Едгар Уолъс
Лице в мрака (24)

25

Одри прекара целия ден в движение да си търси работа. На Дик Шенън не бе казала нищо, защото толкова го харесваше, че се смущаваше да поиска помощ от него. Този път се обърна към редактора на един вестник, за който по-рано бе писала статии за отглеждането на пилета. Той я бе приел и й бе предложил редакторско място в специализираното си издание. Заплатата не бе висока и тя използва останалата част от деня, за да си намери жилище. За щастие попадна на хубава стая в близост до редакцията. Веднага след връщането си в хотела съобщи на управителя, че ще освободи стаята.

Привечер при нея се отби Дик Шенън, който бе известен от един от хората си за предстоящето й преместване. Одри бе малко засегната, когато той й призна, че знае за всичко, което бе направила, но след това каза:

— Много се радвам, че дойдохте. Исках да ви покажа нещо.

Отвори ръчната си чанта, извади малкия кристал и го сложи върху протегнатата му ръка. Дик го изгледа с отворена уста, обърна го оттук-оттам и провери печата.

— Откъде, по дяволите, го имате? — извика той съвсем стъписан.

Тя му разказа и после попита:

— Какво е това тогава?

— Диамант — още не е шлифован. Струва около осемстотин лири.

Одри се вцепени.

— Наистина ли?

— Да, съвсем сигурно, а печатът е от минната компания. Някой знае ли за това?

— Н-не — рече тя замислено, — най-многото господин Малпас. Последния път, когато поисках долу ключа от стаята си и той не бе там, извадих всичко, което бе в чантата ми, и го сложих на масата. Намерих ключа в разкъсания хастар на чантата си.

— И тогава трябва да е видял диаманта — той или някой от агентите му! — каза Дик тревожно. — Затова вчера се опитваше да ви хване.

Одри въздъхна, когато остана сама. Вече съжаляваше за двора си с кокошките във Фонтуел. Но все пак се успокои, че бе намерила нова и не толкова лоша работа и скоро заспа. Събуди се след около два часа, когато нещо студено докосна лицето й.

— Одри Бедфорд, идвам да те взема — рече глух глас.

Тя скочи с писък. Беше съвсем тъмно.

Във въздуха над главата й се носеше едно матово и странно осветено лице!

Гледаше като вкаменена изкривеното от болка лице на Лейси Маршълт!

* * *

— Младата дама беше зле. Обадих се на лекар и извиках линейка.

— Не знаете ли какво й се е случило? — попита Дик. Стоеше по пижама край леглото си и държеше телефонната слушалка.

— Не, капитане. Нощният пазач чул ужасен писък на втория етаж и когато дотичал, вратата на госпожица Бедфорд стояла отворена. Видял, че била в безсъзнание, и ме извикал. Аз бях долу във фоайето.

— Никаква следа от Малпас?

— Ни най-малка, сър. Явно някой трябва да се е опитал да я нападне, тъй като господинът, който живее в съседната стая, бе намерен също в безсъзнание на другия край на коридора. Трябва да е бил ударен с гумена палка по главата и затова отиде в болницата, за да го превържат.

След пет минути Дик влезе в хотела и дотогава Одри се бе съвзела донякъде. Седеше по халат край газовата печка — съвсем бледа, но напълно на себе си.

— Не мога да кажа нищо друго, освен че видях господин Маршълт.

— И вие ли! — Дик прехапа ядосано устните си. — Вчера вечерта ние също имахме такова видение и това означава, че Маршълт още е жив и че е в ръцете на онзи дявол. Намерихме снощи в къщата му една спринцовка. Анализирахме течността в нея и се оказа смес от морфин и някакъв друг все още неустановен опиат, от която човек може да изпадне в състояние на пълно безсъзнание. Днес получих и писмо от Малпас. — Той извади лист с текст, написан на машина. — Това е препис. Оригиналът се изследва в Скотланд Ярд за отпечатъци от пръсти.

Одри взе писмото и зачете:

„Ако не сте глупак, вчера трябва да сте открили нещо. Маршълт не е мъртъв. Той носеше непробиваема жилетка, която щяхте да забележите, ако не се интересувахте само от момичето. Радвам се, че е жив — смъртта би била твърде добър изход за него и ще умре, когато аз реша, че му е настъпило времето. Ако искате да оживее, изтеглете пазачите и шпионите си от къщата.“

— Всички наблюдения съвпадат с казаното в писмото — поясни Дик. — Маршълт е държан постоянно упоен и Малпас го влачи навсякъде, където поиска.

— На мен не ми изглеждаше като истинско лице — отбеляза Одри.

— Предполагате ли, че е било маска? И аз не знам какво да мисля. Във всеки случай това е много странно!

* * *

На излизане от хотела Шенън се информира за госта or стая 270, но на рецепцията не знаеха повече от това, че се е регистрирал като „Хенри Джонсън от Южна Африка“ и че още не се е върнал от болницата.

На следващата сутрин Дик си спомни забележката на Стормър за назначения от адвокатите иконом и веднага отиде в къщата на Маршълт. Отвори му прислужницата, която вече го познаваше, и го заведе във всекидневната.

— Тук са станали явно големи промени — започна Дик. — Доколкото чух, сега имате нов иконом.

— Надали може да се нарече „иконом“, сър — отвърна момичето, колебаейки се. — Господин Станфорд бе приятел на господин Маршълт.

— Какво? Да не би да е Бил Станфорд? — изненада се Дик.

— Да, сър, господин Уилям Станфорд. Горе в кабинета е.

— О, тогава ще отида при него — рече Шенън, като се усмихна. — С господин Станфорд сме стари познати.

Бил седеше край камината с грамадна пура в уста и четеше някакъв спортен вестник.

— Добро утро, капитане — поздрави той равнодушно. — Очаквах ви. Не можете да си представите колко бях изненадан, когато адвокатите ме извикаха.

— Познавали сте го от Южна Африка, нали? — попита Дик.

— Да, но тук се движехме в съвсем различни кръгове. Маршълт сам ме е определил: „В случай, че по някаква причина изчезна, да се…“ и т.н. Работата е доста доходна, обаче не е приятна. Макар и да мога да излизам за час-два следобед, вечерно време атмосферата тук в къщата е толкова зловеща, че ми лази по нервите. А снощи бях свидетел на ужасяваща сцена.

Шенън седна.

— Да, това се е повторило навсякъде — каза той. — Действията на призраците стигнаха ли дотук?

— Моля ви, не говорете за призраци, капитане! Да ви призная, вчера наистина повярвах, че виждам… Но това е глупост!

— Помислили сте, че виждате Маршълт?

— Не, другия — Малпас.

— Къде?

— На вратата на склада. Само за части от секундата.

— И какво правехте там?

Бил се засмя неловко.

— Изтичах горе и се затворих там.

Шенън се изправи.

— Ако нямате нищо против, бих искал да разгледам този склад — рече той.

— Разбира се! — Станфорд отвори едно чекмедже и извади голяма връзка ключове. — Старият Тонгър е съхранявал там пушките и патроните на господаря си и всякакви други боклуци.

Помещението се намираше на края на един коридор, тръгващ встрани от преддверието, и имаше покрито огнище, малък прозорец със здрава решетка. Освен оръжия, седла, стари сандъци, газова печка, ръждясало менгеме, други инструменти и парцали за чистене, нямаше какво да се види.

— Какво има в тези сандъци?

— Не знам. Не съм поглеждал.

Шенън повдигна един капак.

— Патрони за пистолет — промърмори той — и един пакет от тях е бил изваден съвсем скоро. Този отдолу не е покрит с прах. Станфорд, защо мислите, че е бил Малпас?

— Не знам точно. По описанията. Никога не съм го виждал.

Дик се качи още веднъж горе и огледа вратата, която водеше към личните покои на Маршълт.

— Работи ли още? — запита той.

— Не знам — отговори Станфорд отегчено.

— Какво прави семейство Елтън? — попита Дик на прага, когато си тръгваше.

— Нямам представа. Никога не сме били близки приятели — измърмори Станфорд и затвори външната врата.

После се върна в кабинета, заключи вратата му към коридора и отвори тази към малката столова.

— Добър слух имаш, Мартин — каза той.

Елтън отиде до прозореца и проследи Шенън, докато го изгуби от погледа си.

— Винаги ми се изпречва на пътя! — заяви той, без да се вълнува особено. — Да, веднага познах гласа му, когато ви чух да разговаряте. Колко ще стоиш още тук? Имам нещо на ум.

— Съжалявам, Мартин, но сега трябва да играя честно. Бях приятел на Лейси.

— А Малпас, и него ли познаваш?

Станфорд сбърчи вежди.

— Да, познавам Малпас — прошепна той — и ако трябва да се вземе нещо, то знам откъде да го взема.