Едгар Уолъс
Лице в мрака (26)

27

Елтън не се бе задържал дълго при Станфорд и тъкмо бе започнал да пише писмо, когато Дора, която не бе станала за закуска, слезе по халат. Той остави писалката и попита:

— Дора, какво всъщност си правила, преди да се запознаем?

— О, отначало пътувах като статистка с Марш и Бигнол. Марш банкрутира и тогава попаднах най-напред в едно стрелбище… Била съм всякаква — от първа любовница до гардеробиерка. Разбирам от електропроводи дори повече от някои техници. Но защо питаш?

— Къде си се запознала с Маршълт?

— Тук, в Лондон — отвърна тя след известно забавяне. — Бих искала да съм умряла преди това!

— Дора, обичаш ли го?

— Мразя го! — извика тя развълнувано. — Да, обичах го, дори съм си мислила за развод. Но не бях достатъчно лоша. Започнах да го отегчавам. В известен смисъл аз съм… старомодна. Лесните жени са като лесните пари — не се задържат дълго и като се изчерпят, човек си търси нещо ново. Една жена може да задържи мъжа само като събужда желание у него. Бъни, проумях това, когато той умря. Нямам предвид физическата му смърт — бях започнала да чувствам ужасна промяна в него. Както умря и Одри — да, тя умря… Старата ни роднинска връзка, колкото и слаба да бе, все пак имаше значение.

Мартин се бе излегнал в едно кресло и я наблюдаваше с полузатворени очи.

— Не вярваш, че е мъртъв, нали?

Тя вдигна нетърпеливо ръце.

— Не го чувствам като мъртъв… и ми е все едно.

Беше искрена. Елтън бе убеден в това.

— Говорил ли е някога за Малпас?

— Да, често! И тези случаи бяха единствените, когато е бил нервен. Малпас го мразеше. Пред полицията твърдеше, че не знае нищо, но знаеше доста много. Разправяше, че Малпас и той някога били съдружници и че избягал с жената на Малпас.

Мартин стана и сложи двете си ръце върху раменете й.

— Благодаря ти — за всичко, което каза. Мисля, че сега аз и ти ще държим повече един на друг. Какви чувства изпитваш по отношение на Одри?

— Не знам точно. Неприязънта ми към нея е твърде дълбока, тъй като бях възпитана да я мразя.

— Съжалявам — рече Мартин, потупа я леко по рамото и тръгна.

Когато се върна следобед у дома, срещна Дора в преддверието. Облечена бе за излизане, но той я помоли да дойде с него във всекидневната и заключи вратата.

— Последния път, когато Одри бе тук, ти й каза, че не се казва Бедфорд и че баща й се намира в затвор в Южна Африка, излежаващ доживотна присъда — каза Елтън. — Това истина ли е?

— Да — отвърна тя. — Защо…

— Вечерта ти ми спомена, че бил куц — бил ранен в крака при залавянето му. Как се казва бащата на Одри?

— Даниел Торингтън.

Мартин подсвирна тихо.

— Срещнах… някого, който твърди, че Торингтън бил в Лондон. Помилвали го и изглежда, от доста време е тук. Маршълт знаеше ли това?

— Не, ако го знаеше, не би бил толкова щастлив. О! — Дора сложи ръка на устата си, а после прошепна: — Малпас!

Той я изгледа втренчено, защото и на него му бе минала същата мисъл.

— Маршълт трябва да го е знаел или да го е подозирал — продължи тя. — Живял е през цялото време в съседство! Бъни, Малпас е Торингтън!

— Не вярвам — възрази Елтън, като поклати глава. — Изглежда като на кино! Никой не е толкова отмъстителен. А надали Торингтън, който търси дъщеря си!

— Не мисля така. Той смята, че Одри е мъртва. Много държеше на детето. Майка ми му писа, по съвет на Маршълт, че Одри е починала от скарлатина, а той даже й издигнал паметник в Кейптаун. Знам го от Маршълт. Торингтън богат ли е?

— Трябва да има около два милиона лири. Какво ли… би платил за истината?

— Той не трябва да я научи никога!

— Как е кръстена тя? — попита Мартин, след като премисли.

— Дороти Одри Торингтън. Но той не знае, че я наричаме „Одри“. В писмата си пищеше „Дороти“.

— Обади се на Одри и я покани на чай — рече Елтън.

Дора възмутено го стрелна с поглед.

— Да, да! Пиши й, че съжаляваш, че си се държала толкова враждебно и че си я излъгала за баща й. Ако дойде, кажи й, че Торингтън е твой баща. Къде мога да намеря акта за раждане на Одри?

— Горе имам всякакви документи от мама. Възможно е актът да е всред тях. Донеси ги, Бъни! Лежат горе в гардероба ми в метална кутия.

Мартин донесе кутията и като не се намери ключ, я отвори сръчно по друг начин. На дъното й лежеше син плик с два акта за раждане. Елтън ги разгъна върху масата, а очите му светнаха.

— Дороти Одри Торингтън — прочете той, — а ти се казваш Нина Дороти Бедфорд. От името „Одри“ може да се направи нещо друго. Дора, трябва да й пишеш и да й обясниш, със или без сълзи, че тя е твоята по-голяма сестра.

Почука се и прислужницата съобщи:

— Господин Смит от Чикаго, сър.

Мартин се подвоуми за миг.

— Ти го познаваш, Дора — каза той. — Нека да влезе.

Слик Смит бе облечен безупречно както винаги.

— Нали не преча? — започна той, като сияеше. — Помислих, че ще ви заинтересува, че многоуважаваната сестра на госпожа Елтън е постъпила на служба в полицията. По-точно казано, това навярно не би могло да се нарече полиция, но тя е назначена в бюрото „Стормър“.

— Сериозно ли говорите, или се шегувате? — запита Мартин.

— Съвсем сериозно. Случайно видях как влезе в един златарски магазин заедно с Уилит и той й купи знака на „Стормър“ — малка сребърна звезда с името на Стормър на гърба й. Познавам този отличителен знак и изглежда, младата дама много му се зарадва. А знаете ли какво направи Уилит, след като се раздели с нея?

Елтън вдигна рамене, очакващ отговора.

— Отиде до най-близкия телефон и се обади в хотел Риц-Карлтън, за да поръча там стая за младата дама. — Смит извади носна кърпа и избърса устните си, след което добави с усмивка: — Господин Браун — или Торингтън — живее в Риц-Карлтън.

Семейство Елтън то гледаше учудено.

— Мислех, че трябва да ви информирам — продължи Смит. — За хора, които днес са пуснали някакъв си Уилфред по следите на милионите на Торингтън, тази новина може да е от значение. По-младата ви сестра е очарователно момиче, госпожо Елтън!

Мартин се сви, но Дора бе възвърнала самообладението си.

— Одри ли имате предвид? — попита тя, като се усмихна. — Та аз съм с цяла година по-млада от нея!

Слик Смит я изгледа изпитателно.

— Изглежда, твърде много хора се интересуват от сестра ви — рече той замислено. — Вече трети се опита да я хване, но и той не успя. Имам предчувствието, че ще отида на погребението на четвъртия.