Едгар Уолъс
Лице в мрака (25)

26

Уилиг бе крайно изненадан, когато след пристигането си в бюрото сутринта чу да се звъни настойчиво. Завари шефа си да лежи в окаяно състояние на дивана.

— Умирам! — промълви Стормър. — Донесете ми силно кафе и една опаковка пирамидон. О, главата ми! Има цицина като кокоше яйце — и покрай „кокошки“ се сещам нещо. Доведете ми това момиче Бедфорд!

— Нещо случило ли ви се е през нощта, сър?

— Не ме ли виждате? Но никой освен вас не трябва да го разбере. Ако някой пита за мен, в Америка съм…

Уилит побърза да донесе всичко поръчано.

— Обадете се на някой фризьор и ми намерете or най-близкия магазин една колосана яка! — Лицето му се изкриви болезнено, когато се протегна към чашата кафе. — Виждам, че горите от нетърпение да ме разпитате какво се е случило — допълни той. — Хубаво, бих се с един призрак и загубих.

— Кой беше?

— Не знам. Събудих се от някакъв писък, излязох навън да видя какво става, мярнах един, двама, трима души, а може би и шестима, да бягат по коридора и бях пометен сигурно също от толкова. Съвзех се едва когато детективът па хотела ми разкопча яката. А сега не забравяйте момичето. Взели са я на работа в едно специализирано списание за отглеждане на птици и не вярвам, че това ще й хареса. Идете при нея и й предложете място при нас. Разбирате ли ме?

— Да, сър.

— Добре, издебнете я, когато отива да закусва. Трябва да наблюдава този Торингтън или известен също като Браун. И не се връщайте, без да сте си свършили работата, Уилит! Толкова съм скапан, че ще бъда твърде груб.

* * *

Одри започна работата си в редакцията с известно задоволство, което обаче не се запази дълго. Скоро влезе в спор с господин Хепс, когато той настоя, че трябва да препоръчва храни за пилета, за които тя знаеше, че са направо вредни. А по-късно той побесня заради една статия, написана от нея.

— Прекалено е дълга! И стилът ви не ми харесва, госпожице. Тук ще трябва да спазвате изискванията, ако искате… Но къде отивате? — запита той учуден, когато тя стана и си взе шапката от закачалката.

— У дома, господин Хепс — отговори тя невъзмутимо. — Начинът, по който се работи тук, не ми харесва.

— Тогава вървете по дяволите! — изрева Хепс.

Тя веднага изпълни желанието му и работният й ден приключи към четири часа следобед. Съвсем прегладняла, Одри се запъти към най-близкото кафене и веднага след нея влезе един мъж, който, след като се поклони, седна на същата маса. Като го погледна бегло, той й се стори някак си познат, но не се замисли повече над това, а се зачете в съобщението във вестника за странната случка в хотел Палас.

— Извинете, госпожице Бедфорд!

Тя погледна слисано нагоре.

— Казвам се Уилит. Може би ще си спомните — веднъж идвах във Фонтуел, за да събера сведения.

— А, да, тъкмо когато заминавах за Лондон.

— Точно така. Аз съм служител в детективското бюро „Стормър“.

Одри кимна. Чела за тази известна фирма.

— Господин Стормър ми поръча да… да ви направя едно предложение, госпожице Бедфорд. Ние сме в затруднение. Една дама, която работеше за нас, се омъжи и досега не сме й намерили заместничка. Затова господин Стормър искаше да ви попитам дали ще проявите желание да работите във фирмата ни.

— Аз ли? Искате да кажете… като жена-детектив?

— Няма да ви натоварваме с неприятна работа, госпожице Бедфорд.

— И какво очаква господин Стормър от мен?

— Би желал да наблюдавате един господин — някой си господин Торингтън.

— Торингтън? Кой е той?

— Един голям богаташ от Южна Африка. Интересувате ли се от Южна Африка?

Одри вдигна рамене.

— Да, особено ако всички истории, които съм чувала, са верни… — рече тя замислено.

— Не искаме да ходите по петите на Торингтън-продължи Уилит. — По-добре ще е, ако се запознаете с него.

— Той… той престъпник ли е?

— Боже опази! Той е един съвсем почтен човек. Бихме искали само да знаем с кои хора има връзка…

— Мога ли да говоря лично с господин Стормър?

— Той се върна пак в Америка — излъга Уилит, но преди да замине, изрично ми нареди да ви спечеля на всяка цена за сътрудничка.

Одри се засмя.

— Е, мога да опитам — каза тя живо и Уилит пое дъх с облекчение.

Когато се върна в бюрото, Джон Стормър бе в по-добро настроение и той му разказа със задоволство за успеха си. После, веднага след като излезе, Стормър сграбчи телефона.

— Тук е Стормър Вие ли сте, господин Хепс? Благодаря ви много за помощта.

— Никак не ми бе приятно — отвърна редакторът с тон, изразяващ съжалението му. — Тя изглежда симпатично, интелигентно момиче. Какво ли ще си помисли за мен! Вече няма да се осмеля да погледна някое красиво момиче!

— Навярно ще се радвате, че така е по-добре — разсмя се Стормър и затвори.

* * *

Торингтън живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел Риц-Карлтън. Посещаваха го много рядко и когато един жалък дребен мъж помоли да съобщят за него, тъй като имал уговорка, наложи се да почака доста време, преди да бъде приет.

Господин „Браун“ седеше на бюрото си и отмести встрани писмото, което пишеше, за да огледа внимателно дребния човек.

— От Кимбърли ли идвате? — запита той. — Не си спомням, някога да съм ви виждал. Предполагам, че знаете какво име съм носил тогава?

— Знам го — отвърна дребният мъж, — но няма да го произнеса. Когато един човек се казва „Браун“, за мен той е се господин Браун. Откровено казано… излежавах наказание по същото време, когато и вие.

Торингтън бръкна в джоба си.

— Не си спомням за вас, тъй както положих доста усилия да забравя всички, с които съм работил.

На бюрото лежеше писмото, което възрастният домакин току-що бе завършил. Новодошлият забеляза завъртения подпис, но листът бе твърде далеч, за да може да го разчете. Търсеше предлог да се озове зад бюрото.

Възрастният мъж побутна към него една банкнота и рече:

— Надявам се, че по-нататък ще се чувствате по-до-бре.

Непознатият я взе, смачка я и за изненада на доброжелателя си я хвърли покрай него в празната камина. Учуденият господин „Браун“ се обърна и за тази секунда мъжът прочете подписа.

— Задръжте си парите! — каза непознатият. — Помислете си защо съм дошъл… Торингтън?

Даниел Торингтън се изправи.

— Вземете парите и не се правете на глупак!

Мъжът взе смачканата банкнота и си тръгна. Торингтън затвори тихо вратата. Откъде знаеше този…?

Тогава погледът му падна върху писмото и той разбра.