Едгар Уолъс
Лице в мрака (13)

13

Одри Бедфорд бе получила писмо, което гласеше следното:

„Многоуважавана госпожице Бедфорд! Много бих се радвал, ако ме посетите утре вечер в 7:30 часа на горния адрес. Вярвам, че бих могъл да ви осигуря работа, която би ви харесала.

Искрено ваш

Лейси Маршълт

П. П. Приятелски ви моля да ми отговорите.“

Цяла сутрин размишляваше върху писмото. Името на Маршълт й бе познато. Принадлежеше към кръговете, за които често се споменаваше във вестниците. След като с помощта на адресния регистър установи, че имаше госпожа Маршълт, изпрати следобед потвърждението си с телеграма. Нямаше как да знае, че споменатата във всички регистри госпожа Маршълт бе една уловка, която от двадесет и пет години вършеше добра работа на жизнерадостния господин Маршълт. Тъй като той самият никога не говореше за жена си, хората приемаха, че са скарани и съжаляваха съпруга.

* * *

При пристигането си в къщата на Портмън Скуеър Одри бе посрещната от прилично облечена домашна прислужница. В простата си черна официална рокля изглеждаше толкова очарователна, че Маршълт бе вперил изненадан и удивен поглед в нея, докато тя напразно се оглеждаше за „госпожа Маршълт“.

— Надявам се, че вечерята за двама няма да ви е неприятна — каза той, като задържа малката й ръка не повече от нормалното. — Преди двадесет години обичах големите компании точно толкова, колкото сега ги мразя.

Това нежно подчертаване на възрастта му подейства успокояващо на младото момиче.

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте, господин Маршълт — отвърна тя с усмивка.

— Бих желал да говорим по работа… — обясни той.

— Вече имам работа, макар и тя да не ми харесва много — прекъсна го Одри. — Съседът ви, господин Малпас, ми повери преписването на материали.

Прислужницата съобщи, че вечерята е сервирана, и те минаха по един коридор и през втора врата, която отделяше част от къщата, в красиво обзаведена столова. Когато влязоха, Лейси се задържа и тихо каза нещо на момичето, с което учуди Одри.

Изведнъж осъзна, че само стената я отделяше от дома на тайнствения й работодател и…

Чук, чук, чук!

Някой в къщата на Малпас чукаше на стената.

Чук, чук, чук!

Звучеше като предупреждение. Но как би могъл старецът да знае…?

След кафето Одри учтиво отказа предложената й цигара, хвърли поглед към часовника на камината и рече:

— Ще ме извините, че си тръгвам толкова рано, господин Маршълт, но има още работа.

— О, тя може да почака — отвърна той, като нетърпеливо махна с голямата си пура. — Госпожице Бедфорд, искам да ви предупредя да се пазите от господин Малпас. Мисля, че зад неговата любезност се крият ужасни намерения.

— Господин Маршълт! — възмути се тя и се надигна от стола си. — как можете да говорите така! Нали сам ми казахте, че не познавате господин Малпас.

— Има си източници, госпожице Бедфорд. Моля, седнете отново. Няма още девет часът.

С вътрешно усилие Одри се подчини на искането му и той продължи:

— Познавам ви от по-отдавна, отколкото предполагате, надали си спомняте, че сте ме виждали във Фонтуел. Но ви уверявам, че оттогава никога не сте напускали мислите ми. Одри, аз много ви харесвам.

Тя стана пак и Лейси последва примера й.

— Мога да направя живота ви много приятен, мило дете — каза той.

— Предпочитам малко по-тежкия — отговори тя невъзмутимо и тръгна към вратата.

— Един момент! — помоли той.

— Губите си времето, господин Маршълт — рече Одри. — Разбирам какво ми предлагате и се надявам, че греша. Наивно дойдох тук, защото ви смятах за джентълмен.

Тогава тонът му се промени.

— Като че ли някой би ви повярвал! — изсмя се той грубо. — Хайде, бъдете разумна и не се опитвайте напразно да ми избягате. Тази част от къщата е напълно изолирана от останалата сграда и вратата е заключена.

Одри се спусна към вратата и я заблъска, но тя не се отвори. Лейси я стигна за секунда, вдигна я и я върна обратно по средата на стаята. С почти нечовешко усилие тя се освободи, хвана един остър нож, който лежеше на масата, и извика:

— Ако ме докоснете, ще ви убия! Отворете веднага вратата!

Той извади връзка с ключове и отключи.

— Няма ли да ми простите? — промълви Маршълт.

Без да му отговори, тя профуча край него и пусна ножа на пода.

— Надясно — подвикна той и тя наистина сви в тесния коридор, макар инстинктът да й подсказваше, че трябваше да върви направо. Преди да осъзнае опасността, Лейси се появи зад нея. Одри се затича по коридора и се изкачи по стълбите догоре, докато зад гърба й всичко стихна. Тогава видя, че нямаше накъде да бяга повече. Над нея се намираше само един недостижим прозорец на тавана. Тихо и внимателно започна да слиза по стълбите и внезапно дочу хълцащ женски глас, но не можеше да разбере отгоре ли, отдолу ли или отстрани, сякаш направо от къщата на господин Малпас. Напрегна се да го чуе по-добре, но хълцането затихна и изчезна. Маршълт не се забелязваше никакъв и тя достигна малкото преддверие, зад което се намираше свободата.

И тогава, когато предпазливо продължи нататък, две ръце я хванаха и я тикнаха обратно в столовата.

— Така, съкровище мое! — рече Маршълт, като я пусна в едно дълбоко кресло. — Сега ще се вразумиш най-накрая. Мога да ти дам каквото пожелаеш. За мен ти си единствената жена, която заслужава любовта ми…

— Не си хабете напразно думите, господин Маршълт — отвърна тя, без да откъсва поглед от него. — Ще се върна в хотела, ще извикам капитан Шенън и ще му кажа какво се случи тук.

Той се разсмя силно.

— Заплашваш ме с полиция? Колко старомодно! Освен това Шенън е светски човек и знае, че няма да поканя дама, освен ако… Е, напрегни мозъка си, детето ми! Той знае, че не би приела поканата ми, ако не очакваше обяснението ми в любов.

— Вашият тип момичета могат да са такива, но аз съм малко по-различна — каза Одри.

— За Бога, да, наистина си различна и именно затова те обичам! — извика той, като я сграбчи.

Беше безпомощна, чувстваше, че силите й я напускат, когато долови лек шум край вратата. Лейси също го бе чул и я пусна така внезапно, че тя падна на колене. Той се обърна тъкмо в мига, в който вратата бавно се отвори. На прага стоеше облечена в черно жена, която изгледа мрачно коленичилото на пода момиче.

Беше Дора Елтън. Одри видя омразата в очите на сестра си и потръпна.

— Явно попречих — рече Дора и посрещна, без да трепне, изпълнения с гняв поглед на Лейси.

Одри с мъка се изправи, грабна палтото си, мина с подгъващи се колене покрай сестра си и излезе навън в студения чист въздух на нощта.

Маршълт си наля с трепереща ръка чаша вино и я изпи.

— Ако мислиш, че съм влюбен в агънцето, жестоко се лъжеш — каза той. — Ела тук, ще ти призная нещо и трябва да ми повярваш. Има един човек, когото мразя повече от всеки друг на този свят, и този човек е бащата на Одри Бедфорд.

— Тя съвсем не се казва Бедфорд — отвърна Дора.

— Права си. Тя се казва Торингтън, а ти не. С Дан Торингтън сме стари приятели. Имам да уреждам сметки с него и още далеч не съм приключил с тях.

— Баща й е затворник — напомни мрачно Дора.

— Да, доживотен. В Кейптаун. Ако имах по-добър пистолет, щеше да е мъртъв. Но имаше късмет: уцелих го в крака и го осакатих. Ако детективите не го бяха хванали в този миг, с мен щеше да е свършено!

— Ти си оставил да го арестуват? — извика тя.

— Да, аз завеждах тайната служба на „Стриймс Дайъмънд Корпорейшън“ и разкрих, че Дан Торингтън върти малка незаконна търговия с диаманти. Устроих му капан и това е цялата история. Така че бе наказан още по-строго и за това, че стреля по мен.

Ядът на Дора се изпари.

— Всичко това истина ли е, Лейси? — запита тя. — Но как можеш да си отмъстиш на Торингтън, като започнеш любов с дъщеря му?

— Исках да се оженя за нея.

— Да се ожениш! — възкликна Дора. — Но ти казваше, че никога няма да се ожениш.

Той я придърпа до себе си на дивана и заразказва:

— Ето как стоят нещата. Когато навремето Торингтън купуваше диаманти от местните жители, той притежаваше една ферма, наричана граспан. Има хиляди граспани в Южна Африка, но този граспан е разположен край една от реките, които са дали името на „Четиринадесетте потока“. Едва бе пратен в каторгата, когато във фермата му бяха открити диаманти. Това научих съвсем неотдавна, защото мината е била ръководена от адвокатите му Холъм и Кулд и дори днес се казва „Холъм ънд Кулд Майн“. Дан Торингтън значи е милионер, и то умиращ милионер. Откакто съм се върнал в Англия, редовно получавам от един от надзирателите му доклади за неговото състояние и в последното писмо се казва, че той бавно се приближавал към края си.

— Тогава, ако се ожениш за Одри…

Лейси отново се засмя.

— Точно така! Тогава ще съм приказно богат.

— Но ти вече си!

Лицето му помръкна.

— Да, богат съм — заяви той твърдо, — но искам да стана още по-богат.

На вратата се почука.

— Кой е? — извика той раздразнен.

— Един мъж иска да говори с вас, сър. Казва, че е спешно.

— Не мога да приема никого. Кой е все пак?

— Капитан Шенън, сър.

Дора отвори уста в едно ужасено „О-о!“, а после прошепна:

— Не трябва да ме вижда. Откъде да изляза?

— През зимната градина и през двора! — изсъска ядосано Маршълт.

Едва бе успял да я изблъска в тъмната библиотека и да затвори след нея вратата, когато Дик Шенън влезе. Бе облечен във фрак и лицето му не предсказваше нищо добро.

— Трябва да говоря с вас, Маршълт.

— Господин Маршълт — поправи го Лейси, доловил злия тон.

— Това няма никакво значение. Днес сте поканили на вечеря една дама.

— Ами ако тя сама се е поканила? — възрази Маршълт.

— Поканили сте тази вечер дама и сте я обидили по най-груб начин.

— Драги ми капитане — отвърна Лейси спокойно, — вие сте светски човек. Вярвате ли, че това момиче е дошло при мен, без… как да кажа, без да си мисли за някакви възможности?

Дик Шенън го изгледа продължително, после го удари през лицето, така че Лейси отскочи назад, като изрева силно.

— Това е лъжа, която не бива да повтаряте — рече той с тих глас.

— И вие се наричате полицейски служител! Това спада ли към служебните ви задължения? — викна Маршълт.

— Много добре познавам задълженията на полицията — отговори със строг тон Шенън. — Заковани са отвън на стената на Олд Бейли^[1]: „Пазете децата на бедните и наказвайте злодеите“.