урсула нерешително.

Но Каролина с твърда ръка заглуши протестите.

— Глупости. Сега ти си в моите ръце. Каквото и да става, за сега ще останеш тук, нали, мосю Поаро?

— Така ще бъде най-добре — съгласи се дребният белгиец. — Тази вечер аз искам мадмоазел — пардон, мадам — да присъствува на едно малко събрание. В девет часа у дома. Нейното присъствие е крайно необходимо.

Каролина кимна в знак на съгласие и излезе с Урсула от стаята. Вратата се затвори подире им, Поаро отново се отпусна в едно кресло.

— Дотук всичко върви добре — каза той. — Нещата се нареждат.

— Но се развиват все по-зле и по-зле за Ралф Пейтън — забелязах мрачно.

Поаро кимна.

— Да, вярно. Но така и можеше да се очаква, нали?

Изгледах го малко учуден от забележката му. Той се бе излегнал на креслото с полузатворени очи, върховете на пръстите му само се докосваха един друг. Изведнъж той въздъхна и поклати глава.

— Какво има? — попитах аз.

— Има моменти, когато ме обзема голямо желание да видя моя приятел Хейстингс. Той е приятелят, за когото ви говорих — оня, който живее сега в Аржентина. Винаги когато имах някое голямо дело, той биваше до мене. И ми помагаше… да, често ми помагаше. Защото тоя човек умееше несъзнателно да се сблъсква с истината — без сам да забележи това, bien entendu. Понякога казваше нещо особено глупаво, но ето че тази глупава забележка ми разкриваше истината! Пък и имаше навик да си държи писмени бележки за случаите, които се оказваха интересни.

Изкашлях се малко смутено.

— Колкото до това… — подех и после се спрях. Поаро се изправи в креслото си. Очите му блестяха.

— Но да? Какво искахте да кажете?

— Хм, откровено казано, аз съм чел някои от повествованията на капитан Хейстингс и си помислих: „Защо пък да не опитам нещо от тоя род? Жалко ще бъде, ако не опитам… рядка възможност… навярно за пръв и последен път ще бъда замесен в подобна работа.“

Чувствувах как все повече и повече се изчервявам, а езикът ми ставаше все по-несвързан, докато се мъчех да скалъпя горната реч.

Поаро скочи от креслото си. За миг се уплаших да не би да ме прегърне по френски, ала той милостиво се въздържа.

— Но това е великолепно… значи, записвали сте впечатленията си от случая в зависимост от участието ви в него?

Кимнах утвърдително.

— Epatant!^[1] — извика Поаро. — Дайте ми да ги видя… още сега.

Не бях съвсем подготвен за такова неочаквано искане. Заблъсках си главата да си спомня някои подробности.

— Надявам се, че няма да бъдете придирчив — запелтечих аз. — Тук-там може да съм вмъкнал малко… хм… лична нотка.

— О, отлично ви разбирам: нарекли сте ме комичен… може би тук-там смешен? Няма никакво значение. Хейстингс също не беше винаги учтив. Аз не обръщам внимание на такива дреболии.

Все още колебливо, аз зарових из чекмеджетата на писалището си и извадих едно неспретнато снопче листа, което подадох на Поаро. С оглед на евентуално издаване в бъдеще бях разделил труда си на глави и предната нощ го бях опреснил с описание на посещението на мис Ръсел. Така че Поаро имаше пред себе си двадесет глави.

Оставих го насаме с ръкописа.

Трябваше да отида при един болен някъде далеч и сече бе минало осем часът, когато се върнах посрещнат от чиния гореща вечеря на поднос и съобщението, че Поаро и сестра ми са вечеряли заедно в седем и половина, след което първият минал в работилницата ми, за да довърши четенето на ръкописа.

— Надявам се, Джеймс — каза сестра ми, — че си внимавал, когато си писал за мене.

Челюстта ми увисна. Никак не бях внимавал.

— Не че има особено значение — додаде Каролина, разчитайки правилно изражението на лицето ми. — Мосю Поаро вече си има съставено мнение. Той ме разбира много по-добре от тебе.

Влязох в работилницата. Поаро седеше до прозореца. Ръкописът лежеше грижливо подреден на купчинка върху един стол до него. Той сложи ръка върху купчинката и заговори:

— Eh bien, поздравявам ви за вашата скромност!

— О! — промърморих аз, малко слисан.

— И за вашата сдържаност — добави той.

Аз отново казах: „О!“

— Хейстингс не пишеше така — продължи приятелят ми. — На всяка страница много, много пъти се срещаше думата „аз“. Какво мислел той… какво направил той. А вие… сте оставили особата си на заден план; само веднъж или дваж бие на очи — да речем — сцени из домашния бит, нали така?

Поизчервих се от лукавото пламъче на очите му.

— Какво мислите всъщност за тая работа? — попитах нервно.

— Искате ли да чуете моето откровено мнение?

— Да.

Поаро остави шеговитостта си настрана.

— Много обстоен и точен отчет — каза той учтиво. — Отбелязали сте правдиво и точно всички факти… макар и да сте проявили сдържаност, що се отнася до вашия принос.

— И помогна ли ви всичко това?

— Да. Мога да кажа, че ми помогна значително. Хайде, трябва да отидем у дома, да приготвим сцената за моя спектакъл.

Каролина беше в хола. Мисля, тя се надяваше да бъде поканена да ни придружи. Поаро се справи тактично с положението.

— Много щеше да ми бъде приятно вашето присъствие, мадмоазел — заяви той със съжаление, — но в този момент то би било неблагоразумно. Видите ли, всички тия хора, които ще дойдат тази вечер, са под подозрение. Между тях ще намеря лицето, което е убило мистър Акройд.

— Действително ли вярвате това? — попитах недоверчиво.

— Виждам, че вие не вярвате — каза Поаро сухо. — Не цените още честната дума на Еркюл Поаро.

В тоя момент Урсула слезе по стълбите.

— Готова ли сте, чедо мое? — запита Поаро. — Хубаво. Ще отидем заедно у дома. Мадмоазел Каролина, повярвайте ми, аз правя всичко възможно, за да ви бъда в услуга. Лека нощ.

Излязохме, оставяйки Каролина да гледа вторачено подире ни от прага на външната врата като кученце, което са отказали да изведат на разходка.

Гостната в Листвениците беше готова. На масата имаше разни сиропи и чаши. Също чиния с бисквити. От другата стая бяха внесени няколко стола.

Поаро тичаше насам-натам, разместваше и подреждаше наново нещата. Тук отдръпваше някой стол, там променяше положението на някоя лампа, отвреме-навреме се навеждаше, за да оправи някое от килимчетата, с които беше застлан подът. Особено взискателен беше към осветлението. Лампите бяха подредени така, че да хвърлят ярка светлина към оная част на стаята, където бяха събрани столовете, като в същото време другият край на стаята, където, предполагам, щеше да седи сам Поаро, оставаше в полумрак.

Аз и Урсула го наблюдавахме. Изведнъж се чу звънец.

— Пристигат — обяви Поаро. — Е, добре, всичко е готово.

Вратата се отвори и хората от Фърнли влязоха един по един. Поаро пристъпи напред и поздрави мисис Акройд и Флора.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Също и от страна на майор Блънт и мистър Реймънд.

Секретарят беше жизнерадостен както винаги.

— Каква велика идея ви е хрумнала? — смееше се той. — Някаква научна машина? Ще ни вържете ли около ръцете колани, които отбелязват сърцебиенията на гузната съвест? Такова изобретение съществува, нали?

— Да, четох за подобно нещо — призна Поаро. — Ала аз съм старомоден. Служа си със старите средства. Работя само с клетчиците на сивото МОзъчно вещество. А сега да започваме… но първо имам да направя на всички едно съобщение.

Той хвана Урсула за ръката и я издърпа напред.

— Тази дама е мисис Ралф Пейтън. Сключила брак с капитан Пейтън миналия март.

Мисис Акройд изписка слабо.

— Ралф! Женен! Миналия март! О, но това е невъзможно! Как е могъл да постъпи така?

Тя гледаше Урсула вторачено, като че ли никога досега не бе я виждала.

— Женен за Борн? — продължи тя. — Истина ви казвам, мосю Поаро, не ви вярвам.

Урсула се изчерви и понечи да заговори, но Флора й попречи.

Като застана бързо от другата страна на момичето, тя пъхна ръка под мишницата му.

— Нали не се сърдите на нашето учудване? — рече тя. — Както виждате, дори не подозирахме такова нещо. Добре сте пазили тайната си двамата с Ралф. Аз… много се радвам.

— Много сте мила, мис Акройд — промълви Урсула, — а имате пълно право да се разсърдите. Ралф постъпи много лошо… особено към вас.

— Няма защо да се безпокоите за това — каза Флора, като я потупа успокоително по ръката. — Ралф беше затруднен и прибягна към единственото разрешение. На негово място и аз навярно бих постъпила така. Все пак, мисля, трябваше да ми довери тайната си. Нямаше да измамя доверието му.

Поаро чукна тихо по масата и се изкашля многозначително.

— Заседанието ще започне — рече Флора. — Мосю Поаро ни дава да разберем, че не бива да говорим. Но кажете ми само едно нещо. Къде е Ралф? Ако някой изобщо знае, това сте вие.

— Но аз не зная — извика Урсула почти с ридание. — Не зная, и това е.

— Не е ли задържан в Ливърпул? — запита Реймънд. — Така пише във вестника.

— Той не е в Ливърпул — каза Поаро късо.

— Фактически — забелязах аз — никой не знае къде е.

— Може би с изключение на Еркюл Поаро, а? — обади се Реймънд.

Поаро отговори сериозно на това шеговито подмятане:

— Да, аз зная всичко. Запомнете това.

Джофри Реймънд повдигна вежди.

— Всичко ли? — Той подсвирна. — Пфю, това е вече голяма работа!

— Да не искате да кажете, че действително можете да отгатнете къде се крие Ралф Пейтън? — запитах аз недоверчиво.

— Вие го наричате „да отгатнете“. Аз го нари чам „знаене“, приятелю мой.

— В Кранчестър ли? — подхвърлих аз.

— Не — отвърна Поаро сериозно, — не в Кранчестър.

И нищо повече не продума, а с жест покани насъбралите се да заемат местата си. Когато всички насядаха, вратата се отвори още веднъж и влязоха още двама души, които седнаха близо до изхода. Те бяха Паркър и домоуправителката.

— Числото е попълнено — обяви Поаро. — Всички са тук.

В тона му звучеше нотка на задоволство. И едновременно със звука на гласа му забелязах как по лицата на всички, събрани в другия край на стаята, премина нещо като трепет на смущение. Всичко това приличаше на капан — капан, който се бе затворил.

Поаро зачете важно от един списък:

— Мисис Акройд, мис Флора Акройд, майор Блънт, мистър Джофри Реймънд, мисис Ралф Пейтън, Джон Паркър, Елизабет Ръсел.

Сложи листа на масата.

— Какво значи всичко това? — поде Реймънд.

— Списъкът, който току-що прочетох — каза Поаро, — е списък на заподозрени. Всеки от вас, който се намира тук, е имал възможност да убие мистър Акройд…

Мисис Акройд скочи с вик, гърлото и се движеше в спазми.

— Това не ми харесва — простена тя. — Не ми харесва. Предпочитам да си отида.

— Не може да си отидете, мадам — каза Поаро строго, — докато не чуете това, което имам да кажа.

Той замълча за момент, после се прокашля.

— Ще започна от началото. Когато мис Акройд ме замоли да разследвам случая, аз отидох във Фърнли Парк с любезния д-р Шепърд. Разходих се с него по терасата, където ми показаха следи от стъпки върху перваза на прозореца. Оттам инспектор Реглън ме поведе по пътеката, която води към алеята за коли. Погледът ми бе привлечен от една беседка, която претърсих щателно. Намерих две неща: парче колосана батиста и едно празно гъше перо. Парчето батиста веднага ме наведе на мисълта за слугинска престилка. Когато инспектор Реглън ми показа списъка на хората в къщата, тутакси забелязах, че една от прислужничките — Урсула Борн, камериерката — нямаше истинско алиби. Според собствените й думи тя била в спалнята си от девет и половина до десет. Ами ако вместо там е била в беседката? В такъв случай сигурно е отишла там да се срещне с някого. При това знаем от д-р Шепърд, че тази нощ в къщата действително е идвал външен човек — непознатият, когото той срещнал точно до пътната врата. На пръв поглед изглеждаше, че нашият проблем е разрешен и че непознатият е отишъл в беседката да се срещне с Урсула Борн. Почти несъмнено той е отишъл в беседката заради гъшето перо. Това веднага ме наведе на мисълта за наркоман — и то човек, придобил тоя порок от другата страна на Атлантика, където употребата на кокаин е по-разпространена, отколкото в тази страна. Човекът, когото д-р Шепърд срещнал, имал американски акцент, — което съвпадаше с това предположение.

Задържаше ме обаче едно нещо. Часовете не съвпадаха. Урсула Борн положително не е могла да отиде в беседката преди девет и половина, докато мъжът трябва да е стигнал там в девет и нещо. Можех, разбира се, да предположа, че е чакал на мястото половин час. Единственото друго предположение беше тая нощ в беседката да е имало две отделни срещи. Eh bien, щом приех тази хипотеза, открих няколко многозначителни факта. Установих, че мис Ръсел, домоуправителката, е посетила същата сутрин д-р Шепърд и е проявила доста голям интерес към лекарства за жертви на наркоманията. Като свързах това с гъшето перо, стигнах до извода, че въпросният човек е дошъл във Фърнли да се срещне с домоуправителката, а не с Урсула Борн. С кого тогава е ходила да се срещне Урсула Борн на същото това място? Колебанието ми не трая дълго. Първо, намерих един пръстен — венчален пръстен — с надпис „от Р.“ и дата, гравирани от вътрешната страна. После узнах, че Ралф Пейтън е бил видян в девет часа и двадесет и пет минути да идва по пътеката, която води към беседката, и чух също за някакъв разговор, който се водил в гората близо до селото същия следобед — разговор между Ралф Пейтън и някакво непознато момиче. Така разполагах с факти, които следваха един след друг в правилен и методичен ред. Тайна женитба, годеж, обявен в деня на трагедията, и срещата, уредена в беседката същата вечер.

Между другото това ми доказваше едно нещо: че и Ралф Пейтън, и Урсула Борн (или Пейтън) са имали най-силни подбуди да желаят да отстранят от пътя си мистър Акройд. А това на свой ред неочаквано изясняваше един друг въпрос: невъзможно беше Ралф Пейтън да е бил с мистър Акройд в кабинета в девет и половина.

Така стигаме до една друга, много интересна страна на престъплението. Кой е бил в стаята с мистър Акройд в девет и половина? Не Ралф Пейтън, който се е намирал с жена си в беседката. Не Чарлс Кент, който вече си бил отишъл. Кой тогава? Поставих най-тънкия, най-смелия си въпрос: Имало ли е някого при него?

Поаро се наведе напред и изстреля последните думи тържествено към нас, след което се дръпна с вид на човек, който е нанесъл решаващ удар.

За Реймънд обаче това, изглежда, звучеше неубедително и той меко запротестира:

— Не зная дали се опитвате да ме изкарате лъжец, мосю Поаро, ала това обстоятелство не се основава единствено на моите показания — като се изключат може би точните думи, с които си послужих. Не забравяйте, че майор Блънт също е чул мистър Акройд да говори с някого. Той е бил отвън, на терасата, и е могъл да долови отчетливо думите, но гласовете не могъл да различи ясно.

Поаро кимна.

— Не съм забравил — отговори той тихо. — Обаче майор Блънт е останал с впечатление, че вие сте били човекът, с когото разговарял мистър Акройд.

За момент Реймънд изглеждаше смутен. После се съвзе.

— Сега Блънт знае, че е грешил — каза той.

— Точно така — съгласи се другият.

— И все пак трябва да е имало някаква причина да мисли така — рече Поаро замислено. — О, не — той вдигна протестиращо ръка, — зная каква причина ще ми посочите… но тя не е достатъчна. Трябва да търсим другаде. Аз мисля така. Още от началото на тая работа ми направи впечатление едно: естеството на думите, които мистър Реймънд дочул. Учуди ме, че никой не се изказа за тях… не видя нищо особено в тях. Той замълча за минута, после цитира тихо:

— „…бъркането в моята кесия зачести толкова много напоследък, че, боя се, не ще мога да изпълня вашето искане.“ Нищо ли тук не ви се вижда особено?

— Аз не виждам нищо особено — каза Реймънд. — Той често ми диктуваше писма, като си служеше с почти същите тия думи.

— Именно! — извика Поаро. — Тъкмо това искам да установя. Дали всеки би употребил такъв израз, когато разговаря с друг? Невъзможно е този израз да е бил част от действителен разговор. Ако обаче е диктувал писмо…

— Искате да кажете, че е четял гласно някакво писмо? — произнесе Реймънд бавно. — Дори и да е било така, той трябва да го е чел пред някого.

— Но защо? Нямаме никакво доказателство за присъствието на когото и да било в стаята. Спомнете си, че ничий друг глас освен гласа на мистър Акройд не е бил чут там.

— Естествено човек не би чел подобни писма гласно сам на себе си… освен ако не… хм… ако не се е побъркал.

— Всички вие забравяте едно — каза Поаро меко: — непознатия, който е посетил къщата предишната сряда.

Всички го изгледаха втрещено.

— Но да — кимна Поаро насърчително, — в сряда. Младият човек сам по себе си не е важен. Ала фирмата, която е представлявал, ме заинтригува много.

— „Диктофон къмпани“ — зяпна Реймънд смаяно. — Сега разбирам. Диктофон. Това ли имате пред вид?

Поаро кимна утвърдително.

— Както си спомняте, мистър Акройд обещал да купи диктофон. Аз имах любопитството да направя справка във въпросната компания. Отговориха ми, че мистър Акройд действително купил диктофон от техен представител. Защо е скрил от вас този факт, не зная.

— Сигурно е искал да ме изненада — промърмори Реймънд. — Той имаше детинска слабост да си служи с изненади. Искал е да го запази в тайна за няколко дни. Вероятно си е играл с него като с нова играчка. Да, така е обяснимо. Вие имате пълно право: никой не би си послужил точно с тия думи в непринуден разговор.

— С това може да се обясни също — каза Поаро — защо майор Блънт помислил, че вие сте били в кабинета. Откъслечните думи, които стигнали до ушите му, а са били откъслеци от диктовка, затова той подсъзнателно заключил, че вие сте при мистър Акройд. Съзнанието му било заето с нещо съвсем друго: с бялата фигура, която бил съзрял. Решил, че тя е мис Акройд. Разбира се, в действителност той видял бялата престилка на Урсула Борн, когато тя се промъквала към беседката.

Реймънд се беше съвзел от първоначалната си изненада.

— Все пак — забеляза той — това ваше откритие, колкото и да е блестящо (откровено казано, аз навярно никога не бих се сетил), оставя основното положение непроменено. Мистър Акройд е бил жив в девет и половина, тъй като е говорел пред диктофона. Ясно е, че по това време Чарлс Кент фактически е бил далеч от къщата. Що се отнася до Ралф Пейтън…

Той се поколеба, като погледна Урсула. Кръвта нахлу в лицето й, но тя отговори съвсем спокойно:

— Аз се разделих с Ралф точно преди десет без четвърт. Сигурна съм, че той не е припарвал до къщата. Изобщо нямаше такова намерение. За нищо на света не искаше да застане лице с лице срещу втория си баща. Щеше да избяга от страх.

— Нито за миг не се съмнявам във вашето обяснение — оправда се Реймънд. — Винаги съм бил напълно уверен, че капитан Пейтън е невинен. Обаче трябва да се има пред вид съдът… и въпросите, — които ще бъдат зададени. Той е в много неизгодно положение, но ако се беше явил…

Поаро го прекъсна:

— Такъв ли съвет давате? Да се яви?

— Разбира се. Ако знаехте къде е…

— Виждам, вие не вярвате, че зная. А преди малко ви казах, че зная всичко. Истината за обаждането по телефона, за следите от стъпки по перваза на прозореца, за мястото, където се крие Ралф Пейтън…

— Къде е той? — запита Блънт рязко.

— Не много далеч — отговори Поаро с усмивка.

— В Кранчестър ли? — обадих се аз.

Поаро се обърна към мене?

— Все този въпрос ми задавате. Мисълта sa Кранчестър е станала за вас фикс идея. Не, не е в Кранчестър. Той е… там!

И посочи драматично с пръст. Всички обърнаха глави.

Ралф Пейтън стоеше на вратата.