Едгар Уолъс
Лице в мрака (14)

14

Дик Шенън се чувстваше малко по-добре, когато излезе от дома на Маршълт. Просто по рефлекс хвърли поглед към съседната къща, която бе наблюдавал в момента, когато Одри бе изскочила. Тогава къщата бе съвсем тъмна, но сега му се стори, че забеляза светлина. Докато се приближи, светлината изгасна. Още под впечатлението на срещата си с разплаканата Одри, той почука на вратата и като че ли долови леко движение в преддверието. Щеше ли тайнственият човек най-накрая да излезе?

Почака близо десет минути, преди да напусне наблюдателния си пост. Искаше да говори още веднъж с Одри и тя да му разкаже по-точно обърканата си история. Но както вървеше и се оглеждаше за кола, изведнъж се закова на място. Нима само му се бе сторило, че от загадъчния дом се измъкна тъмна фигура и се отдалечи със странна, леко накуцваща походка? Шенън веднага се втурна след нея и я настигна на ъгъла на Орчърд Стрийт.

— Извинете!

Непознатият обърна към него слабото си сурово лице. През стъклата на златните му очила две очи изпитателно гледаха Дик и той неволно пъхна дясната си ръка в джоба на палтото.

— Вие сте познат на господин Малпас, нали? Видях ви да излизате от къщата му.

— Не, не познавам господин Малпас — гласеше отговорът. — Лондон ми е напълно непознат и търся тук Оксфорд Сиркъс.

— Но аз само преди две минути ви видях на Портмън Скуеър!

Човекът се засмя.

— Това е, защото тръгнах натам и се върнах, когато забелязах, че съм се заблудил.

Погледът на Дик не се откъсваше от лицето му.

— Тук в Лондон ли живеете?

— Да, в Риц-Карлтън. Аз съм президент на една южноафриканска минна компания. Извинете, глупаво е от моя страна да давам такава информация на някакъв случаен минувач, но вие не сте ли капитан Ричард Шенън?

Дик се скова от смайване.

— Не мога да си спомня, господине… — той млъкна, очаквайки помощ.

— Надали името ми би ви заинтересувало. Паспортът ми е на името на Браун. Повече може да научите в Министерството на колониите. Не сме се срещали никога по-рано. Но аз ви познавам.

Въпреки разочарованието си Шенън се разсмя.

— Разрешете ми да ви помогна. Най-добре би било да вземете такси. Аз отивам на Реджънт Стрийт и ще пътуваме заедно.

Възрастният господин кимна учтиво с глава и в този миг се приближи една празна кола. Те я спряха.

— Благосъстоянието на Лондон ме учудва — рече господин Браун с въздишка. — Като гледам тези къщи, в които могат да живеят само хора с десет хиляди лири доход, не мога да си представя откъде идват парите.

— Никога досега не съм се замислял над това — отвърна Дик.

Под светлината на уличната лампа бе разгледал внимателно спътника си. В него нямаше нищо отблъскващо. Гъстата му коса бе бяла, раменете малко свити и въпреки загрубелите си слаби ръце правеше впечатление на джентълмен.

На Оксфорд Сиркъс колата спря и господинът слезе с мъка.

— Аз съм един беден сакат старец! — забеляза той добродушно. — Благодаря ви много, капитан Шенън.

Дик го проследи как се отправи, накуцвайки, към метрото.

— Бих искал само да знам…! — промърмори си той.

* * *

Одри го чакаше във фоайето на хотел Палас, като всякаква следа от притеснението й бе изчезнала.

— Надявам се, не съм ви попречил да си легнете? — каза той. През целия път се бе надявал на обратното.

Тя не искаше да си спомня за ужасното преживяване, но Дик настоя.

— Този тип е един мошеник! — заяви той. — Одри, сега вече непременно трябва да се държите по-далеч от Портмън Скуеър.

— Одри? — повтори тя с усмивка. — Е, нямам нищо против, макар да чувствам, че трябва да съм пораснала малко. Мисля, че ми харесва да ми казват „Одри“ — хора, които не се опитват да задържат ръката ми и да сантименталничат.

Дик напразно се опита да се покаже ядосан.

— Ще ви наричам „Одри“ и ако започна да ставам сантиментален, кажете ми просто: „По въпроса!“ и веднага ще се оправя. И зарежете Портмън Скуеър.

— Господин Малпас ли имате предвид? — бързо запита тя.

Той кимна.

— Не знам колко сте похарчили от неговите пари…

— Шестдесет лири — отвърна тя.

— Ще ви ги дам и тогава ще можете да му изпратите обратно парите.

Почувства съпротивата й, преди да отговори.

— Не мога да го сторя, господин Шенън — обясни тя живо. — Трябва сама да се оправя с нещата. Когато отида там в събота, ще го помоля да ми определи заплатата. После съвсем открито ще му кажа колко съм похарчила и че искам да му върна останалото. След като свърша разговора…

— И той не трябва да продължава твърде много, принцесо — вметна той. — Иначе ще нахълтам в страховитата му стая…

— Защо ме наричате „принцесо“? — попита Одри, като сбърчи чело и се изчерви.

— Не знам… Не, знам. Ще надмогна навика си и ще ви кажа истината. В мислите ми живеете като принцеса на просяците. Има една стара приказка за принцеса, която била толкова хубава, че със закон я принудили да ходи облечена в парцали, така че хората да не се влюбват в нея и от това да пострада мира в града. Когато ви видях за пръв път, си спомних тази приказка и ви кръстих така.

— Стига с това за днес! — рече тя строго. Обаче съвсем не бе сърдита, макар и Дик да не го знаеше. По-късно, в стаята си, тя се засмя леко на приказката и на комплимента, който се криеше в нея.

Вече бе започнала да се съблича, когато забеляза писъмцето на тоалетната си масичка. Кривият почерк й бе добре познат и тя отвори плика. В него имаше само бележка със следното съдържание:

„Поздравявам ви за измъкването ви. Трябваше да използвате ножа.“

Дъхът й почти секна. Откъде би могъл Малпас да знае какво се бе случило зад заключените врати в стаята на Маршълт?

* * *

Дик Шенън се върна пеш до жилището си и се канеше да влезе в къщата, когато видя спътника си от преди да стои на ръба на тротоара. Приближи се до него и попита:

— Да не би пак да сте се загубили, господин Браун?

— О, не — отговори мъжът спокойно. — След като се разделихме, ми хрумна, че с удоволствие бих поговорил малко с вас.

— Моля, заповядайте! — покани го Дик и го заведе в кабинета си, където побутна към него едно кресло.

— Когато стоя и вървя, донякъде изпитвам болка — каза Браун, като се отпусна с въздишка в креслото. — Благодаря ви, капитане. Какво Знаете за Малпас?

Детективът го изгледа почти объркан.

— Вероятно по-малко от вас — отвърна той след кратка пауза.

— Не знам нищо друго, освен че живее твърде затворено, не се меси в работите на другите, както и не желае те да му се месят.

Това предизвикателство ли бе? Дик не бе сигурен.

— Единственото, което знаем, е, че го посещават странни хора.

— Че кой няма такива гости? Това обвинява ли го в нещо?

— Съвсем не, но живеещи сами стари хора винаги ни карат да се замисляме. Някой ден може да ни се наложи да влезем с взлом и да намерим трупове. Защо предполагате, че знам нещо за Малпас?

— Защото наблюдавахте къщата, преди младата дама да излезе от Маршълт и да отклони вниманието ви. И за да ви кажа истината: аз наблюдавах наблюдателя и се питах какво имате срещу Малпас. Между другото, какво се бе случило с момичето? По-рано Маршълт имаше лоша репутация. Явно, трябва да се приеме, че не се е подобрил особено. Виждали ли сте някога подобно нещо?

Той бръкна с пръст в джобчето на жилетката си и извади малък кристал, върху който бе залепен печат. Дик го взе в ръка и го разгледа внимателно.

— Какво е това? — запита той.

— Необработен диамант със знак на нашата компания. Бележим с такъв знак всеки по-голям камък, като използваме особен вид восък, който не е нужно да се нагрява. Бих искал да знам дали някой ви е донесъл подобен камък. В полицията обикновено попадат най-необикновени предмети.

— Не, такъв камък още не бях срещал. Загубили ли сте някой?

— Да, един ни липсва. Чували ли сте някога за човек на име Лейкър? Не? С удоволствие бих ви го представил. Интересен мъж, но за съжаление пиеше. Трезвен бе гений, но в пияно състояние бе пълен глупак! — Възрастният посетител се изправи. — Значи нищо не се е случило на младата дама?

— Не, имала е само едно твърде неприятно изживяване.

— Кой би могъл да се свърже с почтения Лейси, без да добие неприятен опит?

— Познавате ли го?

Браун кимна.

— Много добре ли?

— Никой не познава никого точно — отвърна мъжът. — Лека нощ, капитане! Извинете за безпокойството. Адреса ми знаете. Ако имате нужда от мен, моля, телефонирайте ми предварително. Голяма част от времето съм извън града.

Дик го изгледа замислено. Кой бе този човек? Защо между него и Лейси Маршълт съществуваше такава вражда?