Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА ВТОРА
КОЙ КАКЪВ Е В КИНГС АБЪТ

Преди да продължа да излагам това, което казах на Каролина и което Каролина каза на мене, — не ще е зле да добиете известна представа за нашата местна география, както бих се изразил. Нашето село Кингс Абът е, струва ми се, почти като всяко друго село. Най-близкият голям град е Кранчестър, на девет мили от нас. Имаме си голяма гара, малка поща и два „универсални магазина“, които се конкурират. Способните мъже у нас обикновено напущат село на млади години, но иначе си имаме неомъжени моми и офицери в оставка колкото щете. Страстите и развлеченията ни могат да се обобщят с една единствена дума — „клюки“.

В Кингс Абът има само две къщи, заслужаващи внимание. Едната е Кингс Педък, оставена на мисис Ферърс от покойния й съпруг. Другата — Фърнли Парк — е собственост на Роджър Акройд. Акройд винаги ми е бил интересен като човек, който прилича на всичко друго, но не и на истински селски чифликчия. Той ми напомня за червендалестите спортисти, които се появяват всякога в началото на едновремешна музикална комедия, чието действие се развива на селската ливада. Обикновено те пеят някаква песен, в която изразяват намерението си да заминат за Лондон. Сега имаме ревюта, а селският чифликчия не е на мода в музиката.

Разбира се, Акройд в същност не е селски чифликчия. Той е много преуспяващ фабрикант на (мисля) вагонни колелета. Човек на близо петдесет години, руменолик и весел по характер. Със селския свещеник е като риза и гащи, дава щедри подаяния за църковни фондове (макар че според мълвата бил страшно стиснат по отношение на личните си разходи), поощрява състезанията по крикет, младежките клубове и приютите за инвалиди от войната. Фактически той е животът и душата на нашето мирно селце Кингс Абът.

Когато Роджър Акройд беше момък на двадесет и една година, той се влюби и се ожени за една красива жена, с около пет-шест години по-голяма от него. Казваше се Пейтън и беше вдовица с едно дете. Историята на този брак беше къса и мъчителна. Направо казано, мисис Акройд беше алкохоличка. След четиригодишен брачен живот тя успя с пиене да се вкара в гроба.

През следващите години Акройд не прояви никаква склонност да се впусне във втора брачна авантюра. Детето на жена му от първия й брак беше едва седемгодишно, когато майка му умря. Сега то е на двадесет и пет години. Акройд винаги го смяташе за свой собствен син и го възпитаваше като такъв, но той си беше вироглавец и постоянно причиняваше грижи и неприятности на втория си баща. Все пак всички в Кингс Абът обичаме много Ралф Пейтън. Преди всичко той е момък с такава привлекателна външност.

Както казах по-горе, в нашето село много обичаме да се занимаваме с клюки. Още отначало всички бяха забелязали, че Акройд и мисис Ферърс много се погаждаха. След смъртта на мъжа й близостта стана още по-забележителна. Виждаха ги постоянно заедно и всички бяха убедени, че след като свърши траурният период, мисис Ферърс ще стане мисис Роджър Акройд. В същност смятаха, че това е в реда на нещата. По общо мнение жената на Роджър Акройд бе умряла от пиене. Ашли Ферърс дълги години преди смъртта си е бил пияница. Просто в реда на нещата беше тези две жертви на алкохолното излишество да си компенсират взаимно всичко онова, което бяха изтърпели преди от бившите си другари в живота.

Ферърсови бяха дошли да живеят тук преди малко повече от една година, а около Акройд от дълги години се носеха всевъзможни слухове. През всичкото време, докато Ралф Пейтън растеше и възмъжаваше, над дома Акройд бдяха всевъзможни домоуправителки, а Каролина и нейните дружки гледаха на всяка от тях с дълбоко подозрение. Няма да бъде преувеличено да се каже, че най-малко от петнадесет години цялото село уверено очакваше Акройд да се ожени за някоя от домоуправителките си. Последната от тях, една страшна жена на име мис Ръсел, царуваше тук като безспорна господарка от пет години, дваж по-дълго от всички свои предшественички. Смяташе се, че ако не бе се появила мисис Ферърс, този път Акройд едва ли щеше да се отърве. Спаси го тази поява… и един друг фактор — неочакваното пристигане от Канада на една снаха вдовица и нейната дъщеря. Мисис Сесил Акройд, вдовица на по-малкия брат на Акройд, един нехранимайко, се бе установила на местожителство във Фърнли Парк и бе успяла според Каролина да сложи мис Ръсел на полагаемото й се място.

Не зная точно какво значи „полагаемото се място“, от този израз ме побиват студени тръпки и ме обзема неприятно чувство, но зная, че мис Ръсел ходи със стиснати устни и израз на лицето, който мога да охарактеризирам само като кисела усмивка, и че изявява най-дълбоко съчувствие към „клетата мисис Акройд — зависима от милостта на своя девер. Хлябът, подаван от милосърдна ръка, е наистина горчив, нали така? Аз лично бих се чувствувала много нещастна, ако не си припечелвах хляба с труд“.

Не зная какво е мислела мисис Сесил Акройд за случая с Ферърс, когато той дойде на дневен ред. Очевидно на нея й беше изгодно Акройд да остане неоженен. Когато се срещнеха с мисис Ферърс, тя винаги се държеше много мило с нея — да не кажа, че просто я обливаше с чувствата си. Каролина казва, че това не значело нищо.

С такива неща се занимаваме в Кингс Абът през последните няколко години. Разглеждахме Акройд и работите му от всички страни. Мисис Ферърс бе заела полагаемото й се място на сцената.

Сега Стъкълцата в калейдоскопа се бяха разместили. След като бяхме обсъждали кратко евентуалните сватбени подаръци, изведнъж бяхме хвърлени сред една трагедия.

Прехвърляйки през главата си тези и разни други въпроси, машинално продължих обиколката си. Нямах особено интересни случаи, за които да бързам, а и така беше може би по-добре, защото мислите ми все се връщаха към мистерията около смъртта на мисис Ферърс. Дали сама бе сложила край на живота си? Но нали ако бе постъпила така, щеше да остави някаква бележка, с която ще обясни какво мисли да прави? От личен опит мога да кажа, че когато жена реши да извърши самоубийство, обикновено тя не може да устои на изкушението към фаталната постъпка. Жените страшно обичат да бъдат предмет на внимание.

Кога я бях видял за последен път? Преди не повече от седмица. Държането й тогава беше съвсем естествено, като се има пред вид… хм… като се има пред вид всичко.

После изведнъж си спомних, че я бях видял и вчера, макар и да не бях говорил с нея. Тя се разхождаше с Ралф Пейтън и се изненадах, понеже не предполагах, че той може да е в Кингс Абът. Даже помислих, че се е скарал окончателно с втория си баща. От близо шест месеца не бяхме виждали тук и следа от него. Той и мисис Ферърс вървяха един до друг, сближили глави, а тя говореше много оживено.

Мисля, мога с увереност да кажа, че в този момент за пръв път ме обзе предчувствие за бъдещето. Все още нищо осезаемо наистина… НО смътно предусещане за развоя на нещата. Това оживено тет-а-тет между Ралф и мисис Ферърс предния ден ми бе направило неприятно впечатление.

Продължавах да мисля за това, когато се озовах лице с лице срещу Роджър Акройд.

— Шепърд! — възкликна той. — Тъкмо вас търсех. Това е ужасно.

— Значи чули сте?

Той кимна утвърдително. Виждах, че понася болезнено този удар. Едрите му червени бузи като че бяха хлътнали, а този обикновено жизнерадостен здравеняк приличаше сега на истинска развалина.

— По-лошо, отколкото си мислите — каза той тихо. — Слушайте, Шепърд, трябва да поговоря с вас. Можете ли още сега да дойдете с мене?

— Едва ли. Имам да посетя още трима пациенти, а до дванадесет трябва да се върна, за да прегледам пациентите си, които се нуждаят от операция.

— Тогава днес следобед… не, по-добре тази вечер да вечеряме заедно. В 7:30, а? Ще ви бъде ли удобно?

— Да, така вече може. Но какво има? Нещо във връзка с Ралф ли?

Комай не знаех защо казах това… освен може би защото тъй често бе ставало дума за Ралф. Акройд ме гледаше тъпо, като че ли не разбираше. Започна да ме гложди мисълта, че наистина трябва да се е случило нещо лошо. Никога досега не бях виждал Акройд толкова разстроен.

— Ралф ли? — каза той неопределено. — О, не, не става дума за Ралф. Ралф е в Лондон… Дявол да го вземе! Ето че иде старата мис Ганет. Не искам да ме заговаря за тази ужасна работа. Довиждане до довечера, Шепърд. Седем и половина.

Аз кимнах, а той бързо се отдалечи, като ме остави озадачен. Ралф в Лондон? Но вчера следобед той несъмнено беше в Кингс Абът. Снощи или рано тази сутрин трябва да се е върнал в града, ала с държането си Акройд бе оставил у мене съвсем друго впечатление. Той бе говорил така, като че ли Ралф от месеци не е припарвал тук.

Нямах време да размишлявам повече по този въпрос. Мис Ганет ме бе сгащила, жадна да чуе нещо. По характер мис Ганет е досущ като сестра ми Каролина, само й липсва това непогрешимо влечение да си прави изводи, което придава на Каролинините машинации нещо величаво. Мис Ганет се задъхваше от любопитство.

Нали беше печално това, което се бе случило с горката мисис Ферърс? Много хора казват, че била от години закоравяла наркоманка. Такива злобни клюкари са станали хората! И все пак най-лошото е, че обикновено в тия нелепи приказки има зрънце истина. Няма пушек без огън! Говорят също, че мистър Акройд разбрал цялата работа и развалил годежа… защото действително имало годеж. Тя, мис Ганет, имала неопровержими доказателства за това. Разбира се, аз сигурно зная всичко, — докторите са винаги осведомени, ала все си мълчат, а?

И като говореше всичко това, тя ме пронизваше с лъснали очички, за да види как ще реагирам на тези намеци. За щастие продължителното общуване с Каролина ме бе научило да запазвам равнодушно изражение и да имам готов запас от дребни незаангажиращи забележки.

В случая аз поздравих мис Ганет, че не бе се присъединила към злостните клюки. Доста ловка контраатака, помислих. Тя остана объркана и преди да се окопити, отминах нататък.

Върнах се замислен в къщи, където заварих неколцина пациенти, които ме чакаха в хирургическия кабинет.

Мислех, че съм изпроводил и последния, и тъкмо бях решил да посветя няколко минути преди обеда на съзерцание в градината, когато забелязах, че ме чака още една пациентка. Тя стана и тръгна към мене, докато аз стоях малко изненадан.

И аз не зная защо трябваше да се изненадвам; може би у мис Ръсел има нещо, което напомня на изделие от чугун, нещо, което стои над слабостите на плътта.

Домоуправителката на Акройд е жена стройна, красива, ала отблъскваща по външност. Тя има суров поглед и силно стиснати устни, от което ме обземаше чувството, че ако бях домашна прислужница, или готварска помощница, щях да бягам презглава, когато я чуех да идва.

— Добро утро, д-р Шепърд — произнесе мис Ръсел. — Много ще ви бъда признателна, ако ми прегледате коляното.

Прегледах го, но право да ви кажа, и след това болестта й Не ми стана много ясна. Оплакванията на мис Ръсел от смътни болки бяха тъй неубедителни, че ако не беше жена с такъв прям характер, щях да я заподозря в измислици. За момент ми мина през ум, че мис Ръсел може нарочно да си е измислила това заболяване на коляното, за да ме подпита за смъртта на мисис Ферърс, но скоро видях, че поне в това отношение бях сбъркал. Тя спомена мимоходом за трагедията и нищо повече. Все пак явно изглеждаше разположена да се помае и побъбри.

— Е, благодаря ви много за това шишенце разтривка, докторе — каза тя най-после. — Ала не вярвам да ми помогне.

И аз не вярвах, но заявих, че така ми повелява дългът. В края на краищата пък нямаше и да навреди, а и човек трябва да поддържа авторитета на своята професия.

— На никакво лекарство не вярвам — рече мис Ръсел, като обгърна с презрителен поглед сбирката ми от шишета. — От медикаменти не се прокопсва. Ето например кокаиноманията.

— Хм, доколкото може да става дума…

— Много е разпространена във висшето общество.

Сигурен съм, че мис Ръсел знае много повече от мен за висшето общество. Затова и не се опитах да споря с нея.

— Кажете ми само едно, докторе — заговори пак мис Ръсел. — Да предположим, че сте наистина роб на този порочен навик. Има ли някакъв лек против него?

Не може да се отговори веднага на такъв въпрос. Изнесох й кратка лекция на тая тема, която тя изслуша с голямо внимание. Все още подозирах, че се мъчи да науча нещо за мисис Ферърс.

— Ето вероналът например… — продължавах аз.

Но колкото и да е странно, вероналът като че ли не я интересуваше. Тя промени темата и ме попита вярно ли е, че имало някои отрови, толкова редки, че не можели да се установят.

— Аха! — възкликнах аз. — Виждам, че четете детективски истории.

— Така е — призна тя.

— Есенцията на детективската история — продължих аз — е да има някаква рядка отрова, по възможност нещо от Южна Америка, за което никой не е чувал, нещо, с което неизвестно племе диваци си служи, за да прави стрелите си отровни. Смъртта настъпва моментално и западната наука е безсилна да установи отровата. Такова нещо ли имате пред вид?

— Да. Съществува ли то в действителност?

Поклатих печално глава.

— Боя се, че не. Съществува, разбира се, отровата кураре.

Разказах й много неща за кураре, но тя като че ли отново беше загубила интерес. Запита ме имам ли от нея в шкафа, където държа отровите, а когато отговорих отрицателно, стори ми се, че паднах в очите й.

Тя каза, че трябва да си върви, и аз я изпратих до вратата на хирургическия кабинет точно когато удари гонгът за обед.

Никога не бях предполагал, че мис Ръсел има влечение към детективски истории. Много — ми е интересно да си я представя как излиза от стаята си, за да нахока някоя провинала се слугиня, а после се вдълбочава в спокойно четене на „Мистерията на седмата смърт“ или нещо подобно.