Едгар Уолъс
Лице в мрака (28)

29

Всякакво търсене бе без резултат. Нямаше Никаква скрита врата, а стоманените въжета на асансьора бяха вече срязани по нареждане на Дик.

— Вземете си фенерчетата! — заповяда Шенън. — Отсега нататък всеки ще ги носи постоянно със себе си.

Като по сигнал осветлението изгасна пак и вратата се затвори, преди някой да успее да я стигне. Но този път мракът се задържа само за секунда.

— Това взе да става странно… — започна Дик и млъкна внезапно, тъй като светлините се запалиха отново.

Пред идола лежеше нова и голяма кожена чанта. Шенън се спусна към нея, вдигна я и я сложи на масата.

— Внимавайте, сър! — извика Стийл.

Дик опипа бързо чантата.

— Не е бомба — рече той и я отвори.

Едва не изпаднал в безсъзнание. Чантата бе пълна почти до ръба с камъните, които бе видял в гърдите на идола. Дик пое дълбоко дъх и махна на Стийл да се приближи.

— Това са, изглежда, всичките, които бяха вътре, нали? — попита той.

Онемял от смайване. Стийл успя само да кимне с глава.

— Инспекторе, кажете на хората да си съберат нещата — продължи Шенън. — Прекратявам охраната на тази сграда.

Малко по-късно всички напуснаха къщата и когато Дик протегна ръка да затвори вратата, тя сама се затвори. Веднага след това вътре се запалиха всички лампи, някой дръпна завесите на единия от прозорците и погледна навън.

Те се качиха в чакащата ги кола, Шенън бе притиснал здраво към себе си кожената чанта.

— Най-напред ще отидем у дома при мен — обясни той на Одри. — Там ще вземем и останалите камъни, след което ще ги отнеса в Скотланд Ярд. Ще се успокоя едва когато се намират зад непробиваемите стоманени врати.

— Уф! — промърмори Одри. — От мен не става добър детектив. За малко да извикам!

— И аз също, госпожице Бедфорд — обади се Стийл. — Не можете ли да се отклоните малко от път я и да ме оставите в болницата Мидълесекс? Бих искал да превържат ръката ми.

Направиха отклонението и когато Стийл слезе, Одри забеляза:

— Трябваше да вземете и някой полицай с нас, капитане.

Той се засмя.

— Между Уордър Стрийт и Скотланд Ярд нищо няма да ни се случи — отвърна той.

Но след няколко минути ги сполетя беда. Една голяма лимузина ги настигна отзад, изведнъж зави и блъсна малкото такси, като го отхвърли върху тротоара.

Първата мисъл на Дик бе Одри. Бе я хванал с едната си ръка и придърпал към себе си, за да запази лицето й, когато стъклата на прозорците се пръснаха на хиляди парчета. В следващия миг вратата се отвори и една ръка се появи вътре. Шенън, като я видя да сграбчва кожената чанта, замахна с юмрук. Ударът закачи човека в рамото, така че за секунда той пусна чантата. След това последва ответен удар през вратата. Дик видя блясъка на стомана и като се отдръпна и извъртя, за да го избегне, се опита да ритне противника си. Чу се вик и един нож падна върху натрошените стъкла.

— Дръжте го! — извика Шенън, забелязал дотичалия полицай. Но ревът на мотора заглуши гласа му. Другата кола изви в дъга около полицейския служител и изчезна по Шафтсбъри Авеню.

Дик с мъка изпълзя от колата и помогна на Одри да се изправи на крака.

— Засякохте ли номера? — попита той.

— Да, сър — каза шофьорът. — XG 97435.

Дик се изсмя.

— Това е номерът на собствената ми кола! — поясни той — Във всеки случай приятелчето ни има чувство за хумор.

Приближи се един инспектор, който след кратък разговор с Шенън осигури кола и отиде с тях на Хеймаркет.

— Виж ти! — рече Дик, когато стигнаха жилището му и той погледна нагоре към прозорците. Бе наредил на прислужника си да не напуска всекидневната, преди той да се е върнал, а сега горе бе тъмно.

— Останете в преддверието и дръжте чантата — рече той на полицейския служител. — Одри, застанете зад инспектора.

Шенън включи осветлението на стълбите и отвори вратата на жилището си. Крушката в коридора липсваше, така че той напразно въртеше ключа. Влезе с изваден пистолет в затворената всекидневна, запали лампата и видя прислужника си Уилям да лежи в кръв пред дивана. А стоманеният сейф зееше насреща му! Разбитата врата висеше на едната си панта. Купата с безценно то съдържание бе изчезнала.

За щастие раната на Уилям не се оказа толкова опасна и когато прислужникът започна да се съвзема, Дик влезе в съседната спалня. Прозорецът й стоеше отворен. Той го затвори и пусна щорите. Освен това чекмеджетата на нощната му масичка бяха извадени, а леглото му бе разбъркано.

Излезе отново от апартамента и видя, че сега стълбите бяха тъмни.

— Кой изгаси светлината? — викна той отгоре.

— Мислех, че вие сте го направили, сър! — отговори инспекторът.

— Качете се тук и донесете чантата. Одри, моля ви, качете се и вие.

— Чантата ли, сър? Та нали вие я взехте!

— Какво? — изкрещя Шенън.

— Когато преди малко слязохте, нали ми казахте: „Дайте ми чантата и останете тук!“.

— О, невероятен идиот! Не можахте ли да го видите? — възмути се Дик.

— Беше тъмно, сър.

— А вие видяхте ли го, Одри?

Отговор не последва.

— Къде е младата дама?

— Тук долу до вратата.

Дик се завъртя и запали осветлението.

Одри бе изчезнала.

Шофьорът на таксито още чакаше. Беше видял „господина“ да излиза с чантата в ръка, а после бе излязла и дамата. Накъде бяха тръгнали и дали се движеха заедно, не можеше да каже.

За възможно най-кратко време всеки полицейски участък в Лондон бе научил за кражбата. Всички дежурни полицаи знаеха, че трябва да се оглеждат за мъж с голяма чанта, както и за точно описана млада дама в шлифер.

Уилям не можа да разкаже нищо друго, освен че е чел вестник, докато изведнъж след това всичко му се губеше.

Когато Дик изскочи забързан, за да отиде в Скотланд Ярд, срещна един цивилно облечен полицай, когото познаваше, и го попита не е ли виждал случайно Одри, но мъжът отговори отрицателно.

— Стоях горе на входа на метрото — каза той, — а там, както винаги, е голяма блъсканица. Никой не ми направи особено впечатление. Видях само да минава Слик Смит, облечен в едно съвсем прогизнало тъмносиньо палто.

— Кога беше това?

— Преди около пет минути, сър.

* * *

В Скотланд Ярд още не се бяха получили никакви съобщения, когато Шенън пристигна там, така че той се зае най-напред да издири Слик Смит.

Слик го нямаше, но хазяинът нямаше нищо против Дик да се качи и да го изчака в стаята му. Вратата бе заключена, но се отвори лесно и Дик тъкмо бе започнал да оглежда внимателно стаята, когато обитателят й влезе с усмивка и с голяма пура в единия край на устата.

— Добър вечер, капитане! — рече той живо. — Колко мило от ваша страна, че сте решили да ме посетите!

Шенън затвори вратата.

— Разкажете ми какво точно сте правили от пет часа досега!

— Това не е лесно — отвърна Смит. — Единственото, което знам, е че в девет и четвърт се намирах на Хеймаркет. Едно от кучетата ви ме видя и би било глупаво да го отричам. През останалото време скитах на-горе-надолу. Между другото бюрото на Стормър е пуснало човек по петите ми. Така че трябва само да попитате. Искам да ви кажа нещо, капитане: нека да си разкрием картите. Днес в жилището ви е станала кражба. Затова ли искате да ме арестувате?

Това хладнокръвие подразни Дик. Нервите му бяха опънати и в дъното на сърцето си той знаеше, че загубата на цяло състояние не го засяга толкова, колкото въпросът дали Одри не бе в опасност.

— Смит — каза той настоятелно, — бихте ли ми направили услугата да ми отговорите откровено? Когато се върнах у дома, госпожица Бедфорд бе с мен. Познавате ли я?

— Виждал съм я веднъж — отговори Смит.

— Добре, дали имате нещо общо с кражбата ми е все едно, но ми кажете друго, а именно дали сте виждали госпожица Бедфорд тази вечер?

Усмивката на Смит се разтегна върху цялото му лице.

— Разбира се, че я видях! — рече той. — Преди две минути стоеше пред тази къща.

Едва бе изговорил това, когато Дик вече се спускаше по стълбите. По тротоара се движеше напред-назад една фигура в шлифер.

— Одри? — извика той. — О, Одри, колко е хубаво, че сте тук!

— Господин Смит не ви ли каза, че чаках? — попита тя.

— Значи е предполагал, че ще дойда тук? — отвърна учудено Дик.

Той се качи отново горе с нея и тя започна да разказва.

— Помислих, че сте вие, когато един мъж слезе и прошепна нещо на инспектора. Но когато отвори вратата, видях, че не сте вие. Дик, това беше Малпас! Тръгнах след него и го проследих по Пантън Стрийт, после през Лейстър Скуеър чак до Ковънтри Стрийт. Оттам сви в една малка пресечка, мина край Павилион Тиътър и нагоре по Грейт Уиндмил Стрийт. Видях една спряла лимузина и когато той се качи в нея, направих глупост. Извиках „Стой!“ и се затичах към колата и за мое най-голямо учудване той не потегли, а само показа главата си през прозореца и каза: „Вие ли сте, госпожице Бедфорд? Моля, качете се! Искам да поговоря с вас!“ Хукнах да бягам, а той изскочи светкавично от колата. Как съм се измъкнала, сама не знам. Наоколо нямаше никой, а бях изплашена до смърт. Едва когато минах няколко пресечки на зиг-заг и не можех повече, се появи господин Смит. Ужасно се изплаших, защото реших, че бе Малпас. И това е всичко! След това господин Смит ме отведе у вас и там срещнахме един полицай, който ни каза, че сте питали за мен.

Дик пое дълбоко дъх.

— Как стана така, че бяхте наоколо, Смит?

— Проследих младата дама, което навярно не бих сторил, ако не знаех, че е служителка на Стормър — отвърна Слик Смит, без да му мигне окото. — А сега е време да си вървите вече, капитане. Леха нощ!