Едгар Уолъс
Лице в мрака (22)

23

Слик живееше в един старомоден хотел в Блумсбъри. Бе наел апартамент на първия етаж и нямаше нищо срещу остарялата обстановка. Дори напротив, постоянно бълбукащата цистерна под прозореца на спалнята му действаше успокояващо и представляваше за него удобно стъпало за прекрачване върху оградата на двора. По този начин можеше да стигне по-лесно до съседната улица, отколкото ако слезеше по стълбите и излезеше през входната врата. С какво всъщност се занимаваше, никой в хотела не знаеше. През ноща обикновено го нямаше, а по-голямата част от деня си проспиваше при заключени врати. Когато някой го посещаваше, гостът подсвирваше тихо от улицата, след което Слик сам слизаше, за да отвори. Вечер излизаше, и то винаги във фрак. Посещаваше някой бар, някой известен клуб или някой не толкова представителен нощен локал, след което следите му се губеха. Нощ след нощ опитни „сенки“ на Скотланд Ярд го преследваха и винаги го губеха от погледа си на едно и също място, а именно на ъгъла на Пикадили Сиркъс и Шафтсбъри Авеню — на най-светлото място в цял Лондон.

През същата вечер, когато Одри бе отишла на срещата с Малпас, Слик Смит седеше в един нощен клуб и слушаше измъчените изпълнения на танцовия оркестър, когато един дребен мъж се приближи до него и с плахо движение привлече един стол.

— Слик — рече той, след като си поръча чаша бира, — в „Астория“ е отседнала една дама с невероятно много стока…

— Казва се Льовелие и носи всичко върху себе си, така че всеки човек в Лондон го знае — прекъсна го Слик. — Не ме интересува.

— Но в „Империал“ живее приказно богат човек, който днес е купил диамантена диадема за…

— Да, за съпругата си, за 1200 лири стерлинги. Казва се Молинс, носи пистолет и има женски булдог, който спи пред кревата му.

Доносникът въздъхна.

— Това е всичко, което знам. В близките дни обаче от Южна Африка пристига някакъв тип с цялото си състояние…

— Разкажи ми всичко, което знаеш за него! — отвърна Слик, като постави ръката си на масата и сякаш случайно я отмести към мъжа. Новодошлият прибра това, което лежеше под нея.

Скоро след това Слик си тръгна и навсякъде, където отиде, се повтори същата сцена. Когато накрая изчезна, не бе научил много.

В два часа през нощта тъмна фигура се промъкна в уличката зад Портмън Скуеър и половин час по-късно Дик Шенън бе събуден от звъненето на телефона.

— Тук е Стийл, капитане. Обаждам ви се от къщата на номер 551. Моля ви, елате! Тук стават много странни неща.

След четвърт час Дик слезе от колата пред номер 551 и бе срещнат на входната врата от Стийл и още един служител.

— Какво се е случило? — попита той, когато се озоваха в преддверието и външната врата бе затворена.

— Започна се в полунощ — каза Стийл съвсем тихо. — Звучеше, като че ли някой се качваше по стълбите. Седяхме в стаята на Малпас и излязохме, но там нямаше никой. Но все пак не може и двамата да сме се заблудили.

— Вие също ли го чухте? — запита Дик грамадния полицай.

— Да, сър.

Той се обърна и тръгна по стълбите. Сега Дик също го чу и в първия момент не успя съвсем да потисне тръпките, които го побиха. Шумът бе като от пантофи по каменни стъпала. След това се дочу приглушен смях.

Шенън се спусна към стълбите. Горе на площадката на етажа светеше полузатъмнена лампа и когато погледна натам, по стената се плъзна сянката на една ужасяваща глава. Дик стигна там за нула време. Но нямаше никой!

— Странно! — измърмори Дик. — Това щеше да уплаши леля Гертруд.

Стийл се хвана за думите „леля Гертруд“. Те бяха уговорената парола. Навън пред къщата стоеше полицай, който дотича веднага.

— Обадете се на главния комисар. Шефът има нужда от подкрепление. Кажете му: „Парола — леля Гертруд“!

Когато Стийл се върна, завари Шенън горе в стаята на Малпас, където плюшените завеси бяха махнати почти всичките, освен тези пред прозорците и пред нишата.

— Тук е идвал някой — рече Стийл. — С другия полицай играехме карти и тъкмо бе мой ред, когато чухме стъпките. Оставих картите на масата, а сега те са на пода…

Той млъкна, защото отново се чу звукът на тихо промъкващите се стъпки и този път той стана по-силен, докато те спряха отвън пред вратата. Леко открехнатата врата започна бавно да се отваря, Шенън бръкна в джоба си и насочи пистолета си към процепа на вратата. Но нищо повече не се случи и когато той се прокрадна безшумно през стаята и излезе на площадката, там нямаше никой.

Полицаят от охраната свали каската си и избърса челото си.

— Това може да побърка някого! — обади се той с дрезгав глас.

— Вземете тази лампа и претърсете стаите горе! — заповяда Дик. — И не се стеснявайте да използвате палката си.

Чу как мъжът се заизкачва бавно и тежко по стълбите и когато стъпките изведнъж спряха, извика:

— Всичко наред ли е?

Вместо отговор последва глух шум и миг след това каската на полицая изтрополя по стълбите и се търкулна в краката на Шенън. Дик изтича нагоре, следван от Стийл, и видя полицая да виси окачен на тавана с примка около врата и да рита с ръце и крака. Почти се бе задушил, когато Стийл преряза въжето и с помощта на Дик го отнесе долу и го сложи на килима в стаята на Малпас.

— Инспекторът идва! — викна Дик. — Изключете блокировката на вратата и го пуснете да влезе, Стийл!

Стийл посегна към бутоните… и с вик отдръпна ръката си. Токът бе минал през цялото му тяло.

Долу започна да се хлопа силно и изведнъж осветлението изгасна.

— Застанете до стената и се пазете да не използвате фенерчето си — каза тихо Шенън. Но Стийл вече го бе включил и на секундата край него блесна светкавица. Един куршум профуча край главата му.

Дик се хвърли на пода, като повлече със себе си Стийл. Гръмкото тропане на входната врата кънтеше из цялата къща. Шенън запълзя напред, като в едната си ръка държеше пистолета си, а в другата фенерчето, и Стийл последва примера му. Мракът в стаята бе непрогледен. Шенън спря, за да се вслуша.

— Той е в ъгъла до прозореца — прошепна той.

— Мисля, че е там край стената — отвърна Стийл също така тихо. — Боже мой!

Тайнствен сноп зелена светлина светна край един бюфет на покритата с ламперия стена и в него те видяха легнала фигура. Светлината ставаше все по-ярка, така, че да се види всяка зловеща подробност.

Беше мъж във фрак с почерняла от барут риза. Лицето му бе бледо, сякаш от восък, двете му ръце бяха скръстени върху гърдите. Неподвижен, предизвикващ ужас… В продължение на секунда Шенън изпита нещо като страх.

— Мъртвец! — простена Стийл. — Боже мой! Това е Маршълт! Шенън, вижте, Шенън, това е трупът на Маршълт!

Фигурата лежеше пред тях неподвижна и втвърдена. Зелената светлина помътня и угасна, съпроводена от кух скърцащ звук.

Шенън скочи и опипа ламперията на стената наоколо. В същия момент долу в преддверието започнаха да се чуват по-силни викове и бързи стъпки и той извика:

— Тук горе! Няма осветление!

В този миг, сякаш по команда, светлините се запалиха отново.

— Кой отвори вратата? — запита Шенън.

— Не знаем, сър. Тя изведнъж се отвори.

Шенън поиска да му дадат брадва и започна да разбива ламперията на стената. След няколко минути я разтвори близо до мястото, където бе видял да лежи трупът на Маршълт.

— Асансьор за храна — рече той, като пое дъх. — Това обяснява всичко.

Но от трупа нямаше ни следа. Шенън мина през мазето и през оставената отворена врата към двора.

— Къде е веригата ви от постове, инспекторе? — запита той остро, като огледа спокойната задна уличка.

Втората половина на заграждащата група, изглежда, се бе забавила, защото тя се появи едва когато Шенън вече отново бе горе в стаята на Малпас. Твърдо бе убеден, че там трябваше да има стълба, която да води надолу към кухнята, и след дълго търсене наистина я намери на мястото, където големите стълби стигаха площадката — в една скрита врата.

— Оттук се е промъкнал — каза той доволен, като слезе едно-две стъпала — и отгоре е нападнал полицая. Сега, разбира се, е далеч.

После се качи на покрива, където за свое учудване свари на пост още един от хората на Уилит и го попита слисан какво прави още там.

— Просто изпълнявам получените нареждания — отвърна той.

— Видяхте ли нещо?

— Преди известно време видях някой да излиза на двора. Помислих, че сте вие. Също така от един час пред градинската врата чакаше голяма лимузина. Мъжът влачеше нещо тежко след себе си. Чух го да пъшка, когато го натика в колата. Не можех да видя кой е и предположих, че е някой от хората ви.

Когато Шенън слезе долу, Стийл му предаде един предмет, намерен на двора: плоска кожена чантичка с няколко ампули, спринцовка и две игли. Спринцовката явно бе прибрана набързо, защото бе пълна още до половината с безцветна течност и кадифената подплата на чантичката бе напълно мокра.

— Изпратете веднага за анализ съдържанието на спринцовката — нареди той. — Като че ли започва да ми става ясно.