Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

7.

Докато бомбите засипваха Кабул, Измат Хан и бойците му се сражаваха на северния фронт в Бадахшан. Светът беше вперил поглед в афганистанската столица и боевете на юг. Американските спецчасти обаче проникнаха в Бадахшан, за да окажат помощ на наследника на Шах Масуд — генерал Фахим. Именно там щеше да е истинската битка. Останалото беше само храна за медиите. Ключът към победата бе в армията на Северния съюз и въздушните удари на американците.

Афганистан не разполагаше с авиация, а танковете и тежката артилерия вече почти не функционираха. Съюзниците убедиха узбека Рашид Достум, прекарал последните години на сигурно отвъд границата, да се върне и да открие втори фронт на северозапад, за да издърпа противника от североизточния фронт на Фахим. Истинският пробив започна през ноември и в основата му стоеше маркирането на цели, технология, неусетно революционализирала бойните действия след войната в Залива през 1991-ва.

Невидими за врага, хората от спецчастите се взираха през мощните си бинокли и засичаха окопите, скривалищата, оръжията, танковете, складираните боеприпаси, продоволствията и командните бункери. После с помощта на преносимите си проектори ги маркираха — или „оцветяваха“ — с инфрачервени точици и установяваха радиовръзка с въздушните сили, които нанасяха незабавен удар.

Талибанската армия, изправена срещу Северния съюз, бе унищожена от въздушни удари, идващи или от американските самолетоносачи в Индийския океан, или от бомбардировачите „А-10“, прелитащи от Узбекистан. Насочвани от инфрачервените лъчи, ракетите и бомбите унищожаваха талибаните систематично, а таджиките триумфално заемаха позициите им.

Измат Хан продължаваше да отстъпва на юг. Талибанската армия на север първоначално наброяваше 30 000 войници, но губеше по около хиляда на ден. Нямаше лекарства и доктори, евакуацията беше немислима. Ранените просто казваха молитвите си и мряха като мухи. Крещяха „Аллах акбар“ и се изправяха срещу дъжда от куршуми.

Частите на талибаните бяха разнебитени и макар десетки хиляди да бяха карани почти насила да се записват в армията, повечето не искаха да воюват. Истинските фанатици се топяха. Измат Хан обаче продължаваше всекидневно да влиза в бой с пълното съзнание, че това може и да е за последно. На 18 февруари остатъкът от дивизията му стигна град Кундуз.

Кундуз е като малък остров, населяван от гилзайски племена, които са пущуни, сред море от таджики и хазарейци. Това беше последното убежище на талибаните. И именно там те решиха да се предадат.

Афганците не виждат нищо нередно в това да се предадат след преговори, стига условията да бъдат стриктно спазвани. Така цялата талибанска армия се предаде на генерал Фахим.

Сред талибаните имаше две неафгански групи. Едната беше От 600 араби, предани на Осама бин Ладен. До момента обаче бяха загинали над 3000 араби и Западът нямаше да рони крокодилски сълзи, ако и тези стигнеха до Аллах колкото се може по-бързо.

Другите бяха около две хиляди пакистанци и ако участието им в конфликта станеше публично достояние, много хора в Исламабад нямаше да могат да спят спокойно. Генерал Мушараф си даваше ясна сметка, че след 11-и септември има само един избор — или да се превърне във верен съюзник на САЩ и да получава милиарди под формата на помощи, или чрез военното си разузнаване да продължи да подкрепя талибаните и бин Ладен, но да плати последствията. Той избра САЩ.

Военното му разузнаване обаче все още държеше малка армия от агенти в Афганистан и пакистанските доброволци, били се за талибаните, винаги можеха да разкажат кой точно ги е надъхвал за яростната им борба на север. Затова в рамките само на три дни агентите тайно бяха върнати в Пакистан.

Друга тайна договорка доведе дотам, че около четири хиляди задържани бяха продадени за различни суми на САЩ и Русия. Руснаците искаха чеченци и — в жест към Ташкент — опозиционно настроени узбеки.

Пленената армия наброяваше над четиринадесет хиляди, но броят непрекъснато намаляваше. В крайна сметка Северният съюз обяви пред световните медии, които вече се бяха насочили на север, за да отразяват истинската война, че държи около осем хиляди военнопленници.

По-късно се реши узбекският командир генерал Достум да получи пет хиляди от тях. Той пожела да ги закара далеч на запад, в контролираните от самия него територии в Шеберган. Натикаха ги в метални контейнери, в които можеха да стоят единствено прави. Нямаха храна и вода. По някое време войниците решиха да пробият в контейнерите дупки, за да влиза въздух — и го направиха със серия откоси, които продължиха, докато писъците отвътре не спряха.

Останаха 3015 пленници, които бяха разделени на араби и други. Арабите бяха отвсякъде — саудитци, йеменци, мароканци, алжирци, египтяни, йорданци и сирийци. Узбеките бяха оставени на милостта на Ташкент и Москва. Повечето чеченци — също. Малцина от тях оцеляха. По време на войната чеченците бяха смятани за най-ожесточените, непримирими и самоубийствено настроени воини.

2400 военнопленници останаха в ръцете на таджиките. За тях повече не се чу нищо.

Един от войниците, които разпределяха пленниците, заговори на Измат Хан на арабски и понеже той му отвърна на същия език, решиха, че е арабин. Той не носеше пагони или документи, беше мръсен, гладен и изтощен. Нямаше сили да се съпротивлява, докато го тикаха в една или друга посока. Затова се озова сред шестимата афганци, които трябваше да бъдат извозени към Мазар и Шариф, право в ръцете на узбеките на Достум. По онова време медиите вече бяха навсякъде и под зоркия поглед на ООН на пленниците се осигуряваха необходимите условия.

Отнякъде се намериха камиони и шестстотин задържани бяха натоварени в тях за пътуване на запад към Мазар. Последната им спирка обаче нямаше да е самият град, а огромен затвор на петнайсетина километра след него.

Така те пристигнаха в ада. Неговото име бе Кала и Джанги.

* * *

Смятано от първата бомбардировка до превземането на Кабул от силите на Северния съюз, завладяването на Афганистан продължи петдесетина дни, но спецчастите на съюзниците действаха в страната много преди това. Майк Мартин гореше от нетърпение да се присъедини към тях, ала британските представители в Исламабад бяха непреклонни, че им е необходим за свръзка с пакистанските колеги.

И така до падането на Баграм.

Тази огромна бивша съветска авиобаза северно от Кабул беше отдавнашна цел на съюзниците. Талибанските самолети в нея вече бяха купчини желязо, а контролната кула — развалина, но бе само въпрос на време и пари да се възстановят както широките писти, така и многобройните огромни хангари и помещенията на бившия руски гарнизон.

Летището бе превзето в средата на ноември и екип от британски морски пехотинци се нанесе там колкото се може по-бързо. Майк Мартин използва тези новини за повод да замине, за да провери, както обясни в щаба, какво точно става в Баграм.

Преди пристигането на американците морските пехотинци вече бяха успели да си присвоят един от хангарите. После обиколиха наоколо с „Ландроувърите“ си и дотътриха няколко метални товарни контейнера. С помощта на бидони, талпи и доста находчивост същите бяха превърнати в работни и спални помещения с нарове, столове, маси, електрическо осветление и не на последно място — контакти, от които се захранваха котлоните за чая.

Сутринта на 26-и ноември командирът на частта събра войниците и каза:

— Нещо става в Кала и Джанги. Доколкото разбираме, някакви затворници са се разбунтували, докопали са оръжие и са влезли в престрелка с пазачите. Ще отидем да хвърлим едно око.

За мисията бяха избрани шестима пехотинци с два „Ландроувъра“.

— Имате ли нещо против да дойда и аз? Може да ви потрябва преводач — каза Мартин.

Командирът на частта бе капитан, а Мартин — полковник. Нямаше как да откаже. Мартин се метна на седалката до шофьора във втората кола. Двама пехотинци придържаха картечницата на каросерията отзад. Поеха през прохода Саланг към северните равнини и Мазар и след шест часа бяха пред Кала и Джанги.

Точната причина за инцидента, който доведе до клането в Кала и Джанги, и до днес не е уточнена. Но има факти, които не могат да бъдат пренебрегнати.

С типичната си склонност да не обръщат внимание на подробностите, западните медии упорито наричаха затворниците „талибани“. А беше тъкмо обратното. На практика, с изключение на шестимата случайно попаднали там афганци, в Кала и Джанги бе натикана победената армия на Ал Кайда, чиито воини бяха пристигнали в Афганистан с единствената цел да се сражават до смърт. Камионите от Кундуз докараха в старата крепост шестстотин от най-опасните мъже в Азия.

Посрещнаха ги стотина полуобучени узбеки, командвани от изключително некомпетентен офицер. Самият Рашид Достум отсъстваше и начело сега бе заместникът му Саид Камел.

Сред шестстотинте имаше шейсетина, които не бяха араби. Още при разпределянето в Кундуз неколцина чеченци и узбеки се престориха на чужденци, защото си даваха ясна сметка какви жестокости ги чакат в ръцете на руснаците или техните съюзници в Ташкент. Други от групата бяха пакистанци, които погрешно смятаха, че не бива да се връщат в родината си, докато всъщност там щяха да бъдат пуснати на свобода.

Останалите бяха араби.

За разлика от повечето талибани, останали в Кундуз, доведените тук бяха доброволци и до един — крайни фанатици. Обучението им в лагерите на Ал Кайда ги бе превърнало в безжалостни бойци. Никой от тях не се страхуваше за живота си — напротив, единственото, за което молеха Аллах, бе да довлекат към смъртта поне няколко западняци или приятели на западняци и така да преминат в отвъдното като мъченици.

Кала и Джанги не прилича на западна крепост. Разположена е на площ от около десет акра, в която са разпръснати едноетажни постройки, разделени от широки празни пространства с редки дървета и храсти. Външните стени на петнадесетметровия зид са полегати и на места стъпаловидни, така че да бъдат изкачени не е особено сложно. Самият зид пък е широк и кух, а в него има цял лабиринт от помещения, складове и стълби, и под тях — още един лабиринт от тунели и килии. Крепостта бе във владение на узбеките едва от десетина дни и те още не знаеха, че в южния й край се е помещавала оръжейната на талибаните.

В Кундуз взеха на пленниците автоматите и гранатометите, но никой не се сети да ги претърси основно. В противен случай щеше да се разбере, че почти всеки от тях крие под широката си роба по една-две гранати. Така ги и превозиха до Кала.

Първият знак за нещо нередно дойде още вечерта на пристигането им. Измат Хан, който беше в петия камион, чу на стотина метра напред силен гръм. Един от арабите беше придърпал неколцина узбеки към себе си и бе взривил гранатата си. Нощта се спускаше над Кала, нямаше никакво осветление и хората на Достум решиха да претърсят затворниците чак на сутринта. Скупчиха ги в центъра на двора, без храна и вода. Около тях застанаха въоръжени, но вече поизнервени пазачи.

Претърсването започна призори. Ръцете на затворниците бяха вързани зад гърбовете им, но понеже нямаше въжета, узбеките използваха за целта тюрбаните им. Тюрбаните обаче са доста по-хлабави от въжета.

Викаха пленниците един по един отпред и ги обискираха. Под робите им се намериха гранати, пистолети и пари. Саид Камел и един от заместниците му взеха парите и ги занесоха в една стаичка, уж за да ги преброят, но един любопитен узбекски войник надникна през прозореца, видя, че тъпчат плячката в джобовете си, ядосано нахлу вътре и получи недвусмислената заповед да се разкара и да си държи устата затворена. Вместо да се подчини обаче, след малко войникът се върна, този път с пушка в ръка.

Двама от затворниците, които успяха да освободят ръцете си от тюрбаните, видяха тази сценка, промъкнаха се след войника, изтръгнаха пушката от ръцете му и с приклада пребиха тримата узбеки. Всичко стана толкова бързо и безшумно, че никой от стотиците мъже на двора не разбра нищо. Крепостта обаче вече бе като барутен погреб.

По това време се появиха и двама агенти на ЦРУ — Джони Спан, по прякор Майк, и Дейв Тайсън. Спан започна разпитите на задържаните направо на двора, без да си дава сметка, че е заобиколен от шестстотин фанатици, чиято единствена цел в живота е да очистят американец. В този миг един от узбеките видя въоръжения арабин и изкрещя. Арабинът стреля и го уби. Барутният погреб се взриви.

Измат Хан седеше на земята и чакаше реда си. Ръцете му, също като на мнозина от пленниците, вече бяха свободни. Още преди тялото на простреляния узбек да докосне земята, картечниците по зида откриха огън. Клането започна.

Над сто затворници загинаха на място с вързани ръце и именно така ги завариха наблюдателите на ООН по-късно. Други помогнаха на стоящите до тях да се освободят. Приведен под огъня на картечниците, Измат Хан поведе на бегом към южната стена група, която включваше и останалите петима афганци. Той знаеше точно къде е оръжейният склад от предишното си идване тук, когато крепостта още бе в ръцете на талибаните.

Двайсетината араби, които се намираха най-близо до Майк Спан, се скупчиха около него и го убиха с голи ръце. Дейв Тайсън изпразни пистолета си в тълпата, уби трима, преди патроните му да свършат, и в последния момент успя да се измъкне.

След някакви си десет минути дворът бе празен, с изключение на труповете и ранените. Сега узбеките бяха отвън, затворниците — вътре, а голямата порта бе затворена. Обсадата започна. Щеше да продължи шест дълги дни, по време на които всяка от страните щеше да е убедена, че другата е нарушила условията на капитулацията. Това обаче вече нямаше значение.

Вратите на оръжейната набързо бяха разбити и намереното вътре — раздадено. Имаше пушки, автомати, гранати, базуки и мини, предостатъчни за петстотин мъже. Награбиха каквото можаха и се разпръснаха из крепостта. Тя вече беше тяхна.

От време на време някой узбек успяваше да се изкачи по стената отвън и да подаде глава над зида, но на секундата го посрещаха с изстрели. Хората на Достум нямаха избор, освен спешно да потърсят помощ. Генералът изпрати още сто войници. Към крепостта пътуваха и четирима американци, зелени барети от Форт Камбъл, Кентъки, един представител на военновъздушните сили и шестима души от 10-а планинска дивизия. Работата им най-вече щеше да е да преценят ситуацията, да докладват в щаба и да дадат знак за начало на въздушните удари.

Малко преди обяд от авиобазата Баграм, северно от Кабул, пристигнаха два „Ландроувъра“ с шестима морски пехотинци и преводач — полковник Майк Мартин от САС.

Контраатаката на узбеките започна във вторник. Прикрити зад единствения си танк, те проникнаха в крепостта и откриха огън по позициите на бунтовниците. Междувременно Измат Хан бе поел командването на мъжете в южното крило и при първия изстрелян снаряд им нареди да се скрият в килиите. Когато вражеският огън спря, те отново заеха местата си на стената.

Измат беше наясно, че смъртта му е само въпрос на време. Нямаха никакъв шанс за бягство и не можеха да разчитат на милост. Не че това го притесняваше. Моментът беше дошъл и 28-годишният Измат нямаше нищо против да посрещне съдбата си именно тук.

Във вторник пристигнаха и американските самолети. Зелените барети и човекът от ВВС заеха позиция на стъпаловидната външна стена и маркираха целите в двора. От трийсет въздушни удара двайсет и осем улучиха скривалищата на бунтовниците. Загинаха около сто души.

Две бомби обаче не достигнаха целта. Първата падна точно до петимата американци, на стотина метра от Майк Мартин. Ако беше обикновена бомба, телата им щяха да бъдат разкъсани. Фактът, че и петимата оцеляха с цената на няколко спукани тъпанчета и леки контузии, сам по себе си бе чудо.

Бомбата беше противобункерна J-DAM, предназначена да пробива стените и да се взривява чак когато проникне на известна дълбочина. Тя се удари в зида, продължи пътя си още петнайсетина метра и експлодира чак тогава. Вълната отхвърли американците назад, но ги пощади.

С втората заблудена бомба имаха по-малък късмет. Тя улучи узбекския танк и уби войниците зад него.

В сряда около крепостта вече гъмжеше от журналисти. Те си нямаха и представа, че присъствието им в крайна сметка ще е единствената причина узбеките да не избият бунтовниците до крак.

През следващите дни двайсетина затворници опитаха да избягат от Кала под прикритието на нощта. Всичките бяха заловени.

От мястото, което заемаше на зида, Майк Мартин можеше незабелязано да надникне в двора, където още лежаха труповете от първия ден. Миризмата ставаше все по-тежка.

Американските войници вече бяха открили лицата си и бяха запечатани от десетките камери и фотоапарати. Англичаните обаче предпочетоха да останат анонимни. Всичките носеха шебаг — увит около главата шал, който ги пазеше от мухите, пясъка, прахта и зяпачите, а след сряда — и от вонята.

Малко преди залез същия ден оцелелият агент на ЦРУ Дейв Тайсън, който за едно денонощие бе успял да отиде до Мазар и Шариф и да се върне, прояви нечувана дързост и проникна в крепостта с един телевизионен екип.

Мартин ги видя как се промъкват покрай стената. До него лежеше взводният на морските пехотинци. Пред очите им от една пролука в стената изскочиха неколцина бунтовници, заловиха четиримата чужденци и ги вмъкнаха вътре.

— Някой трябва да ги измъкне оттам — отбеляза взводният. После се огледа. Шест чифта очи го наблюдаваха безмълвно.

— По дяволите — измърмори той, прескочи зида, спусна се по стъпалата отвътре и се затича през двора. Трима от пехотинците мигновено го последваха. Другите двама и Мартин останаха да ги прикриват от стената.

В момента бунтовниците бяха скупчени в южното крило. Постъпката на четиримата пехотинци бе толкова безумна, че те просто не успяха да реагират. Войниците стигнаха до вратата в отсрещния край, без да се чуе и един изстрел.

Нахлуха вътре без излишно разтакаване, разпознаха арабите по дрехите и брадите и ги застреляха. Те дори не помръднаха. (Впрочем в момента на нахлуването и тримата бяха с гръб към вратата. Дейв Тайсън и английският телевизионен екип обещаха да не разгласяват подробности за случилото се и спазиха обещанието си.)

В сряда вечерта Измат Хан реши да скрие хората си в подземните килии. Бомбите и снарядите почти бяха разрушили зида от южната страна. Единственото убежище беше земята. Обградените вече бяха не повече от триста души.

Някои все пак решиха да загинат на открито и предприеха самоубийствена контраатака. Успяха да изминат стотина метра и да застрелят неколцина узбеки, преди картечницата на новопристигналия узбекски танк да ги разкъса. Повечето от убитите бяха йеменци, имаше и няколко чеченци.

По съвет на американците, в четвъртък узбеките взеха варелите с резервно гориво за танка си, изляха ги във въздухопроводите към подземните помещения и хвърлиха в тях запалени парцали.

Измат Хан не беше в този участък, пък и вонята от труповете му попречи да помирише нафтата, но все пак чу тътена на пламъците и усети горещината. Мнозина загинаха, а оцелелите се блъскаха из дима, кашляха и се давеха. Притиснат в най-крайното помещение с още сто и петдесет души, Измат нареди да залостят вратата, за да спрат пушека. Ударите от юмруците от другата страна ставаха все по-слаби и накрая спряха.

В единия край на помещението имаше тясна галерия, в която се усещаше приток на свеж въздух. Хората на Измат внимателно огледаха стените, за да видят дали няма да намерят изход, но единственото, на което се натъкнаха, бе тръба, която водеше нагоре. Същата вечер новият узбекски командващ, Дин Мохамед, реши да пренасочи ледената вода от препълнените канавки именно в тази тръба. До полунощ оцелелите газеха до кръста във вода. Вече напълно изтощени, някои от тях се удавиха.

Към този момент операцията бе преминала под контрола на ООН. Оцелелите бунтовници чуха мегафона, който ги призова да излязат невъоръжени и с вдигнати ръце и да се предадат. След два часа първите започнаха да се изкачват по стълбите. Последваха ги и други. Измат Хан разбра, че е загубил битката, и пое след тях.

Стотици насочени дула посрещнаха осемдесет и шестимата затворници сред развалините, в които бе превърната южната стена. Парцаливи, мръсни, с почернели от дима лица, разкъсани дрехи и напълно изтощени, мъжете се клатушкаха като зомбита от филм на ужасите, краката на някои не издържаха и те се строполяваха на земята.

Докато прекрачваше отломките, Измат Хан залитна, посегна да се хване за зида и едно парче се отчупи в ръката му. Един от изнервените узбекски войници реши, че го нападат, и натисна спусъка на гранатомета си. Гранатата профуча покрай ухото на Измат, удари се в каменната грамада зад гърба му и отчупи оттам парче с големината на топка за тенис, която рикошира в тила му със страхотна сила.

Измат не носеше тюрбан. Преди шест дни му бяха вързали ръцете с тюрбана му. Камъкът вероятно щеше да му разцепи черепа, ако го бе ударил под ъгъл от деветдесет градуса, но не го удари така и само разпра кожата на главата му и го повали в безсъзнание. Войниците изтикаха останалите бунтовници към камионите. След час седмината британци започнаха обиколка на крепостта, като си водеха бележки. Докладът на Майк Мартин щеше да е най-дълъг, защото той все пак беше старшият офицер, въпреки че официално присъстваше в ролята на преводач. Записваше в бележника си броя на труповете, макар да знаеше, че в подземията са погребани още стотици.

Едно от телата го заинтригува.

Кървеше.

А труповете не кървят.

Обърна го по гръб. Нещо с облеклото не беше наред. Дрехите бяха пущунски. В крепостта не трябваше да има пущуни. Мартин разви шебага си и изтри мърлявото лице с него. Чертите му се сториха познати.

Мартин измъкна войнишкия си нож и един от узбеките наблизо се ухили: щом чужденецът иска да се позабавлява, Негова воля.

Мартин сряза крачола на десния крак.

Белегът още се виждаше — шестте шева, затворили преди тринайсет години раната от съветски куршум. За втори път в живота си той метна Измат Хан на рамо и го понесе навън. Край портала забеляза бял „Ландроувър“ с емблемата на ООН и внимателно остави тялото до него.

— Този човек е жив, но тежко ранен. Има рана на тила — обясни Мартин.

После, приключил със задълженията си, се качи на джипа на морските пехотинци и поеха към Баграм.

След три дни американците откриха афганеца в болницата в Мазар и го отведоха за разпит. Закараха го в своите хангари в Баграм и го заключиха в една от построените там килии. Изнемощял и зъзнещ от студ, но все още жив, той просто се отпусна на пода.

Първата група затворници от Кандахар пристигна в Гуантанамо на 14-и януари 2003-та. Бяха с вързани очи, изтощени, гладни, жадни и мръсни. Сред тях бе и Измат Хан.

Полковник Майк Мартин се върна в Лондон през пролетта на 2002-ра и прекара следващите три години в Челси като заместник-началник щаб на специалните части. Пенсионира се през декември 2005-а и на прощалния купон неколцина негови приятели, сред които Джонатан Шоу, Марк Карлтън-Смит, Джим Дейвидсън и Майк Джаксън, безуспешно пробваха да го напият. През януари 2006-а намери по обява една полуразрушена ферма в долината Миън, Хампшир, и в края на лятото се зае да я оправи, за да я превърне в място за живеене.

Докладите на ООН изясниха, че в Кала и Джанги са „намерили смъртта си“ петстотин и четиринадесет фанатици от Ал Кайда. Оцелелите бяха осемдесет и шест и до един бяха изпратени в Гуантанамо. Сред загиналите имаше и шейсет узбекски пазачи.

Генерал Рашид Достум бе назначен за министър на отбраната в новото афганистанско правителство.