Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

13.

Макар никой от групичката да не подозираше, че доскорошното им убежище е разкрито, измъкването им си беше щастлива случайност. Ако бяха поели към някое от шестте емирства на западния бряг, със сигурност щяха да попаднат в капан. Те обаче тръгнаха на изток към Оманския залив и Фуджайра.

Скоро асфалтираният път свърши и заизкачваха нагорещените склонове на Джабал Ибир. След дълъг преход стигнаха върха и оттам се спуснаха към малкото пристанище Диба.

Полицията в град Фуджайра, който се намира доста по на юг, взе под внимание получения от Дубай сигнал и блокира главния път. Бяха спрени и проверени доста „Ванове“, но от четиримата терористи нямаше и следа.

Градчето Диба не представлява нищо особено — няколко редици бели къщи, една джамия със зелен купол и малко пристанище с рибарски лодки, в което от време на време акостира корабче с туристи и гмуркачи.

В един пуст залив недалеч оттам чакаше моторница, издърпана на каменистия бряг. Мощните й извънбордови двигатели бяха вдигнати над водата. Върху палубата бяха наредени резервни туби с гориво. Двучленният й екипаж се криеше под сянката на единствения храст наблизо.

Двамата местни младежи бяха дотук. Щяха да зарежат крадения „Ван“ някъде в планината, а после да се загубят из уличките на родния град на Маруан ал Шехи. Сюлейман и Афганецът увиха западните си дрехи в торбите, за да ги предпазят от пръските солена вода, и помогнаха да избутат моторницата в морето. Тя бавно пое с четиримата си пътници покрай брега на север, за да стигне почти до носа на полуостров Мусандам.

Контрабандистите нямаха намерение да пресичат протока по светло. Двайсетина минути след залез кормчията предупреди останалите да се хванат здраво и даде газ. Моторницата се изстреля от скалистите плитчини и полетя към иранските брегове. От скоростта носът й се вдигна над водата. Мартин прецени, че се движат почти с петдесет възела. Кефиите, с които през деня четиримата бяха увили лицата си, за да ги скрият от жарките слънчеви лъчи, сега ги пазеха от разбиващите се в носа вълни.

След по-малко от половин час пред очите им се появиха първите светлинки от отсрещния бряг. Кормчията насочи моторницата на изток — към Пакистан и Гуадар. Преди месец Мартин беше минал същия курс под платната на „Раша“, а сега се връщаше обратно с десетократно по-висока скорост.

Когато наближиха Гуадар, моторницата намали и спря. Мартин изпита истинско облекчение. Водачите им извадиха фунии и преляха гориво от тубите в резервоара. Как и къде щяха да заредят за обратното пътуване, си беше тяхна работа.

Фейсал бин Селим обясняваше на Мартин, че контрабандистите могат да пресекат разстоянието от Оман до Гуадар и да се върнат обратно само за една нощ. Този път очевидно щяха да продължат още по-нататък и да пътуват и през деня.

По изгрев вече бяха навлезли доста навътре в пакистански води. Движеха се относително близо до брега, но така или иначе, наоколо нямаше любопитни очи и поддържаха добро темпо. Към обяд Мартин предположи, че вероятната им цел е Карачи. Но нямаше представя защо.

Наложи се да презаредят в открито море още веднъж и малко преди залез спряха в едно рибарско селце недалеч от предградията на най-голямото пакистанско пристанище.

Сюлейман може и да не беше идвал тук, но явно някой го бе подготвил добре. Едно от малкото неща, заради които Мартин изпитваше известно възхищение към Ал Кайда, беше колко усилия, време и пари бяха готови да отделят за подготовката и проучването на терена.

Арабинът безпогрешно се насочи към единствената кола в селцето, която се даваше под наем, и успя да договори добра цена. Фактът, че двама непознати слязоха от лодка на контрабандисти и не извадиха никакви документи, не впечатли никого. Намираха се в Белуджистан, където законите на Карачи не важаха.

Колата вонеше на риба и пот, а двигателят й се давеше и не позволяваше повече от шейсет километра в час. Разбитите пътища също. Все пак успяха да стигнат до магистралата, а по нея и до летището, тъкмо навреме.

Съвсем логично Афганецът изглеждаше напълно объркан. Беше пътувал със самолет само два пъти — и то окован в американския С-130 „Херкулес“. Нямаше представа от чекиране и проверка на паспорти и билети. Без да крие усмивката си, Сюлейман го поведе из залите.

Арабинът успя да се ориентира в хаоса на летището и откри гишето на малайзийските авиолинии, откъдето купи два билета за Куала Лумпур. После попълни формулярите за визи на английски и плати в брой с американски долари.

Самолетът им беше „Еърбъс“ 330. Полетът отне шест часа, плюс два заради промяната на часовата зона. Кацнаха в осем и трийсет, малко след като им сервираха лека закуска. Мартин за втори път подаде бахрейнския си паспорт за проверка и се запита дали пак ще мине без проблем. Мина. Фалшификатът беше съвършен.

Сюлейман отново го поведе — този път от залата за пристигащи международни полети към вътрешни заминаващи, Там купи два билета. Мартин видя закъде са чак когато се наложи да покаже бордната си карта. Летяха за остров Лабуан.

Познанията му за него бяха смътни. Беше разположен във водите северно от Борнео и принадлежеше на Малайзия. Туристическите справочници го описваха като космополитен рай, ограден от коралови рифове, но според докладите на западните разузнавания бе по-скоро рай за организираната престъпност.

Навремето Лабуан бил част от султаната Бруней, от чиито брегове го делят някакви си трийсет километра. През 1846-а е завзет от англичаните, които го владеят 115 години, без да смятаме трите по времето на Втората световна война, през които е под японска окупация.

През 1963-та британците отстъпват контрола върху него на новосъздадената държавица Сабах, която по-късно става провинция на Малайзия.

Поначало седемдесетте и пет квадратни километра на Лабуан не предлагат кой знае какви икономически възможности, така че островът си ги е създал допълнително — за да стане една от добре познатите в света офшорни зони, която привлича безброй съмнителни бизнеси.

Мартин си даваше сметка, че пътува към едно от най-опасните пиратски свърталища в региона и че колкото се може по-бързо трябва да изпрати някакъв сигнал към централата, ала още нямаше представа как.

Самолетът кацна за четиридесетминутен престой в Ку-чинг, но на транзитните пътници не бе позволено да го напускат. После отново излетя, направи полукръг и се насочи на северозапад към Лабуан. Далеч под него „Контесата на Ричмънд“ цепеше водите към Кота Кинабалу, където я очакваше товарът от ценен дървен материал.

Малко след излитането стюардесата раздаде на всички формуляри за кацането. Сюлейман взе и двата и ги попълни. Мартин трябваше да се преструва, че не знае добре английски и че не разбира почти нищо от разговорите около себе си. А и въпреки че на летището в Куала Лумпур двамата със Сюлейман се бяха преоблекли в костюми, той нямаше химикалка и не виждаше причина да поиска. По план бяха бахрейнски инженер и омански счетоводител и пътуваха за Лабуан, за да сключат там договор с някаква компания за природен газ. И именно това попълваше във формулярите Сюлейман.

Мартин прошепна, че трябва да отиде до тоалетната, стана и се отправи към задната част на салона. Едната тоалетна беше свободна, но той се престори, че и двете са заети, върна се и продължи напред. В „Боинг“ 737 има икономична и бизнес-класа, разделени от завеса. Мартин имаше нужда от прикритието й.

Застанал пред вратата на тоалетната в бизнес-класата, той се наведе към стюардесата, измърмори някакво извинение и издърпа от предния джоб на блузата й химикалка и празен формуляр. Вмъкна се в тоалетната, надраска кратко съобщение на гърба на картончето, сгъна го, пъхна го във вътрешния си джоб, излезе и върна химикалката. После тръгна към мястото си.

Малкото подредено летище в Лабуан беше пълна противоположност на това в Карачи. Мартин все още нямаше представа къде отиват, но усещаше, че това може да е последният му шанс да изпрати съобщението си, и се надяваше на някакъв късмет.

Късметът го споходи пред вратите на залата, която служеше за чакалня и за заминаващите, и за пристигащите полети.

Инструкциите, дадени на Сюлейман, очевидно бяха точни и подробни. Бяха прекосили половината свят и той се бе справил с формалностите с лекота. Мартин нямаше как да знае, че спътникът му членува в Ал Кайда вече десет години и че е служил вярно на организацията както в Ирак, така и в Далечния изток. Нямаше как да знае и какви точно са уменията му.

Сюлейман спря на улицата и замаха за такси. След минута едно спря. Беше заето, но явно щеше да стовари пътниците си пред летището.

От него слязоха двама души, очевидно англичани. Бяха едри, мускулести млади мъже с къси панталони и шарени ризи, видимо смазани от жегата и влагата. Единият извади пачка малайзийски банкноти, за да плати на шофьора, а другият отвори багажника и почна да измъква оттам куфарите и саковете им. Двамата впрочем се връщаха с материал за местните рифове по поръчка на английското списание „Спорт Дайвър“.

Онзи отзад не успяваше да се справи с багажа — два куфара с дрехи и два сака с водолазна екипировка. Преди Сюлейман да успее да реагира, Мартин се спусна да помогне и докато пренасяше единия сак през тротоара, скришом пъхна сгънатия формуляр в страничното му отделение.

— Благодаря, приятел — каза водолазът, после тръгна с колегата си към гишето за заминаващите, за да се регистрират за полета до Куала Лумпур, откъдето щяха да се прекачат за Лондон.

Указанията на Сюлейман към малайзийския таксиджия бяха на английски. Таксито ги откара до посочената корабна агенция на пристанището, където ги посрещна човек, който явно ги очакваше. Също като тях, и той не носеше традиционно облекло или дълга брада. И той беше такфир. Представи се като господин Лампонг и ги поведе към петнайсетметров катер, с който след минути напуснаха доковете.

Катерът вдигна десет възела и се насочи на североизток към Куда, Сулу и скривалището на терористите във филипинската провинция Замбоанга.

Дотук пътуването бе изтощително, а и не бяха успели да се наспят в самолета, така че люшкането по вълните и морският бриз скоро ги приспаха. Човекът зад руля бе член на Абу Саяф и добре познаваше пътя. Прибираше се у дома. Слънцето залезе и тропическата нощ ги обгърна. Катерът продължи да се носи през нощта, мина покрай светлините на Куда и малко след протока Балабак прекоси невидимата граница на филипинските териториални води.

* * *

Господин Уей си бе свършил работата предсрочно и вече пътуваше обратно към Китай. Задачата се беше оказала трудна, но той изпитваше истинска наслада, че най-сетне се намира на борда на китайски кораб и яде качествена китайска храна, а не онези боклуци, които пиратите му сервираха в лагера си.

Не знаеше, а и не се интересуваше с какво точно им е бил полезен. За разлика от убийците от Абу Саяф и неколцината индонезийски фанатици, които пет пъти дневно свеждаха чела в молитва върху черджетата си, Уей Уин Ли беше член на триадата Змийска глава и не се молеше никому за нищо.

Резултатът от усилията му всъщност бе изключително прецизно копие на „Контесата на Ричмънд“, получено от кораб с приблизително същите размери и тонаж. Той не знаеше нито как се казва оригиналният съд, нито как ще бъде наречен новият. Единственото, което го интересуваше, бе уговорената пачка долари — а тя бе изтеглена от банка в Лабуан по кредитна линия, открита от покойния Тефик Ал Кор.

За разлика от господин У ей, капитан Маккендрик се молеше. Даваше си сметка, че не го прави достатъчно често, но все пак в Ливърпул го бяха възпитали в добрите традиции на ирландските католици, затова държеше на мостика статуетка на Светата Дева, а на стената в каютата му имаше разпятие. Преди плаване винаги се молеше за безпроблемно пътуване, а когато се прибираше у дома, благодареше на Бог за милостта му.

Сега обаче, докато местният лоцман внимателно рулираше „Контесата“ покрай плитчините към пристанището в Кота Кинабалу, не му се налагаше да се моли. Капитан Маккендрик за пореден път избърса с кърпа потния си врат и благодари на лоцмана. Най-сетне можеше да се отпусне в климатизираната си каюта и дори да удари една студена бира. Товарът му го очакваше на доковете и с повече късмет щеше отново да поеме на път още следващата вечер.

* * *

В Куала Лумпур двамата млади водолази се прекачиха в самолет на „Бритиш Еъруейс“ и погълнаха на борда достатъчно бира, за да се унесат в тежък сън. Полетът трябваше да продължи дванайсет часа, но заради смяната на часовите зони, щяха да кацнат на Хийтроу призори. Куфарите им пътуваха в багажното, а саковете бяха натъпкани в отделенията над главите им. В тях имаше маски, плавници и неопренови костюми. Само водолазните ножове пътуваха в куфарите. Все още никой не подозираше, че в страничното отделение на единия от саковете се намира и един сгънат малазийски формуляр.

* * *

Под светлината на прожектора бояджията довърши последната буква от надписа върху кърмата на отвлечения кораб. На мачтата се вееше червеният флаг на британския флот. На бордовете вече пишеше „Контесата на Ричмънд“, а под името на кърмата бе добавено и „Ливърпул“.

Рано сутринта в устието бавно влезе катер. На борда му бяха последните двама души от новия екипаж на бившата „Яванска звезда“. Тези, които щяха да поведат кораба в неговото — и своето — последно пътуване.

* * *

Товаренето на „Контесата на Ричмънд“ започна по изгрев слънце, когато температурите още се траеха. Два-три часа по-късно въздухът стана като в сауна. Пристанищните кранове не бяха първа младост, но докерите си знаеха работата. Свързаните с вериги трупи се люшваха над палубата и после внимателно ги спускаха към трюма, където потните членове на екипажа ги подреждаха един до друг.

По обед дори местните работници трябваше да се скрият от жегата и през следващите четири часа на открито на доковете не се виждаше жива душа. Оставаше не повече от месец до пролетните мусони и влажността на въздуха, която рядко падаше под деветдесет процента, вече стигаше близо сто.

Капитан Маккендрик предпочиташе да отплава колкото се може по-скоро, но товаренето приключи чак по залез, а лоцманът, който щеше да го изведе в открито море, щеше да се появи чак на следващата сутрин. Очакваше ги поредната задушна нощ. Капитанът въздъхна и се прибра в климатизираната си каюта.

Местният корабен агент и лоцманът се появиха в шест сутринта и след като беше разписан и последният документ, „Контесата“ напусна пристанището и навлезе в Южнокитайско море.

Също като „Яванска звезда“ неотдавна, корабът се насочи на североизток към протока Балабак, откъдето щеше да поеме на юг през архипелага Сулу към Сурабая, където пък, както мислеше капитанът, го очакваха шест контейнера с фина коприна. Той нямаше как да знае, че всъщност там не го чака нищо.

* * *

Катерът спря до малък дървен кей в един от тесните заливи на Замбоанга и господин Лампонг поведе гостите си към някаква постройка, издигната на колове над водата. В нея спяха и се хранеха мъжете, избрани за мисията, която Мартин познаваше като „Скат“, а домакинът му — като Ал Исра. В постройката все още бяха и онези, които участваха в преобразяването на „Яванска звезда“.

Разнородната група включваше индонезийци от Джемаат Ислямия — организацията, отговорна за бомбените атентати в Бали, — и филипинци от Абу Саяф. Разговорите се водеха на тагалог, явански диалект и тук-там арабски. Мартин лека-полека започна да си изяснява кои са бъдещите членове на екипажа и какви са специфичните им задачи.

Явно механикът, щурманът и радистът бяха индонезийци. Стана ясно, че Сюлейман разбира от фото и видео. Каквото и да се случеше, работата му, преди да загине като мъченик, бе да заснеме всичко и с помощта на лаптоп и сателитен видеотелефон да изпрати целия материал в телевизия „Ал Джазира“.

Имаше едно момче, което приличаше на пакистанец, но Лампонг му заговори на английски. От отговора на момчето Мартин предположи, че е от семейство на пакистански имигранти в Англия. Говореше с типичен северняшки акцент. Може би беше някъде от Лийдс, Брадфорд или областта. Мартин не успя да разбере каква точно е задачата му. Реши, че е готвачът.

Оставаха още трима. Единият естествено беше Афганеца. Неговото присъствие бе жест лично от страна на Осама бин Ладен. Другият бе инженер-химик и специалист по експлозивите. Третият трябваше да е водачът на мисията. Той обаче все още отсъстваше. Щяха да се срещнат с него по-късно.

Малко преди обяд Лампонг прие обаждане на сателитния си телефон. Разговорът бе съвсем кратък. „Контесата на Ричмънд“ вече бе в открито море. Щеше да стигне Тауитауи и Холо привечер, така че катерите имаха още около четири часа до тръгване. Междувременно Сюлейман и Мартин бяха сменили изисканите си костюми с обикновени панталони, шарени ризи и сандали. Измиха се в залива, после казаха молитвите си и вечеряха риба и ориз.

За Мартин оставаше само да наблюдава — макар и без да разбира какво точно се случва — и да чака.

* * *

Водолазите имаха късмет. Повечето пътници в самолета бяха малайзийци и се наредиха на дълга опашка пред гишето за чужденци. И понеже куфарите и на двамата се появиха сравнително бързо, трябваше само да минат през паспортната проверка на своето гише и да се насочат към лентата с надпис „нищо за деклариране“.

Беше сиво мартенско утро. Дали бръснатите им глави, наболите бради или шарените ризи с къси ръкави, изпод които се подаваха мускулестите им ръце, но нещо все пак предизвика интереса на един от митничарите и той ги отклони за проверка.

— Паспортите, ако обичате.

Чиста формалност. Всичко си им беше наред.

— Откъде пристигате?

— От Малайзия.

— Цел на посещението ви там?

Единият от младежите посочи саковете. Изражението му показваше, че намира въпроса за идиотски, защото те бяха с огромното лого на една световноизвестна компания за водолазна екипировка.

Да се правиш на интересен пред митничар е голяма грешка. Лицето на служителя остана безизразно, но тъй като в дългата си кариера той беше попадал на всевъзможни забранени субстанции, пристигащи от Далечния изток, сега просто кимна към единия сак.

Вътре наистина нямаше нищо освен екипировката. Докато го закопчаваше, пръстите му опипаха страничните джобове, той измъкна оттам сгънат плътен лист, огледа го и прочете надрасканото върху него.

— Откъде имате това, господине?

Водолазът се обърка.

— Нямам представа. За пръв път го виждам.

Друг митничар, който стоеше на няколко метра от тях, забеляза, че има някакво напрежение, и се приближи.

— Бихте ли ме изчакали тук? — каза първият и изчезна през една врата.

Многото огледала в митниците не са само за красота. Зад тях често седи дежурната смяна от службите за вътрешна сигурност — в дадения случай беше МИ-5.

След минути водолазите бяха настанени в отделни стаи за разпит. Митническите служители внимателно провериха багажа им. Нищо нередно.

Цивилният агент оглеждаше разгънатия формуляр.

— Явно някой го е пъхнал там — повтори изнервено младият мъж.

Вече беше девет и половина. Стив Хил беше зад бюрото си във Воксхол Крос, когато личният му и свръхсекретен телефон звънна.

— С кого разговарям? — чу се отсреща.

Хил изпита разбираемо раздразнение. Колкото и да беше невероятно, линиите сигурно се бяха преплели.

— Вероятно трябва да ви задам същия въпрос — отвърна той. — Мисля, че имате грешка.

Агентът от МИ-5 беше изчел бележката от раницата на водолаза. Нещо повече — версията на младежа му се виждаше правдоподобна. В такъв случай…

— Обаждам се от Терминал 3 на Хийтроу. Служби за сигурност. Спряхме за проверка пътник от Далечния изток и намерихме в багажа му написана на ръка бележка. Думата „Клин“ говори ли ви нещо?

Сякаш някой удари Стив Хил в корема. Нямаше грешка. Нито преплитане на линии. Той продиктува длъжността и ранга си и нареди двамата мъже да бъдат задържани до пристигането му. Трябваха му пет минути, за да изкара колата от подземния паркинг, да прекоси Воксхол Бридж и да обърне надолу по Кромуел Роуд към летище „Хийтроу“.

След час разпити разбра, че водолазите са чисти и не знаят нищо. Поръча да им донесат закуска и ги помоли отново да си припомнят всяка подробност, която можеше да разкрие евентуалната самоличност на подателя.

Внезапно единият възкликна:

— Марк, помниш ли онзи, май беше арабин, дето ти помогна да свалите багажа от таксито?

— Какъв арабин? — Хил наостри уши.

Водолазите опитаха да го опишат колкото се може по-подробно. Черна коса, къса черна брада, черни очи, мургаво лице. Жилав мъж на около четиридесет и пет. С тъмен костюм.

Хил разполагаше с показанията на бръснаря и шивача от Рас ал Хайма. Беше неговият човек. Сърдечно благодари на младежите и нареди да им осигурят транспорт да се приберат.

После позвъни на Гордън Филипс в Едзел и на Марек Гъмиени във Вашингтон и им разкри съдържанието на бележката.

„Ако обичате страната си, моля ви, когато се приберете у дома, да се обадите на телефон ххххххххх. Просто кажете че според «Клин» става въпрос за един кораб“.

— Направете каквото е необходимо — заповяда Хил на Ед. зел. — И претърсете света за изчезнал кораб.

* * *

Лиам Маккендрик и капитан Херман от „Яванска звезда“ имаха сходна съдба. Терористите ги изчакаха да преведат корабите си през архипелазите и тесния проток между Тауитауи и Холо, докато пред тях се разкрие широкото море Сулавеси и, малко по на юг, протокът Макасар.

Екипажът на Маккендрик се състоеше от шестима: петима индийци от Керала, до един християни, лоялни и работливи, и помощникът му — гибралтарец. Когато катерите приближиха, капитанът беше в каютата си. Точно както на „Яванска звезда“, моряците нямаха време за реакция. Десетима въоръжени мъже за секунди прескочиха перилата и се втурнаха към мостика. Господин Лампонг ги последва с много по-спокойна крачка.

Този път обясненията и заплахите бяха излишни. От „Контесата на Ричмънд“ се искаше само едно — да изчезне завинаги. Уви, ценният товар в трюмовете също щеше да си замине.

Бандитите подредиха екипажа на кърмата и откриха огън. Телата на моряците се прекатуриха през перилата в конвулсивен протест към несправедливостта на смъртта. Лампонг не се притесняваше, че труповете могат да изплуват. Акулите си знаеха работата.

Лиам Маккендрик остана последен. Той се пенеше, крещеше и наричаше Лампонг мръсна безбожна свиня. Последното никак не се хареса на мюсюлманина и той се погрижи капитанът, макар и надупчен от куршумите, да е още жив, когато тялото му падне при акулите.

Пиратите от Абу Саяф отлично знаеха какво да направят, за да потопят кораба. И когато морската вода започна да нахлува в трюма през отворените клапи, катерите се отдалечиха да неколкостотин метра и зачакаха. „Контесата“ се наклони, носът й се изправи във въздуха и после бавно се скри под повърхността.

Терористите с пълна скорост се понесоха към Филипините.

* * *

Лампонг даде сигнал по сателитния телефон и мъжете в наколната постройка се приготвиха за път. Докато слизаха по стъпалата към моторната лодка, Мартин си даде сметка, че тези, които остават, не изпитват облекчение, а само завист.

Макар да бе прекарал години в спецчастите, той никога не бе срещал терорист-камикадзе. А сега не само бе обграден от такива, но и се беше превърнал в един от тях.

В замъка Форбс дълго бе проучвал мотивите им и познаваше непоколебимото им убеждение, че подкрепят свещена кауза, както и вярата им, че действията им са благословени от Аллах и че с тях си гарантират място в рая. Това бе по-силно от желанието за живот.

Но любовта към Аллах сама по себе си не бе достатъчна. В душите им гнездеше дълбока омраза, която ги разяждаше като киселина. И сега омразата бе навсякъде около него.

Виждаше я по лицата на бандитите от Абу Саяф, които се наслаждаваха на всяка възможност да погубят някой неверник. Виждаше я и у арабите, които се молеха за шанса да унищожат колкото се може повече християни, евреи и несъвършени мюсюлмани. И най-вече я виждаше в очите на Ал Хатаб и Лампонг, които бяха омърсили вярата си, за да провикнат незабелязани в света на враговете си.

Джунглата се точеше бавно от двете им страни. Той огледа спътниците си. Омразата и фанатизмът ги сплотяваха. Чувстваха се по-благословени и от най-праведните вярващи.

Мартин бе убеден, че и те засега нямат ни най-малка представа в какво точно ще се състои саможертвата им, къде отиват, каква е целта им и как ще подходят към нея.

Знаеха единствено, че ще нанесат на Шейтана такъв удар, че за него ще се говори стотици години. И те, като Пророка преди хилядолетия, поемаха на пътуване към небесата. Пътуване, наречено Ал Исра.

Устието се раздели на два ръкава и те поеха по по-широкия. На следващия завой пред очите им изникна закотвен кораб. Носът му бе насочен по течението, корабът бе готов да се отправи в открито море. На палубата му имаше шест големи контейнера. Името му бе „Контесата на Ричмънд“.

За миг Мартин помисли да избяга в джунглата. Имаше достатъчно опит от тренировъчния лагер на САС в тропическите гори на Белийз. В следващия момент обаче разбра колко безсмислено би било. Нямаше да успее да измине и километър без компас и мачете и преследвачите му вероятно щяха да го заловят до час. Щяха да последват дни на ужасяващи изтезания, докато не изтръгнат от него подробностите за мисията. Нямаше смисъл. Щеше да чака по-добра възможност — ако въобще се появеше такава.

Качиха се на кораба един по един. Първо индонезийците — механикът, щурманът и радистът, после арабите — химикът и фотографът, после пакистанецът от Англия със северняшкия акцент, и Афганецът, когото вероятно щяха да научат да борави с руля.

На палубата ги очакваше човекът, който щеше да командва пътуването им към вечната слава. Мартин веднага разпозна лицето му от снимките в замъка Форбс. Пред очите му стоеше Юсуф Ибрахим, дясната ръка на Ал Заркауи, багдадският палач.

Беше нисък и набит, лявата му ръка висеше безжизнена. От досието му се знаеше, че се е сражавал в Афганистан и че по време на въздушна атака е прикрил лицето си с ръка, в която са се забили десетки куршуми. Вместо да му я ампутират, той предпочел да я остави безполезно да виси край тялото му.

Носеха се слухове, че е загинал в същата атака. Не беше. Закърпиха го набързо в пещерите, а после тайно го извозиха в Пакистан, за да му бъде оказана по-сериозна медицинска помощ. А след оттеглянето на съветските войски той сякаш се изпари. По-късно се разбра, че преди отново да се появи на предните линии — този път в Ирак през 2003-та — години наред е бил шеф на охраната в един от лагерите на Ал Кайда.

Дъхът на Мартин спря. Мъжът можеше да познава Измат Хан и да поиска да си поговорят за героичните дни в Афганистан. Командирът на мисията обаче просто го изгледа празно с черните си очи.

Този човек двайсет години с истинско удоволствие бе убивал. По заповед на Ал Заркауи в Ирак бе рязал глави пред камера, а крясъците и молбите на жертвите му му бяха доставяли истинска наслада.

Мартин отвърна на безизразния му поглед и му отдаде очакваната почит. Бъди благословен, Юсуф Ибрахим, палачо на Кербала.