Едгар Уолъс
Лице в мрака (12)

12

С такава свобода и благоразположение, с каквито разполагаше Тонгър, можеха да се похвалят малко слуги. Целият горен етаж на къщата му принадлежеше. Там господарят му бе оставил за него спалня, всекидневна и баня и там Тонгър прекарваше по-голямата част от вечерите си, като извършваше безкрайни математически изчисления с помощта на малка рулетка. Амбицията му бе с измислена от него безпогрешна система да хвърли в ужас и отчаяние дирекцията на казиното в Монте Карло.

Тази вечер обаче той се занимаваше с нещо друго, когато чу звънеца в стаята си. Затвори внимателно вратата след себе си, преди да слезе при Лейси Маршълт, който го чакаше нетърпеливо в кабинета си.

— Посрещни госпожа Елтън на задната врата в седем и четиридесет и пет и я доведи тук — каза той. — После откарай колата пред Албърт Хол, паркирай я между другите, докато свърши концертът, след което я докарай отново пред задната врата.

— Не е ли малко опасно след писмото, което получихте от Елтън?

— Какво знаеш за писмото?

— Все едно. Както и да е, прочетох го и ви казвам, че е опасно. Нали не бихте искали да се забъркате в бракоразводно дело?

— А ти ще си свидетел! — присмя се Лейси.

— Много добре знаете, че никога не бих дал показания срещу вас — отвърна Тонгър равнодушно. — Не съм такъв. Но когато тип като Елтън ми пише, че ако още веднъж ме види заедно с жена му, ще ме застреля, то хубаво бих се замислил над тази работа.

— С госпожа Елтън имаме да обсъждаме проблеми на бизнеса — рече студено Маршълт. — Прави каквото ти казах!

— За да послужи колата, чакала през всичкото това време пред Албърт Хол, като доказателство, че госпожа Елтън е изслушала целия концерт! — изхихика Тонгър. — Какво искаше тайния агент? Заради госпожа Елтън ли бе дошъл?

— Глупости! Искаше само да се осведоми за лудия ни съсед. Хубаво, това е всичко! Утре ще вечерям вкъщи и, ако имам късмет, с интересна гостенка.

— Намерихте ли момичето, по чиито следи пуснахте частния детектив? — полюбопитства Тонгър.

— Откъде пък знаеш това? Да, надявам се, че ще дойде. Между другото, няма защо да се появяваш. Прислужницата ще сервира.

— За да внуши доверие на неразумни девици — подхвърли Тонгър, като излезе от стаята.

* * *

Към единадесет и половина той спря колата отново пред задната врата на номер 551, след като бе изпълнил точно заръките на Маршълт. Дора излезе начаса и зае мястото си зад кормилото.

— Видяхте ли някого? — запита тя тихо.

Тонгър се замисли за момент за мъжа, който стоеше на ъгъла на Портмън Скуеър и чакаше толкова търпеливо, но все пак отговори:

— Не, но на ваше място не бих рискувал още веднъж. Има неща, които не си заслужават, и това е едно от тях.

— Затворете вратата — рече тя остро и подкара колата.

Като се върна у дома, намери мъжа си във всекидневната.

— Е, задоволително ли минаха преговорите? — попита тя.

Мартин, който се бе обтегнал на дивана, поклати тъжно глава.

— Не, явно ще трябва да закрием заведението. Клайн иска прекалено висок процент и ме заплашва с полицията, за да го прокара. Това ме притеснява, защото салоните на Понт Стрийт редовно носят добри пари, така че бих ги затворил с голямо неудоволствие. Сега чакам Станфорд. Между другото, видях Одри тази вечер.

— Къде?

— В Карлтън Грил, където вечеряше заедно с Шенън.

За момент Дора забрави, че искаше да запали цигарата си.

— С Шенън. Изглежда, добре се разбираха. Но не трябва да се страхуваш — Одри не става за предателка. Освен това за пръв път си дадох сметка колко е хубава. Облечена бе безупречно. Шенън не откъсваше очи от нея.

— Струва ми се, че и ти си хлътнал здравата по нея — отвърна Дора. — Толкова ми хареса концерта, Бъни! Кеслер бе великолепен. Макар и да не разбирам много от свирене на цигулка…

— Не беше Кеслер — прекъсна я той и пусна във въздуха облак дим. — Бил настинал и отказал. Не го ли прочете във вестниците?

— Тези цигулари не ги различавам един от друг — заяви тя след почти незабележима пауза. — Във всеки случай мъжът, който го заместваше, свиреше чудесно.

— Вероятно Манц — кимна Елтън.

За нейно успокоение се чу звънецът на вратата. Малко след това се появи Големия Бил Станфорд, смъртно уморен от пътуването си до Рим, и започна да разказва.

— Графинята ще дойде във вторник вечерта. Имам снимки на диадемата и перлената огърлица. Дубликатът ще е готов за пет или шест дни, а останалото е детска игра. Стигман се е сприятелил с камериерката…

— Мислех, че повече нямаше да се занимаваме с такива неща? — сряза го Дора, изпълнена с негодувание.

— Не се и занимавам — измърмори съпругът й. — Да не си донесъл нищо подобно тук, Бил!

— Да не ме смяташ за луд? Нима последният случай не ни бе за урок. Не, благодаря! В тази къща няма да видите никаква перлена огърлица…

— Не искам да имам нищо общо с това! — каза остро Дора. — Бъни, защо не се откажем напълно от всички тези кражби?

Той я изгледа.

— Да, защо не? Какво са за нас десет хиляди лири? Можем да живеем и без тях!

— Във всеки случай на мен не ми трябват — промълви тя.

— Така ли? Искаш да ни изхранваш с шиене или с уроци по пиано? Или искаш отново да се качиш на сцената? Когато се запознахме, изкарваше по три-четири лири седмично. Не говори глупости, Дора! Аз ти осигурях цяло състояние. Дори венчалният ти пръстен е от кражба. Размисли върху това!

Тя стана и безмълвно напусна стаята.