Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

15.

Докато американците затваряха капана около Филипините, Борнео и Индонезия и оттам през Тихия океан чак до Западното крайбрежие и Централна Америка, „Контесата на Ричмънд“ се промуши през протока между островите Ломбок и Бали и навлезе в Индийския океан. После зави на запад към Африка.

* * *

Зовът за помощ бе чут поне от три места. Авиобазата „Маккорд“ беше, разбира се, едното от тях. Освен от нея сигналът бе получен и от базата на остров Уиби и от бреговата охрана при Белингам. Те влязоха във връзка за нула време, за да се опитат заедно да установят вероятното местоположение на падналия екипаж.

Дните, в които пилотите отчаяно се носеха с пояси по вълните или се надяваха на спасение сред гъстите гори, са в миналото. Днес спасителните им жилетки са съоръжени със сигнални светлини и аварийни предаватели, през които може да се установи дори гласова връзка.

Сигналните светлини свършиха работата си и местоположението на майор Дювал и капитан Джоунс бе установено с точност до метри. Достъпът до тях обаче бе затруднен от зимните условия.

Хеликоптерите нямаха видимост, което означаваше, че трябва да се подходи като едно време — високопроходимите автомобили щяха да закарат спасителния екип максимално близо до целта, а оттам бе въпрос на издръжливост и упорство.

Големият враг сега бе хипотермията, а при Джоунс ставаше въпрос и за сериозна травма. Шерифът на област Уоткъм обясни по радиостанцията, че хората му могат да бъдат в градчето Глейсиър, на един хвърлей от горите, след не повече от трийсет минути. Оттам до Джоунс нямаше да отнеме много време. Край Глейсиър живееха доста дървосекачи, които добре познаваха околността.

В Маккорд решиха да включат шерифа на честотата на аварийния предавател на Джоунс, така че двамата да поддържат контакт по всяко време.

За майор Дювал щяха да се погрижат рейнджърите от резервата, чийто опитът бе огромен. Почти всяка година се налагаше да измъкват от снега някой заблудил се турист, а и познаваха всяко кътче от областта.

Времето безмилостно течеше и телесната температура на двамата летци продължаваше да пада — особено на ранения Джоунс. Спасителните екипи бързаха да им занесат ръкавици, обувки, одеяла и термоси с топла супа.

Никой обаче не бе съобщил на спасителите — а и никой нямаше как да знае, че в пустошта се лута още един мъж. И че е много опасен.

* * *

ЦРУ извади късмет. Връзките с Хижата не бяха прекъснати. Началникът на смяната набра номера за спешни случай и в Лангли телефонът на заместник-директора Марек Гъмиени иззвъня. Беше малко след четири следобед.

Гъмиени изслуша рапорта, без да обели дума, и макар да си даваше сметка, че случилото се е жесток удар за Управлението, успя да запази самообладание и да анализира ситуацията. Двата трупа щяха да издържат още малко при минусовите температури в Каскадите. Ранените спешно трябваше да бъдат евакуирани, а беглецът да бъде заловен.

— При вас може ли да кацне хеликоптер? — попита той.

— Не, сър, няма никаква видимост, а се задава и още сняг.

— Кой е най-близкият град, до който води път?

— Мазама. Извън Пустошта е, но има относително чиста отсечка от него до прохода Харт, на километър и нещо оттук. Оттам до нас обаче е трудно проходимо.

— Чуй ме сега. Вие сте секретна изследователска лаборатория. Претърпял сте сериозен инцидент. Имате нужда от помощ. Обади се на шерифа в Мазама и го накарай да дойде към вас с каквото разполага — джипове, моторни шейни и така нататък. Да минат последния километър със ски или снегоходки, все тая. Важното е да закарате хората в болница. Как е температурата в Хижата?

— Оправяме се. Две от помещенията са напълно разрушени, но успяхме да изолираме другите три. Отоплението не работи и сме запалили камината.

— Добре. Щом спасителните екипи пристигнат, искам да запечатате всичко и да унищожите техниката. Вземете кодовете и се изтеглете заедно с ранените.

— Сър?

— Да?

— А Афганеца?

— Остави го на мен.

Писмото от Негропонте даваше на Марек Гъмиени всички правомощия. Беше време да поизпоти армията. Той звънна в Пентагона.

Благодарение на настъпилата атмосфера на взаимно разбирателство и сътрудничество и дългия си стаж в ЦРУ той поддържаше близки контакти с Агенцията за военно разузнаване, която, от своя страна, бе в най-приятелски отношения със спецчастите. След двайсетина минути Гъмиени разбра, че в тунела все пак може и да се появи някаква светлинка.

На шест километра от авиобаза „Маккорд“ се намира огромното военно поделение Форт Люис. В една от секциите с ограничен достъп в него е разположено 1-во Оперативно подразделение на специалните сили (ОП) Алфа 143. Тройката накрая означава, че частта е планинска, тоест тип А. Командващ на взвода в момента бе капитан Майкъл Линет.

Адютантът, който прие обаждането от Пентагона, нямаше как да помогне, макар да разговаряше с бригаден генерал.

— Извън базата са, сър. На учение в Маунт Рейнър.

— Можете ли да ги върнете с хеликоптер в базата, лейтенант?

— Тъй вярно, сър, така мисля. Има добра видимост.

— А да ги прехвърлите в Мазама, близо до прохода Харт в Каскадите?

— Ще трябва да проверя, сър.

Генералът изчака на телефона. Лейтенантът се върна след три минути.

— Невъзможно е, сър. Има много голяма облачност и се очаква да вали сняг. Единственият достъп е по земя.

— Добре, все едно как, но ги изпратете там колкото се може по-бързо. Казвате, че са на учение?

— Тъй вярно, сър.

— Екипирани ли са подходящо за Пасайтен?

— Разполагат с всичко необходимо за занятия в минусови температури при неравен терен, генерале.

— Боеприпаси?

— Тъй вярно. В момента разиграват антитерористична операция в Маунт Рейнър, сър.

— Е, вече няма само да я разиграват, лейтенант. Изпратете цялата част при шерифа на Мазама. Да се свържат с човек от ЦРУ на име Олсен. Останете в постоянна връзка с Алфа и ми докладвайте всичко.

За да спести време, капитан Линет поиска да бъдат изтеглени от Маунт Рейнър по въздух. След трийсет минути вертолетът „Чинук“ взе баретите от един пуст паркинг в подножието на планината и пое на север. Стигна до малкото летище западно от Бърлингтън почти едновременно със запътилия се натам преди повече от час военен камион.

Шосе номер 20, което минава покрай Бърлингтън, се вие на изток по поречието на река Скагит и навлиза в Каскади-те. През зимата пътят е разрешен само за високопроходими машини. Камионът на спецчастите бе подготвен за движение на всякакъв терен, но напредваше бавно. Отне им четири часа да стигнат до Мазама и накрая шофьорът бе съвсем изтощен.

Хората от ЦРУ също бяха на предела на силите си, ала поне ранените им колеги, натъпкани с морфин, вече пътуваха с истински линейки на юг, към хеликоптерната площадка, откъдето щяха да ги прехвърлят в болницата в Такома.

Олсен разказа на капитан Линет каквото сметна за необходимо. Капитанът обаче настоя за повече.

— Беглецът екипиран ли е за студовете? Специални дрехи, обувки?

— Нищо специално. Боти, вълнени панталони и палто.

— А ски или снегоходки? Въоръжен ли е?

— Не, не.

— Вече е тъмно. Има ли уред за нощно виждане? Нещо, което да му помага в прехода?

— Няма. Той беше затворен под строг режим.

— Обречен е — отсече Линет. — Да си пробива път през преспите при тези температури без компас и екипировка… Ще го хванем за нула време.

— Има още нещо. Той е планинец. Роден е и е израснал в планините.

— Къде? Тук някъде?

— Не. В Тора Бора. Той е афганец.

Линет го изгледа слисано. Самият той бе участвал в боеве в Тора Бора. След нахлуването в Афганистан бе в състава на смесените войски, които пребродиха Спин Гар в търсене на голяма група араби, сред които и един саудитец, висок метър и деветдесет. После пък взе участие и в операция „Анаконда“, която също завърши с неуспех. Линет определено имаше сметки за разчистване с пущуните от Тора Бора.

— По местата — заповяда той и баретите се натовариха в камиона, който щеше да ги закара до прохода Харт. Оттам щяха да продължат със ски и снегоходки.

Докато те се приготвяха за тръгване, шерифът чу по радиостанцията, че двамата летци са открити — премръзнали, ала живи — и откарани в болница в Сиатъл. Новините бяха добри, но за един човек — Лемюъл Уилсън — малко закъсняха.

* * *

Американското и английското разузнаване все още проучваха план Едно — че Ал Кайда планира да затвори жизненоважен морски маршрут в тесен проток или устие.

В този случай най-важен бе размерът на плавателния съд. Товарът не беше от значение, въпреки че разлив на стотици тонове суров петрол със сигурност щеше да причини сериозни проблеми.

Огромните кораби, които кръстосват световния океан, са собственост само на няколко, при това уважавани и добре познати големи компании. Близо петстотинте супертанкера бяха проверени един по един и се установи, че всичко е наред. После продължиха с по-малките съдове и когато проверката обхвана всеки над 50 000 тона и не бяха открити нередности, стана ясно, че този сценарий е на път да отпадне.

Корабният регистър на „Лойдс“ е може би най-добрият архив в корабоплаването, затова от Едзел установиха директна постоянна връзка с тях — и, по съвет именно на „Лойдс“, съсредоточиха вниманието си върху съдове, които или плават под наети флагове, или са регистрирани в съмнителни пристанища, или пък са с недоказана собственост. Морското звено на антитерористичния отдел в МИ-6 сподели информацията с ЦРУ и бреговата охрана и — без знанието на собствениците и капитаните — в черния списък попаднаха над двеста кораба, на които нямаше да бъде разрешено да доближат брега.

Но иначе все още никой не знаеше какво точно да очаква.

* * *

Капитан Линет познаваше планината и бе убеден, че без нужната екипировка никой не би могъл да измине през дълбоките преспи и скритите под тях коренища, паднали клони, камъни, ями и поточета повече от седем-осемстотин метра на час. Вероятността да се натъкне на покрито с тънък лед ручейче и да си измокри краката беше огромна, а това щеше да доведе до бързо падане на телесната температура, хипотермия и измръзнали пръсти.

Олсен бе получил от Лангли ясна заповед: беглецът при никакви обстоятелства не биваше да стига до Канада или да припарва до телефон.

Линет беше сигурен, че без компас човекът, когото търсеха, се върти в кръг и се спъва и пада на всяка втора крачка. Склоновете бяха потънали в непрогледен мрак, а луната бе скрита зад тежките облаци.

Мъжът наистина имаше петчасова преднина, но дори да се движеше по права линия, едва ли щеше да е изминал повече от четири километра. На ски баретите можеха да постигнат три пъти по-добра скорост и дори да се наложеше да ползват снегоходките, пак щяха да са два пъти по-бързи.

Линет беше прав за ските. Хората му изминаха разстоянието до Хижата за по-малко от час. Набързо я огледаха, за да установят дали беглецът се е връщал, за да си набави провизии, но не откриха нищо. Двата вече замръзващи трупа бяха отнесени в ограденото дворче, защитени от горските животни. Щом времето се оправеше, щеше да дойде хеликоптер и да ги прибере.

Взвод А се състоеше от 12 души и Линет бе единственият офицер. Заместникът му беше офицерски кандидат, а останалите десетима бяха сержанти — двама инженери (специалисти по взривовете), двама свързочници, двама медици, старши сержантът (не с една, а с две специалности), разузнавач и двама снайперисти. Докато Линет обхождаше полуразрушената постройка, старши сержантът огледа околността за следи.

Макар да се канеше да вали, сняг още не бе паднал и следите от обувките на спасителните екипи от Мазама бяха навсякъде около къщата — с изключение на разбитата стена около дворчето, откъдето на север поемаха стъпките на един-единствен човек.

Линет се замисли. Можеше да е за заблуда. Самият той никога не би тръгнал на север към Канада. Дотам бяха трийсет и пет километра, а за Афганеца това означаваше 44-часов преход. И да се движеше в правилната посока, никога нямаше да успее. Още повече че спецчастите щяха да го хванат на половината път.

Отне им още близо час, вече със снегоходки, да изминат следващите два километра. И тогава откриха другата хижа.

В Пасайтен има две-три хижи, които датират отпреди забраната на властите за строителство в Пустошта. Тази беше една от тях и очевидно някой беше влизал в нея съвсем скоро. Разбитият прозорец и камъкът на земята до него не оставяха никакво съмнение.

Капитан Линет влезе пръв, а двама от хората му го прикриваха. Трябваше им не повече от минута, за да проверят както хижата, така и гаража и бараката за дърва. Нямаше никого. Следи обаче имаше навсякъде. Линет пробва ключа за осветлението, но генераторът беше изключен и се наложи да светнат с фенерчетата си.

Край камината в дневната имаше кибрит, подпалки и няколко свещи. Натрапникът явно се беше възползвал от тях, за да се оправи из къщата. Линет се обърна към един от свързочниците:

— Чуй се с шерифа и го попитай кой е собственикът.

После се зае да огледа помещенията едно по едно. Нямаше сериозни поражения, но очевидно всяко чекмедже беше претърсено.

— Собственикът е хирург от Сиатъл — докладва след минути сержантът. — Идва тук само за лятото.

— Намери ми име и телефон. Шерифът сигурно ги знае.

Свързочникът взе името и номера, свърза се с Форт Люис, а оттам потърсиха хирурга в Сиатъл. Хубавото на хирурзите е, че при спешен случай можеш да ги намериш на пейджъра. Този случай определено беше спешен.

* * *

Корабът-призрак така и не приближи Сурабая. Там не го очакваше никаква коприна, а и шестте контейнера на палубата му изглеждаха все едно я бе натоварил.

„Контесата на Ричмънд“ продължи на юг от Ява, мина покрай остров Рождество и се отправи към Индийския океан.

Майк Мартин вече беше доста навътре в корабните дела.

Психопатът Ибрахим стоеше предимно в каютата си. Добрата новина бе, че през по-голямата част от пътуването той бе повален от някаква тежка болест. Оставаха седмина. Механикът си се занимаваше с двигателите, които носеха кораба на пълна скорост. Разходът на гориво беше без значение. Накъдето и да пътуваха, нямаше да им трябва за връщане.

Мартин все още нямаше отговор на двата основни въпроса — къде отиват и какъв експлозив има в трюма. Явно никой от спътниците му не знаеше, може би с изключение на химика, но той така и не обели дума за това.

Радистът следеше ефира и вероятно бе чул за претърсването на Тихия океан и повишеното внимание в Ормузкия проток и Суецкия канал. Може и да го бе споделил с Ибрахим, ала останалите нямаше как да знаят.

Останалите петима се редуваха в камбуза и зад руля. Щурманът определи курс на запад, а после и на юг към нос Добра надежда.

Молеха се пет пъти дневно, четяха Корана и се взираха в морето.

Мартин обмисли възможността да завземе кораба. Нямаше оръжие, освен ако не откраднеше нож от кухнята, пък и щеше да се наложи да убие седем души. Ибрахим вероятно разполагаше с пистолет или нещо повече. А и екипажът беше разпръснат из целия кораб. Той си даде сметка, че когато стигнат до някаква ясна цел, ще му се наложи да се пробва. Но докато се носеха из Индийския океан, се налагаше да запази търпение.

Не знаеше дали съобщението му от летището е стигнало до когото трябва — нито пък че то вече бе предизвикало цяла серия събития.

* * *

— Доктор Беренсън на телефона. С кого разговарям?

Майкъл Линет издърпа предавателя от ръцете на сержанта и излъга:

— От шерифството в Мазама съм. В момента се намираме в хижата ви. Съжалявам, разбили са я.

— Уф, мама му стара… Какви са пораженията? — попита тънкият гласец от Сиатъл.

— Строшили са големия прозорец отпред, докторе. Други поражения няма, но искам да проверя дали не са откраднали нещо. Държахте ли вътре някакво огнестрелно оръжие?

— Не, не. Имам пушки и сигнален пистолет, ама си ги прибирам с мен, като затворя вилата.

— Държите ли зимни дрехи някъде?

— Разбира се. В килера до вратата на спалнята.

Капитан Линет кимна на старши сержанта и той насочи фенерчето си натам.

— Имам там планинарски обувки, дебели панталони и шуба с качулка.

Липсваха.

— Някакви ски или снегоходки, докторе?

— Разбира се, и двете. Трябва да са в килера.

И те липсваха.

— Някакво оръжие все пак? Компас?

На вратата на килера трябваше да виси ловен нож, а компасът и фенерчето трябваше да са в едно от чекмеджетата на бюрото. Обаче липсваха. Беглецът беше опоскал кухнята, но там нямаше прясна храна. На плота имаше празна консерва боб и отварачка, както и две празни кутии от сода. До тях бе обърнат и буркан, ала баретите нямаше как да знаят, че доскоро е бил пълен с монети.

— Благодаря, докторе. Щом времето се оправи, ще дойдем да сменим прозореца и ще пусна доклад за кражба.

Капитанът прекъсна връзката и се обърна към хората си.

— Да тръгваме.

Нямаше нужда от повече приказки. Той си даваше сметка, че макар беглецът да се е забавил в хижата поне час, сега се движи много по-бързо.

Наложи се да преглътне гордостта си и да потърси помощ. Свърза се с Форт Люис.

— Кажете на Маккорд, че спешно ми трябва „Фантом“. Потърсете разрешение от когото трябва, ако ще да е Пентагонът. Искам го над Каскадите колкото се може по-скоро.

Взводът продължи в снега. Старши сержантът оглеждаше под светлината на фенерчето си следите, които бе оставил беглецът, но Линет си даваше сметка, че човекът пред тях не носи никакъв товар и че не е ясно дали скъсяват дистанцията.

А после заваля. Пресният сняг им позволи отново да сложат ските и да ускорят ход. Валежът обаче щеше да скрие следите.

Линет определено имаше нужда от помощ. Малко след полунощ тя се материализира под формата на един „Локхийд-Мартин АС-130 Херкулес“, който се носеше на шест километра над земята, но сензорите му успяваха да проникнат през плътната облачна пелена.

Спецчастите получават доста екстри и сред най-интересните от тях е именно „Фантом“. Той е създаден на базата на обикновения „Херкулес“, чиято вътрешност е изкормена и там са вкарани свръхмодерни системи, които локализират, прихващат и унищожават наземния враг. Това удоволствие струва седемдесет и два милиона долара.

Стане ли дума за локализиране, „Фантом“ не се влияе от ден или нощ, вятър или дъжд, сняг или буря. Разполага със свръхчувствителни уреди, които улавят всяко движение по повърхността. Освен общата топлинна картина сензорите му могат да определят дали става дума за двукрако или четирикрако животно, при това дават много ясен образ. Това обаче не бе достатъчно в случая с господин Лемюъл Уилсън.

Господин Уилсън също имаше хижа близо до Пасайтен, на склоновете на Маунт Робинсън, и — за разлика от сиатълския хирург — се гордееше, че успява да прекара цялата зима там. Така или иначе нямаше избор, защото не разполагаше с друг дом.

Изкарваше зимата без електричество, топлеше се с дърва и осветяваше хижата с газени лампи. През лятото ловуваше и всяка есен окачваше месото да се изсуши. Сам цепеше дърва за огъня и събираше фураж за коня си.

Хобито му беше да подслушва с радиостанцията си — захранвана от малък генератор — излъчванията от шерифството и бързата помощ. Така успя да разбере за двамата летци, паднали в Пустошта.

Лемюъл Уилсън се гордееше с гражданската си позиция. В момента, в който чу за евентуалното местоположение на падналите летци, не се поколеба да оседлае коня си и да тръгне натам.

Така и не чу съобщението, че те вече са спасени, пък и вече нямаше полза. Внезапно една пряспа пред него се надигна и от нея изскочи мъж в сребристо облекло, събори го от коня и заби острието на ловджийския си нож право в сърцето му.

Топлинният скенер хваща човешкото присъствие, но телесната температура на Лемюъл Уилсън бързо спадна и след трийсет минути, когато АС-130 „Фантом“ закръжи отгоре, трупът остана незабелязан.

— Тук Фантом Екоу Фокстрот, екип Алфа, чувате ли ме?

— Тъй вярно — отвърна капитан Линет. — Целта е на около пет километра северно от нас. Мъж, който се придвижва със ски. Потвърдете.

Последва дълга пауза.

— Няма потвърждение. Не го намираме.

— Трябва да е там — настоя Линет. — Потърсете го.

Боровете и кленовете останаха зад гърба им. Излязоха на гол склон и продължиха да се изкачват на север. Снегът се сипеше върху главите им. Линет си даваше сметка, че Афганецът се сблъсква със същите, ако не и по-големи проблеми от техните. Не го забелязваха от въздуха, защото вероятно се бе сврял в някоя пещера или пряспа и скенерът на самолета нямаше как да засече телесната му температура. Следователно го приближаваха. Ските с лекота се плъзгаха по заснежения склон, а пред тях имаше още гора.

Вече бяха на двайсетина километра от канадската граница. До зазоряване — каквото и да означаваше това в тази планинска, затрупана със сняг гориста местност — оставаха пет часа.

След час Линет отново се свърза със самолета:

— Проверете пак! — Започваше да мисли, че нещо не е наред. Възможно ли бе Афганеца да е загинал? Това би обяснило защо скенерът не го намира. Или се беше скрил в някоя пещера? Може би, но така би се обрекъл на сигурна смърт, освен ако по някое време не изскочеше оттам. А тогава щяха да го хванат.

Всъщност Измат Хан увеличаваше преднината си. Мина по склона и навлезе в гората, без и за миг да даде почивка на жилавия, но вече изморен кон. Компасът показваше, че се движи на север.

— В момента оглеждам дъгата северно от вас — обади се дежурният от самолета. — Виждам осем животни на шест километра от местоположението ви. Четири елена, две мечки — тяхното излъчване е по-слабо, защото вероятно са в зимен сън, нещо, което прилича на пума, и един лос.

Зимният екип на доктора от Сиатъл беше наистина качествен. Конят, който се потеше на предела на силите си, ясно се очертаваше на скенера, но ездачът му, навел се напред, беше толкова добре опакован, че се сливаше с животното.

— Сър — обади се един от сержантите, — аз съм от Минесота.

— Това в момента няма голямо значение — отряза го капитанът.

— Искам да кажа, сър — продължи мъжът с покритото със снежинки лице зад гърба му, — че лосовете не се качват в планините в такова време. Напротив, слизат надолу, за да намерят пасище. Няма как там да има лос.

Линет нареди да спрат. Хората му приеха заповедта с облекчение. Капитанът се взря през сипещия се сняг. Нямаше никаква представа как онзи бе успял. Вероятно беше попаднал на друга хижа и идиотът, който я държеше, имаше и конюшня. Афганецът си беше намерил кон и сега му се изплъзваше.

На шест километра от тях Измат Хан попадна в засада. Пумата беше стара, но опитна и много гладна. Само изтощението попречи на коня да я подуши навреме.

Афганецът усети, че нещо се блъска в животното и го повлича надолу. Успя да издърпа пушката на Уилсън от калъфа на седлото и да се претърколи през задницата на коня. После се обърна, прицели се и стреля.

Имаше късмет, че пумата беше заета с коня и нямаше време за него. Уби я на място. Конят обаче беше загубен. Макар и все още жив, бе ранен смъртоносно от острите нокти и нямаше никога да се изправи. Измат Хан използва още един от куршумите, за да му спести мъките. Конят падна върху пумата и — макар за Афганеца това да нямаше никакво значение — затисна с трупа си предните й лапи и главата.

Беглецът си сложи снегоходките, метна пушката на рамо и погледна компаса. После продължи на север. На стотина метра пред него се извисяваше голяма скала и той се сви под нея, за да си почине от бръскащия сняг. Това го скри от скенера.

— Целете лоса — нареди капитан Линет. — Мисля, че това е нашият човек на кон.

Операторът в самолета още веднъж огледа образа на екрана.

— Прав сте — отвърна след секунди. — Виждам шест крака. Сигурно е спрял за почивка. Правим още един кръг и го удряме.

Въоръжението на „Фантом“ е на три нива. Най-тежко е 105-милиметровото оръдие М-120 „Хауицър“, чиято мощ е толкова голяма, че би било разхищение да се използва срещу сам човек. Следва 40-милиметровото оръдие „Бофърс“, осъвременено копие на шведска противовъздушна установка, с достатъчно ударна мощ да направи на сол какъвто и да било танк или сграда. „Фантом“ имаше под себе си човек на кон, затова избра картечницата „Гау-12/Ю Гатлинг“, която изстрелва хиляда и осемстотин 25-милиметрови куршума в минута. Един от тях е достатъчен да разкъса човешко тяло. Огънят от тази картечница може за трийсет секунди така да покрие футболно игрище, че единственият оцелял там би била някоя къртица — ако не умре от шока, разбира се.

Картечницата можеше да действа от височина не повече от 3500 метра, затова самолетът направи още един кръг и се сниши. После изстреля в целта цели триста куршума.

— Заличихме ги от лицето на земята — обади се операторът. — И мъжа, и коня.

— Благодаря, Екоу Фокстрот — каза Линет. — Оттук поемаме ние.

За самолета мисията приключи и той се прибра в авиобазата „Маккорд“.

Междувременно снегът спря. Баретите удвоиха усилията си и скоро стигнаха до останките от коня и пумата.

Линет ги изучава поне десет минути. Търсеше парчета от дрехи, обувки, някаква тъкан, кости или поне ловджийски нож. Ските, едната от тях счупена, бяха там. Пушката, снегоходките и Афганеца обаче липсваха.

До зазоряване оставаха не повече от два часа. Някъде пред тях се движеше мъж на снегоходки. Последваха го дванайсет човека на ски. Всички бяха изтощени и отчаяни. Взводът разполагаше с GPS и по някое време старши сержантът измърмори:

— Границата е на по-малко от километър.

След двайсетина минути се изкачиха на един зъбер, от който виждаха равнината под тях и просеката, по която минаваше канадската граница. Върху скалите вдясно от тях се издигаха бараките на местните дървосекачи.

Линет клекна, извади бинокъла и огледа територията напред. Не се забелязваше и следа от движение. Започваше да се съмва.

Двамата снайперисти свалиха пушките си, наместиха визьорите, вкараха по един куршум в цевта и също заоглеждаха околността.

Снайперистите са странни типове. Те така и не се доближават до целите си и все пак, за разлика от повечето днешни военни, успяват поне да видят лицата на жертвите си. Ръкопашният бой вече е в миналото и често войниците падат в битка не от ръката на врага си, а от неговия компютър. Взривява ги ракета, изстреляна от установка от друг континент или от, да речем, подводница на километри от тях. Или пък бомба, пусната от самолет, който се намира толкова високо, че дори не могат да чуят звука от двигателите му. Или картечницата на боен хеликоптер, за който те са само сенки, които бягат, търсят убежище и се опитват да отвърнат на огъня — но не и истински човешки същества.

За снайпериста обаче те са тъкмо такива. Докато лежи неподвижен, той вижда през визьора мъже с тридневни бради, мъже, които се протягат и прозяват, мъже, които гребат с лъжиците си от консерви, мъже, които гледат в посоката, където се намира убиецът им, но няма как да го видят. А после тези мъже умират.

Снайперистите живеят в свой собствен свят. Те са дотолкова обсебени от прецизността, че единственото, за което мислят, е позицията на жертвата, силата на вятъра, разстоянието, евентуалните отклонения и дали пушката им се нуждае от поредното подобрение.

И те, като повечето специалисти, внимателно и ревниво подбират оръжието си. Някои предпочитат миниатюрните куршуми M700 за „Ремингтън“ 308, които са толкова малки, че се налага да се слагат в сглобяеми гилзи, за да успеят въобще да влязат в цевта. Други държат на M21, снайперната версия на класическата бойна пушка M14. Най-сериозна от всички обаче е M82 „Барет Лайт Фифти“, която може да изстреля куршум с дебелината на показалец на разстояние повече от километър и половина и буквално да разкъса човешко тяло на парчета.

Единият от снайперистите, сержант Питър Беърпоу, вече бе заел позиция до капитан Линет. Беше наполовина сиукс с майка от испански произход, израснал в бедняшките квартали на Детройт. Армията бе целият му живот. Имаше високи скули и безизразни очи и бе най-добрият стрелец сред зелените барети.

Пушката в ръцете му беше „Шайен .408“, относително нова разработка на Шейтак, и след 3000 куршума, изстреляни на полигона, той направо се влюби в нея.

Сержантът вкара в цевта издължения патрон и през визьора „Ледъруд“ бавно огледа територията пред тях.

— Открих го, капитане — прошепна след малко. Бинокълът не бе успял да улови фигурата на беглеца, но визьорът на снайпера бе много по-прецизен. Сред бараките на отсрещната страна на долината имаше телефонна кабина със стъклена врата.

— Висок, с дълга рошава коса и черна брада?

— Да, сър.

— Какво прави?

— В момента е в телефонна кабина, сър.

Измат Хан нямаше много взимане-даване с останалите затворници в Гуантанамо, но прекара месеци в строго охраняваното крило с един от тях — йорданец, който беше воювал в средата на 90-те в Босна, а после бе станал инструктор в лагер на Ал Кайда. Беше човек, на когото можеше да се има доверие.

По Коледа мерките за сигурност бяха поразхлабени и двамата успяха да разменят по няколко думи шепнешком през решетките. „Ако някога излезеш оттук — каза му йорданецът. — имам един приятел. Бяхме заедно в лагера. Проверен човек е и винаги ще помогне в беда. Просто му кажи, че аз съм те пратил“.

Даде му и име. И телефонен номер, макар Измат Хан да нямаше представа къде се намира това. Пусна една монета от 25 цента в процепа и изчака обаждането на оператор.

— Кой номер искате да изберете? — попита канадската телефонистка.

Той бавно повтори цифрите, които с усилие бе запаметил.

— Това е номер във Великобритания — каза телефонистка-та. — Американски монети ли използвате?

— Да.

— Няма проблем. Пъхнете осем по двайсет и пет цента и ще ви свържа. Щом чуете предупредителния сигнал, трябва да пуснете още монети, ако искате да говорите.

— Виждаш ли целта? — попита капитан Линет.

— Да, сър.

— Свали го.

— Той е на канадска територия, сър.

— Свали го, сержант.

Питър Беърпоу бавно пое дъх, задържа го и обра спусъка. Целта бе на разстояние 1800 метра.

Измат Хан започна да пъха монети в процепа. Внезапно стъклото зад гърба му се взриви и куршумът отнесе половината му глава.

Телефонистката изчака. Мъжът бе пуснал две монети и после очевидно се бе отказал от разговора, но не беше затворил телефона. След малко тя реши, че не й остава друг избор, освен да прекъсне линията.

За случая така и не бе пуснат официален рапорт. Капитан Линет се свърза с командващия си офицер, който от своя страна съобщи на Марек Гъмиени във Вашингтон. Това бе всичко.

Трупът бе открит от секачите. Съдебният лекар нямаше голям избор и написа смъртен акт без установена причина за смъртта. В убития не бяха намерени никакви документи и никой от местните не го разпозна. Предположиха, че е станал неволна жертва на ловец — поредният трагичен случай, причинен от непредпазливост или рикошет. Погребаха го в безименен гроб.

Никой на юг от границата не желаеше да вдига шум около случая, затова и не попитаха за номера, с който беглецът бе поискал да го свържат. Разследването щеше да разкрие източника на изстрела, а това бе недопустимо.

Всъщност телефонният номер бе на малък апартамент край университета „Астън“ в Бирмингам. Това бе домът на доктор Али Азис ал Хатаб и телефонът му се подслушваше от МИ-5. Службите чакаха някакво доказателство, което да им осигури заповед за обиск и арест. А онази сутрин Афганецът пробва да се свърже с единствения човек западно от Суецкия канал, който знаеше името на кораба-призрак.