Едгар Уолъс
Лице в мрака (2)

2

В американското посолство имаше бал — вече от цял час елегантни лимузини докарваха представителните гости. От една от последните коли слезе набит, жизнерадостно изглеждащ господин, който кимна на дежурния от охраната и веднага след това влезе в големия хол.

— Полковник Джеймз Ботуел — каза той на прислужника, като се отправи към салоните.

— Извинете! — Един добре изглеждащ във фрака си елегантен мъж го хвана за ръката и го отведе встрани.

По лицето на полковник Ботуел се изписа приятелско учудване.

— Не — рече непознатият, — не вярвам…

— Скъпи американски приятелю — прекъсна го полковникът, като се опитваше да се освободи, — трябва да сте се припознали.

Другият поклати леко глава.

— Никога не греша и съм, както добре ви е известно, англичанин — също като вас. Бедни ми стари Слик, съжалявам.

— Но аз съм поканен и ако посланикът желае да ме види…

Капитан Дик Шенън се засмя:

— Не го желае, Слик. Би му станало твърде неприятно, ако разбере, че един ловък английски крадец се намира в непосредствена близост до огърлица от безценни диаманти. На полковник Ботуел от 94-та кавалерийска бригада с удоволствие би стиснал ръката, но от крадеца на скъпоценности и измамника Слик Смит наистина няма нужда тук.

Слик въздъхна още веднъж.

— Жалко! — измърмори той. — Бих се радвал да видя тази огърлица на съпругата на най-известния американски банкер. Може би щеше да е за последен път! Защото за мое нещастие притежавам инстинкт на детектив. А на тази огърлица са й хвърлили окото, повярвайте ми!.

— Мислите ли? — живо попита Дик.

— Не знам. Тъкмо това исках да видя. Аз съм като лекар — с удоволствие наблюдавам операции. От това се научават неща, които никога не биха му хрумнали на човек, ако не цени нищо друго, освен собствената си работа.

Дик Шенън се замисли за момент.

— Изчакайте тук и не си пускайте много ръцете наоколо — каза той, остави възмутения Слик сам и си проправи бързо път през препълнените зали, докато стигна до мястото, където посланикът разговаряше с висока, изглеждаща уморена жена, за чиято охрана Дик бе изпратен тук.

На врата й блестеше огърлица, която при всяко, дори и леко движение, излъчваше искрящи светкавици. Шенън се огледа и повика с кимване млад мъж, който носеше монокъл и говореше с един от секретарите на легацията.

— Стийл — пошушна му той, — Слик Смит е тук и твърди, че ще бъде направен опит да се пипне огърлицата. Не трябва да я изпускате нито за секунда от очи. И кажете на някой от служителите на посолството да провери отново списъците на гостите. Ако намерите някой външен, доведете го при мен.

Когато се върна при Слик, Шенън го попита:

— Защо сте тук, след като знаете за този планиран грабеж? Дори и да нямате нищо общо с него, сигурно ще бъдете заподозрян.

— Да, и аз си помислих така — отвърна Слик. — Въобще през последните осем дни научих какво означава думата „безпокойство“.

Вратата към хола стоеше широко отворена, така че двамата можеха да видят всички пристигащи, и точно тогава мина мъж на средна възраст, придружен от толкова поразително красива жена, че дори закоравелият Слик облещи очи.

— Каква хубост! Впрочем Мартин Елтън не е тук. Жена му доста се развява наоколо с Лейси.

— Лейси?

— Да, ескуайр Лейси Маршълт. Той е милионер, доста хитър и упорит човек. Познавате ли я, капитане?

Дик кимна. Дора Елтън бе известна личност, която не пропускаше нито едно събитие от светския живот. Лейси Маршълт знаеше само по име. После изпрати Слик Смит до външната врата и изчака, докато той потегли с едно такси. След това Шенън се върна в салона, където бе балът.

В един часа съпругата на банкера си тръгна, за да се прибере в хотела си до Бъкингамската врата, където бе отседнала. Дик Шенън стоя гологлав, докато задните светлини на колата изчезнаха в мъглата. Отпред до шофьора седеше въоръжен детектив — Шенън не се съмняваше, че съпругата ще стигне покоите си в безопасност.

След като се сбогува с благодарния и видимо облекчен посланик, той потегли обратно към Скотланд Ярд, и то със скоростта на охлюв поради изключително гъстата мъгла. Когато след всичките препятствия вкара колата си в двора, заповяда да я приберат в гаража.

— По-добре ще е да се прибера пеша у дома — рече той на дежурния служител. — По-сигурно е.

— Инспекторът питаше за вас, капитане. Отиде до кейовете на Темза. Там търсят трупа на някакъв мъж, който е бил хвърлен тази вечер в реката — съобщи полицаят.

— Хвърлен? — повтори Дик. — Искате да кажете скочил?

— Не, капитане. Речен патрул се е движил покрай стената на кея, когато мъглата още не е била толкова гъста, колкото е сега, и те видели как едно мъжко тяло било вдигнато и хвърлено през парапета. Сержантът веднага дал тревога, но точно тогава нямало никой от нас наблизо и така типът, който го хвърлил, избягал. Сега търсят трупа. Инспекторът ми нареди да ви предам това.

Шенън не се замисли нито за секунда, придвижи се със заобикаляне оттук-оттам и скоро намери инспектора.

— Убийство — каза инспекторът. — Преди малко откриха трупа: Мъжът е бил пребит, преди да бъде хвърлен във водата. Ако искате, може да слезете по стъпалата и да го видите.

— Кога е станало?

— Днес — или по-скоро снощи около девет часа. Сега е почти два.

Шенън се спусна надолу и се наведе над тъмния обект, който един полицай осветяваше с джобното си фенерче.

— Джобовете му бяха празни — докладва сержантът, — но име го му ще открием лесно — има голям белег от нож напряко през лицето.

Когато Дик се върна с инспектора в Скотланд Ярд, там имаше тревога, защото току-що бе пристигнало съобщение, което бе изкарало всеки почиващ детектив от леглото.

Колата, в която пътувала съпругата на банкера, била нападната на най-тъмното място на Мал^[1] и детективът бил убит. Диамантената огърлица изчезнала в мъглата.