Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (21) (Алиби)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ Й ПЪРВА
СЪОБЩЕНИЕТО ВЪВ ВЕСТНИКА

Каролина, разбира се, не бе пропуснала да забележи идването на мис Ръсел в хирургическия кабинет. Аз бях предугадил това и бях подготвил подробно обяснение за болното коляно на тази дама. Но Каролина не беше разположена да се впуска в кръстосан разпит. Тя смяташе, че знае за какво в същност е дошла мис Ръсел и че аз не зная.

— Да те изпита, Джеймс — каза Каролина. — Да те изпита най-безсрамно, в това никак не се съмнявам. Нямаше полза да се намесвам в разговора ви. Смея да кажа, ти ни най-малко не подозираше, че тя се реваншира. Мъжете са тъй наивни. Тя знае, че се ползуваш с доверието на мосю Поаро и иска да разбере някои неща. Знаеш ли, Джеймс, какво мисля аз?

— Не мога да имам ни най-малка представа. Ти винаги мислиш най-невероятни неща.

— Излишни са жлъчните подмятания. Аз мисля, че мис Ръсел знае за смъртта на мистър Акройд повече, отколкото е готова да признае.

Каролина се изправи победоносно на креслото си.

— Наистина ли мислиш така? — подхвърлих разсеяно.

— Днес никак те няма, Джеймс. Съвсем си се отпуснал. Сигурно е виновен твоят черен дроб.

След това разговорът ни се ограничи до чисто лични въпроси.

Съобщението, написано по хрумване на Поаро, излезе още другата сутрин в нашия ежедневен вестник. Целта му беше загадка за мене, но въздействието му върху Каролина беше неописуемо.

Най-напред тя заяви, че винаги е казвала същото — което не беше вярно. Аз повдигнах вежди, но не се опитах да споря. Каролина обаче трябва да е почувствувала угризение на съвестта, защото додаде:

— Може да не съм споменавала точно Ливърпул, ала си знаех, че ще се опита да избяга в Америка. Така направи и Крипън.

— Но не много успешно — напомних й аз.

— Горкото момче, значи са го хванали. Аз мисля, Джеймс, че наш дълг е да не допуснем да го обесят.

— Според тебе какво трябва да направя?

— Ами че нали си медик, боже мой! Познаваш го от дете. Ясно като бял ден: ще заявиш, че е психически неуравновесен и затова не може да отговаря за постъпките си. Тия дни четох, че в Бродмур^[1] се чувствували много добре — било нещо като клуб на висшата класа.

Но думите на Каролина ми напомниха за нещо друго.

— Не знаех, че Поаро имал племенник идиот — казах заинтригуван.

— Нима не знаете? О, той ми разказа всичко. Горкото момче. Голяма мъка за цялото семейство. Досега го държали в къщи, ала вече стигнал дотам, че се виждали принудени да го дадат в някакъв приют.

— Изглежда, че вече ти е известно почти всичко, което би могло да се знае до този момент за семейството на Поаро — рекох раздразнено.

— Почти всичко — потвърди Каролина самодоволно. — Олеква му на човек, когато има възможност да излее болката си пред някого.

— Може и да е така, стига да има възможност да говори така непринудено. Друг е въпросът дали е приятно да ти изтръгнат насила самопризнания.

Каролина само ме изгледа с вид на християнски мъченик, който изпитва наслада от своето мъченичество.

— Много си затворен, Джеймс — каза тя. — Не обичаш да си излееш душата или да споделиш нещо, което знаеш, и си въобразяваш, че всички други трябва да са като тебе. Мисля, че аз никога не изтръгвам самопризнания от когото и да било. Ако например мосю Поаро дойде днес следобед, както обеща, няма да ми мине през ум да го питам кой пристигна у дома му рано тази сутрин.

— Рано тази сутрин ли? — попитах аз.

— Много рано — додаде Каролина, — Преди да донесат млякото. Тъкмо погледнах случайно от прозореца, капакът тракаше. Беше един мъж. Пристигна със закрита кола и целият се беше увил. Не можах да видя лицето му. Но ще ти кажа какво мисля аз и ще видиш, че съм права.

— Какво мислиш ти?

Каролина сниши тайнствено глас.

— Специалист от Министерството на вътрешните работи — прошепна тя.

— Специалист от Министерството на вътрешните работи?! — учудих се аз. — Не ме занасяй, Каролина!

— Помни ми думите, Джеймс: ще видиш, че съм права. Нали мис Ръсел беше дошла оная сутрин да те разпитва за отровите ти. Много лесно е могла да сложи отрова в храната на Роджър Акройд същата вечер.

Прихнах да се смея.

— Глупости! — извиках. — Той е промушен с кинжал във врата. Ти знаеш това не по-зле от мене.

— След настъпването на смъртта, Джеймс — каза Каролина, — за да се насочи по лъжлива следа.

— Прекрасна моя, аз прегледах трупа и зная какво говоря. Раната не е нанесена след настъпването на смъртта; тя е била причината за смъртта и не бива да си правиш никакви илюзии в това отношение.

Каролина просто продължи да си дава вид на всезнаеща, което така ме раздразни, че додадох:

— Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш, Каролина, имам ли лекарско звание или нямам?

— Е, признавам, имаш лекарско звание, Джеймс… тоест поне зная, че имаш. Но ти липсва всякакво въображение.

— След като орисниците са те надарили с тройна доза, не е останало нищо за мене — отвърнах хладно.

Забавно ми беше да наблюдавам машинациите на Каролина съшия ден следобед, когато Поаро дойде, както бе обещал. Без да зададе нито един пряк въпрос, сестра ми постоянно въртеше разговора около темата за тайнствения гост. По лукавия блясък в очите на Поаро познах, че той разбираше целите й. Той оставаше учтиво непроницаем и парираше ударите й тъй успешно, че самата тя не знаеше как да постъпи по-нататък.

След като, предполагам, тихомълком се бе наслаждавал на тази малка игра, той стана на крака и предложи да се поразходим.

— Имам нужда от движение, за да пооправя фигурата си — обясни той. — Ще дойдете ли с мене, докторе? И може би по-късно мис Каролина ще ни почерпи с чай.

— С най-голямо удоволствие — рече Каролина. — Няма ли вашият… хм… гост също да дойде?

— Много сте любезна — каза Поаро. — Но не, моят приятел си почива. Скоро ще трябва да се запознаете с него.

— Казаха ми, че бил стар ваш приятел — подхвърли Каролина, правейки последно смело усилие.

— Така ли ви казаха? — промърмори Поаро. — Е, трябва да вървим.

Нашата разходка ни отведе по посока на Фърнли. Вях предугадил, че може да стане така. Започнах да разбирам методите на Поаро. И най-незначителният факт беше свързан с цялото.

— Искам да ви възложа една работа, приятелю — проговори той най-после. — Довечера желая да устроя една малка сбирка у дома. Нали и вие ще присъствувате?

— Разбира се — отговорих аз.

— Добре. Искам да присъствуват също всички обитатели на къщата, тоест: мисис Акройд, мадмоазел Флора, майор Блънт, мистър Реймънд. Желая да бъдете мой посланик. Тази малка сбирка е насрочена за девет часа. Ще ги поканите, нали?

— С удоволствие, но защо не ги поканите вие?

— Защото тогава ще почнат да задават въпроси: „Защо? С каква цел?“ Ще разпитват какво съм намислил. А както знаете, приятелю мой, никак не обичам да обяснявам малките си хрумвания, преди да е дошъл подходящият момент.

Поусмихнах се.

— Моят приятел Хейстингс, тоя, за когото ви разказвах, говореше за мене, че съм бил човек-мида. Ала не беше прав. Когато става дума за факти, аз не крия нищо. Но всеки ги тълкува по своему.

— Кога искате да изпълня поръчката ви?

— Още сега, ако обичате. Вече сме близо до къщата.

— Вие няма ли да влезете?

— Не, аз ще се разхождам наоколо. Ще се срещнем пак след четвърт час при вратата на портиерската будка.

Кимнах в знак на съгласие и тръгнах да из пълня задачата си. Единственият член на семейството, който се оказа в къщи, беше мисис Акройд, която пиеше ранния си чай. Тя ме посрещна много любезно.

— Толкова съм ви благодарна, докторе — мърмореше тя, — задето разчистихте оная малка работа с мосю Поаро. Но животът е пълен с неприятности. Сигурно сте чули за Флора?

— Какво точно? — попитах предпазливо.

— За новия годеж. На Флора и Хектор Блънт. Разбира се, той не е такава добра партия, каквато би бил Ралф. Но в края на краищата щастието стои над всичко. Милата Флора има нужда от по-възрастен човек — солиден и улегнал, а Хектор е по характер наистина много забележителен. Четохте ли в таз сутрешния вестник съобщението за арестуването на Ралф?

— Да — отговорих аз, — четох.

— Противно. — Мисис Акройд затвори очи и потрепера. — Джофри Реймънд изпадна в ужасно състояние. Позвъни в Ливърпул. Но от тамошното полицейско управление не пожелаха да му кажат нищо. Казаха впрочем, че изобщо не били арестували Ралф. Мистър Реймънд настоява, че цялата работа е грешка… такова… как го казват?… аха, вестникарски номер. Аз забраних да се споменава за това пред прислугата. Такъв страшен позор! Представете си какво щеше да бъде, ако Флора наистина се беше омъжила за него.

Мисис Акройд затвори страдалчески очи. Започнах да се питам кога най-после ще мога да предам поканата на Поаро.

Преди да бях имал време Да заговоря, мисис Акройд отново взе думата:

— Вчера вие бяхте тук с оня ужасен инспектор Реглън, нали? Грубиян — със сплашване принуди Флора да каже, че взела ония пари от стаята на клетия Роджър. А в същност работата била толкова проста. Милото дете искало да вземе в заем няколко лири, но не желаело да безпокои чичо си, след като той изрично наредил да не го смущават. Но като знаело къде държал парите си, отишло там и взело каквото му било нужно.

— Така ли обяснява Флора случая? — попитах аз.

— Драги ми докторе, знаете какви са сегашните момичета. Така лесно се поддават на внушение. Вие, разбира се, познавате обстойно хипнозата и други подобни неща. Инспекторът й крещи, повтаря няколко пъти „откраднати“, докато клетото дете получава рефлекс — или пък беше комплекс?… аз винаги бъркам тия две думи… — и си внушава, че действително е откраднало парите. Аз тутакси разбрах каква е работата. Но мога да бъда благодарна за цялото това недоразумение в един смисъл: то, изглежда, сближи тия двамата… Хектор и Флора. А по-рано, уверявам ви, много се безпокоях за Флора: ох, по едно време си бях помислила, че тя и младият Реймънд действително са си дали дума. Представете си само! — Гласът на мисис Акройд стигна до крясък от ужас. — Частен секретар… практически без никакво състояние.

— Щеше да бъде тежък удар за вас — казах аз. — А сега, МИСИС Акройд, имам за вас едно поръчение от мосю Еркюл Поаро.

— За мене?

Мисис Акройд изглеждаше много уплашена. Побързах да я успокоя и да й обясня какво искаше Поаро.

— Разбира се — отговори мисис Акройд с известно съмнение. — Щом мосю Поаро казва, мисля, че трябва да дойдем. Но каква е целта на всичко това? Искам да зная предварително.

Уверих дамата най-искрено, че сам аз зная не повече от нея.

— Добре — изрече мисис Акройд най-после, малко без желание, — ще кажа на другите и ще бъдем в девет часа, където трябва.

След това се сбогувах и отново се срещнах с Поаро на уреченото място.

— Боя се, че се забавих повече от четвърт час — забелязах аз. — Но разприказва ли се тая стара дама, свръхчовешки трудно е да вмъкнеш някоя своя дума.

— Това няма значение — каза Поаро. — Аз пък добре се развличах. Този парк е великолепен.

Тръгнахме към къщи. Когато стигнахме там, за голяма наша изненада Каролина, която очевидно ни бе чакала, лично ни отвори вратата.

Тя сложи пръст на устните си. Лицето й изразяваше тържественост и вълнение.

— Урсула Борн — обяви тя, — камериерката от Фърнли, е тук! Поканих я в столовата. В ужасно състояние е, горката. Казва, че трябвало веднага да говори с мосю Поаро. Направих всичко, каквото можех. Дадох й чаша горещ чай. Сърцето ти се къса наистина, като гледаш човек в такова състояние.

— В столовата ли? — попита Поаро.

— Оттук — казах аз и отворих рязко вратата, Урсула Борн седеше до масата. Тя беше простряла ръце пред себе си и очевидно току-що бе вдигнала главата си, отпусната между лактите. Очите й бяха зачервени от плач.

— Урсула Борн — промърморих аз.

Но Поаро ме изпревари с протегнати ръце.

— Не — каза той, — мисля, че не е точно така. Не е Урсула Борн, а Урсула Пейтън, нали, чедо мое? Мисис Ралф Пейтън.