Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Едгар Уолъс. Лице в мрака

Рецензент: Атанас Наковски

Редактор: Светослав Славчев

Художествено оформление: Жеко Алексиев

Художник на корицата: Текла Алексиева

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Албена Любенова

Дадена за набор м. юли 1990 г. Излязла от печат м. октомври 1990 г.

Формат: 70×100/32. Печатни коли 14.

Цена 5,18 лева.

ИК „Домино“, София, 1990 г.

 

Edgar Wallace. The Face in the Night. London. Hodder a. Stoughton Ltd. 1925

Patricia Highsmith. The Animal Lover’s Book of Beastly Murder. Penguin Books, N.Y. 1976

История

  1. — Добавяне

26

Уилиг бе крайно изненадан, когато след пристигането си в бюрото сутринта чу да се звъни настойчиво. Завари шефа си да лежи в окаяно състояние на дивана.

— Умирам! — промълви Стормър. — Донесете ми силно кафе и една опаковка пирамидон. О, главата ми! Има цицина като кокоше яйце — и покрай „кокошки“ се сещам нещо. Доведете ми това момиче Бедфорд!

— Нещо случило ли ви се е през нощта, сър?

— Не ме ли виждате? Но никой освен вас не трябва да го разбере. Ако някой пита за мен, в Америка съм…

Уилит побърза да донесе всичко поръчано.

— Обадете се на някой фризьор и ми намерете or най-близкия магазин една колосана яка! — Лицето му се изкриви болезнено, когато се протегна към чашата кафе. — Виждам, че горите от нетърпение да ме разпитате какво се е случило — допълни той. — Хубаво, бих се с един призрак и загубих.

— Кой беше?

— Не знам. Събудих се от някакъв писък, излязох навън да видя какво става, мярнах един, двама, трима души, а може би и шестима, да бягат по коридора и бях пометен сигурно също от толкова. Съвзех се едва когато детективът па хотела ми разкопча яката. А сега не забравяйте момичето. Взели са я на работа в едно специализирано списание за отглеждане на птици и не вярвам, че това ще й хареса. Идете при нея и й предложете място при нас. Разбирате ли ме?

— Да, сър.

— Добре, издебнете я, когато отива да закусва. Трябва да наблюдава този Торингтън или известен също като Браун. И не се връщайте, без да сте си свършили работата, Уилит! Толкова съм скапан, че ще бъда твърде груб.

* * *

Одри започна работата си в редакцията с известно задоволство, което обаче не се запази дълго. Скоро влезе в спор с господин Хепс, когато той настоя, че трябва да препоръчва храни за пилета, за които тя знаеше, че са направо вредни. А по-късно той побесня заради една статия, написана от нея.

— Прекалено е дълга! И стилът ви не ми харесва, госпожице. Тук ще трябва да спазвате изискванията, ако искате… Но къде отивате? — запита той учуден, когато тя стана и си взе шапката от закачалката.

— У дома, господин Хепс — отговори тя невъзмутимо. — Начинът, по който се работи тук, не ми харесва.

— Тогава вървете по дяволите! — изрева Хепс.

Тя веднага изпълни желанието му и работният й ден приключи към четири часа следобед. Съвсем прегладняла, Одри се запъти към най-близкото кафене и веднага след нея влезе един мъж, който, след като се поклони, седна на същата маса. Като го погледна бегло, той й се стори някак си познат, но не се замисли повече над това, а се зачете в съобщението във вестника за странната случка в хотел Палас.

— Извинете, госпожице Бедфорд!

Тя погледна слисано нагоре.

— Казвам се Уилит. Може би ще си спомните — веднъж идвах във Фонтуел, за да събера сведения.

— А, да, тъкмо когато заминавах за Лондон.

— Точно така. Аз съм служител в детективското бюро „Стормър“.

Одри кимна. Чела за тази известна фирма.

— Господин Стормър ми поръча да… да ви направя едно предложение, госпожице Бедфорд. Ние сме в затруднение. Една дама, която работеше за нас, се омъжи и досега не сме й намерили заместничка. Затова господин Стормър искаше да ви попитам дали ще проявите желание да работите във фирмата ни.

— Аз ли? Искате да кажете… като жена-детектив?

— Няма да ви натоварваме с неприятна работа, госпожице Бедфорд.

— И какво очаква господин Стормър от мен?

— Би желал да наблюдавате един господин — някой си господин Торингтън.

— Торингтън? Кой е той?

— Един голям богаташ от Южна Африка. Интересувате ли се от Южна Африка?

Одри вдигна рамене.

— Да, особено ако всички истории, които съм чувала, са верни… — рече тя замислено.

— Не искаме да ходите по петите на Торингтън-продължи Уилит. — По-добре ще е, ако се запознаете с него.

— Той… той престъпник ли е?

— Боже опази! Той е един съвсем почтен човек. Бихме искали само да знаем с кои хора има връзка…

— Мога ли да говоря лично с господин Стормър?

— Той се върна пак в Америка — излъга Уилит, но преди да замине, изрично ми нареди да ви спечеля на всяка цена за сътрудничка.

Одри се засмя.

— Е, мога да опитам — каза тя живо и Уилит пое дъх с облекчение.

Когато се върна в бюрото, Джон Стормър бе в по-добро настроение и той му разказа със задоволство за успеха си. После, веднага след като излезе, Стормър сграбчи телефона.

— Тук е Стормър Вие ли сте, господин Хепс? Благодаря ви много за помощта.

— Никак не ми бе приятно — отвърна редакторът с тон, изразяващ съжалението му. — Тя изглежда симпатично, интелигентно момиче. Какво ли ще си помисли за мен! Вече няма да се осмеля да погледна някое красиво момиче!

— Навярно ще се радвате, че така е по-добре — разсмя се Стормър и затвори.

* * *

Торингтън живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел Риц-Карлтън. Посещаваха го много рядко и когато един жалък дребен мъж помоли да съобщят за него, тъй като имал уговорка, наложи се да почака доста време, преди да бъде приет.

Господин „Браун“ седеше на бюрото си и отмести встрани писмото, което пишеше, за да огледа внимателно дребния човек.

— От Кимбърли ли идвате? — запита той. — Не си спомням, някога да съм ви виждал. Предполагам, че знаете какво име съм носил тогава?

— Знам го — отвърна дребният мъж, — но няма да го произнеса. Когато един човек се казва „Браун“, за мен той е се господин Браун. Откровено казано… излежавах наказание по същото време, когато и вие.

Торингтън бръкна в джоба си.

— Не си спомням за вас, тъй както положих доста усилия да забравя всички, с които съм работил.

На бюрото лежеше писмото, което възрастният домакин току-що бе завършил. Новодошлият забеляза завъртения подпис, но листът бе твърде далеч, за да може да го разчете. Търсеше предлог да се озове зад бюрото.

Възрастният мъж побутна към него една банкнота и рече:

— Надявам се, че по-нататък ще се чувствате по-до-бре.

Непознатият я взе, смачка я и за изненада на доброжелателя си я хвърли покрай него в празната камина. Учуденият господин „Браун“ се обърна и за тази секунда мъжът прочете подписа.

— Задръжте си парите! — каза непознатият. — Помислете си защо съм дошъл… Торингтън?

Даниел Торингтън се изправи.

— Вземете парите и не се правете на глупак!

Мъжът взе смачканата банкнота и си тръгна. Торингтън затвори тихо вратата. Откъде знаеше този…?

Тогава погледът му падна върху писмото и той разбра.