Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Едгар Уолъс. Лице в мрака

Рецензент: Атанас Наковски

Редактор: Светослав Славчев

Художествено оформление: Жеко Алексиев

Художник на корицата: Текла Алексиева

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Албена Любенова

Дадена за набор м. юли 1990 г. Излязла от печат м. октомври 1990 г.

Формат: 70×100/32. Печатни коли 14.

Цена 5,18 лева.

ИК „Домино“, София, 1990 г.

 

Edgar Wallace. The Face in the Night. London. Hodder a. Stoughton Ltd. 1925

Patricia Highsmith. The Animal Lover’s Book of Beastly Murder. Penguin Books, N.Y. 1976

История

  1. — Добавяне

16

В събота сутринта Маршълт седеше на бюрото в кабинета си, когато Тонгър му донесе връзка писма. Южноафриканският милионер набързо ги прегледа и после рече разочаровано:

— Пак нищо от приятеля ни в Матйесфонтен. От четири седмици не се е обаждал]

— Може би е мъртъв — предположи Тонгър.

— Възможно е и на Торингтън да му се е случило нещо — отвърна Маршълт.

— Вие сте оптимист, Лейси! — присмя се Тонгър и потъна в размишление. — Навярно не може да плува-все пак — каза той след кратка пауза.

Лейси погледна светкавично нагоре.

— Какво означава това?

— Децата на кралския наместник също би трябвало да могат да плуват — продължи Тонгър. — Или, ако не могат…

Лейси се извъртя на стола и викна нетърпеливо:

— Омръзнаха ми твоите увъртания! Кажи ми най-сетне за какво говориш!

— Преди осем години и половина децата на лорд Гилбъри взели една лодка и излезли от пристана. След като подминали стената на вълнолома, лодката се обърнала и те щели да се удавят, ако един от каторжниците, които работели там, не се хвърлил във водата, доплувал до тях… и ги спасил.

Устата на Лейси стоеше широко отворена.

— Торингтън ли е бил? — попита той тихо.

Тонгър вдигна рамене.

— Никакво име не бе споменато. Във вестниците пишеше само, че каторжникът куцал и че се мислело за помилване.

Лейси удари с юмрук по масата.

— Разбира се! — каза той през зъби. — Трябва да е така! Той е свободен и адвокатите му го пазят в тайна. А ти си знаел през цялото време, куче такова!

— Нищо не съм знаел — възрази обидено Тонгър. — Аз само размишлявам, но… мислите ли, че Дан Торингтън би ви оставил на мира, ако бе свободен? И защо трябваше да ви плаша с подобни слухове? Знам, че съм ви много задължен, Лейси, и познавам както добрите, така и лошите ви страни. Наистина нямам никаква причина да обичам Торингтън. Нима в същия ден, когато го хванахте, той не искаше да избяга с моята Елси? — Бръкна в джоба си и извади писмо, почти разпаднало се от четене. — През всичките тези години съм носил със себе си това писмо, което тя ми писа след пристигането си в Ню Йорк. Слушайте.

„Мило татенце!

Искам да ти кажа, че съм много доволна. Знам, че Торингтън е арестуван и донякъде се радвам, че по негово желание дойдох тук предварително. Татенце, ще ми простиш ли и ще повярваш ли, че съм много доволна? Тук, в този гигантски град, намерих нови приятели и с парите, които Торингтън ми даде, основах една много доходна малка фирма. След години, когато всичко бъде забравено, ще се върна при теб.“

Тонгър сгъна внимателно тънкия лист хартия и отново го пъхна в джоба си.

— Не, нямам никаква причина да обичам Торингтън — повтори той. — По-скоро имам причина да го мразя.

— Омразата означава страх — промърмори Лейси. — Ти също се страхуваш от него. — Заразхожда се напред-назад из стаята.

— Госпожа Елтън каза, че е видяла някакъв човек, който накуцвал…

— Ами! Тези дами винаги са нервни и виждат какво ли не… — Той млъкна внезапно. На стената се почука три пъти тихо, но ясно. Лейси замръзна на мястото си.

— Какво… какво е това? — прошепна той.

— О, някакво чукане — отговори Тонгър. — Сигурно старецът окачва картини.

Лейси навлажни устните си и се отърси.

— Можеш да си вървиш — измънка той. — Но днес следобед трябва да заминеш за Париж.

— За Париж? Какво ще правя в Париж — не знам нито дума френски и мразя пътуването по море. Изпратете някой друг!

— Трябва да е някой, на когото мога да се доверя. Ще се обадя в Кройдън, за да подготвят самолет за излитане. В такъв случай ще можеш да се върнеш още преди да се е стъмнило.

— Самолетите също не са ми по вкуса! Кога ще мога да съм тук отново тогава — ако изобщо се върна?

— Ако излетиш в дванадесет, в два ще си в Париж, ще предадеш писмото и в три ще отлетиш обратно.

— Е, щом трябва — изръмжа Тонгър. — Къде е писмото?

Когато остана сам, Маршълт най-напред поръча разговор с Париж, после набра номера на детективското бюро „Стормър“ и помоли веднага да му изпратят господин Уилит. След това седна на бюрото и тъкмо когато бе написал и запечатал писмото, се появи господин Уилит.

— Ако не се лъжа, вие ли сте шефът на това детективско бюро? — запита Лейси, като му посочи един стол.

Уилит поклати глава.

— Аз съм само управител — отвърна той. — Господин Стормър прекарва времето си повече в клона ни в Ню Йорк. В Америка заемаме много по-високо положение — често ни поверяват заявки на правителството. Тук…

— Тук има една задача за вас — прекъсна го Лейси. — Чували ли сте някога за някой си Малпас?

— За възрастния мъж, който живее до вас? О, да! Помолиха ни да установим кой е той. Възложителите ни искаха също да получат негова снимка.

— Кои са тези хора?

— Имената на клиентите трябва да се пазят в тайна, сър!

Лейси извади пачка банкноти, избра две от тях и ги побутна към детектива.

— Хм — рече той, като се усмихна замислено, — може би само този път — по изключение. Всичко бе заради някакъв мъж на име Лейкър, който изчезна преди известно време.

— Лейкър? Не го познавам. И успяхте ли да се доближите до стареца?

— Не, той живее като отшелник.

Лейси помисли малко.

— Искам да следите незабелязано този човек. Наблюдавайте къщата му ден и нощ, отпред и отзад, и поставете трети човек горе на покрива на моята.

— Това означава общо шест човека — каза Уилит, като извади бележника си. — И какво трябва да правят те?

— Да го следят, да установят кой е и да ми направят снимка на стареца, ако е възможно.

— Кога да започнем?

— Веднага. Ще наредя да пуснат агента ви, който пратите на покрива, и помощника ми Тонгър ще се погрижи нищо да не му липсва.

Детективът току-що се бе сбогувал, когато телефонът иззвъня и се обадиха от Париж. Лейси Маршъл започна да дава на френски куп нареждания.

През следобеда на същия ден Одри реши да се поразходи из Грийн Парк, който по това време бе винаги много тих и пуст. Но днес там вееше такъв леден северен вятър, че по средата на моста тя се обърна внезапно и при това за малко не бе ударена от бастуна, който един мъж, вървящ зад нея, въртеше във въздуха. Одри прие развълнуваните му извинения с кимване на глава и продължи да се разхожда покрай езерото, докато стигна до пейка, на която, плътно облегнала се, седеше жена с отпусната назад глава и гледаше към небето. Цялото й положение бе толкова неестествено и необичайно, че Одри инстинктивно спря, защото се побоя да мине покрай нея. Тогава се приближи мъжът с бастуна и попита:

— Какво й е на тази жена?

— Ами… И аз не знам — отвърна изплашено Одри, при което той пристъпи бързо към пейката, а Одри го последва угрижено.

Жената изглеждаше да е някъде между тридесет и четиридесетгодишна. Очите й бяха полузатворени, лицето и ръцете посинели от студ. Край нея лежеше малко сребристо шише без капачка, от което капеше течност върху пейката. Неизвестно защо лицето й се стори някак си познато на Одри, но тя не можеше да си спомни къде го е виждала.

Мъжът бе хвърлил пурата си и внимателно повдигна главата на нещастницата. В този миг пристигна един полицай и запита:

— Болна ли е жената?

— Опасявам се, че е много болна — отговори спокойно мъжът. — Госпожице Бедфорд, по-добре си вървете.

Тя го изгледа смаяно. Откъде знаеше името й този щастливо разхождащ се в парка господин?

— Срещу входа на Конната стража стои друг пазач, госпожице — рече полицаят. — Бихте ли била така добра да му кажете да се обади на Бърза помощ и да дойде тук?

Одри побърза да се отдалечи и едва когато вече я нямаше, полицаят си припомни някои разпоредби.

— Забравих да я попитам за името! — каза той. — Познавате ли дамата?

— Да, това е госпожица Одри Бедфорд — отвърна мъжът, който бе не друг, а самият Слик Смит. — Познавам я. Известно време работехме в едно и също бюро. — Той взе сребристото шише, вдигна запушалката му от земята и го затвори внимателно, след което го подаде на полицейския служител.

— Ще ви е необходимо — заяви той и добави многозначително: — На ваше място не бих дал на никого, който не ми е враг, да пийне глътка от това.

— Мислите ли, че е отрова? — запита стъписан полицаят.

— Не усещате ли мириса? На горчиви бадеми. Жената е мъртва.

— Самоубийство?

— Кой знае! По-добре си запишете името ми: Ричърд Джеймс Смит, известен в полицията като „Слик“[1] Смит. Фигурирам в регистрите на Скотланд Ярд.

В това време се появи другият полицай, а малко по-късно и линейката с лекар, който веднага обяви:

— Мъртва е. Отровена — с цианкалий.

* * *

Дик Шенън чу съвсем случайно за инцидента, но не се заинтересува особено, докато при него не дойде служителят, на когото бе поверен случаят, за да го разпита за Слик Смит.

— Да, познавам го — американски мошеник или крадец. Но тук не можем да го обвиним в нищо. Коя е жената?

— Непозната. Изглежда, е самоубийство.

* * *

Вечерта Одри хвърли бегъл поглед на вестника и прочете кратко съобщение:

„Трупът на неизвестна жена е бил намерен днес в Грийн Парк. Предполага се, че е самоубийство с отрова.“

Значи е била мъртва! Одри изстина цялата. Коя би могла да бъде? Знаеше със сигурност, че…

Изведнъж се сети. Беше пияната жена, която неотдавна бе вдигнала шум пред външната врата на Маршълт! Тя стана от масата и се запъти към телефона, за да се обади на Шенън: Зарадваният тон на гласа му събуди у нея топло чувство на щастие.

— Къде бяхте? През цялото време чаках да се обадите. Нищо не е случило, нали?

— Не, но току-що прочетох за мъртвата жена в Грийн Парк. Бях там, когато бе намерена, и мисля, капитан Шенън, че я познавам.

За момент настъпи тишина. После Дик рече:

— Идвам.

След пет минути той бе при нея и тя му разказа случая.

— Да, вече знаех, че Слик Смит е бил там — каза той. — И наистина ли я познавате?

— Съвсем определено мисля, че е така. Спомняте ли си, когато ви разправих за една жена, която чукаше на вратата на Маршъл?

— А! — рече Дик и подсвирна леко. — Но не искам да се явявате като свидетелка по случая — продължи той, след като размисли. — Това може да направи Смит, а с Тонгър ще разговарям още довечера. Между другото, кога ще посетите господин Малпас?

— Утре — отвърна тя.

— Заблуждавате ме — каза той. — Искате да отидете тази вечер.

Одри се засмя.

— Да, само си помислих, че ще ми създадете затруднения.

— Това и ще направя. В колко часа ви е повикал?

— Трябва да отида в осем.

Дик погледна часовника.

— Тогава ще ударя два заека с един куршум — обяви той. — Сега ще отида у дома на Маршълт и ще ви чакам в осем без три минути на северната страна на Портмън Скуеър. Не, моля без възражения, принцесо! Обещайте ми, че няма да влезете в къщата, преди да сте говорили с мен.

Тя се поколеба за миг, но след като обеща, изпита чувство на облекчение.

Бележки

[1] Бързака (б. пр.).