Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

17.

Дейвид Гъндлак бе убеден, че има най-хубавата работа на света. Или почти най-хубавата. Четвъртата, капитанска златна нашивка на ръкава и пагона му щеше да изглежда още по-добре, но той се чувстваше отлично и в ролята си на старши помощник-капитан.

Сега стоеше в десния край на огромния капитански мостик и наблюдаваше през стъклото човешкото гъмжило на дока на бруклинското пристанище шейсетина метра под себе си. От мястото, където се намираше, на височина приблизително колкото двайсет и три етажна сграда, Бруклин му бе като на длан.

Официално открит едва същата вечер, Кей 12 на новия бруклинския терминал в канала Бътърмилк въобще не беше малък, но корабът го закриваше целия. С дължина 345 м, широчина 41 м и газене 12 м (което наложи каналът да бъде копан още на дълбочина), това беше най-големият пътнически лайнер на света. Колкото повече помощник-капитан Гъндлак — готов за първия си круиз след повишението — го гледаше, толкова по-великолепен му изглеждаше.

Виждаше плакатите на протестиращите на улицата отвъд сградите на терминала. Нюйоркската полиция бе отцепила цялото пристанище, а във водите се носеха катери, които внимаваха за евентуалната поява на демонстранти на лодки.

И да имаше такива обаче, те нямаха никакъв шанс да се доберат до лайнера. Стоманеният му корпус се издигаше високо над морското равнище, а най-близките до водата отверстия бяха на повече от петнайсет метра от нея. Така че пътниците се качваха на борда напълно необезпокоявани.

Не че някой от тях въобще интересуваше демонстрантите. Досега на борда се трупаха само незначителните участници в пътуването: стенографи, секретарки, младши дипломати, съветници и всички останали дребни чиновници, без чието присъствие господарите на света очевидно не можеха да дискутират глада, бедността, сигурността, отбраната, пактовете и търговските ограничения.

При мисълта за сигурността Дейвид Гъндлак се намръщи. С колегите му бяха загубили цял ден да разхождат тайните служби из всяко ъгълче на кораба. Агентите си приличаха като капки вода — старателно оглеждаха помещенията, мърмореха нещо в ръкавите си, където бяха скрити микрофоните, и изчакваха да чуят отговора в слушалките, без които се чувстваха безпомощни. Не откриха нищо нередно. Гъндлак реши, че страдат от професионална параноя. Досието на всеки от 1200-те души в екипажа беше внимателно проверено. Двуетажният апартамент, в който щяха да отседнат американският президент и Първата дама, вече бе затворен и обграден от тайните служби. Чак сега, когато го видя с очите си, Дейвид Гъндлак си даде сметка за пашкула, в който се налагаше да живее президентът.

Погледна часовника си. Оставаха два часа за настаняване на трите хиляди пътници, след което щяха да посрещнат и осемте държавни глави. Досущ като дипломатите в Лондон, и той се възхищаваше на простотата и гениалността на идеята — най-големият и най-луксозният лайнер на света да домакинства на най-голямата и най-важната конференция на планетата; и това да се случи по време на петдневен трансатлантически круиз от Ню Йорк до Саутхамптън.

Този хитър ход объркваше плановете на онези, които всяка година създаваха хаос и безредици по време на срещите на Г-8. Беше по-добър избор от която и да било планина или остров. „Куин Мери II“ бе просто недосегаем.

Гъндлак щеше да застане до капитана, когато мощните сирени „Тайфун“ огласяха Ню Йорк за довиждане. После щеше да провери настройките на четирите двигателя, а капитанът, с помощта само на един малък лост на контролното табло, щеше да изведе кораба по Ист Ривър към очакващия ги Атлантически океан. Уредите бяха изключително прецизни, а витлата под кърмата можеха да се завъртат дори на 360 градуса, така че „Куин Мери II“ не се нуждаеше от влекачи, за да излезе в открито море.

* * *

По същото време „Контесата на Ричмънд“ мина западно от Канарските острови. Самите острови, чиито слънчеви брегове всяка зима привличат толкова много европейци, не се виждаха от кораба, но бинокълът улови очертанията на връх Тейде.

Оставаха два дни до срещата им с историята. Индонезиецът зад руля даде указания на своя сънародник в машинното да свали мощността до „бавен напред“ и „Контесата“ спокойно продължи да пори леките вълни в априлската вечер.

Връх Тейде остана зад гърба им и щурманът изви с още няколко градуса в посоката, в която — на около три хиляди километра от тях — се намираше американският бряг. Сателитите отново засякоха товарния кораб и компютрите отново провериха сигнала от транспондера и данните от регистрите, после отбелязаха безопасното му местонахождение и за пореден път му дадоха зелена светлина: „законен товар, не представлява заплаха“.

* * *

Първа пристигна японската делегация начело с министър-председателя. Японците, по предварителна уговорка, кацнаха на летище „Кенеди“ и изчакаха там, далеч от тълпите демонстранти, докато ги превозят с няколко хеликоптера до Бруклин. Хеликоптерната площадка бе на територията на новия терминал, заобиколена от всички страни от гигантски зали и хангари. Там делегацията бе посрещната от корабните офицери и съпроводена през закрит тунел до борда на огромния лайнер и до един от луксозните апартаменти.

После хеликоптерите излетяха за летище „Кенеди“, за да приберат току що пристигналата канадска делегация.

Дейвид Гъндлак остана на мостика. Командната зала беше широка близо петдесет метра, с огромни панорамни прозорци, от които ясно се виждаше морето отпред. Въпреки че мостикът бе на повече от шейсет метра над водата, чистачките на прозорците подсказваха, че зиме, когато двайсетметровите вълни в Атлантическия океан се разбиваха в носа на „Куин Мери II“, пръските стигат чак дотук.

Предстоящото пътуване обаче се очертаваше безпроблемно — с леки ветрове и почти без вълнение. Лайнерът щеше да поеме на юг и оттам да прекоси Атлантика по най-краткия път, като мине северно от Азорските острови. Заради спокойното море и хубавото време, това бе предпочитан маршрут и от самите пътници.

Една след друга пристигнаха руската, френската, германската и италианската делегация и когато дойде редът на британците, фактическите собственици на „Куин Мери II“, вече се смрачаваше.

Американският президент, домакин на тържествената вечеря, планирана за осем часа, пристигна със синьо-белия хеликоптер на Белия дом точно в шест. Военният оркестър на брега засвири марш, докато президентът минаваше по тунела, за да се качи на кораба. Зад гърба му стоманените врати се затвориха и разделиха пътниците от останалия свят. В шест и половина величественият „Куин Мери II“, покрит със светлини като цял плаващ град, пое по Ист Ривър. Хората от по-малките корабчета по реката и струпаните по бреговете въодушевено махаха за довиждане, а високо над тях, зад дебелите стъкла на прозорците, ръководителите на осемте най-богати държави на света им помахваха в отговор. Бляскаво осветената Статуя на свободата и островите останаха назад и лайнерът постепенно увеличи скоростта. На около двеста метра от двете му страни се носеха два ракетоносеца от американския атлантически флот. Те установиха връзка с капитана на „Куин Мери II“ и се представиха. Отляво се движеше „Лейте Гълф“, отдясно — „Монтерей“. Капитанът спази морските закони, отбеляза в дневника присъствието им и им благодари. После напусна мостика, за да се преоблече за вечеря. Функциите му пое Дейвид Гъндлак.

Когато светлините на Лонг Айланд останаха далеч зад тях, старши помощник-капитан Гъндлак превключи на оптимална скорост. Ако се наложеше, четирите двигателя с мощност 157 000 конски сили можеха да понесат лайнера със скорост от трийсет възела. Оптималната беше двайсет и пет и ракетоносците трябваше да минат на пълна мощност, за да поддържат темпото.

Над главите им се появи и въздушният конвой — един EC2 „Хоукай“, чийто радар покриваше океана в радиус от деветстотин километра от „Куин Мери II“, и един ЕА-6B „Праулър“, който бе способен да засече всяка вражеска оръжейна установка и да я порази с ракетите си ХАРМ.

Двата по някое време щяха да бъдат сменени от самолети от авиобазата на Азорските острови, които на свой ред щяха да отстъпят местата си на самолети от базите във Великобритания. Всяка подробност беше премислена добре.

Вечерята мина с пълен успех. Държавните глави сияеха, съпругите им блестяха, менюто се хареса на всички, а в кристалните чаши искряха отбрани вина.

По примера на американския президент, а и понеже повечето от делегациите бяха изтощени от дългия път, вечерята приключи рано и всички се оттеглиха за сън.

На сутринта държавните глави се събраха в театралната зала, преоборудвана специално за конференцията. Армиите сътрудници, без които очевидно не можеше, се подредиха чинно зад шефовете си.

Втората вечер мина приблизително като първата, но този път ролята на домакин изигра британският премиер. Водачите на делегациите и приближените им запълниха 200-те места в „Куинс Грил“, а по-нисшите сътрудници се разпръснаха из огромния ресторант „Британия“ и различните пъбове и барове. След вечеря по-младите разпуснаха в „Куинс Болрум“ и в дискотеката „032“.

Далеч над главите им мостикът мина на нощно осветление. На таблото пред Дейвид Гъндлак имаше редица плазмени екрани, които показваха състоянието на всеки от корабните уреди. Най-важен от тях бе радарът, който опипваше океана в радиус от четиридесет и пет километра. На дисплея ясно се виждаха мигащите точки на двата ракетоносеца и множеството други съдове в близост.

Помощник-капитанът имаше на разположение и автоматична система за идентификация, която препращаше сигналите от останалите кораби към компютър в „Лойдс“ и получаваше оттам сведения за имената, маршрутите, товара и специфичната им радиочестота.

Радистите в ракетоносците от двете страни на „Куин Мери II“ правеха същото. Задачата им бе да внимават гигантът, който пореше вълните между тях, да не бъде изложен на каквато и да било опасност. Дори най-безобидният и проверен товарен кораб не биваше да се доближава на по-малко от три километра. През втората нощ най-близкият съд, с който се разминаха, бе на десет.

EC2 „Хоукай“ покриваше много по-голяма площ. Приличаше на огромен фенер, който обхожда с лъча си Атлантика от изток на запад и обратно. Повечето обекти, които засичаше, бяха на десетки километри от конвоя. За да е максимално полезен на ракетоносците, той оглеждаше океана пред тях в коридор, широк близо двайсет километра, и им сигнализираше какво има на около час път пред тях.

Малко преди единайсет часа на третата вечер той изпрати рутинно предупреждение.

— На четиридесет и шест километра пред вас, четири километра южно от маршрута си, се намира малък товарен кораб. Изглежда напълно неподвижен.

* * *

„Контесата на Ричмънд“ не бе съвсем неподвижен. Двигателите му бяха изключени, но под него минаваше течение със скорост четири възела и то бе достатъчно, за да го носи леко на запад.

Надуваемата моторна лодка бе спусната и вързана за въжената стълба. Четирима от екипажа вече бяха в нея и търпеливо чакаха, полюшвани от вълните.

Останалите четирима бяха на мостика. Зад руля бе Ибрахим — взираше се в тъмнината в очакване на първите приближаващи светлинки.

Индонезиецът, който отговаряше за радиостанцията, проверяваше микрофона, а зад гърба му стоеше пакистанският тийнейджър от Лийдс. Четвъртият на борда бе Афганецът.

Когато привърши с работата си, радистът кимна на момчето, което на свои ред кимна и седна на стола в радиокабината в очакване на обаждането.

* * *

Обаждането дойде от ракетоносеца, който се движеше на двеста метра отдясно на „Куин Мери II“. Дейвид Гъндлак и останалите на вахта съвсем ясно чуха съобщението, излъчено по една от стандартните честоти. Гласът бе с южняшки провлачен акцент.

— „Контесата на Ричмънд“, „Контесата на Ричмънд“, тук ракетоносец от американския военноморски флот „Монтерей“. Чувате ли ме?

Отговорът от пращящия предавател на стария товарен кораб дойде след секунди. Акцентът приличаше на ланкаширски или йоркширски.

— Да, да, „Монтерей“, „Контесата“ слуша.

— Изглежда, сте на дрейф. Дайте информация за състоянието си.

— „Контесата на Ричмънд“… Имаме няк’ъв проблем… прегрява… — пращене — витлото… не мърда… — пак пращене — действаме по въпроса.

От ракетоносеца последва кратко мълчание. После се чу:

— Повторете, „Контесата на Ричмънд“, повторете.

Този път британският акцент и прашенето бяха още по-силни. Помощник-капитанът на мостика на „Куин Мери II“ забеляза на радара мигащата светлинка на по-малко от четиридесет километра напред. На друг екран се появиха данните на „Контесата на Ричмънд“, включително потвърждението за автентичност на изпращания от нея идентификационен сигнал. Гъндлак взе микрофона.

— „Монтерей“, тук „Куин Мери две“. Нека опитаме ние.

Дейвид Гъндлак бе родом от Уиръл, Чешир, на по-малко от осемдесет километра от Ливърпул. Човекът от „Контесата“ очевидно му беше земляк.

— „Контесата на Ричмънд“, тук „Куин Мери две“. Разбирам, че имате някакви проблеми с прегряване на вала на витлото и се опитвате да ги оправите в движение. Моля, потвърдете.

— Точно тъй, точно тъй. Действаме да свършим к’вото трябва. До час, час и нещо сме готови — отвърна гласът отсреща.

— Моля, съобщете данните си. Къде сте регистрирани, откъде идвате, какви са целта и товарът ви.

— „Куин Мери“, от Ливърпул сме, товарен кораб, осем хиляди тона, движим се от Ява към Балтимор с платове и дървесина.

Гъндлак погледна екрана, на който бе изписана информацията от „Маккендрик Шипинг“ в Ливърпул, корабното брокерство „Сийбарт и Абъркромби“ и застрахователите „Лойдс“. Всичко съвпадаше.

— С кого разговарям? — попита той.

— Капитан Маккендрик. А вие кой сте, моля?

— Говори старши помощник-капитан Дейвид Гъндлак. От „Монтерей“, които със затруднение следяха разговора до момента, се обадиха отново.

— „Монтерей“ до „Куин“. Искате ли промяна на курса?

Гъндлак огледа мониторите. Компютърът следваше предварително зададения курс и се грижеше за кораба при всяка промяна на вълнението, вятъра или морските течения. Ако искаха да променят посоката обаче, трябваше да минат на ръчно управление или да вкарат в компютъра новите координати. Така или иначе щяха да задминат дрейфуващия товарен кораб след четиридесет и една минути, а и той щеше да е на повече от три километра встрани от тях.

— Не е необходимо, „Монтерей“. Ще минем на три километра от тях след четиридесет минути.

Ракетоносецът щеше да се размине с „Контесата“ още по-близо, но разстоянието пак бе напълно прилично. Двата самолета над главите им сканираха безпомощния товарен кораб за наличието на ракети или каквато и да било електронна активност и установиха, че такива няма. Въпреки това нямаше да го изпускат от поглед, докато лайнерът не се отдалечеше достатъчно. В двайсеткилометровия коридор пред тях бяха попаднали още два плавателни съда, но те бяха на голямо разстояние и щяха да бъдат предупредени да променят курса си.

— Разбрано, „Куин“ — отвърнаха от „Монтерей“.

* * *

Всички разменени по радиото реплики бяха чути на мостика на „Контесата“. Ибрахим кимна, което бе знак да го оставят сам. Радистът и младият пакистанец се спуснаха по въжената стълба в лодката и шестимата в нея зачакаха Афганеца.

Майк Мартин бе убеден, че ненормалният йорданец ще даде пълен напред и ще опита да се вреже в някой от насрещните кораби. Затова реши, че не може да си позволи да напусне „Контесата“. Единствената му надежда бе да избие екипажа и да я превземе.

Той бавно слезе по въжената стълба. Сюлейман човъркаше нещо по дигиталната си камера, а единият от индонезийците стоеше на носа, сграбчил въжетата, за да удържа лодката от напора на течението.

Мартин здраво се хвана за стълбата, завъртя се, извади ножа и сряза твърдата издута гума. Всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че в следващите две-три секунди никой не успя да реагира. Изпуснатият от разреза въздух прошиптя, лодката се наклони и започна да се пълни с вода.

Мартин се пресегна да пререже въжетата, но не успя. За сметка на това обаче сряза китката на индонезиеца. В този момент мъжете в лодката най-сетне реагираха, ала индонезиецът изпусна въжето и течението ги отнесе.

Към него се протегнаха ръце, но тежкият двигател на потъващата лодка наклони задницата й и в нея нахлу още вода. Останките й се скриха под вълните. Под слабата светлина, идваща от кърмата, Мартин видя как океанът погълна и размаханите ръце. Никой не може да се пребори с течение от четири възела.

Той се закатери обратно по стълбата.

В този момент Ибрахим натисна едното от трите копчета, оставени му от специалиста по експлозивите. Докато Мартин се качваше по стълбата, над главата му се чуха няколко силни изпуквания.

Господин Уей се бе погрижил таванът на фалшивите шест контейнера на палубата на „Яванска звезда“ да е от едно-единствено парче дебела ламарина, заварено на четири места. Специалистът по взривовете бе прикачил към всяка от заварките малък експлозив, който с помощта на жици черпеше ток от корабния двигател. Когато се взривиха, те отпориха покрива на контейнерите и понеже мощността им не бе еднаква, единият край на ламарината се вдигна по-високо.

Мартин бе почти на върха на стълбата, стиснал ножа между зъбите си, когато ламарината прехвърча над главата му и падна в морето. Той прескочи перилата, скри ножа и хукна към мостика.

Главорезът от Ал Кайда наблюдаваше океана пред себе си. На хоризонта вече се различаваха контурите на плаващия град. Скорост двайсет и пет възела, седемнайсет палуби и водоизместимост 150 000 тона.

Липсващият покрив откри гледката към вътрешността на фалшивите контейнери и Мартин чак сега си даде сметка за какво служат. Не да поберат нещо, а да скрият истинското предназначение на кораба. Полумесецът се показа иззад облаците и освети палубата на бившия „Яванска звезда“. Мартин осъзна, че се намира на борда не на кораб, превозващ експлозиви, а на танкер. Под контейнерите се простираше цяла мрежа от тръби, кранове и помпи, а под тях се виждаха шест стоманени овала — люковете на резервоарите в трюма.

— Трябваше да си в лодката, Афганецо — каза Ибрахим.

— Нямаше място, братко. Сюлейман за малко да падне във водата. Останах на стълбата, а те тръгнаха. Ще съм тук, до теб, слава на Аллах.

Ибрахим явно се успокои. Погледна часовника на стената и натисна втория бутон. Жиците се спускаха от мостика към електрическото табло на кораба и оттам се връщаха до вътрешността на фалшивите контейнери, където специалистът по експлозивите бе прекарал близо месец в старателна подготовка.

Взривиха се още шест експлозива. Люковете на резервоарите изхвърчаха от местата си. Последвалото бе невидимо за човешките очи, но ако можеха да го видят, пред тях щяха да се разкрият шест стълба, които се изстреляха на трийсет метра подобно на изригване на вулкан, а после думата си каза гравитацията. Невидимият облак се сля с нощния въздух и започна да се разпръсква на всички страни.

Мартин разбра, че се е провалил. Беше закъснял. Помисли си, че плаващата бомба, докарала го дотук чак от Филипините, и товарът, който шестте взривени люка в момента изпускаха, ще посеят неминуема смърт.

До този момент бе смятал, че „Контесата“, превърнала се отново в „Яванска звезда“, ще се удари в някое пристанище и ще активира експлозивите, които пренася. Смяташе, че пристанището ще е голямо и важно, и през последния месец само чакаше сгоден случай да убие седмината на борда и да поеме контрол над нещата. Такава възможност обаче не му се удаде.

Сега с огромно закъснение разбра, че „Яванска звезда“ не пренася бомба — а че самият кораб е бомба. И докато товарът му бързо се смесваше с въздуха, корабът нямаше нужда дори да се движи. Носещият се насреща лайнер просто трябваше да ги доближи на три километра, за да бъде унищожен.

Спомни си разговора между пакистанчето и „Куин Мери II“. Товарният кораб така и нямаше да включи двигателите си. Ракетоносците не биха го позволили. Но въобще нямаше да се стигне дотам.

Третият бутон чакаше до дясната ръка на Ибрахим. Мартин проследи с поглед жиците, които стигаха до сигналния пистолет, окачен току пред прозорците на мостика. Едно пламъче, една искра…

Светлините на плаващия град вече се виждаха ясно на хоризонта. Двайсет и шест километра, петнайсет минути — време, за което газът щеше да се смеси с въздуха.

Погледът на Мартин се отмести към микрофона на радиостанцията, оставен върху пулта. Това бе последният шанс да изкрещи предупреждението си. Той посегна към скрития в робата нож, но йорданецът улови погледа му и последвалото движение. Не беше преживял Афганистан, затвора в Йордания и непрестанното преследване в Ирак, без да развие инстинктите на диво животно.

Нещо му бе подсказало, че, въпреки приятелското отношение, Афганецът не е на негова страна. Въздухът се просмука с омраза.

Мартин мушна ръка в гънките на робата си, но Ибрахим успя да реагира пръв, измъкна пистолета изпод разгънатата върху таблото карта и го насочи към гърдите на Афганеца. Разстоянието между двамата бе четири метра. С три метра повече от нужното на Мартин.

Войникът е обучен бързо да преценява възможностите си и през по-голямата част от живота си Мартин бе правил именно това. Сега на мостика на „Контесата“, обвита от смъртоносния облак, той имаше пред себе си два варианта — да се хвърли или към човека, или към бутона. И в двата случая нямаше да оцелее.

В главата му нахлуха стихове отпреди много години: „при всеки мъж на таз земя смъртта ще дойде някой ден…“ Спомни си Ахмад Шах Масуд, Лъва от Панджшир, и това, което му бе казал край лагерния огън.

„Един ден всички ще умрем, ингилизино. Но само благословеният от Аллах воин може да избере как“.

Полковник Майк Мартин направи своя избор.

Ибрахим предусети намерението му и по блясъка в очите му разбра, че вече е приел смъртта. И изкрещя, и го простреля в гърдите. Волята обаче често надделява над болката и шока и спечелва поне още секунда живот.

В края на тази секунда двамата и корабът под тях се изпариха във вечността.

* * *

Дейвид Гъндлак бе поразен. На трийсетина километра пред тях, там, където най-големият пътнически лайнер на света щеше да се озове след около половин час, от морето изригна гигантски огнен стълб. Някой от останалите трима дежурни от нощната вахта извика: „Какво става, по дяволите?“

— „Монтерей“ до „Куин Мери“, извийте вляво, повтарям, извийте вляво. Разследваме случая.

Гъндлак видя как единият ракетоносец се изстреля напред към пламъците, които вече започваха да се разсейват и да гаснат. „Контесата на Ричмънд“ очевидно бе жертва на ужасен инцидент. Неговата работа обаче бе да се държи на разстояние. „Монтерей“ щеше да открие евентуалните оцелели и да се погрижи за тях. Все пак не беше лошо да уведоми капитана.

Когато същият пристигна на мостика, помощникът му го запозна с фактите до момента. Бяха на трийсет километра от мястото на взрива, охранявани неотлъчно от втория ракетоносец. Капитанът се съгласи, че дори да има някакви оцелели, те са грижа на „Монтерей“.

Пламъците утихнаха. Изтеклият от „Контесата“ мазут бавно догоря. Взривоопасният товар се беше изпарил още преди пристигането на „Монтерей“.

Капитанът на „Куин Мери II“ нареди компютърът да поддържа предварително установения курс към Саутхамптън.