Едгар Уолъс
Лице в мрака (4)

4

Лейси Маршълт някога бе бил сенатор в Законодателната комисия на Южна Африка и оттогава носеше — за най-голямо удоволствие на помощника си Тонгър — титлата „ескуайр“.

През една мрачна сутрин той стоеше на прозореца и гледаше навъсено дъжда навън, когато Тонгър влезе да му донесе пощата. Маршълт взе един син плик, отвори го и прочете: „Успях!“

— Изпрати му двадесет лири! — каза той и хвърли писмото на прислужника си.

Тонгър прочете съобщението и рече замислено:

— Писмото наистина ли идва от Матйесфонтен?

— Не виждаш ли печата на плика? — отвърна Лей-си.

— Хм, да! Слушайте, Лейси, кой е човекът, който живее в съседство? — продължи Тонгър. — Казва се Малпас. Вчера говорих с един полицай и той каза, че този тип не бил с всичкия си, живеел съвсем сам и сам си гледал домакинството. Кой може да е той?

— Изглежда, знаеш за него повече, отколкото аз — измърмори Маршълт.

— Ами ако е той? — предположи Тонгър.

Маршълт се извърна:

— Изчезвай оттук, магаре такова!

— Частният детектив, който поръчахте, чака навън — каза спокойно Тонгър и Лейси изруга.

— Защо не каза веднага? С всеки ден ставаш по-глупав! Недей да се подсмихваш така! И доведи човека!

В стаята влезе бедно изглеждащ мъж и подаде на Лейси една снимка.

— Намерих я — рече той — и набързо направих тази снимка. Това е тя, казва се Одри Бедфорд. Майка й е починала — преди пет години. Но имам и нейна снимка, само че групова. — Той извади една по-голяма снимка и Лейси припряно му я взе от ръката.

— Боже мой! Да, още като видях момичето, имах чувството…

— Значи я познавате, господин Маршълт?

— Не! Какво прави? Сама ли живее?

— Досега е живяла сама, но съвсем скоро е трябвало да продаде къщата си. Трябва да е останала без средства и вчера е отпътувала за Лондон.

— Красива е като картинка, нали?

— Да, наистина е изключително красива. За съжаление не ми провървя, тъй като капитан Шенън се появи в ресторанта във Фонтуел, за да смени гума.

— Кой е Шенън?

— Едно от най-големите кучета, които имат в Скотланд Ярд. Новият главен комисар. Но не се издадох за какво съм във Фонтуел. Той само ме скастри жестоко, защото се бях представил за служител на Скотланд Ярд.

Лейси, изглежда, не го слушаше.

— Намерете ми адреса на госпожица Бедфорд и се опитайте да се запознаете с нея. Представете се за бизнесмен, дайте й пари на заем — но внимавайте да не я изплашите! — Той извади половин дузина банкноти от портфейла си, сгъна ги и ги пъхна в протегнатата ръка. — Поканете я веднъж на вечеря тук — добави той тихо.

Мъжът го изгледа с широко отворени очи и поклати глава.

— Такова нещо не е за мен — промълви той.

— Искам само да говоря с нея. Ще получите петстотин.

— Петстотин? Добре, ще видя…

Когато си отиде, Лейси се приближи до прозореца.

Славеше се, че не изпитва никакъв страх. Без да зачита никого и без да се разкайва за нищо, той си бе проправил път към целта през сърцата на хората. В много страни по света жени го проклинаха, а огорчени мъже крояха отмъщение. Но той не се страхуваше от нищо. Имаше един човек, наречен Дан Торингтън, когото той мразеше повече от всичко на света, и не знаеше, че в омразата… се криеше страх!