Фредерик Форсайт
Афганеца (12)

12.

От първия разпит мина цяла седмица. Единственото занимание на Мартин бе Коранът. Ако продължаваше така, скоро можеше и да попадне в почетния списък на онези, които знаят наизуст всичките 6666 строфи.

От годините, прекарани в спецчастите, беше развил рядко качество — способността да остава неподвижен изключително дълго и да успява да надмогне скуката и нервността.

Затова за пореден път се принуди да превключи към съзерцателното състояние, което единствено може да спаси от умопомрачение затворените в единична килия.

В контролната зала в Едзел обаче не притежаваха този талант. Напрежението нарастваше. Бяха загубили своя човек и натискът от страна на Марек Гъмиени и Стив Хил ставаше все по-осезаем.

„Предаторът“ наблюдаваше както Рас ал Хайма — в случай, че Афганецът все пак се появи отнякъде, така и „Раша“.

Доктор Хатаб се върна чак когато успя да провери всяка подробност от разказите за Гуантанамо. Това съвсем не беше лесно, защото не възнамеряваше да се разкрива пред нито един от четиримата бивши съкилийници, които бяха освободени и върнати във Великобритания. Те многократно повтаряха, че нямат нищо общо с екстремистите и че са попаднали в центъра на събитията съвсем случайно — и независимо какво мислеха самите американци, Ал Кайда можеше да потвърди, че наистина е така.

Ситуацията се усложняваше и от факта, че заради нежеланието си да съдейства, Измат Хан беше прекарал твърде много време в карцера — далеч от очите и ушите на останалите затворници. Самият той признаваше, че е научил малко английски, но причината явно бяха безкрайните разпити, по време на които бе сравнявал казаното от агентите на ЦРУ с думите на преводача.

Оскъдната информация от Афганистан пък сочеше, че бягството от затворническата кола е планирано и изпълнено гениално. Това, което Хатаб нямаше как да знае, беше, че зад акцията стои местната агентура на МИ-6. Генерал Юсуф бе толкова убедителен в гнева си, че шпионите на талибаните и съответно — Ал Кайда, дори за миг не се усъмниха в истинността на случилото се.

— Да се върнем към детството ти в Тора Бора — започна втория си разпит докторът. — Разкажи ми за него.

Хатаб беше умен мъж, но нямаше как да знае и още нещо — че макар самоличността на човека отсреща да бе фалшива, Мартин познаваше афганистанските планини много по-добре от него. Кувейтецът беше прекарал шестте месеца в тренировъчния лагер главно сред араби без никакъв досег с местните планинци.

Той старателно си записа всяка подробност — дори видовете плодни дръвчета в Малокозай. Лист след лист — ръката му бързо се плъзгаше по страниците на бележника.

На третия ден от втория разпит стигнаха до повратната точка в живота на Измат Хан: 21 август 1998-а — денят, в който ракетите „Томахок“ взривиха планинския масив.

— О, да, истинска трагедия — промърмори Хатаб. — Любопитното е, че вероятно си единственият афганец без живи роднини, така че няма кой да потвърди самоличността ти. Забележително стечение на обстоятелствата. Аз съм учен и мразя подобни съвпадения, но все пак — как ти подейства това?

По време на разпитите в Гуантанамо Измат Хан така и не разкри откъде идва силната му омраза към американците. Празнините бяха запълнени от други бойци, оцелели в Кала-и-Джанги и докарани в лагер „Делта“. Измат беше легенда в талибанската армия и разказите за безстрашието му се носеха край лагерните огньове. Следователите научиха за смъртта на семейството му от останалите затворници.

Хатаб се вгледа в пленника си. Макар и все още изпълнен с дълбоки съмнения, той беше сигурен в едно. Мъжът срещу него наистина бе Измат Хан. Оставаше само въпросът дали американците не бяха успели да го пречупят.

— Твърдиш, че си започнал нещо като лична война. Свой собствен джихад. Че никога не си помислял да спреш. И къде те отведе това?

— Сражавах се срещу Северния съюз и срещу останалите съюзници на американците.

— Но не и преди октомври 2001-ва — отбеляза Хатаб.

— Преди това в Афганистан нямаше американци — каза Мартин.

— Така е. Значи ти се би за Афганистан… и загуби. А сега искаш да се биеш в името на Аллах.

Мартин кимна.

— Точно както ми предсказа Шейхът.

За първи път от началото на разговора самообладанието на Доктор Хатаб го напусна. Той замръзна и с полуотворена уста се втренчи в брадясалия човек срещу себе си. Чак след половин минута успя да прошепне:

— Ти… си се срещал лично с Шейха?

Въпреки че бе прекарал месеци в тренировъчния лагер, Хатаб така и не беше срещал Осама бин Ладен. „Ландкрузърът“ със затъмнени стъкла мина покрай тях само веднъж, без да спира. Той буквално бе готов да отсече едната си ръка, за да получи шанса за среща, да не говорим за разговор с човека, когото боготвореше.

Мартин кимна. Внезапно Хатаб възвърна самоувереността си.

— Искам да ми разкажеш как, къде и какво точно стана, без да пропускаш и най-малката подробност.

И Мартин му разказа. Обясни му за лашкара на баща си, към който се бе присъединил след връщането си от Пешавар. Каза му как съветският хеликоптер го заварил с група бойци на скалистия хребет и как опитали да се скрият зад купчините камъни.

Не спомена нито британския офицер, нито ракетите „Блоупайп“, нито свалянето на хеликоптера. Разказа само за тракащата картечница и хвърчащите каменни отломки и как накрая хиндът, слава на Аллах, останал без амуниции.

Разказа още за особеното усещане като от удар с чук в бедрото и как другарите му го пренесли на ръце през долината, докато най-сетне не попаднали на човек с муле, и как после го откарали в пещерите при Шаджи и го оставили в ръцете на арабите.

— Шейха, кажи ми за Шейха — настоя Хатаб. Мартин му разказа и това. Кувейтецът записа диалога дума по дума.

— Би ли повторил, моля те.

— Той каза: „Ще дойде ден, когато Афганистан вече няма да се нуждае от теб, но милостивият Аллах винаги ще разчита на воините си“.

— А после?

— После ми смени превръзката.

— Шейхът ти смени превръзката?!

— Не. Докторът, който беше с него. Египтянинът.

Хатаб се отпусна назад невярващо. Разбира се, докторът. Айман ал Зауахири, най-близкият човек на Шейха. Лидерът на Ислямски джихад, с когото заедно бяха създали Ал Кайда.

Събра листовете пред себе си и каза:

— Ще се наложи отново да те оставя за около седмица, дори повече. Ще трябва обаче да останеш в оковите си. Видя твърде много и знаеш твърде много. Но ако наистина си Афганеца и си запазил вярата си, ще бъдеш приет сред нас с почести. В противен случай…

Хатаб се прибра в хотела и прекара цяло денонощие в писане. Когато привърши, проведе няколко телефонни разговора от чисто нова сим-карта, която после изхвърли във водите на пристанището. Номерът не се подслушваше, но дори и да имаше такава вероятност, разговорите нямаше да разкрият нищо. Доктор Хатаб бе изключително предпазлив човек.

С обажданията той успя да си организира среща с Фейсал бин Селим, собственик на корабчето „Раша“, закотвено в дубайското пристанище. Хатаб отиде дотам с кола под наем, поговори с възрастния капитан и му предаде важно писмо, което онзи скри в гънките на робата си. „Предаторът“ продължаваше да кръжи на шест километра над главите им.

Ислямистките терористични групи са загубили прекалено много от своите водачи, за да не проумеят най-накрая, че колкото и да се внимава, разговорите от мобилни и сателитни телефони са опасни. Западните технологии за прихващане, проследяване и дешифриране просто са твърде добри. Другият сериозен проблем са паричните преводи през нормалната банкова система.

За да се справят с него, ислямистите използват системата „хунди“, която, с малки промени, датира още от времето на първия халифат. Хунди се крепи на идеята за пълно довесрещу която би подскочил всеки адвокат. Но системата работи, защото перачът на пари, който измами своя клиент, в най-добрия случай, скоро ще загуби бизнеса си.

Ако искаш парите ти да стигнат от точка А до точка Б, намираш този, който извършва услугата, даваш му сумата в брой и посочваш адресата, като предварително знаеш, че за превода ще ти бъде удържана такса.

В точка Б посредникът има партньор, най-често роднина, с когото се свързва и го инструктира да даде определената сума на съответния човек.

В света са разпръснати милиони мюсюлмани, които пращат пари до семействата си в родината, и като се вземе предвид, че няма нито компютри, нито дори разписки, че се работи само в брой и че и двете страни често използват фалшиви имена, тези парични потоци на практика са непроследими.

Що се отнася до комуникациите, проблемът е решен с шифроване на съобщенията с тризначни кодове, които лесно могат да бъдат изпратени с есемес или имейл. Получателят разполага със списък от стотици подобни комбинации, с които лесно разгадава посланието. Това обаче се отнася само за кратки указания или предупреждения. По-дълги и специфични текстове понякога прекосяват половината свят, преди да стигнат местоназначението си.

Западът може и все да бърза нанякъде, но Изтокът разполага с търпение. Той е готов да чака колкото е необходимо. Същата нощ „Раша“ отплава към Гуадар. Предупреден с есемес, куриерът дохвърча с мотоциклета си от Карачи и вече очакваше гемията в пристанището. Взе писмото и пое на север към малкия пакистански град Мирам Шах.

В една чаи-хана там се свърза с друг куриер, който се ползваше с достатъчно доверие, за да бъде допуснат с плика до пещерите в Южен Уазиристан. Отговорът се върна по същия път. Цялата операция отне десет дни.

Междувременно доктор Хатаб напусна Залива. Отправи се първо към Кайро, а сетне продължи на запад към Мароко, където лично избра четиримата североафриканци, които щяха да са част от втория екипаж. И понеже все още не представляваше интерес за службите, никоя агенция не отчете пътуването му.

* * *

Господин Уей Уин Ли беше толкова грозен, че ако за външен вид се раздаваха карти, сигурно щеше да получи чифт двойки. Беше нисък, пълен, с тънки ръце и крака, яйцевидна глава и сипаничаво лице. Но пък вършеше работата си добре.

Той и екипажът му акостираха на полуостров Замбоанга два дни преди „Яванска звезда“. Пристигаха от Китай, поточно от Гуандунг, и не губиха време с формалности като паспорти или визи. Просто платиха на капитана на един търговски кораб, който ги докара до остров Холо. Оттам с две моторници се прехвърлиха на филипинския бряг.

Господин Уей поговори с домакина си господин Лампонг и с местния водач на Абу Саяф, който го бе препоръчал, огледа помещенията за хората си, взе половината от уговорения хонорар и пожела да види работилниците. Инспектира ги дълго, после преброи бутилките с кислород и ацетилен и изказа задоволството си. Накрая разгледа направените в Ливърпул снимки. Вече знаеше точно какво се налага да направи, когато „Яванска звезда“ пристигне в Устието.

Специалността му беше преобразяването на кораби и външният вид на над петдесет товарни съда, които кръстосваха Моретата край Югоизточна Азия с фалшиви имена и документи, бе различен именно благодарение на господин Уей.

Той поиска две седмици и получи три — но нито час повече. За това време „Яванска звезда“ трябваше да се превърне в „Контесата на Ричмънд“. Господин Уей не знаеше защо. Не му и трябваше да знае.

На снимките името на кораба от Ливърпул бе заличено. Господин Уей обаче не се интересуваше от имена и документи. Повече го вълнуваше силуетът.

Части от „Яванска звезда“ очевидно трябваше да бъдат изрязани, а други — леко променени. Но преди всичко се налагаше да изработят шест издължени стоманени контейнера, които да бъдат долепени един за друг в две редици върху палубата.

Те, разбира се, нямаше да са истински. Погледнати отстрани и отгоре, щяха да изглеждат напълно автентични, чак до маркировката на „Хапаг-Лойд“. Инспектирани от метър и нещо, нямаше да събудят никакво подозрение. Но отвътре щяха да са свързани помежду си в нещо като дълъг коридор. Покривът им щеше да е на панти и да се отваря, а стената на последните два, долепена в преградата под мостика, трябваше да се превърне в тайна врата.

Господин Уей и хората му щяха да свършат всичко без боядисването. То бе задача за филипинските терористи, които щяха да изпишат и новото име на кораба — но чак когато китайските им гости си заминеха.

В деня, в който ацетиленовите горелки заработиха, „Контесата на Ричмънд“ прекоси Суецкия канал.

* * *

Али Азис ал Хатаб се върна в къщата променен. Нареди да свалят оковите на затворника и го покани на обяд. Очите му блестяха възбудено.

— Свързах се лично с Шейха — заяви той.

Отговорът на писмото не беше в писмен вид. Куриерът го наизусти — нещо обичайно за Ал Кайда — и, превозен от „Раша“ до Залива, го предаде дума по дума на очакващия го доктор Хатаб.

— Остава само една формалност — каза той. — Ще бъдеш ли така добър да повдигнеш робата си до бедрата?

Мартин го направи. Не знаеше нищо за специалността на Хатаб, освен че е защитил докторат. Надяваше се да не е по дерматология. Кувейтецът внимателно разгледа белега. Намираше се точно там, където му бяха казали. Шест шева, зашити преди осемнайсет години в Шаджи от мъжа, когото дълбоко почиташе.

— Благодаря ти, приятелю. Самият Шейх ти праща поздрави. Каква невероятна чест! Двамата с доктора си спомниха за срещата ви и какво сте си казали. Сега той ме удостои с доверието да те включа в мисия, която би причинила на Сатаната много повече скръб от унищожението на кулите. Ти предложи живота си на Аллах. Предложението ти бе прието. Ще загинеш славно, като истински шахид. Името ти ще бъде споменавано и след хиляди години.

Доктор Хатаб беше загубил три седмици и трябваше да навакса. Затова задейства всички налични ресурси на Ал Кайда в региона. Повикаха бръснар, за да приведе мъжа в приличен вид. Трябваше да изглежда като човек от Запада. Мартин запротестира, когато се приготвиха да му обръснат брадата. Един мюсюлманин, още повече и афганец, не бива да се разделя с брадата си. Хатаб намери компромисното решение — да я подкъсят и да я направят на „катинарче“.

После Сюлейман засне лицето отблизо и след двайсет и четири часа се върна с готов паспорт, който декларираше, че приносителят му е корабен инженер от прозападния султанат Бахрейн.

Шивачът взе всички мерки и донесе обувки, чорапи, риза, вратовръзка и тъмносив костюм — и неголяма чанта за пренасянето им.

На следващия ден групата се подготви за път. Сюлейман (който се оказа от Абу Даби) щеше да съпровожда Афганеца през цялото време. Двете местни момчета пък щяха да продължат с тях още съвсем малко, за да изпълнят една последна задача. Къщата бе изоставена във вида, в който бе наета. Доктор Хатаб се взря в очите на Мартин.

— Завиждам ти, Афганецо. Не можеш дори да разбереш колко много ти завиждам. Ти си се сражавал за Аллах, проливал си кръвта си за него и си търпял болката и униженията на неверниците. А сега ще умреш в негово име. Иска ми се да бях на твое място.

После протегна ръка, но се сети, че е арабин, и прегърна Афганеца. На вратата се обърна за последен път.

— Ще влезеш в рая преди мен. Запази ми място до себе си. Нека Аллах те пази.

Сетне излезе. Наетата кола, както обикновено, бе паркирана на няколко преки от къщата. Той по навик се наведе, уж за да завърже връзката на обувката си, и се огледа. Нямаше никого освен някаква млада жена на стотина метра по улицата — опитваше се да запали двигателя на мотопеда си. Очевидно беше местна — тялото и част от лицето й бяха покрити с традиционния джилбаб, но той все пак се раздразни, че жена може да разполага с каквото и да било моторизирано превозно средство.

Обърна се и тръгна към колата. Младата жена пък се наведе напред и произнесе нещо в кошницата пред кормилото. Отличният й английски се дължеше на женския колеж в Челтнам.

— Мангуста Едно, движим се — каза тя.

* * *

Всеки, който има някаква представа за онова, което Киплинг нарича „великата игра“, а Джеймс Джизъс Енгълтън от ЦРУ — „огледалния лабиринт“, ще се съгласи, че най-големият враг на шпионските операции са гафовете.

Случайните и непредвидими гафове са проваляли много повече тайни мисии, отколкото предателствата или вражеското контраразузнаване.

Един такъв едва не сложи край на операция „Клин“.

При това всичко тръгна от желанието на различните агенции просто да са полезни една на друга.

Заснетото от двата „Предатора“, които се редуваха над ОАЕ и Арабско море, се препращаше от Тумрайт към авиобазата „Едзел“ — където знаеха какво става, и към американското централно командване в Тампа, Флорида — където мислеха, че англичаните просто извършват рутинно наблюдение от въздуха. Изискването на Мартин беше за мисията му да знаят не повече от дванайсет души и за момента бяха десет. Нито един от тях не се намираше в Тампа.

Кадрите от емирствата преливаха от образи на араби, чужденци, автомобили, къщи и пристанищни хангари. Беше неимоверно трудно да се проверяват един по един. Но гемията „Раша“ и възрастният й капитан бяха обект на специален интерес. Така че щом акостираха някъде, всеки техен гост бе оглеждан под лупа.

А гостите не бяха един и двама. Корабчето трябваше да се товари, разтоварва, да се зарежда с гориво и продукти. Докато го търкаше с четка, оманецът разменяше любезности с минувачите по кея. Наоколо се тълпяха и туристи, запленени от автентичната търговска гемия от тиково дърво. Капитанът непрекъснато посрещаше търговци и приятели. Затова когато един млад избръснат арабин в бяла роба заговори с Фейсал бин Селим, го приеха просто за един от многото.

В Едзел разполагаха с хиляди лица на потвърдени или предполагаеми членове и поддръжници на Ал Кайда. Доктор Хатаб обаче не беше сред тях.

В Тампа също не обърнаха внимание на стройния млад арабин, но по традиция изпратиха цялата налична информация в Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, и в Националната разузнавателна служба във Вашингтон. НРС на свой ред я препрати на британските си партньори в Челтнам, те внимателно разгледаха фотографиите без да забележат нещо важно, и ги предадоха на Службите за сигурност, познати още като МИ-5 — те се помещават в Теме Хаус, на няколко крачки от парламента.

Там един стажант, който много държеше да направи добро впечатление, пусна за проверка през базата данни всички снимки от „Раша“.

Не чак толкова отдавна въоръжени с лупи агенти се взираха в едрозърнести фотографии и се опитваха да си отговорят на два въпроса: кой е мъжът/жената на снимката и виждали ли сме го/я преди. Понякога трябваше да изминат години, преди агентът да натрупа достатъчно опит и интуиция, за да успее да свърже приветливото лице от снимката с, да кажем, приема на виетнамското посолство в Делхи и да заключи, че става въпрос за човек на КГБ.

После се появиха компютрите. Специалният софтуер успя да раздроби човешкото лице на над 600 детайла, сред които разстоянието между зениците на очите (изчислено до микрон), дължината на носа (разделен на седем отделни елемента), устните (двайсет и два елемента), ушите…

О, да, ушите. Аналитиците обичат ушите. Всяка гънка, извивка, вдлъбнатина и изпъкналост там са уникални — досущ като пръстовите отпечатъци. Дори лявото и дясното ухо на човек не си приличат. Пластичните хирурзи пренебрегват важността им, но дай на някой опитен агент ясна снимка на уши и той рано или късно ще открие това, което търси.

Компютрите в МИ-5 разполагаха с много по-обширна база данни от тази в Едзел — включително криминални престъпници без ясно изявени политически пристрастия (защото дори те за определена сума няма да се поколебаят да помогнат на терористите), легални и нелегални имигранти и участници в различни протести и демонстрации. При това не само на територията на Обединеното кралство. С други думи, компютрите на МИ-5 бяха запаметени над три милиона лица от цял свят.

Една от снимките на човека, който разговаряше с капитана на „Раша“, беше почти в анфас — в определен момент той беше вдигнал глава, за да проследи излитащ от летището в Абу Даби самолет. Компютърът раздроби лицето му на необходимите шестстотин детайла и започна да сравнява.

Въпреки че процесорът беше изключително бърз, му трябваше цял час. Но в крайна сметка го откри.

Същото лице бе в тълпата пред една джамия — часове след атентатите на 11-и септември — и ентусиазирано приветстваше думите на оратора, каквото и да казваше той.

Ораторът беше Абу Катада, фанатичен последовател на Ал Кайда в Англия, а тълпата, която се бе събрала в края на този септемврийски ден през 2001-ва, беше съставена основно от членове на екстремисткото движение Ал Мухаджирун.

Стажантът записа увеличеното лице на отделен файл и го предостави на началника си. Файлът в крайна сметка стигна до шефката на МИ-5 Илайза Манингъм-Бюлър, която нареди обектът да бъде поставен под наблюдение. Никой все още не подозираше, че младият стажант е разкрил лидера на Ал Кайда за Великобритания.

По-късно компютрите отново попаднаха на човека — този път заснет по време на церемония, с която получаваше докторската си степен. Името му беше Али Азис ал Хатаб, уважаван учен от университета „Астън“ в Бирмингам.

Събраната до момента информация навеждаше службите на два извода — че имат пред себе си или изключително опитен „спящ“ агент, или глупак, който в младежките си години се е поддал на съмнителния чар на екстремистите. Но ако арестуваха всеки гражданин от втората категория, в затворите нямаше и игла да има къде да падне.

Едно беше сигурно — обектът не беше контактувал с екстремисти след онзи септемврийски следобед пред джамията.

В същото време обаче заблуден глупак едва ли щеше да има общи теми за разговор с капитана на „Раша“ в пристанището на Абу Даби. Следователно… до доказване на противното той попадаше в първата категория — „спящ“ агент на Ал Кайда.

Проверката показа, че в момента лицето отново се намира в Англия и продължава работата си в университета. Въпросът беше: „да го арестуват или да го държат под наблюдение?“. Една снимка, чийто източник нямаха право да разкрият, едва ли щеше да е достатъчна за арест. Затова решиха да продължават да наблюдават учения, независимо колко щеше да струва.

Сред седмица доктор Хатаб ги улесни, като си резервира място за полет към Залива. Тогава в действие влезе СРБ.

Години наред Великобритания разполагаше с едни от най-добрите „следотърсачи“ на света. 14-а разузнавателна част, позната още като „Невидимите“, беше най-секретната структура в британската армия. За разлика от САС и морските пехотинци, силата й бе основно в способността да остава незабелязана. Тя поставяше подслушвателни устройства, събираше информация от улицата, заснемаше обектите отдалеч и безшумно ги проследяваше. Ефективността й се доказа най-вече срещу ИРА в Северна Ирландия.

„Невидимите“ не се свеняха да използват жени за мисиите си. Напротив, информацията, която донасяха жените, често се оказваше изключително полезна.

През 2005-а британското правителство реши да доразвие „Невидимите“ и ги преустрои в Специален разузнавателен батальон (СРБ). Разбира се, всички на парада по случай учредяването му, включително генералът, който го водеше, бяха заснети от кръста надолу. САС и морските пехотинци може и да се водят за секретни части, но СРБ наистина са невидими.

Сега Илайза Манингъм-Бюлър поиска помощта им и я получи.

Сред тристата пътници в самолета от Хийтроу за Дубай, в който се качи доктор Хатаб, имаше шестима души от СРБ. Единият бе младият счетоводител, седнал точно зад кувейтеца.

И понеже ставаше дума за най-обикновено проследяване, нямаше причина да не потърсят помощ от спецслужбите на Обединените арабски емирства.

Още от мига, в който се изясни, че атентаторът от 11-и септември Маруан ал Шехи е пристигнал от ОАЕ — да не говорим за слуха, че Белият дом е обмислял удар по базираната в Катар телевизия Ал Джазира — емирствата станаха изключително чувствителни към ислямистките екстремисти. А най-чувствителен стана щабът на спецслужбите в Дубай.

Два автомобила и три мотопеда очакваха екипа на СРБ на летището — в случай че някой дойдеше да прибере доктор Хатаб. Вече беше ясно, че пътува само с ръчен багаж.

Безпокойството им беше напразно. Имаха предостатъчно време да заемат позиции, докато той оправяше документите за наема на една малка японска кола.

Последваха го до Канала в центъра на Дубай, където бе акостирала току-що върналата се от Гуадар „Раша“. Хатаб спря на стотина метра от нея и след малко Бин Селим го забеляза.

След няколко минути от трюма на „Раша“ изскочи младеж, смеси се с тълпата, отиде до кувейтеца и му прошепна нещо. Беше отговорът от пещерите в Уазиристан. На лицето на Хатаб се изписа изненада.

След минути той пое по оживената магистрала на североизток през Аджман и Ум ал Кайуайн и стигна до Рас ал Хайма. Регистрира се в хотел „Хилтън“ и отиде в стаята си да се преоблече. Това даде достатъчно време на трите млади жени от СРБ на свой ред да влязат в дамската тоалетна на хотела, да се пременят в джилбаби и да се върнат при мотопедите си.

Облечен в бяла роба, доктор Хатаб излезе, качи се на колата и я подкара през града. Направи няколко заблуждаващи маневри, но всъщност само си губеше времето. В държавите в Залива мотопедите са навсякъде и, тъй като облеклата на мъжете и жените си приличат, мотористите изглеждат горе-долу еднакви. Екипът от СРБ беше предварително запознат с пътищата в емирствата и нямаше проблем да го проследи до крайградската къща.

Дори до този момент да имаше някакво съмнение за намеренията на Хатаб, то отпадна заради опитите му да се отърве от евентуалните преследвачи. Невинните хора не правят така.

Вечерта Хатаб напусна къщата и жените го последваха до „Хилтън“. Мъжете от СРБ, от своя страна, намериха добра позиция на един от хълмовете и взеха къщата под прицел. Нощта мина без проблеми.

На следващия ден обаче се усети раздвижване. Наблюдателите нямаше как да знаят, че новодошлите са донесли нов паспорт и нови дрехи. Регистрационните номера на колите им обаче бяха записани. По-късно щяха да ги открият и да ги арестуват. Същото се отнасяше и за третия посетител — бръснаря.

На третия ден Хатаб напусна къщата за последно. Кейти Секстън, която ужким се бореше с мотопеда си на улицата, даде сигнал на колегите си, че обектът тръгва.

Щом се прибра в стаята си в хотела, кувейтецът — нямаше как да знае, че междувременно стаята е натъпкана с подслушвателни устройства — резервира по телефона място в полета за Лондон на следващата сутрин. Изобщо не подозираше, че е под постоянно наблюдение.

В МИ-5 си даваха сметка, че са провели страхотна операция. Подробностите бяха пратени с гриф „строго секретно“ само на четирима души. Сред тях бе Стив Хил, който едва не заподскача от радост.

Единият от „Предаторите“ беше пренасочен над крайградската къща в Рас ал Хайма. Но макар в Лондон да беше утро, в Залива вече бе следобед. Разузнавателният самолет успя да заснеме единствено хората, които дойдоха да чистят. И атаката на спецчастите на ОАЕ.

Беше твърде късно да спрат отряда, ръководен от бившия британски офицер Дейв Дефорест. Неговият приятел — шефът на МИ-6 в Дубай, все пак успя да пусне слуха, че атаката е в резултат на анонимен сигнал от съсед.

Двамата чистачи не знаеха нищо. Бяха наети от агенция, която им бе платила предварително. Все пак в къщата бяха намерени косми от черна брада и коса. Съседите разказаха, че е идвал и „Ван“, но никой не беше запомнил номера му. По-късно откриха изоставената кола и се оказа, че е крадена.

От шивача и бръснаря дойде много по-ценна информация. Двамата не се поколебаха да разкрият всичко, което знаеха, но, за съжаление, успяха да опишат само петима мъже. Единият бе Хатаб. Вторият бе Сюлейман, който присъстваше в списъка на местните заподозрени. Другите двама така и не бяха разпознати.

Описанието на петия обаче направи сериозно впечатление на Дефорест. Както и на местния шеф на МИ-6.

Те дори не подозираха за съществуването на Афганеца — затова просто изпратиха данните в Лондон. Нямаха представа, че хората там ще изпаднат в истерия заради един едър рошав мъж с дълга черна брада. Все пак от Дубай уточниха, че той вече е обръснат и вероятно е облечен в мохерен костюм.

Стив Хил, Марек Гъмиени и хората от Едзел се зарадваха най-вече на последните реплики на бръснаря и шивача. Арабите се бяха отнесли към госта си с почит. Той очевидно щеше да напусне Залива жив.

Майкъл Макдоналд и Гордън Филипс споделяха радостта На останалите, но изпитваха и известни съмнения. Знаеха, че агентът им най-сетне е преминал всички проверки и е приет за истински воин на Аллах. И след няколко тревожни седмици бяха засекли „признаци на живот“.

Но беше ли разкрил нещо за „Скат“? Накъде го бяха отвели? Имаше ли как да се свържат с него?

Дори да се свържеха обаче, нямаше да научат нищо. Самият той не знаеше какво точно става.

А това, което никой от тях не подозираше, бе, че в същия момент в Сингапур „Контесата на Ричмънд“ вече разтоварваше скъпия си товар.