Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

11.

Попътният вятър понесе „Раша“ на юг. Изключиха двигателя и бученето от трюма отстъпи място на плясъка на водата зад борда, плющенето на вятъра в платната, скрибуцането на дървото и триенето на корабните въжета.

Неотлъчно следвана от невидимия „Предатор“ шест километра над нея, гемията пълзеше край бреговете на Иран към Оманския залив. Там вдигна всички платна и се насочи към тясната пролука между Иран и Арабия, позната като „Ормузкия проток“.

През него, там, където носът на оманския полуостров Мусандам се доближава само на петнайсетина километра от персийските брегове, постоянно се точи колона от огромни танкери. Някои от тях се носят бавно, натоварени със суров нефт за вечно гладния за гориво Запад, а други пътуват нагоре празни, за да натъпчат търбусите си с барел и от Кувейт или Саудитска Арабия. По-малките корабчета се държат близо до брега и гледат да не се изпречват на пътя на левиатаните — танкерите не си правят труда да спрат, ако пред тях Изскочи някой мъник.

„Раша“ не бързаше. Прекараха нощта в дрейф край островите източно от оманската военноморска база в Кумзар. На мониторите в шотландската авиобаза ясно се виждаше седналият на кърмата Мартин, който с пълни гърди вдишваше аромата на нощта.

Огрявани от лунната светлина, два катера с ръмжене пореха водите в посока към Иран. Той знаеше какви са. Бяха контрабандистите, които нехаеха за граници, държави и правителства. Щяха да се срещнат с посрещаните си на някой пуст ирански или пакистански бряг, да стоварят кашоните с евтини цигари и да качат на борда ангорски кожи, които после скъпо да продадат в Оман.

Два мощни извънбордови двигателя, с по 250 конски сили всеки, носеха алуминиевите им корпуси със скорост от над 50 възела. Никой не можеше да ги настигне, а и те познаваха всяко кътче на залива, никога не включваха бордните светлини и устремени към отсрещния бряг, безстрашно пресичаха пътя на танкерите.

Фейсал бин Селим се усмихна снизходително. Макар да бе контрабандист, той се имаше за много по-изтънчен от разбойниците, чиито двигатели се чуваха в далечината.

— Доведох те в Арабия, приятелю, и какво следва сега? — тихо попита той. Оманецът седеше на единия борд с корда в ръка и се опитваше да хване риба за закуска. Беше се присъединил към тях за вечерните молитви, но сега бе време за разпускане и разговор.

— Нямам представа — призна Афганецът. — Знам само, че в родината си съм обречен, а хрътките на янките в Пакистан рано или късно щяха да ме открият. Надявам се да намеря сродни души и да се присъединя към тяхната борба.

— Борба? Но в Обединените арабски емирства царува мир. Те също са верни съюзници на Запада. Във вътрешността е Саудитска Арабия, където веднага ще бъдеш разкрит, заловен и изпратен обратно. Така че…

Афганецът вдигна рамене.

— Искам само да служа на Аллах. Живял съм достатъчно. Ще се оставя на неговата милост.

— И си готов да умреш за него?

Майк Мартин мислено се върна към началното училище в Багдад. Повечето му съученици бяха иракчанчета, но тъй като произхождаха от елита, бащите им настояваха да научат перфектен английски, така че да могат един ден, начело на могъщи корпорации, да общуват свободно с Лондон и Ню Йорк. Учебната програма беше на английски и включваше курс по класическа английска поезия.

Любимите стихове на Мартин бяха за Хораций, който брани последния мост на Рим от настъпващата армия на Тарквиний. Момчетата често рецитираха един от пасажите заедно:

При всеки мъж на таз земя

смъртта ще дойде някой ден;

ще я посрещнеш най-добре,

щом падне жребият злочест,

родина, род и богове

да браниш с неподкупна чест.

— Разбира се, стига да мога да умра като шахид в служба на неговия джихад — отвърна той.

Капитанът се умисли. После смени темата.

— Носиш дрехи от Афганистан. Веднага ще те забележат. Чакай.

Слезе в трюма и се върна с чисто изпрана диш-даш — бяла памучна роба, която се спуска равно от раменете до стъпалата.

— Преоблечи се — нареди катарецът. — Изхвърли шалвар камееза и талибанския тюрбан през борда.

Когато Мартин смени дрехите си, Бин Селим му подаде нова кърпа за главата — обагрена в червено кефия, опасана с черна връв.

— Така е по-добре — отсече възрастният мъж. — Сега приличаш на арабин от Залива. Като изключим говора ти, разбира се. Но знаеш ли, край Джеда има малка колония афганци, живеят там от поколения, а говорят досущ като теб. Ако някой те попита, ще му кажеш, че си от тях. А сега да поспим. Ще станем призори. Утре е последният ден от пътуването ни.

На сутринта вдигнаха котва и бавно поеха покрай скалистия връх на Ал Ганам, после обърнаха на югозапад и се насочиха към бреговете на Обединените арабски емирства. „Предаторът“ не ги изпускаше от поглед.

Обединените арабски емирства са седем, но хората помнят само имената на най-големите и най-богатите — Дубай, Абу Даби и Шарджа. Другите четири са по-малки, по-бедни и почти непознати. Две от тях, Аджман и Ум ал Кайдайн, са сгушени едно до друго в съседство с Дубай — най-развитото от седемте.

Фуджайра лежи в другия край на полуострова и граничи с Оманския залив. Седмото емирство е Рас ал Хайма. То е разположено на един бряг с Дубай, но е далеч на север, съвсем близо до Ормузкия проток, и е най-бедното и изостанало от седемте. Затова и с удоволствие приема подаръците на Саудитска Арабия, които включват джамии и училища — до едно преподаващи уахабизъм. Рас ал Хайма е местната люлка на фундаментализма и подкрепата за Ал Кайда и джихада. Гемията стигна едноименния град по залез.

— Нямаш документи, а и аз не мога да ти осигуря — обърна се капитанът към госта си. — Но не се притеснявай, така или иначе те винаги са били прищявка на Запада. Парите са по-важни. Ето.

Той напъха в ръцете на Мартин пачка дирхами. Гемията плаваше на около километър навътре в морето. Падаше мрак и тук-там в града се появиха светлинки.

— Ще те оставя малко по на юг — обясни Бин Селим. — Ще намериш крайбрежния път и ще се върнеш в града. Знам една малка странноприемница в старата му част. Евтина, чиста и дискретна. Стой там и не си показвай носа навън. Ще си на сигурно място, а аз, ако е рекъл Аллах, може би ще намеря приятели, които да ти помогнат.

Мракът вече напълно ги обгръщаше и „Раша“ пое към една голяма постройка. Бин Селим добре познаваше това място. Бившата крепост Амра сега бе превърната в хотел с яхтклуб за богатите чужденци. В този час пристанът бе съвсем пуст.

— Слиза от корабчето — каза някой в контролния център в Базел. Въпреки тъмнината термалният обектив на „Предатора“ регистрира как малката фигурка скача от гемията на кея. После корабчето се изнесе назад и зави към открито море.

Гордън Филипс се наведе над рамото на оператора и нареди:

— Оставете кораба, дръжте на фокус движещата се фигура. Инструкциите светкавично стигнаха в Тумрайт и „Предаторът“ продължи да следи топлинния образ на мъжа, който тръгна покрай брега към Рас ал Хайма.

Пътят беше над седем километра, но Мартин успя да стигне в Стария град още преди полунощ. На два пъти помоли да го упътят и в крайна сметка се озова пред странноприемницата. Тя се намираше на петстотин метра от дома, в който се бе родил и израснал Маруан ал Шехи — пилотът на самолета, който на 11-и септември се вряза в южната кула на Световния търговски център. Тук го смятаха за истински герой.

В погледа на ханджията се четеше нескрита враждебност, докато Мартин не спомена името на Фейсал бин Селим. Като прибави към това и няколко дирхама, обстановката видимо се разведри. Съдържателят го покани да влезе и го заведе до една от одаите. В нея имаше още двама гости, но те вече си бяха легнали.

Вече по-приветлив, ханджията предложи на Мартин да изпият по чаша чай преди лягане. Докато отпиваше от горещата напитка, Мартин успя да обясни, че е от Джеда, но че по произход е пущун.

Мургавите му черти, гъстата черна брада и честото позоваване на Аллах убедиха ханджията, че гостът му е истински правоверен. Разделиха се с взаимни пожелания за лека нощ.

Гемията продължи своя път през нощта. Целта й беше дълбок провлак в самото сърце на Дубай, наречен „Канала“. Преди много години тук наистина имаше само кален канал, над който се носеше тежката миризма на риба, и мъжете замятаха мрежите си във водите му под палещите лъчи на слънцето. Сега Каналът бе последната живописна гледка в оживения град. Край бреговете му акостираха търговски корабчета и лодки, а туристите се тълпяха да разгледат последното късче от „старата Арабия“.

Бин Селим взе такси и се отправи към Аджман, най-малкото и второто по бедност емирство от седемте, на пет километра нагоре по крайбрежието. Там слезе от таксито, влезе в един шумен покрит базар и се изгуби сред пъстрите дюкянчета. Надяваше се да е заблудил евентуалните си преследвачи, ако въобще имаше такива.

Нямаше. Вниманието на „Предатора“ бе заето от една странноприемница в Рас ал Хайма.

Бин Селим излезе от другата страна на базара и се вмъкна в малка джамия. Там помоли имама за услуга. По негова заповед едно от малките момчета припна нанякъде и след известно време се върна с млад мъж, студент в местния технически университет и освен това възпитаник на тренировъчния лагер Дарунта край Джалалабад, който Ал Кайда държаха до началото на 2001-ва.

Възрастният мъж прошепна нещо в ухото на младежа й той кимна и му благодари. После капитанът пак мина през покрития базар, излезе на улицата, хвана такси и се върна при корабчето си в Канала. Беше направил каквото можеше. Сега всичко бе в ръцете на младите. И на Аллах.

* * *

Същата сутрин „Контесата на Ричмънд“ напусна устието на Мърси и се озова в Ирландско море. Капитан Маккендрик нареди да поемат на юг. Товарният кораб щеше да се спусне покрай бреговете на Уелс, да заобиколи Португалия, после да мине през Гибралтарския проток и от Средиземно море през Суецкия канал да влезе в Индийския океан.

В трюмовете на „Контесата“, чийто нос цепеше студените мартенски води, грижливо бяха подредени „Ягуарите“, предназначени за сингапурските автокъщи.

* * *

Изминаха четири дни. Афганецът следваше инструкциите и не си показваше носа навън. Поне не и на улицата. От време на време излизаше в задното дворче, разделено от външния свят с триметрова двукрила порта. Там паркираха камионетките, които доставяха продукти за странноприемницата.

При едно от излизанията му „Предаторът“ го засече и така в Шотландия разбраха, че е сменил дрехите си.

На четвъртия ден в двора спря „Ван“, който не доставяше стока. Тъкмо обратното. Шофьорът остана зад волана, а другите трима нахлуха в къщата.

По това време останалите живеещи в странноприемницата бяха на работа, а ханджията беше предупреден, че в този час трябва да е на пазар. Тримата посетители знаеха точно какво търсят, бързо стигнаха до нужната врата и нахлуха вътре, без да чукат. Мъжът, който седеше на пода и четеше, се изправи — се озова пред насоченото дуло на пистолет в ръката на човек, обучен в Афганистан. И тримата новодошли бяха с качулки.

Бяха безшумни и експедитивни. Мартин имаше достатъчно опит, за да разбере, че посетителите му са отлично подготвени. Покриха главата му с качулка, завързаха ръцете му отзад и го поведоха към „Вана“. Хвърлиха го вътре, затръшнаха вратата и автомобилът изхвърча на улицата.

„Предаторът“ засне „Вана“, но в базата решиха, че е поредната доставка. След минути автомобилът се изгуби в града.

Съвременните разузнавателни средства вършат чудеса и все пак хората и компютрите лесно могат да бъдат заблудени. Похитителите не знаеха за „Предатора“ над главите си, но фактът, че бяха избрали да си свършат работата малко преди обяд, а не през нощта, заблуди всички в Едзел.

Отне им още три дни, за да си дадат сметка, че техният човек вече не се показва за редовните си разходки в задния двор. Беше изчезнал. Наблюдаваха празна къща. И нямаха никаква представа кой от многото товарни автомобили го е измъкнал.

„Ванът“ всъщност не отиде много далече. На югоизток от Рас ал Хайма се простира камениста пустиня, която стига до планините Рус ал Джибал. Единствените, които могат да оцелеят там, са козите и гущерите.

Похитителите искаха да са сигурни, че някой не ги е проследил, и поеха към планините. Мартин усети как колата отби от асфалтирания път и заподскача по неравната повърхност.

Ако имаха „опашка“, тук лесно щяха да я забележат. „Ванът“ стигна до хълмовете и заизкачва един от тесните пътища нагоре. След още седем-осем километра спря. Водачът на групата, същият, който бе насочил пистолет към Мартин, огледа с мощния си бинокъл пустинята под себе си и града в далечината. Никой не ги следеше.

След малко „Ванът“ пое обратно надолу. Истинската му цел беше една оградена с високи стени къща в предградията.

Щом влязоха в двора, „Ванът“ даде на заден към черния вход и похитителите съпроводиха Мартин по коридор навътре в къщата.

Развързаха му ръцете, чу се щракване и той усети хладния допир на метал върху лявата си китка. Досети се какво е. Гривната най-вероятно бе свързана с верига към болт в стената. Маскираните похитители свалиха качулката от главата му, излязоха, заключиха и залостиха вратата.

Не беше истинска килия, а просто стая със зазидан прозорец. Мартин нямаше как да го знае, но на външната стена дори бе закачена фалшива рамка на прозорец с щори, за да заблуди онези, които биха насочили биноклите си насам.

Като се имаше предвид какво бе изтърпял в тренировъчната програма на САС, Мартин намираше обстановката за повече от приемлива. На тавана имаше крушка, обвита с предпазна решетка. Светлината беше слаба, но напълно достатъчна. Имаше легло, стол и химическа тоалетна. Макар да бяха в различни части на стаята, веригата стигаше до всичките.

Лявата му китка бе в стоманена гривна, свързана със скоба в стената. Не можеше да достигне вратата, през която — дано — щяха да му носят вода и храна, а шпионката означаваше, че ще следят движенията му по всяко време на денонощието.

В замъка Форбс се беше разразила следната дискусия: трябва ли да носи със себе си някакво проследяващо устройство?

В днешно време има толкова миниатюрни излъчватели, че просто могат да бъдат инжектирани под кожата, без дори да наранят епидермиса. Големината им е колкото главичка на карфица и нямат нужда от енергиен източник, защото се затоплят от кръвта. Но обхватът им е ограничен. Нещо повече — могат лесно да бъдат разкрити от свръхчувствителен детектор.

— Тези хора въобще не са тъпи — каза тогава Филипс. Колегата му от ЦРУ се съгласи.

— Сред тях има суперобразовани специалисти — добави Макдоналд, — чиито познания по високите технологии и компютрите са смайващи.

Никой в замъка Форбс изобщо не се съмняваше, че ако Мартин бъде проверен с модерен скенер и открият нещо в тялото му, ще е мъртъв след минутка. Затова в крайна сметка решиха да не имплантират излъчвател.

След час похитителите се появиха отново. Все още бяха с маски. Съблякоха го, провериха го основно и отнесоха дрехите му в друго помещение, за да ги претърсят допълнително.

Нямаше нужда да бъркат в устата или в ануса му. Скенерът свърши цялата работа. Прокараха го бавно покрай тялото му. Ако засечеше чуждо тяло, щеше да бипне. Случи се само веднъж — когато го доближиха до устата му. Отвориха я и внимателно разгледаха всяка пломба.

После му върнаха дрехите.

— Коранът ми остана в странноприемницата — каза пленникът. — Нямам часовник и килимче, но предполагам, че е време за молитва.

Водачът на групата го изгледа мълчаливо през дупките на качулката си и излезе. След две минути се върна с килимче и Коран. Мартин му благодари.

Редовно му носеха храна и вода. Когато влизаха, му правеха знак да отстъпи назад, докато поставят таблата на място, където по-късно може да я достигне без проблем. По същия начин оправяха и химическата тоалетна.

Разпитите започнаха след три дни. Отново му нахлузиха качулка и го поведоха по коридорите. Когато му свалиха качулката, това, което видя, го смая. Човекът, седнал зад масата срещу него, беше млад, елегантен, добре облечен я без маска. Заговори на отличен местен арабски.

— Не виждам смисъл нито в маските, нито в глупавите фалшиви имена — каза той. — Моето впрочем е доктор Ал Хатаб. Да не си губим времето. Ако отговорите ви ме задоволят, ще ви поканим да се присъедините към нас. Ако ли не, страхувам се, че ще бъдете убит веднага. Така че да не се преструваме, господин Измат Хан. Наистина ли сте този, когото наричат Афганеца?

„Ще се интересуват най-вече от две неща — беше казал Гордън Филипс. — Дали наистина си Измат Хан и дали си същият Измат Хан, който се е сражавал при Кала-и-Джанги. Или петте години в Гуантанамо са те променили“.

Мартин погледна усмихнатия арабин в очите. Спомни си предупрежденията на Темиън Годфри. Не се плаши толкова от брадясалите фанатици. Внимавай за тези, които са гладко избръснати, пушат, пият, разкарват се с момичета и въобще искат да минат за такива като нас. Напълно потопени в западната култура. Хамелеони, които прикриват омразата си. Абсолютно смъртоносни. Как беше думата… Такфир.

— Има много афганци — отвърна той. — Кой ме нарича Афганеца?

— А, да, прекарал сте в изолация цели пет години. За вас се говореше много след Кала-и-Джанги. Не знаете нищо за мен, но аз знам доста за вас. Някои от хората ни са бивши затворници в лагер „Делта“. Говорят за вас с голямо уважение. Твърдят, че не сте се пречупил. Наистина ли?

— Питаха ме за мен. Отговорих им.

— Но никога не издадохте другите? Не споменахте имена? Поне така ми го представиха моите хора.

— Затриха семейството ми. Тогава загубих интерес към живота. Как се наказва човек, който вече е мъртъв?

— Добър отговор, приятелю. Е, да поговорим за Гуантанамо. Разкажи ми за Гитмо.

Мартин беше прекарал много часове в наизустяване на всеки детайл от престоя на Измат Хан в американската база. Пристигането на 14 януари 2002-ра, гладът, жаждата, пропитите с урина дрехи, белезниците, които бяха толкова стегнати, че ръцете му седмици наред не можаха да се оправят. Обръсването на косата и брадата, оранжевият гащеризон, тътренето към килията с нахлупената на главата качулка…

Доктор Хатаб старателно си водеше бележки върху жълти листа със старомодна писалка. Щом стигнеха до момент, който му беше познат, се отпускаше назад и се усмихваше.

Късно следобед подаде на Мартин едни снимка и попита:

— Познаваш ли този човек? Виждал ли си го някога?

Мартин поклати глава. Мъжът на снимката беше генерал Джефри Д. Милър, комендантът, наследил генерал Рик Бакъс. Бакъс често присъстваше на разпитите, но генерал Милър оставяше всичко в ръцете на ЦРУ.

— Точно така — каза Хатаб. — Според един от освободените ни приятели той те е виждал, но само в случаите, в които си бил с качулка. И кога условията започнаха да се подобряват?

Разговаряха до вечерта. Накрая арабинът стана и каза:

— Имам да проверявам. Ако казваш истината, ще продължим след няколко дни. Ако не, опасявам се, че ще трябва да дам необходимите инструкции на Сюлейман.

Отведоха го в килията. Доктор Хатаб даде заповеди на пазачите и излезе. Качи се на скромната наета кола и се върна в хотел „Хилтън“, разположен почти в центъра на Рас ал Хайма, над пристанището Ал Сакр. На другата сутрин, облечен в добре скроен кремав костюм, напусна хотела. Докато се регистрираше за полета с „Бритиш Еъруейс“ на международното летище в Дубай, говореше перфектен английски.

Али Азис ал Хатаб беше роден в Кувейт в семейството на висш банков служител. Изкара безгрижно детство. През 1989-а баща му прие поста на заместник-управител на клона на Кувейтската банка в Лондон. Семейството го последва и така избегна нахлуването на Саддам Хюсеин през 1990-а.

Петнайсетгодишният Али Азис, който вече говореше доста сносен английски, постъпи в британско училище и след три години го завърши не само с познания по езика, но и с отлични оценки. Когато настъпи моментът семейството му да се върне у дома, той предпочете да остане и се записа в техническия колеж в Лоубъро. Четири години по-късно получи научна степен по химия и започна да подготвя доктората си.

Междувременно започна да посещава една лондонска джамия, ръководена от фанатизиран духовник, и постепенно, както обичат да казват медиите, се радикализира. На двадесет и една мозъкът му вече беше напълно промит и той пламенно подкрепяше Ал Кайда.

По някое време му предложиха да посети Пакистан и той прие. Пристигна там, прекоси Хайбер и се озова в един от тренировъчните лагери на Ал Кайда, където прекара половин година. Подготвиха го за „спящ“ агент, който щеше да води тих живот в Англия, без да попада в полезрението на властите.

Когато се върна в Лондон, той направи това, което правеха всички: отиде в посолството, каза, че си е загубил паспорта, и му издадоха нов. В него обаче издайническият печат от Пакистан липсваше. На всички, които го питаха, казваше, че е бил на гости на семейството и приятелите си в Залива. Не споменаваше и дума за Пакистан или Афганистан. През 1999-а успя да си намери място като лектор в университета „Астън“ в Бирмингам. Две години по-късно англо-американските войски нахлуха в Афганистан.

Отначало го обзе паника, че могат да се натъкнат на някакви доказателства за престоя му в тренировъчния лагер. Отговорникът за терористичните звена на Ал Кайда — Абу Зубайда — обаче си беше свършил работата. Нямаше и следа от пребиваването на човек на име Хатаб. Така той остана неразкрит и постепенно се издигна до водач на Ал Кайда във Великобритания.

* * *

Горе-долу по същото време, когато самолетът с доктор Хатаб излетя за Лондон, „Яванска звезда“ напусна пристанището на Бруней и пое в открито море.

Целта на кораба, както обикновено, беше пристанище Фриймантъл в Западна Австралия. Капитанът, норвежецът Кнут Херман, нямаше основание да смята, че пътуването му ще се различава от предишните. Курсът се очертаваше рутинен и скучен.

Той бе наясно, че водите по тези места са сред най-опасните в света, но не заради плитчини, рифове, подводни течения, бури или цунамита. Истинският проблем бяха пиратите.

Всяка година в територията между Малакския проток и море Сулавеси стават над петстотин пиратски нападения върху търговски кораби и средно стотина от тях завършват с превземането им. В някои случаи съдовете се освобождават срещу откуп, а в други никой повече не чува за тях, което означава, че екипажът е убит, а стоката — разпродадена на черно.

По традиция капитан Херман не се притесняваше от пиратски атаки, защото бе убеден, че товарът му не представлява интерес за морските разбойници. В този случай обаче грешеше.

Отначало корабът се насочи на север. Трябваха му шест часа, докато премине покрай град Куда, заобиколи най-северната точка на Калимантан при Шаба и се спусне на югоизток към архипелага Сулу.

Капитанът смяташе да се промуши покрай кораловите острови през дълбок пролив между островите Тауитаи и Холо. После лесно щеше да прекоси море Сулавеси на юг към крайната си цел.

Тръгването на кораба от Бруней не остана незабелязано и бе последвано от кратък телефонен разговор. Дори някой да го подслушваше, щеше да разбере единствено, че нечий чичо вече бил по-добре и до дванайсет дни щял да бъде изписан от болницата. В действителност това означаваше, че им остават дванайсет часа до прихващането.

Обаждането бе прието от мобилен телефон в малък залив на остров Холо. Прие го един добър познат на господин Алекс Сийбарт от лондонското Сити, а именно — господин Лампонг, който обаче вече не си играеше на бизнесмен от Суматра.

Дванайсетте мъже под негова команда бяха чиста проба главорези, толкова добре платени, че го следваха безропотно. Освен криминално проявени, те бяха и мюсюлмански екстремисти. Членовете на движението Абу Саяф, което се подвизава в южните Филипини, само на няколко километра от североизточния индонезийски бряг, имат славата не само на религиозни фанатици, но и на наемни убийци. Лампонг им направи оферта, която щеше да им позволи да изпълнят и двете си основни функции.

Призори двата катера заеха позиции между Холо и Тауитаи и зачакаха. Час по-късно „Яванска звезда“ се зададе срещу тях. С опита, който имаха зад гърба си, за бандитите не представляваше никаква трудност да превземат кораба.

Капитан Херман изкара цялата нощ зад руля и когато зората обагри Тихия океан, отстъпи място на първия си офицер и слезе долу. Десетимата членове на екипажа му още спяха на койките си.

Индонезийският помощник-капитан видя, че към носа се носят два катера, но нямаше много време да реагира. Мургавите босоноги мъже с лекота се прехвърлиха на палубата и се затичаха към мостика. Остана му време единствено да натисне бутона за аварийния звънец. Мъжете влетяха в кабината, някой опря нож в гърлото му и се разнесоха викове: „Капетан, капетан“.

Виковете бяха излишни, защото измореният Кнут Херман вече се качваше по стълбите, за да види какво става. Двамата с Лампонг стигнаха на мостика почти едновременно. Лампонг стискаше в ръка „Узи“. Норвежецът знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Пиратите и работодателите му във Фриймантъл щяха да се разберат за откупа.

— Капитан Херман…

Копелето знаеше името му. Ударът беше планиран.

— Ще помолите ли първия си офицер да каже дали през последните пет минути е осъществил някаква радиовръзка?

Нямаше нужда да го пита. Лампонг говореше на английски, езика, на който норвежецът и неговият помощник обикновено контактуваха. Индонезиецът се разкрещя, че дори не е докосвал радиото.

— Чудесно — отбеляза Лампонг и избълва поредица заповеди на местен диалект. Първият офицер ги разбра и се опита да извика. Норвежецът не разбра и дума, но всичко му се изясни след миг, когато мъжът, който държеше помощника му, изви главата му назад и с едно движение му преряза гърлото. Капитан Херман пътуваше от четиридесет години по моретата и никога не бе страдал от морска болест, но сега се наведе над руля и повърна.

— Ще трябва да се почисти — спокойно каза Лампонг. — И така, капитане, на всяка минута, в която откажете да ми се подчините, това ще се случва с по един от хората ви. Ясен ли съм?

Вкараха норвежеца в малката апаратна отзад и той настрои радиопредавателя на шестнайсети канал, международната честота за свръзка при бедствия. Лампонг му подаде изписан лист.

— Когато натисна бутона за свръзка и ви кимна, искам панически да изкрещите написаното тук. В противен случай хората ви ще започнат да умират един по един. Готов ли сте?

Капитан Херман кимна. Не се налагаше да се преструва на изплашен.

— Тревога, тревога, тревога! „Яванска звезда, Яванска звезда…“ Голям пожар в моторното отделение… не мога да направя нищо… координатите са…

Виждаше, че координатите са неверни. Според тях трябваше да се намират на стотина мили на юг в море Сулавеси. Но нямаше намерение да спори. Лампонг прекъсна връзката, после опря дулото в тила на норвежеца и го изтика от апаратната.

Двама от екипажа на „Яванска звезда“ вече чистеха кръвта и повърнатото от палубата. Останалите осем бяха под охраната на шестима главорези. Други двама бандити бяха на мостика. Последните четирима бяха заети да прехвърлят в единия от катерите — този, върху чиято палуба бяха подредени резервни варели гориво — спасителни пояси, жилетки и надуваеми салове.

Щом приключиха с товаренето, същите четирима се качиха на катера и той се понесе на юг. Тропическите води бяха спокойни и със скорост от петнайсет възела щяха да изминат стотината мили за не повече от седем часа, а за още десет — да се приберат в убежището си.

— Нов курс, капитане — спокойно каза Лампонг. Гласът му беше кротък, но в очите му ясно се четеше омраза.

Новият курс бе обратно на североизток, между островите в архипелага Сулу и навътре във филипинските териториални води.

Замбоанга е една от южните провинции на остров Минданао и части от нея са буквално недостъпни за филипинското правителство. Това е територията на Абу Саяф. Там те обучават своите бойци и складират плячката си. „Яванска звезда“, макар и непродаваем, си беше ценна плячка. Лампонг заговори на местния диалект с водача на пиратите. Онзи посочи напред към едно тясно устие, което се виеше навътре, обградено от гъстата джунгла.

Въпросът беше: „Могат ли твоите хора вече да се справят сами?“ Отговорът беше утвърдителен. Тогава Лампонг извика нещо на бандитите върху палубата и те моментално изтикаха моряците до парапета и откриха огън. Телата им се прекатуриха в топлите морски води. Акулите надушиха кръвта веднага.

Случилото се така изненада капитан Херман, че му трябваха две-три секунди, докато се окопити. Така и не ги получи. Куршумът на Лампонг прониза гърдите му и той на свой ред пльосна в морето.

След половин час две моторници, откраднати седмици по-рано, вече бяха изтеглили „Яванска звезда“ до дървен кей в устието. Клоните на дърветата скриваха кораба от всички страни. Скрити бяха и двете ниски работилнички с ламаринени покриви, в които бяха струпани металните листа, резачките, оксижените, електрическият генератор и боята.

Последният отчаян зов на „Яванска звезда“ беше чут от десетина кораба, но най-близо до посочените координати беше един хладилен контейнеровоз, натоварен с пресни плодове за американския пазар. Капитанът му, финландец, не се поколеба и начаса се насочи натам. Видя носещите се по вълните надуваеми салове, а после забеляза спасителните пояси и двете жилетки, на които пишеше „Яванска звезда“. Капитан Райконен уважаваше морските закони, затова нареди да спуснат лодка, която да провери дали в саловете има оцелели. Оказа се, че са празни, и той заповяда да ги потопят. Беше загубил няколко часа и не можеше да си позволи да се задържа повече. Нямаше и смисъл.

После с натежало сърце предаде по радиото, че „Яванска звезда“ е потънал и няма оцелели. Новината стигна до застрахователната компания „Лойдс Интернешънъл“ и загубата бе записана в корабния регистър на „Лойдс“ в Ипсуич. От този момент „Яванска звезда“ престана да съществува.