Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Трета част
„КЛИН“

8.

Първата задача на операция „Клин“ бе да се изгради легенда. Една правдоподобна история би държала любопитните погледи далеч от Майк Мартин и плана за инфилтрирането му в Ал Кайда.

Затова съвместната англо-американска операция привидно имаше за цел да пресече пътя на афганистанския опиум до нарколабораториите в Близкия изток, където го превръщаха в хероин и го препращаха на запад.

Сценаристите на официалната версия натъртваха, че запорът върху банковите сметки кара терористите да разчитат на получаваните от дрогата пари в брой.

И макар американската Агенция за борба с наркотиците и британските митници така или иначе да се занимаваха с тези въпроси, двете правителства взеха решение „Клин“ да удари с всички необходими средства която и да е лаборатория в която и да е държава, в случай че дипломатическите средства се окажат безуспешни.

Агентите бяха инструктирани да използват наличната свръхмодерна техника, за да подслушват и проследяват в Лангли, където Марек Гъмиени и Стив Хил очакваха новини. Осем разузнавателни агенции и от двете държави щяха да захранват Едзел с данни. Първа щеше да пристига информацията от американските космически спътници, контролирани от вашингтонската Национална разузнавателна служба (НРС).

Първо обаче в базата влязоха тиловаците от военновъздушните сили, които за минимум време трябваше да я приведат в нужния вид. Жителите на близкото селце усетиха раздвижването, но предположиха, че отново, като в доброто старо време, се готви някакъв потаен правителствен проект, и почти не отваряха дума за това. Съдържателят на местния пъб пък реши, че активността около базата ще се увеличи като преди години, и удвои доставките на бира и уиски.

Иначе животът в Едзел продължи по старому.

* * *

Докато бояджиите минаваха с четките си стените на офицерските помещения в шотландската авиобаза, в офиса на корабното брокерно агентство „Сийбарт и Абъркромби“, разположен на уличката „Крътчит Фрайърс“ в сърцето на лондонското сити, влезе посетител.

Господин Ахмед Лампонг пристигна по уговорка, последвала размяната на електронна поща между Лондон и Джакарта, и бе въведен в кабинета на господин Сийбарт, син на основателя на фирмата. Господин Сийбарт си нямаше и представа, че „лампонг“ всъщност е едно от многото наречия на остров Суматра, откъдето идваше гостът му, и че името е измислено. Дори да бе разгледал паспорта му, той щеше да му се стори безупречен.

Такъв бе и английският на господин Лампонг и в отговор на последвалия комплимент той поясни, че е имал достатъчно време да усъвършенства езика по време на следването си в лондонския колеж по икономика. Беше красноречив, с изискани маниери и чаровен. И най-важното — предлагаше бизнес. Нищо не подсказваше, че индонезиецът е фанатик от ислямистката терористична група Джемаат Ислямия, от-говорна за серия бомбени атентати в Бали.

Документите му сочеха, че е старши съдружник в „Суматра Трейдинг Интернешънъл“, банковите му акредитиви бяха наред. Така че, когато Лампонг поиска да обясни същинската цел на визитата си, Сийбарт наостри уши.

За начало индонезиецът постави на масата един лист.

На листа имаше дълъг списък. Започваше с Ангуила, Антигуа и Аруба. Това бяха само „А“-тата. Общо имаше четиридесет и три имена, сред които още Вануату, Западно Самоа, Олдърни — британски остров в Ламанша — и Уругвай.

— Това са все местенца с изключително ниски данъци, господин Сийбарт — отбеляза гостът, — и всяко от тях държи на банковата тайна. Независимо дали ви се нрави, много съмнителни, включително криминални бизнеси, са избрали именно тях за убежище на финансовите си машинации. А тези — той сложи на масата още един лист — са не по-малко съмнителни. Това са държавите, които отдават флаговете си на чужди търговски кораби.

Списъкът отново включваше Антигуа, плюс Барбадос, Барбуда, Бахамите, Белийз, Бермуда и Боливия. Тук имената бяха двадесет и седем. Между тях се открояваха бедни африкански държави като Екваториална Гвинея и точици на картата от сорта на Сао Томе и Принсипи, Коморските острови и кораловия атол Вануату. Сред по-любопитните бяха Люксембург, Монголия и Камбоджа, които дори си нямаха излаз на море. Сийбарт беше донякъде озадачен, макар на практика всичко казано дотук да му бе известно.

— Съберете две и две и ще получите какво? — продължи триумфално Лампонг. — Измама, драги ми господине, невероятна по мащабите си измама. И, уви, тя се среща особено често в тези части на света, в които аз и партньорите ми основно оперираме. Затова и решихме в бъдеще да работим с институция, чиято почтеност никой не поставя под съмнение. Лондонското Сити.

— Много любезно от ваша страна — измърмори Сийбарт. — Кафе?

— Кражби на товари, господин Сийбарт. Броят и размерите им непрекъснато се увеличават. Не, благодаря, тъкмо закусих. Ценни стоки се товарят на корабите и изчезват. Направо се разтварят във въздуха. Нито следа от плавателния съд, екипажа, корабните брокери и товара, да не говорим за собствениците. И всичко е скрито зад тази гора от различни флагове и банки. А корупцията там се е просмукала надълбоко.

— Неприятна картина — съгласи се Сийбарт. — Как бих могъл да ви помогна?

— С партньорите ми решихме да сложим край на всичко това. Вярно, ще ни струва повечко, но искаме вече да работим единствено под червения флаг на британските търговски кораби, да ползваме британски пристанища, британски капитани и британски корабни брокери.

— Чудесно! — възкликна Сийбарт. — Много мъдро решение. Да не забравяме, че към това върви и пълна застраховка на съда и товара в „Лойдс“, Какви стоки смятате да превозвате впрочем?

Работата на корабните брокери е да откриват най-подходящите плавателни съдове за съответните товари и обратното, а „Сийбарт и Абъркромби“ бяха сред влиятелните членове на една от най-старите институции в Сити — Балтийската борса.

— Направих старателни проучвания — започна Лампонг и постави на масата още документи. — В контакт сме с тази компания, ето тук, която внася луксозни английски лимузини и спортни коли в Сингапур. От своя страна, ще изнасяме за САЩ скъп дървен материал — магнолия, палисандър и други. Дървесината е от Северно Борнео, но освен нея ще товарим контейнери с бродирана коприна от Сурабая, Ява, отново за САЩ. А тук — той извади още един документ — са данните на нашите партньори от Сурабая. Всички контрагенти са съгласни да използваме британски превоз. Така че товарният кораб де факто ще работи с три страни. Дали ще успеете да намерите подходящ съд за подобна задача? Имайте предвид, че говоря за продължително сътрудничество.

Алекс Сийбарт бе наясно, че може да намери поне десет подходящи кораба. Просто трябваше да уточни водоизместимостта, цената и датите на спедиция.

В крайна сметка се споразумяха да предостави на господин Лампонг списък с корабите с достатъчна водоизместимост и цена на курса. Господин Лампонг на свой ред щеше да се консултира с партньорите си за най-удобните дати на пристигане както в двете пристанища в Далечния изток, така и в Америка.

Двамата се разделиха сърдечно и с пожелания за успех.

— Винаги съм предпочитал — отбеляза бащата на Алекс Сийбарт, когато научи новините по време на обяда им в един скъп ресторант, — да правим бизнес с добре възпитани господа от старата школа.

* * *

Авиобазата в Едзел беше може би единственото място, където Майк Мартин за нищо на света не трябваше да показва лицето си. Затова Стив Хил вкара в игра списъка със „старите другари“.

— Няма да съм си вкъщи цяла зима — каза човекът, с когото обядваха в клуба на спецчастите. — Смятам да прекарам известно време под карибското слънце. Така че не виждам проблем да го ползваш.

— Ще ти платя наем, разбира се — побърза да каже Стив Хил. — Поне доколкото ми позволява скромният бюджет.

— Няма проблем, стига да не го обърнеш с главата надолу — отвърна събеседникът му. — Кога ще мога да се нанеса обратно?

— Надяваме се до средата на февруари да сме готови. Просто трябва да организирам едни семинари, нали знаеш, лектори, програма… Нищо особено.

Мартин хвана самолета от Лондон за Абърдийн. На летището го посрещна един от бившите му сержанти от САС, костелив шотландец, който след пенсионирането се бе върнал в родната пустош.

— Как е, шефе? — подхвърли той, после метна чантата на Мартин отзад и подкара колата към изхода на паркинга. Малко преди Абърдийн отби на север и се качи на магистрала А-96 в посока Инвърнес. След няколко километра пред очите им се извисиха шотландските планини, а след още десетина сержантът сви вляво в локалното.

На знака пишеше просто „Кемни“. Минаха през някакво селце, после „Ландроувърът“ зави надясно и се насочи към Кейг. Край пътя се виеше река. Мартин се запита дали в нея се въди сьомга или пъстърва. Или нито една от двете.

Малко преди Кейг лъкатушещият селски път пресече реката и навлезе в частен имот. След два завоя пред очите им се показа малък хълм, върху който се извисяваше старинен замък, заобиколен от зашеметяващо красиви зелени възвишения и долчинки.

Когато „Ландроувърът“ спря, отнякъде изникнаха двама мъже и побързаха да се представят.

— Гордън Филипс. Майкъл Макдоналд. Добре дошли в замъка Форбс, семейното имение на лорд Форбс. Добре ли пътувахте, полковник?

— Наричайте ме Майк. Как разбрахте кога точно идвам? Ангъс не се обади на никого от летището.

— Всъщност имахме човек в самолета. За всеки случай — каза Филипс.

Майк Мартин се намръщи. Не бе усетил, че го следят, губеше тренинг.

— Няма проблем, Майк — намеси се Макдоналд. — Нали вече си тук. Събрали сме хора, които ще те въведат във всичко през следващите четири месеца. Предлагам да си оставиш багажа и да проведем първия брифинг след обяда.

* * *

По време на Студената война ЦРУ разполагаше с широка мрежа от тайни квартири. Някои от тях бяха градски апартаменти, други — къщи в провинцията, където агентите можеха да отдъхнат след напрегната мисия, докато докладват подробностите за нея.

Имаше и места, избрани заради безличността и отдалечеността им. В тях разполагаха съветските дезертьори, докато проверяваха легендите им и ги пазеха от отмъстителните агенти на КГБ, чийто щаб бе в съответното посолство или консулство.

Ветераните от ЦРУ все още трепват при спомена за дезертиралия в Рим полковник Юрченко, комуто за всеобщо учудване бе позволено да излезе на вечеря с разследващия го агент в ресторант в Джорджтаун. По някое време Юрченко отиде до тоалетната и повече не се върна. Хората на КГБ се бяха свързали с него и му бяха припомнили за семейството му в Москва. Изпълнен с угризения, той се върза на обещанията за помилване и реши да се върне с тях в родината. Повече никой не чу нищичко за него.

Марек Гъмиени зададе на отдела в Лангли, който отговаряше за тайните квартири, само един въпрос: „кое е най-отдалеченото, сигурно и най-малко подозрително място от всички?“

Отговорът не се забави.

— Наричаме го „Хижата“ — каза шефът на отдела. — Там не стъпва човешки крак. Намира се в Пасайтен.

Гъмиени поиска всички подробности. Трийсет минути след получаването на досието вече бе взел решение и бе дал съответните заповеди.

Източно от Сиатъл има област със стръмни, гористи и заснежени през зимата планини, познати като „Каскадите“. Те са разделени на три зони — голям резерват, дърводобивен участък и пустошта Пасайтен. В първите две има някакви пътища и постройки.

Стотици хиляди посещават всяка година резервата и той е набразден от просеки и пътеки за високопроходими автомобили, коне и планинари. Лесничеите познават всяко негово кътче.

Влизането на случайни хора в огромния дърводобивен участък е забранено, но и в него има пътища, по които ръмжащите камиони отнасят трупите към пунктовете на дъскорезниците. През зимата обаче и участъкът, и резерватът са затрупани от снега и са напълно непроходими.

Източно от тях, към канадската граница, е пустошта. През нея минават само две-три пътеки и единствено в южната й част, близо до прохода Харт, има няколко малки дървени постройки. Местността гъмжи от дивеч. Собствениците на къщурките идват за кратко през лятото, после заключват всичко и се изнасят към градските си домове. Когато настъпи зимата, в САЩ няма по-пусто кътче от Пасайтен, с изключение може би на онази част от северен Върмонт, позната още като „Кралството“, където зиме човек просто може да изчезне и вкочаненият му труп да бъде открит чак щом пролетното слънце разтопи снеговете.

Преди години една усамотена малка вила бе обявена за продан и ЦРУ реши да я закупи. Беше импулсивна сделка, за която по-късно мнозина съжаляваха, но част от висшите служители все пак ползваха къщата за лятната си почивка. Марек Гъмиени попита за нея през октомври, когато тя отдавна бе напусната и заключена. Въпреки приближаващата зима и сериозните разходи той изиска да я отворят и подготвят.

— Разбирам какво търсиш, но защо просто не използваш новия затвор в Сиатъл? — попита го шефът на отдела по недвижимите имоти.

Въпреки че говореше с колега, Гъмиени нямаше избор, освен да излъже.

— Не става дума само да го скрием или да му попречим да избяга. Налага се да помисля и за собствената му сигурност. И в най-охраняваните затвори стават нещастни случаи.

Колегата му разбра или поне реши, че е разбрал за какво става въпрос. Невидимо и сигурно убежище, което разполага със запаси за поне шест месеца. Не му трябваха повече подробности. Така че нареди на екипа, създал охранителната система на прочутия затвор Пеликан Бей в Калифорния, начаса да почне работа.

До Хижата нямаше път. На север от градчето Мазама се виеше просека, която свършваше на петнайсетина километра от вилата. Единственият достъп бе по въздух. Марек Гъмиени използва новите си правомощия и нареди за снабдяването да се използва тежкотоварен хеликоптер „Чинук“ от авиобазата в Маккорд, южно от Сиатъл.

Бригадата инженери и строители започна работа. Материалите се набавяха от региона със съдействието на щатската полиция. Разполагаха само с най-необходимата информация. Според легендата Хижата трябва да бъде превърната в отлично охраняван изследователски център.

Докато всъщност оборудваха затвор за един-единствен обитател.

* * *

Режимът в замъка Форбс ставаше все по-тежък. Майк Мартин се раздели със старите си дрехи и вече носеше само пущунска роба и тюрбан. Не се бръснеше, нито се подстригваше.

На камериерката, която не проявяваше никакъв интерес към гостите на лорда, бе разрешено да остане. На градинаря Хектор — също. Третият от персонала беше Ангъс, бившият сержант от САС, преквалифицирал се в управител на имението.

В замъка постоянно пристигаха и си заминаваха най-различни „гости“, но двама от тях останаха за постоянно. Единият бе Наджиб Курейши, роден в Афганистан, бивш учител в Кандахар, бежанец, който бе получил убежище във Великобритания и работеше като преводач в правителствената комуникационна служба в Челтнам. Сега преподаваше езика и поведението на пущуните. Това включваше езика на тялото, жестовете, привичките в храненето, ходенето и молитвите.

Освен него в замъка остана доктор Темиън Годфри, шейсет и няколко годишна, от две години вдовица на висш офицер от службите за сигурност — МИ-5. Сивата й коса бе пригладена назад и хваната в кок. Като „една от тях“, както се изразяваше Стив Хил, тя добре познаваше процедурите и нямаше и най-малкото намерение да сподели с когото и да било къде се намира и каква е задачата й.

Нещо повече, тя щеше да изпълни задълженията си, без да узнае, че човекът, комуто преподава, всъщност ще бъде поставен в смъртна опасност, и не работеше под напрежението, че ако пропусне някаква подробност, това може да коства живота му. Годфри беше отличен специалист по Корана и говореше съвършен арабски.

— Чувал ли си за Мохамед Асад? — попита тя Мартин. Той призна, че не е.

— Тогава ще започнем с него. Роден е под името Леополд Вайс, германски евреин, който приема исляма и се превръща в един от най-великите му изследователи. Бележките му до Ал Исра — пътуването от Арабия за Йерусалим и оттам към небесата — са сред най-забележителните на света. Именно това преживяване довежда до петте дневни молитви, които са крайъгълният камък на вярата. Предполага се, че си научил това още като дете в мадраса, а щом имамът е бил уахабит, той пламенно е вярвал, че пътуването се е случило съвсем наистина, а не е някакво бълнуване. Следователно ти вярваш в абсолютно същото. А сега да видим дневните молитви. Повтаряй след мен…

Наджиб Курейши беше впечатлен. Тя май знаеше повече за Корана и от него.

По-късно тримата навлякоха топли дрехи и си направиха разходка из близките хълмове, следвани неотлъчно на известно разстояние от Ангъс, стиснал ловджийска пушка в ръка.

Макар да знаеше арабски, Майк Мартин си даваше сметка, че му предстоят изтощителни уроци. Наджиб Курейши го учеше да говори с пущунски акцент и с интонацията на Измат Хан, когото тайно бяха записали в Гитмо с надеждата, че ще разкрие някаква ценна информация в разговорите си с останалите затворници. Не бяха разкрили нищо, но сега записите вършеха безценна работа на Курейши, защото можеше да преподаде на ученика си специфичния изговор.

Въпреки че по време на съветската окупация бе прекарал половин година с муджахидините в планините, сега, след седемнайсет години, Майк Мартин беше позабравил повечето неща. Курейши го учеше на пущу, макар от самото начало да бе ясно, че при евентуалната си среща с пущуни ще бъде разкрит начаса.

Подготовката бе съсредоточена основно върху молитвите и случилото се в Гуантанамо.

Повечето от следователите в лагер Делта са агенти на ЦРУ и Марек Гъмиени успя да намери трима-четирима, които бяха работили с Измат Хан. Майкъл Макдоналд замина за Лангли и прекара с тях дни наред в събирането и на най-незначителните подробности. Официалното обяснение за проучването бе евентуалното освобождаване на Измат Хан.

Следователите бяха единодушни, че пущунският воин и бивш талибански командир е най-коравият затворник, когото са виждали. Той рядко ги удостояваше с отговор, не се оплакваше, но и не съдействаше и приемаше условията в затвора и наказанията стоически. Но всички бяха разчели в черните му очи как при първа възможност би им откъснал главите.

Макдоналд се върна със самолета на ЦРУ в Едзел, а оттам продължи с кола на север до замъка Форбс, за да стовари цялата събрана информация пред Майк Мартин.

Темиън Годфри и Наджиб Курейши, от своя страна, продължиха да го учат на молитвите. Щеше да му се наложи да ги казва пред други хора и нямаше никакво място за пропуски. Курейши все пак съзираше някаква надежда — този, за когото щеше да се представи Мартин, не беше арабин, а Коранът е на класически арабски. Така че евентуална грешка можеше да бъде отдадена на лошо произношение. Но за човек, прекарал седем години в мадраса, бе немислимо да сбърка цяла фраза. Затова двамата продължиха отново и отново да повтарят молитвите, опрели чела в пода, а Темиън Годфри седеше на стол зад тях — заради болните си колене — и им пригласяше.

* * *

Англо-американският технически екип привършваше с работата си в авиобазата Едзел. Техниката беше навързана, помещенията — подготвени за бъдещите наематели. Навремето освен с квартирите и столовите американската флота разполагаше още със зала за боулинг, фризьорски салон, магазини, поща, баскетболно игрище, фитнес и театър. Предвид ограничения бюджет, Гордън Филипс реши да не ги ремонтира. Кралските военновъздушни сили поеха доставката на продукти и охраната на базата, за която вярваха, че е оперативен щаб за борба с трафикантите на опиум.

Малко преди Коледа бяха включени дванадесетте мощни компютъра, които щяха да играят ролята на мозъчен център. С тях денонощно работеше екип от шестима души.

Централата на „Клин“ бе специална структура, сформирана за конкретна операция, и с нея, благодарение на указанията на Джон Негропонте и последвалите уговорки, щяха безусловно и всеотдайно да си сътрудничат всички американски и английски разузнавателни ведомства.

Всеки от компютрите бе защитен от ISDNBRENT-ленти с по две карти. Отделно всеки харддиск можеше да бъде разкачан, за да бъде прибиран в сейф, когато не е в употреба.

Самите компютри бяха свързани с централата на МИ-6 на Воксхол Крос и с Гровнър, тоест с офиса на ЦРУ в американското посолство на Гровнър Скуеър в Лондон.

За още по-голяма сигурност комуникациите с „Клин“ бяха зашифровани с код, достъп до който имаха само неколцина висши офицери.

После „Клин“ започна да извършва онова, което на пръв поглед извършваха и останалите клонове на разузнаването — да подслушва и записва всяка дума, изречена на арабски в Близкия изток или в ислямските общности, разпръснати по света. Освен от звука обаче „Клин“ се интересуваше и от изображенията. Всеки образ, заснет от сателитите КН-11 „Кийхоул“ и изпратен в лабораториите на Националната разузнавателна служба, беше препредаван към шотландската авиобаза. Същото се отнасяше и за събраното от набиращите все по-голяма популярност безпилотни самолети „Предатор“, чиито фотоси, заснети от височина 6000 метра, обикновено стигаха единствено до главния щаб на американската армия в Тампа, Флорида.

Някои от по-комбинативните умове сред персонала на Едзел вече разбираха, че „Клин“ е в пълна готовност и очаква нещо да се случи, но никой от тях не бе сигурен точно какво.

Малко преди Коледата на 2006-а Алекс Сийбарт се свърза с господин Лампонг в офиса му в Индонезия, за да му предложи един от двата големи контейнеровоза, регистрирани в Ливърпул. По стечение на обстоятелствата и двата бяха собственост на малка компания, с която „Сийбарт и Абъркромби“ поддържаше повече от добри отношения. „Маккендрик Шкпинг“ беше семейна фирма на повече от век. Бизнесът се ръководеше от главата на фамилията — Лиам Маккендрик, който бе и капитан на „Контесата на Ричмънд“, докато синът му Шон отговаряше за другия кораб.

Водоизместимостта на „Контесата“ беше 8000 тона, корабът пътуваше под британски флаг, бе на прилична цена и нямаше ангажименти след 1-ви март.

Алекс Сийбарт спести на Лампонг подробността, че най-горещо бе препоръчал сделката на Лиам Маккендрик и че старият шкипер веднага се беше съгласил. Ако „Сийбарт и Абъркромби“ успееха да му осигурят товар от Америка за Англия, пролетният му курс щеше да е изключително доходоносен.

Без знанието на бъдещите си партньори Лампонг се обади на един човек в Бирмингам и той отскочи с кола до Ливърпул, огледа с мощен бинокъл „Контесата на Ричмънд“ и после засне кораба с телеобектива си от различни ъгли.

Самият Лампонг отговори на имейла на Сийбарт след седмица и се извини за закъснението под претекст, че му се е наложило да обиколи дъскорезниците из страната. В мейла си изразяваше надеждата, че „Контесата“ е напълно подходяща за целите им, и уточняваше, че приятелите му в Сингапур ще дадат подробностите за лимузините, които трябва да бъдат извозени от Великобритания до Далечния Изток.

Макар Лампонг да представяше сингапурските си приятели за китайци, те всъщност бяха малайзийци, при това не обикновени мюсюлмани, а крайни ислямистки фанатици. Ползваха нова банкова сметка в Бермуда, открита от вече покойния Тефик Ал Кор, който бе трансферирал средствата от нищо неподозираща малка частна банка във Виена. Малайзийците нямаха никакво намерение да губят пари от лимузините. Напротив, смятаха да възвърнат инвестицията си и да ги продадат веднага щом изпълнят целта си.

* * *

В казаното от Марек Гъмиени пред агентите на ЦРУ в Гитмо — че Измат Хан ще бъде изправен пред съд, който ще разгледа евентуалното му освобождаване — имаше известна доза истина. Гъмиени смяташе да организира дело, което в крайна сметка да пусне афганеца на свобода.

През 2005-а Върховният апелативен съд на САЩ прецени, че правата на военнопленниците не се отнасят за членовете на Ал Кайда. Така съдът узакони прокарваната от президента Буш идея заподозрените в тероризъм да бъдат изправяни пред военни трибунали. За пръв път от четири години затворниците с подобни обвинения имаха право на адвокат. Гъмиени възнамеряваше да прокара следната защитна теза: Измат Хан никога не е бил член на Ал Кайда, а офицер от афганистанската армия, който не е имал нищо общо нито с 11-и септември, нито с ислямисткия тероризъм.

Съдът трябваше да приеме тази теза безусловно. Затова се наложи Джон Негропонте да се обади на Доналд Ръмсфелд и да го помоли да поговори с военните съдии.

* * *

Раната на крака на Майк Мартин заздравяваше бързо. От досието ставаше ясно, че Измат Хан не е обелвал и дума за белега си, и Мартин също не виждаше причина да го прави. Но Майкъл Макдоналд се върна от Лангли притеснен, че макар и притискан по време на разпитите, афганецът е продължавал да мълчи по въпроса и че ако някой от членовете на Ал Кайда знае истината, а техният човек няма белег, това може да провали цялата операция.

Мартин не се възпротиви, още повече че имаше нещо на ум. От Лондон до Едзел, а сетне с хеликоптер до замъка Форбс, беше докаран хирург — проверен от службите лекар от Харли Стрийт, на когото можеше да се разчита да измъкне куршума, да затвори раната и повече никога да не проговори за това.

Лекарят направи операцията с местна упойка. Разрезът не представляваше трудност, защото всъщност нямаше нито куршум, нито никакво чуждо тяло. Трудното беше да заздравее за няколко седмици, но да прилича на много по-стара рана.

Хирургът, казваше се Джеймс Нютън, отстрани малко от тъканта вътре и по ръбовете на разреза и така се образува кухинка, която после заши с шест големи неравни шева. Приличаше на работа, свършена набързо в полева болница.

— Вижте — натърти той, преди да си тръгне. — Ако истински лекар разгледа белега, със сигурност ще забележи, че не е на петнайсет години. Иначе не би трябвало да има проблем. Но са необходими три месеца, за да зарасне.

Беше началото на ноември. Отличната физика на четиридесет и четири годишния Мартин свърши чудесна работа още преди Коледа — подпухналостта и червенината изчезнаха напълно.