Едгар Уолъс
Лице в мрака (32)

33

В единадесет вечерта Слик Смит бе посетен от една дама. Стопанинът, който много държеше на доброто име на къщата си, заяви възмутено, че няма да позволи посещения на дами толкова късно, но Слик му отвърна:

— Става дума за много важно съобщение от приятеля ми капитан Шенън. Може би ще бъдете така добър да ми отстъпите за половин час всекидневната си.

Собственикът се съгласи.

След четвърт час дамата си отиде и Слик благодари на домакина.

— Има една много важна работа, за която мога да помогна на капитан Шенън — добави той.

После се качи в стаята си, облече едно вълнено палто и напъха всякакви неща по джобовете си. Когато излезе от къщата, отвън го чакаше дамата и те се запътиха към Марбъл Арк. Слик добре забеляза, че неизбежният човек на Стормър го последва, но без да се притеснява от това, се сбогува с дамата и се отправи с едно такси към сградата на Гревил. Там нощният пазач го посрещна любезно и го отведе с асансьора нагоре, тъй като сега Слик държеше елегантен апартамент на втория етаж.

През същата вечер инспектор Стийл правеше редовната си обиколка на безбройните и безкрайно различни нощни клубове на Лондон. Към дванадесет се прибра и когато бръкна в джоба си за ключа, покрай него мина мъж, носещ една чанта. Стийл бе смъртно уморен, но когато видя чантата, която бе толкова тежка, че мъжът постоянно я прехвърляше от едната ръка в другата, обърна се и тръгна по петите му. Преследването бе дълго, тъй като мъжът явно го усети, ускори крачка, започна да свива ту зад един, ту зад друг ъгъл, а накрая се затича. Но Стийл също имаше бързн крака и не му позволи да се отскубне, тъй като полицейският му инстинкт му казваше, че има нещо гнило в тази чанта. Когато мъжът отново се скри зад ъгъл, този път на Харни Стрийт, късметът му го напусна. На ъгъла на улицата стоеше полицай и беглецът се спря, подвоуми се за секунда, видя Стийл близо зад себе си, пусна чантата и хукна през глава.

В този миг Стийл то позна: беше Слик Смит.

— Проследете този човек? — заповяда Стийл на полицая и насочи вниманието си към чантата.

* * *

Дик Шенън тъкмо се събличаше, когато подчиненият му нахълта със светнали очи.

— Виждате ли това? — извика той и отвори рязко чантата.

Дик погледна в нея и се вкамени.

— Диамантите! — прошепна той.

— Бяха у Слик Смит? — рече той, едва поемащ си дъх. — Видях го отдалеч и го проследих, без да знам кой е. После той хукна и когато го настигнах, пусна чантата.

— Осигурете кола! — каза Дик и започна да се облича отново.

След пет минути Стийл се върна и този път се бе погрижил както трябва. Колата бе ескортирана от двама полицаи с мотори и така стигнаха сигурно да Скотланд Ярд, където големите стоманени врати на бронираното помещение се затвориха зад диамантите на Малпас.

Дик се върна със Стийл на Хеймаркет и завари пред външната врата едно малко и много мръсно момче. Уилям стоеше до него и съобщи:

— Казва, че носи писмо за вас, сър, но не искаше да ми го даде.

— Аз съм капитан Шенън — рече Дик, но малкият, изглежда, още не се решаваше да се раздели с писмото си.

— Въведете го вътре — заповяда Шенън и момчето бе отведете във всекидневната. Беше ужасно парцаливо и изцапано създание от източната част на Лондон.

С голяма мъка то измъкна нещо доста нечисто, което приличаше на сгънато в триъгълник парче вестник. Дик го взе и видя, че бе от лондонски сутрешен всекидневник. Съобщението бе изписано с молив в празното поле на вестника:

„Спасете ме, за Бога? Намирам се на кея Фулдс. Дяволът ще ме убие утре рано сутринта.

Лейси Маршълт“

— Лейси Маршълт? — извика Стийл. — Боже мой! Но това не е възможно?

— Откъде го имаш? — попита бързо Дик.

— Едно момче ми го даде на Спа Роуд. Каза, че някакъв господин хвърлил бележката през една решетка в края на доковете и че ще получа една лира, ако я занеса на капитан Шенън.

— Защо не я донесе той сам тук?

Момчето се ухили.

— Защото ви познавал, сър, така ми каза.

— Знаеш ли къде се намира кеят Фулдс?

— Да, сър. Често съм ловил риба там.

— Добре, ще ни покажеш пътя. Уилям, изкарайте колата! Хлапакът да седне до вас!

Минаха покрай Скотланд Ярд, за да вземат подкрепление, и спряха на Лондон Бридж, където намериха един местен сержант, познаващ добре реката. Тогава пуснаха момчето. Малко след това видяха водата на Темза да блести.

— Оттук, надясно — каза сержантът.

Тръгнаха по един кей, покрит с метални скари, които кънтяха кухо и тъпо. Дик се приближи до края му, за да погледне във водата.

— Никой не се вижда. Трябва да е в сградата на склада.

— Помощ!

Гласът бе слаб, но Шенън го чу и вдигна ръка.

За момент всички стояха, без да се мърдат, и се вслушваха. Тогава се повтори — отначало лек стон и после:

— Помощ! За Бога, помощ!

Дик се наведе над водата. Приливът повдигаше нивото й, а малко по-надясно се намираше лодка. Като се промъкна внимателно, той скочи в нея.

— Помощ! — Този път гласът прозвуча по-близо.

— Къде сте? — извика Шенън.

— Тук! Тук!

Гласът бе на Маршълт.

Тъй като нямаше гребла, след като отвърза лодката, Дик я придърпа, хващайки се с ръце за дъските, докато достигна мястото, откъдето бе дошъл викът. Започна да осветява наоколо с джобното си фенерче и още в следващата секунда светлината му падна върху лицето на Маршълт. Мъжът бе потопен във водата до раменете, а ръцете му, вдигнати над главата, бяха свързани с белезници за едно желязо.

— Махнете светлината, иначе ще ви пипне! — викна той.

Дик изключи фенерчето и в същия миг гръмнаха два изстрела. Шапката му отлетя и той почувства пареща болка в дясното ухо. Набързо избута лодката назад, като гребеше с ръце, и извика Стийл.

— Извадете си пистолета и запалете фенерчето — каза Шенън, като прокара лодката през лабиринта от ръждясали железа. — Ако забележите някаква глава, стреляйте веднага!

Три минути по-късно Маршълт бе освободен от ужасното място и се строполи, кашлящ, на пода на лодката. Отведоха го бързо в най-близкия полицейски участък, където след гореща баня и във взети на заем дрехи той заприлича малко повече на човек, макар все още да трепереше като лист.

Междувременно Дик и хората му бяха претърсили склада, без да открият нищо друго, освен една от зелените кутийки за патрони, които бяха видели в склада на Маршълт.

Когато Дик се появи, Маршълт не можа да разкаже много.

— Беше много глупаво от моя страна да се хвана в капана, когато Тонгър ми донесе писмото. Писмо от една дама, която ми съобщаваше, че иска да се срещнем. Можете да попитате Тонгър.

— Страхувам се, че Тонгър няма да може да ни каже нищо повече — отвърна Шенън.

— Какво?

— Час след като ви бяха нападнали, го намерихме — застрелян.

— Боже мой! — рече без глас Маршълт и мина известно време, преди да продължи: — Сам не знам какво ме накара да го направя, но си облякох бронираната жилетка, преди да отида там. Никак не е удобна, обаче този път наистина ми спаси живота. Така че отидох без палто в съседната къща и веднага щом почуках, бях пуснат да вляза. Когато един глас отгоре ми извика да се кача, естествено последвах поканата му и изведнъж се озовах пред един явно маскиран човек, които рече, смеейки се: „Ето, че те пипнах!“ След това насочи пистолет към мен и изстрелът бе последното, което чух, преди да дойда отново в съзнание. Дори и за това, което се случи после с мен, нямам ясна представа. Изглежда, трябва да съм проспал повечето, тъй като няколко пъти старецът идва и ми слагаше инжекция в ръката… — Той се облегна уморено, и добави: — Всичко останало ви е известно.

Дик кимна.

— Само едно, Маршълт! Има ли проход или врата, която се свързва къщата на Малпас с вашата?

— Доколкото знам, не — отвърна Лейси.

— И вие твърдите, че не сте разпознали Малпас? — Трябва да имате някакво предположение или най-малкото съмнение за самоличността му?

Маршълт се подвоуми за момент.

— Може да ви прозвучи фантастично — рече той накрая, — но ми се струва, че… че Малпас е жена.