Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Епилог

Разбира се, имаше разследване. Отне почти две години. Тези неща никога не стават за два часа, освен по телевизията.

Единият от екипите се зае с „Яванска звезда“ — от момента на пускането му на вода до потеглянето му, натоварен с пропан-бутан, от Бруней към Фриймантъл, Западна Австралия.

Независими източници потвърдиха, че по онова време корабът е бил под контрола на капитан Херман. Други двама капитани малко по-късно го бяха забелязали да обхожда североизточния край на Борнео. И двамата капитани бяха отбелязали в дневниците си името и — именно заради товара, който пренасяше — факта, че се движи достатъчно далеч от тях.

Норвежкият психиатър, който прослуша записа със зова за помощ, потвърди, че гласът принадлежи на негов сънародник, който добре владее английски, но очевидно е подложен на голямо напрежение.

Издириха и разпитаха и капитана на хладилния кораб, който пръв се бе отзовал на сигнала. Той повтори това, което бе чул и видял. Експертите обаче изчислиха, че ако пожарът в трюма на „Яванска звезда“ е бил толкова сериозен, пропан-бутанът е трябвало да се взриви. Което изключваше носещите се по водата спасителни лодки, пояси и жилетки.

Филипинските командоси, прикривани от американски военни хеликоптери, проведоха акция на полуостров Замбоанга и удариха предполагаемите убежища на Абу Саяф в джунглата. Това, на което попаднаха, бяха двама местни водачи, които симпатизираха на терористите, но не бяха готови да се изправят срещу наказателния отряд. Те признаха, че са виждали неголям танкер и хора с ацетиленови горелки, които работят нещо върху него, в едно от устията.

Година по-късно екипът, който отговаряше за „Яванска звезда“, бе готов с доклада си. В него се казваше, че корабът не е потопен от пожар на борда, а е бил отвлечен, и че по-късно похитителите са положили сериозни усилия да убедят света в гибелта му. Екипажът обаче най-вероятно бе унищожен.

Следователите работеха по различни следи, без да имат представа точно защо. Официалната версия гласеше, че става въпрос за разследване на застрахователната компания.

Друг екип проследи съдбата на истинския „Контесата на Ричмънд“. Започнаха от офиса на Алекс Сийбарт в Сити и стигнаха до Ливърпул. Там провериха екипажа човек по човек и потвърдиха, че до разтоварването на луксозните лимузини в Сингапур всичко е било наред. Малко преди да отплава, капитан Маккендрик се беше засякъл на пристанището със свой стар приятел от Ливърпул и двамата бяха изпили по няколко бири. Плюс това беше звъннал у дома преди тръгване.

От своя страна, свидетели разказаха, че капитанът е бил на кораба в Кинбалу по време на товаренето на скъпоценната дървесина. Но контейнеровозът така и не бе акостирал в Сурабая, Ява, макар „Сийбарт и Абъркромби“ да бяха получили потвърждение за това.

Индонезийските сили за сигурност разпознаха във фоторобота на „господин Лампонг“ човек, за когото отдавна подозираха, че е сред финансовите благодетели на Джемаат Ислямия. Хайката беше безуспешна — той отдавна бе потънал в морето от хора в Югоизточна Азия.

Екипът реши, че „Контесата на Ричмънд“ е отвлечен в море Сулавеси и потопен с всички моряци на борда. На роднините им бяха изпратени съболезнователни писма.

* * *

Точка на случая сложи доктор Али Азис ал Хатаб.

Подслушвателните устройства разкриха, че той се готви да лети за Близкия изток и след кратко съвещание в МИ-5 бе решено, че няма закъде повече да изчакват. Бирмингамската полиция и спецчастите щурмуваха апартамента на кувейтския учен, докато той бе в банята, и го изведоха навън по халат.

Хатаб обаче не бе глупав. Обискът на апартамента, колата и офиса и проверката на мобилния телефон и лаптопа му не доказаха нищо.

Докато адвокатът му протестираше — според британските закони човек може да бъде задържан без обвинение не повече от двайсет и осем дни — Хатаб се усмихваше иронично. Усмивката му угасна, когато на излизане от затвора „Белмарш“ бе арестуван отново, този път по изискване за екстрадиция от правителството на Обединените арабски емирства.

По този параграф нямаше ограничение за срока на задържането. Хатаб се върна в килията, а адвокатът му поде яростна кампания. Като кувейтски гражданин, клиентът му дори не беше под юрисдикцията на ОАЕ. Но това не бе важно.

Контратерористичните служби в Дубай изненадващо се натъкнаха на снимки, които показваха Хатаб в компанията на куриер на Ал Кайда, капитан на малка гемия, който отдавна бе под наблюдение. Други снимки пък го бяха уловили да влиза и излиза от вила в покрайнините на Рас ал Хайма, за която се предполагаше, че е убежище на терористи. Съдията в Лондон бе повече от впечатлен и на мига даде ход на екстрадицията.

Хатаб обжалва… и отново загуби. Изправен пред избор между Белмарш и пустинните затвори на дубайските спецслужби, той все пак избра Великобритания.

Британците обаче обясниха, че нямат никаква причина да го задържат повече и че се налага да го върнат в Залива. Тогава, на метри от самолета на Хийтроу, той реши да сключи сделка и се разприказва.

Агентите на ЦРУ, които присъстваха на разпитите, по-късно щяха да сравнят случилото се с падането на язовирна стена. Хатаб издаде над сто агенти на Ал Кайда и двайсет и четири банкови сметки. Когато в разпитите стана дума за проекта Ал Исра, кувейтецът изпадна в шок. Нямаше си и представа, че са научили за това. След дълго мълчание продължи да говори.

Потвърди всичко, което Лондон и Вашингтон вече знаеха, и добави още факти. Идентифицира мъжете на борда на „Контесата на Ричмънд“, с изключение на тримата индонезийци.

Добре познаваше пакистанския тийнейджър, който — роден и израснал в Йоркшир — се бе престорил на капитан Маккендрик и бе успял да заблуди помощник-капитан Дейвид Гъндлак.

Призна, че „Доня Мария“ и екипажът му са пожертвани умишлено, за да може американският президент да разсее съмненията си и да се качи на борда на презокеанския лайнер.

Следователите внимателно насочиха разпита към Афганеца, с когото Хатаб бе разговарял във вилата в Рас ал Хайма. Всъщност те не знаеха, а по-скоро подозираха, че това се е случило, но докторът и за миг не се поколеба да продължи разказа си.

Спомни си пристигането на загадъчния талибански командир в Рас ал Хайма след зрелищното му бягство край Кабул. После призна, че е получил инструкции от Айман ал Зауахири да замине за Залива и подробно да разпита беглеца, колкото и време да му отнеме. Разкри още, че самоличността на Афганеца е била потвърдена от самия Шейх, благодарение на разговор, проведен в пещерите на Тора Бора преди много години. Именно Шейхът бе удостоил Афганеца с честта да участва в Ал Исра, а Хатаб се беше погрижил той да се присъедини към останалите в Малайзия.

На финала следователите изпитаха истинско удоволствие да смажат кувейтеца докрай — разкриха му истинската самоличност на Афганеца.

Комисията, която разследваше операция „Клин“, стигна до заключението, че Майк Мартин, предрешен като терорист, все пак е попаднал на борда на „Контесата на Ричмънд“ и че няма доказателство да е успял да се измъкне навреме.

Причината корабът да се взриви четиридесет минути преди планираното така и остана неизяснена.

* * *

Във Великобритания е прието да се изчакат седем години, преди безследно изчезналите да бъдат обявени за мъртви и да бъде издаден официален документ.

Но когато разпитите на доктор Хатаб приключиха, съдебният лекар на Уестминстър бе поканен на обяд в много тесен кръг в едно от сепаретата на „Брукс Клъб“ на Сейнт Джеймс Стрийт. Присъстваха още трима души, които му обясниха точно за какво става дума. След седмица лекарят изпрати на доктор Тери Мартин, преподавател в Школата по ориенталски и африкански изследвания, известие за смъртта на брат му, полковник Майк Мартин от парашутните части, изчезнал преди година и половина.

* * *

Край щабквартирата на САС в Херефорд се издига особена постройка, позната на всички като Часовниковата кула.

Когато преди няколко години щабът се премести на сегашното си място, тя бе разглобена, преместена и изградена отново, тухла по тухла.

На върха й, разбира се, има часовник, но по-интересното са четирите й стени, върху които са изписани имената на всички военни от САС, намерили смъртта си по време на изпълнението на воинския си дълг.

В един мрачен февруарски следобед в подножието на кулата бе извършена заупокойна служба. Присъстваха дванадесет мъже в униформи, десетима цивилни и две жени. Едната от тях бе директорът на МИ-5, а другата — бившата съпруга на покойния.

Обяснението „изчезнал по време на акция“ не мина от първия път, но натискът идваше от високо и в крайна сметка, като огледаха наличната информация, спецчастите и командирът на САС го приеха.

Докато траеше кратката служба, слънцето се спусна над планините. Свещеникът завърши с обичайния цитат от евангелието на Свети Йоан.

„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“.

Единствено хората, събрани под Часовниковата кула, знаеха, че Майк Мартин, полковник от запаса от парашутните части и САС, е отдал живота си заради четири хиляди напълно непознати, никой от които дори не подозираше за съществуването му.

Край
Читателите на „Афганеца“ са прочели и: