Едгар Уолъс
Лице в мрака (27)

28

Дик Шенън седеше в стаята си на Хеймаркет и прелистваше папка с документи. Прочете един от написаните на машина листове, за да опресни паметта си.

„Тонгър бе облечен в сив костюм, черни обувки, риза па сипи райета и бяла колосана яка. В джобовете му имаше 27 лири и 200 франка, стар златен часовник, N. 984371, със златна верижка, два ключа, портфейл, рецепта за приспивателни таблетки (изписана от д-р Уолтърс, Парк Лейн, на когото Тонгър се е оплакал от безсъние), триъгълно шило. Сутринта на деня, през който е починал, Тонгър е пътувал до Париж, предал е едно писмо на неизвестен адрес и се е върнал още същия ден.“

Дик отвори един метален шкаф, извади малка кутия от него и е помощта на лупа разгледа това шило, което вече бе изследвано и мерено от опитни специалисти и което им бе създало доста главоболия. Инструментът бе дълъг около десет сантиметра, имаше изтъпен връх, а другият му край завършваше с дръжка. Шилото се разширяваше, като там, където бе закрепено в дървото, диаметърът му достигаше два сантиметра. На това място аматьорската работа бе забележима дори за неопитно око. Дик си спомни менгемето и пилите в склада и бе убеден, че този странен инструмент е бил изработен там. Но с каква цел?

Ядосан, той се облегна назад и започна да разсъждава, докато в главата му настъпи пълно объркване. Изведнъж скочи. Кой хвърляше камъчета по прозореца му? Погледна навън, но видя само двама-трима минувачи с отворени чадьри да вървят забързано по улицата. Но щом се обърна, отново едно камъче удари стъклото. Извика прислужника си, нареди му да седне между лампата и прозореца и тихо изтича до външната врата, която открехна само на сантиметър, за да слуша напрегна-то. Когато малко след това стъклото пак издрънча, той изскочи навън и хвана за ръката едно момиче в шлифер.

— Е, госпожице, какво означава това? — запита той и… погледна в засмените очи на Одри.

— Исках да говоря с вас и тъй като детективите никога не звънят.

— Какво искате да кажете? Влезте! Какво хвърляхте — храна за пилета ли?

— Не, въобще приключих работата с пилетата. Сега сме колеги.

През това време бяха стигнали стаята и след като прислужникът бе отпратен, Одри извади от чантата си малка сребърна звезда и я постави с театрален жест върху масата.

— Стормър? — измърмори той, като не вярваше на очите си. — Но вие казахте, че…

— С пилетата приключих веднъж завинаги — повтори тя, като съблече мокрия си шлифер. — Те не ми понасят Но виждам, че не сте свикнали с посещения на дами, капитане, и това говори във ваша полза. — Одри позвъни и после поръча на крайно изумения прислужник: — Много горещ чай и много гореща препечена филийка, моля! — А когато той изчезна, се обърна отново към Дик: — Когато при вас дойде дама, първото, което трябва да направите, е да я попитате дали не иска чай и второто — дали не е гладна. След това придърпвате най-удобното кресло до камината и питате със загрижен тон дали краката й случайно не са се измокрили — което при мен не се е случило. Може да сте добър детектив, но сте лош домакин.

— Сега ми разкажете какви приключения сте преживели! — помоли я той, след като изпълни съветите й.

Одри му разправи всичко и накрая добави:

— Така че единственото, което ще трябва да правя, е да живея в луксозен хотел и да наблюдавам с майчинско около един шестдесегодишен господин, който дори не ме познава и навярно ще се разсърди горчиво на моето настойничество. Но това е прилично занимание и във всеки случай господин Стормър е по-привлекателен от господин Малпас.

Тя замълча, когато прислужникът донесе чая и се зае да слага масата, след което Дик го отпрати.

— В крайна сметка и това е работа — каза Дик, — макар и не най-приятната за едно младо момиче. Все пак съм доволен, че сте при Стормър. Не знам какво точно да ви посъветвам. Имам някакъв план за бъдещето ви и бих искал да си намерите нещо по-весело и по-безопасно, докато реша загадката на Портмън Скуеър и тикна Малпас зад решетките. А после…

— Е, и какво после? — попита тя, когато той млъкна.

— После си надявам, че ще ми разрешите да… се позанимая с вашите работи — отговори той спокойно и в погледа му имаше нещо, което я накара да стане бързо.

— Трябва да си вървя — рече Одри. — Чаят бе чудесен.

Дик позвъни за шлифера й, който се сушеше в кухнята.

— Какво ще кажете, ако се заема с бъдещето ви?

Тя поклати глава.

— Не… не знам… Много съм ви благодарна за всичко, което сторихте…

В този момент прислужникът донесе шлифера и Дик й помогна да го облече. Веднага след това се позвъни и влезе Стийл.

Той се поклони леко на Одри и се обърна после към Дик.

— Какви са тези неща? — запита той, като извади шепа „кристали“ с различна големина. Изсипа една след друга няколко шепи върху масата. — Е, сър? — рече Стийл триумфиращо.

— Това са… — запъна се Дик, — това са диаманти на стойност около 250 000 лири.

— А в стаята на Малпас има три пъти повече — продължи Стийл. — Идолът е пълен с тях. Открих скривалището съвсем случайно, тъй като ми доскуча малко и взех да разглеждам двете бронзови котки. Размишлявах дали са само за украса или имат още някакво предназначение и когато дръпнах едното животно, то започна да се върти и да издава шум, сякаш съм пуснал голям часовник. Завъртя се на деветдесет градуса и като опитах с другото, историята се повтори. След това — не знам дали не съм натиснал несъзнателно някаква пружина — изведнъж гърдите на идола се разтвориха по средата. Покатерих се върху пиедестала и осветих с фенерчето си вътрешността му и — заклевам ви се, тялото му е пълно до половината с такива, а и с по-големи камъни!

Дик разгледа диамантите. Върху всеки от тях имаше малък червен печат, който удостоверяваше произхода му.

— Сигурно не ги е продал, защото през последните години цените на диамантите спаднаха заради свръхпредлагането им — забеляза той. — Надявам се, че сте затворили вратичката на идола след това.

— Естествено! И за щастие бях сам в стаята, когато направих откритието.

Шенън изсипа камъните в една купа, която прибра в сейфа си.

— Останалите трябва да се занесат още днес в Скотланд Ярд — заяви той. После покани Одри да дойде с него, взе една чанта и се отправи към Портмън Скуеър.

Стийл бе оставил двама на пост в стаята на Малпас. Трети се намираше в преддверието, а от горния етаж слезе инспекторът. По желание на Дик, с оглед да бъдат предотвратени някакви нови произшествия, бе извикан също и полицаят от преддверието. После Дик отиде до нишата и дръпна завесата встрани. Веднага щом завъртя котките, механизмът се задейства и покачил се на пиедестала, той извади шепа камъни.

— Наистина са там — рече той, като слезе отново на пода и изсипа камъните в чантата, лежаща на масата на Малпас.

В същия миг чу прещракване и се обърна. Двете котки започнаха да се въртят бавно и едновременно с това всички светлини изгаснаха.

— Застанете пред вратата! — изкомандва бързо Шенън. — Един от вас да се придвижи до бюфета и да притисне върха на палката си към ламперията. Помести ли се, да удря с палката. Къде са фенерчетата?

— Вън на стълбите, сър — обади се инспекторът.

— Вземете ги! Полицаят на вратата да пропусне инспектора и да внимава много, този, който се върне, наистина да е пак инспекторът.

Одри почувства сърцето си да бие лудо и ръката и затърси тази на Дик.

— Какво ще стане? — прошепна тя уплашено.

— Не знам — отвърна Шенън също толкова тихо. — Стойте близо до мен!

— Вратата е затворена! — извика инспекторът.

Едновременно с това Стийл, който пълзеше по пода към идола, запита:

— Няма ли някой кибрит? Капитане, не чухте ли нещо?

— Стори ми се, че тух леко скърцане. Можете ли да напипате идола?

— Мисля, че… О, Боже!

Кръвта на Одри се смрази от този вик на болка.

— Какво има? — викна Дик.

— Опарих се! — Чуха го да стене.

— Нещо гори — промълви Одри. — Не ви ли мирише?

Точно тогава лампите се запалиха отново. Изглежда, нищо не се бе променило. Стийл опипа ръката си, върху чиято длан се бе появила тъмночервена следа.

— От изгаряне е — изпъшка той.

Дик изтича до него и докосна пиедестала, върху който стоеше идолът. Беше леденостуден.

— Мисля, че беше нещо, което стърчеше от пода, сър — каза Стийл, — нажежена пръчка или нещо подобно…

— Най-напред да извадим камъните! — реши Шенън и завъртя котките. Вратичката се отвори, той се покачи и бръкна вътре.

Тялото на идола бе празно.