Едгар Уолъс
Лице в мрака (11)

11

Дик Шенън почука силно по стъклото на таксито си, отвори прозореца и се наведе напред.

— Обърнете и карайте край отсрещния тротоар. Искам да говоря с онази дама — рече той.

Миг по-късно застана пред Одри и свали шапка.

— Госпожице Бедфорд! Каква изненада!

И това наистина бе така. Всякаква следа от бедност бе изчезнала. Младото момиче бе безукорно облечено и изглеждаше толкова красиво, че всички хора се обръщаха да го видят.

— Търсих ви като игла в купа сено. Закъснях с три минути, когато сте напуснали Холъуей, и не знам защо реших, че ще трябва да се обадите в полицията.

— Не, това ми го спестиха. Видях ви един-два пъти в Холъуей, когато сте идвали по работа.

Не знаеше, че бе идвал единствено заради нея и че нему дължеше преместването си от миячната в библиотеката.

— Сега ще говоря като чичо с вас — започна той, когато заедно свиха към Хановър Скуеър. — Съвсем прямо и почтено.

— О, по отношение на полицаите вече имам мнение! — засмя се тя. — Те са лукави и под прикритието на християнска любов към ближния… — Изведнъж тя видя как кръвта се качи в лицето му и извика: — О, не исках да бъда язвителна! Извинете ме и бъдете откровен, моля ви! Ще ви отговоря честно.

— Все пак Дора Елтън не ви ли е сестра?

— Всъщност не, когато и аз се замислих над това. Нямам вече нищо общо с нея. Добре, стига вече за Дора!

— Какво правите сега? — попита той без заобикалки.

— Пиша писма за един отвратително изглеждащ възрастен господин и за това ми се плаща прекалено добре — отговори тя стеснително.

— Нека да отидем в парка и да си поговорим открито — предложи Дик и се огледа за такси. Зад него бавно пълзеше едно и лицето на шофьора му се стори странно познато. — Господи! Бях ви забравил — възкликна той.

— Но аз вас не съм! — отвърна мъжът сърдито. — Къде искате да ви откарам?

В пустия парк намериха една удобна пейка, разположена малко встрани от алеята.

— Най-напред искам да науча повече за отвратително изглеждащия възрастен господин — рече Дик и Одри му разказа за срещата си с господин Малпас.

— Сигурно ще решите, че съм постъпила лошо, като въобще съм взела парите. Но когато човек е гладен и мръзне, няма време да разсъждава за морални принципи. След като обаче се настаних удобно в хотел Палас, започнах да изпитвам угризение и тъкмо мислех да пиша на господин Малпас, че се отказвам, когато той ми изпрати около дузина небрежно надраскани с молив писма с молбата да ги препиша и да му ги върна обратно.

— Какви бяха тези писма? — запита живо Шенън.

— Не би трябвало да ви казвам, но съдържанието им е съвсем обикновено. Най-вече откази на всякакви покани. Изискването му бе да ги препиша на хартия на хотела и да не използвам машина.

— Тази работа не ми харесва — промърмори Дик.

— Познавате ли го?

— Знам някои неща за него. Колко ви плаща?

— Не сме говорили за това. Даде ми кръгличка сума и ме помоли да го посетя пак след осем дни. Оттогава всеки ден преписвам това, което получавам със сутрешната поща. Днес писмата бяха по-дълги. Какво да правя, господин Шенън?

— Ако знаех и аз! Едно обаче не трябва да правите: не трябва да влизате сама в онази тайнствена къща следващата събота. Ще ви чакам на Портмън Скуеър и ще се промъкна с вас. — Той забеляза изплашения й вид и продължи с усмивка: — Не трябва да се безпокоите и да подозирате у мен някакви коварни намерения на полицай. Не обвиняваме в нищо господин Малпас. Ще остана само на стълбите, да бъда близко в случай на нужда. Между другото, измежду документите имаше ли също писма на господин Лейси Маршълт?

— Не. Това е африканският милионер, който живее в съседство, нали? — И тя му разправи чудноватата малка комедия, разиграла се пред къщата на господин Маршълт.

— Хм! Това навярно е някаква злобна шегичка на стареца. Явно трябва да поговоря с Маршълт и да го попитам на какво се дължи тази враждебност. Но тук е студено! Елате. Ще изпием чаша кафе, докато продължа с моите „съвети за самички млади момичета в Лондон“.

* * *

Отначало Тонгър не изглеждаше склонен да съобщи за Шенън, който бе звъннал на вратата.

— Когато съм тук, господин Маршълт приема само по предварителна уговорка — обясни той.

— Може би ще му занесете картичката ми? — запита Дик с усмивка.

— Може би, но по-вероятно не. Всякакви хора идват тук и искат да говорят с господин Маршълт, защото е добър и щедър. Такива сме ги възпитавали в Южна Африка — щедри, добросърдечни… — Взе картичката на Дик и я прочете: — О, детектив ли сте? Влезте, господин капитан. Да арестувате някой ли искате?

— За какво си мислите! В този прекрасен дом, където дори прислужниците са толкова учтиви и почтителни, че човек не бива дори да ги безпокои.

Тонгър се изкиска.

— Не съм прислужник — рече той. — В това грешите.

— Синът ли сте? — пошегува се Дик. — Или самият господин Маршълт?

— Да ме пази Бог! Не бих искал да имам парите и отговорностите му. Оттук, капитане!

Заведе Шенън в един салон и за негово учудване го последва.

— Нали няма нищо лошо? — попита той обезпокоен.

— Доколкото знам, не. Това е приятелско посещение и не е нужно да се криете под масата и да броите лъжичките.

— Не съм слуга — обяви Тонгър. — Ще съобщя на господин Маршълт.

Той изчезна и след малко се върна с Лейси Маршълт. Когато явно реши да остане, домакинът мълчаливо му посочи вратата.

— Надявам се, че Тонгър не се е държал неучтиво с вас, капитан Шенън — каза Лейси, когато останаха сами. — Заедно сме израснали и той често поставя търпението ми на тежки изпитания. От Скотланд Ярд ли идвате? С какво мога да ви помогна?

— Преди всичко искам да знам дали познавате съседа си господин Малпас?

— Не, само се оплаках от непрестанното му тропа-не…

— Чух за това. Проблемът е бил решен от местната полиция. Значи не го познавате?

— Никога не съм го виждал и затова не мога да ви кажа нищо по-точно.

— Не знаете ли как изглежда, така че да можете да го идентифицирате като някой познат от Южна Африка?

— Не, откъде ви хрумна това? Човек винаги има неприятели, когато е постигнал нещо на този свят.

— Да, изглежда, че Малпас е използвал хора, за да ви злепостави. Например бих си помислил, че онази пийнала жена, която неотдавна е дошла…

— Пийнала жена? — Челото на Маршълт се сбърчи. Изправи се и звънна, след което Тонгър се появи на секундата.

Но на ядосания въпрос на Маршълт отвърна съвсем спокойно:

— Да, тя бе ужасно пияна! Опита се да нахълта и веднага си тръгна. Каза, че била госпожа Лидърли от „Четиринадесетте потока“.

Дик Шенън наблюдаваше стопанина на дома, докато прислужникът говореше.

— Госпожа Лидърли? — рече той провлачено. — Как изглеждаше?

— О, дребна, но колко бе силна само!

— Дребна? Значи е излъгала! — Гласът на Маршълт прозвуча явно облекчено. — Вероятно познава семейство Лидърли. Неотдавна научих от Южна Африка, че госпожа Лидърли била тежко болна. Попита ли я за адреса й?

— Аз ли! За адреса на една пияна жена? Не, Лейси…

— Господин Маршълт, по дяволите! — ревна домакинът. — Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Случайно беше!

— Тогава и ти се махай! — изръмжа Маршълт и тресна вратата след невъзпитания Тонгър. — Дразни ме извън всякакви граници — каза той. — Като момчета, естествено, се обръщахме един към друг с „Лейси“ и „Джим“, така че сега ми е трудно да изисквам друго подходящо обръщение, но човек не трябва да забравя учтивостта. Извинете ме за прекъсването! Нека да се върнем към Малпас, но за него не знам абсолютно нищо. Възможно е да е някой, когото навремето да съм настъпил. Не знаете ли как изглежда?

— Стар и изключително грозен, доколкото съм чул. Освен това бил наел една кабаретна певица да ви досажда, което не е нещо особено, освен ако не изпитвате антипатия към кабаретните дами.

— Не бихте ли могли да направите посещение на този човек, капитан Шенън? — запита Маршълт след известно размишление. — Извинете, това е просто едно нескромно предложение! Но много бих искал да разбера кой е той.

Дик тъй или иначе бе решил вече да види този тайнствен Малпас, така че предложението бе излишно.

Когато Тонгър затвори външната врата зад гърба му, Шенън се запъти към съседната къща и погледна нагоре към празните й прозорци. Не за пръв път идваше до дома на необикновения господин Малпас, но никога досега не бе искал да говори с него. Потърси звънец и след като не откри такъв, почука на вратата. Нищо не наруши тишината, така че той почука по-силно и се сепна, когато един глас го попита сякаш до самото ухо:

— Кой е?

Огледа се наоколо. Нямаше никаква тайна — в каменната стена до вратата имаше добре прикрит домофон.

— Капитан Шенън от Скотланд Ярд. Искам да говоря с господин Малпас — отговори той.

— Няма да можете! — изръмжа гласът и Дик дочу леко прещракване.

Макар и да почука още няколко пъти, всичко остана спокойно.