Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

16.

Минаха две седмици и ентусиазмът в екипа, който издирваше очевидно несъществуващия кораб-призрак, започна да се изпарява. Във Вашингтон се размрънкаха. Колко време, нерви и средства трябваше да бъдат отделени заради някакви драсканици върху формулярче, натикано в раница на незнаен остров?

Марек Гъмиени замина за Лондон, за да обсъди следващите стъпки със Стив Хил. Именно тогава Сам Сиймор звънна от офиса на „Лойдс“ в Ипсуич и още повече влоши нещата. Беше променил мнението си. Хил му нареди да се върне в Лондон и лично да им обясни.

— Да върнем лентата назад — започна Сиймор, — и ще видим, че горе-долу всички бяхме обединени около версията за голям кораб, който ще запуши някой жизненоважен проток и ще нанесе щети за милиарди. Но да не забравяме, че това не бе единствената версия.

— И защо мислиш, че сме сбъркали? — попита Марек Гъмиени.

— Защото проверихме всички гигантски кораби и не открихме нищо нередно. Това ни връща на другите два варианта, които горе-долу си приличат. Аз собствено бих заложил на вариант три — катастрофа в голям крайбрежен град или курорт. Може би обещанията на Бин Ладен за икономическа война са били просто блъф или междувременно е решил нещо друго.

— Добре, Сам, да чуем аргументите ти. Не забравяй, че двамата със Стив или трябва да покажем някакъв реален резултат, или да се простим с кариерите си. Какъв кораб търсим според теб?

— При варианта, който разглеждаме, корабът не е от такова значение, колкото товарът му. Тук вече не става въпрос за размери, а за разрушителна сила. В „Лойдс“ имат специален отдел за рисковите товари — които явно изискват различна застрахователна вноска.

— За боеприпаси ли говорим? — попита Хил. — Като в Халифакс?

— Експертите твърдят, че в днешно време мунициите не са толкова податливи на взрив. За да избухнат в трюмовете, трябва да са подложени на неимоверно външно влияние. Резултатът пак няма да е приятен, но в никакъв случай няма да заслужи определението „зрелищен“ — като 11-и септември например. Аварията в индийското градче Бопал, когато изтекоха големи количества от смъртоносния пестицид диоксин, беше много по-тежка.

— Значи може да става дума за танкер с диоксин, който да се отправи например към Парк Авеню и там да вкарат в играта малко семтекс? — предположи Хил.

— Подобни химически материали се охраняват строго — възрази Гъмиени. — Няма начин липсата им да не бъде забелязана.

— А и имаме всички основания да смятаме, че става дума за товарен кораб — продължи Сиймор. — Ако някой пробва да отвлече такъв товар, без съмнение ще попадне в полезрението на местните власти.

— Освен в Третия свят — отбеляза Гъмиени.

— От мерки за сигурност в Третия свят отдавна не се произвеждат свръхлетливи токсични материали, сър, независимо, че работната ръка е по-евтина.

— Така се връщаме към кораба — каза Хил. — Петролен танкер?

— Суровият петрол не експлодира — подчерта Сиймор. — Когато танкерът „Тори Каньон“ се разби край френското крайбрежие, използваха фосфорни бомби, за да запалят петролния разлив и да го ограничат. Петролен танкер би предизвикал екокатастрофа, но не и масово унищожение. Но кораб, който превозва дори по-малки количества газ, е доста по-опасен. Концентриран течен газ.

— Течен природен газ? — обади се Гъмиени. Опита се да си представи колко американски пристанища работят с газ за индустриални цели и мисълта въобще не му хареса.

— Течният природен газ е трудновъзпламеним — възрази Сиймор. — Съхранява се при температура от минус 125 градуса в специални двойно уплътнени контейнери. Дори да отвлечеш кораб с природен газ, той трябва да изтече и да престои във въздуха часове, преди да стане взривоопасен. Но многознайковците в „Лойдс“ ми обрисуваха още по-мрачна картина. Пропан-бутан. В този случай е необходим дори съвсем малък танкер. Ако го възпламениш десетина минути преди сблъсъка, може да нанесе поражение колкото трийсет атомни бомби от сорта на тази от Хирошима.

В стаята настъпи гробно мълчание. Стив Хил стана, отиде до прозореца и впери поглед в Темза, в която се отразяваха лъчите на априлското слънце.

— Казано на по-простичък език, какво дойде да ни споделиш, Сам?

— Мисля, че търсим погрешния кораб в погрешния океан. Единственото ни предимство е, че говорим за относително малък и специализиран пазар. Най-големият вносител на пропан-бутан е САЩ. Знам, че във Вашингтон не са много щастливи и си мислят, че гоним вятъра, но според мен се налага да докараме нещата докрай. Американските власти трябва да издирят всеки превозвач, който приближава бреговете им, при това не само от Далечния изток, и да го спрат за проверка. Аз пък ще проверя в регистъра на „Лойдс“ местоположението на всички кораби, натоварени с пропан-бутан, независимо в коя точка на света са.

Марек Гъмиени взе следващия полет за Вашингтон. Имаше доста работа. Приблизително по времето, когато самолетът му отлепи от Хийтроу, „Контесата на Ричмънд“ заобиколи Иглен нос в Южна Африка и навлезе в Атлантическия океан.

* * *

Движеха се с добра скорост и щурманът на „Контесата“ предположи, че Бенгалското течение край бреговете на Ангола ще им спечели дори още един ден.

По този маршрут към Северна Америка и Европа плуваха още много кораби. Сред тях имаше огромни танкери, натоварени с метали и руда, и съдове, които караха произведени в Азия стоки. Все повече западни компании местят основното си производство в Далечния изток, където работната ръка е в пъти по-евтина.

Имаше и супертанкери, които бяха твърде големи дори за Суецкия канал. Компютрите им се грижеха за курса на север или запад, докато екипажите убиваха времето си с игри на карти.

Всеки от тези кораби минаваше през щателна проверка. Сателитите в небето далеч над тях запечатваха контурите, детайлите и имената им и ги препращаха към Вашингтон. Нещо повече, съвременното морско право задължаваше превозвачите да излъчват индивидуални позивни, така че всеки идентификационен сигнал бе проверен, а това включваше и „Контесата на Ричмънд“. В регистрите „Контесата“ бе записана като нискотонажен товарен кораб от Ливърпул, нает от корабните брокери „Сийбарт и Абъркромби“, за да превози законна стока по предварително определен маршрут от Сурабая до Балтимор. Американските власти нямаха нужда от повече подробности — корабът се намираше на хиляди километри от бреговете на САЩ.

Часове след завръщането на Марек Гъмиени във Вашингтон мерките за сигурност бяха променени. В Тихия океан, на разстояние хиляда и деветстотин километра от американския бряг, бе разположен кордон. Такъв имаше и в Атлантическия океан между Лабрадор и Пуерто Рико, а оттам през Карибско море до полуостров Юкатан.

Без излишен шум фокусът се измести от супертанкерите и гигантските превозвачи към по-малките кораби, които прекосяваха откритото море между Венецуела далеч на юг и устието на река Сейнт Лорънс на север. Всички налични разузнавателни самолети ЕР-3 „Орион“ бяха вдигнати във въздуха, за да огледат стотиците хиляди квадратни километри тропични и субтропични води.

Американската промишленост също помогна с каквото можа. Властите получиха пълен списък с очакваните доставки и съответните дати и пристанища. Разузнаването го сравни със собствената си информация и всичко пасна. Танкерите, които превозваха газ, получаваха разрешение за акостиране, но при едно условие — на четиристотин километра от брега да приемат на борда си морски пехотинци и представители на бреговата охрана, които да ги съпроводят до пристанището.

* * *

Двамата терористи от екипажа на „Доня Мария“ получиха очаквания знак, докато корабът отново бе в Порт ъф Спейн. Инструкциите им бяха повече от ясни.

Тринидад и Тобаго е основен износител на нефтохимикали за целия свят, включително за САЩ. „Доня Мария“ акостира в петролното депо на изкуственото островче недалеч от брега. Там, без да има нужда да доближават населеното място, се товареха всякакви по големина танкери. „Доня Мария“ беше сред по-малките плавателни съдове, които обслужваха островите, където големите кораби нямаха работа, и сега с други два малки танкера изчакваше товара си в един от по-отдалечените участъци на депото. В крайна сметка ставаше въпрос за течен пропан-бутан и малцина искаха да са наблизо при товаренето. Късно следобед всичко бе готово и капитан Монталбан се приготви да излезе в открито море.

До залез оставаха около два часа. Недалеч от брега „Доня Мария“ се размина с надуваема моторна лодка, в която седяха четирима въдичари. Това беше дългоочакваният знак.

Двамата индийци напуснаха постовете си, изтичаха до каютите си и се върнаха с оръжие в ръце. Единият зае позиция на палубата, а другият се качи на мостика и опря пистолета си в челото на капитан Монталбан.

— Не правете резки движения, капитане — любезно предупреди той. — Не е необходимо да променяме скоростта. Другарите ми ще са на борда до няколко минути. Не се опитвайте и да се свържете по радиостанцията, или ще се наложи да ви застрелям.

Капитанът беше толкова изненадан, че не се възпротиви. Неволно хвърли поглед към предавателя в единия край на мостика, но индиецът улови движението му и поклати глава. След няколко секунди пиратите вече бяха на палубата — двама алжирци и двама мароканци, които доктор Ал Хатаб бе изпратил още преди месец. Говореха мавритански арабски, но индийците, все така любезни, преведоха думите им. Четиримата членове на екипажа трябваше да отидат на палубата при носа и да чакат там.

Час след залез и четиримата вече бяха мъртви и изхвърлени през борда. Капитан Монталбан бе в пълен шок и не си и помисляше да се съпротивлява. Екзекуциите бяха изпълнени хладнокръвно. Алжирците, членове на въоръжената ислямистка групировка, бяха оставили зад гърба си стотици трупове на фелахи — безобидни фермери, чиято смърт просто трябваше да послужи за предупреждение на алжирското правителство. Мъже, жени, деца, старци — бяха убивали толкова много, че някакви си четирима моряци въобще не представляваха проблем.

„Доня Мария“ продължи на север, но не директно към Пуерто Рико, където я очакваха. Промуши се покрай Антилите и се насочи към кръстосваното от стотици яхти, корабчета и танкери Карибско море. Там просто се изгуби — и така до момента, в който със закъснение щеше да акостира в Пуерто Рико.

* * *

„Контесата на Ричмънд“ достигна екватора, морето се успокои и Юсуф Ибрахим най-сетне излезе от каютата си. Беше изтощен и блед, но докато даваше указанията си, черните му очи бяха изпълнени с омраза. Извадиха от помещението до машинното седемметровата надуваема лодка и я спуснаха на вода. Шестима души изнесоха извънбордния двигател от трюма и го монтираха на кърмата. После свалиха с въжета резервоарите и ги окачиха по местата им. Двигателят се изкашля и запърпори. Един от индонезийците направи няколко кръгчета около „Контесата“, след което останалите шестима от екипажа, с изключение единствено на сакатия главорез, се качиха на лодката. Това очевидно бе генералната репетиция. Целта на упражнението бе да позволят на Сюлейман да заснеме кораба от неколкостотин метра и по-късно да изпрати материала си където трябва.

Майк Мартин си даваше ясна сметка на какво става свидетел. Тероризмът повече от всякога разчиташе на Интернет и киберпространството. Зверствата, за които съобщаваха новините, бяха едно. Достигнеха ли те обаче до милиони мюсюлмани, ставаха безценни. Най-често терористите набираха попълненията си именно от младежите, които искаха да подражават на образите от екрана.

Мартин помнеше видеозаписите от замъка Форбс — атентаторите в Ирак, които гордо се изпъчваха пред камерата и се отправяха на самоубийствена мисия. Операторът винаги оцеляваше. Очевидно същото щеше да се случи и с моторната лодка. Ударът по целта трябваше да бъде ясно заснет — дори след смъртта на екипажа.

Мартин обаче нямаше представа нито кога и къде ще ударят, нито какъв товар съдържат контейнерите на палубата. Обмисли вероятността да скочи пръв обратно на „Контесата“, да отвърже и изрита навътре във водата надуваемата лодка, да убие Ибрахим и да установи контрол над кораба. Нямаше как да стане. Моторната лодка бе много бърза и след секунди терористите отново щяха да са край перилата.

Упражнението приключи, крановете вдигнаха надуваемата лодка и „Контесата“ пое на северозапад към бреговете на Сенегал.

Юсуф Ибрахим вече се чувстваше по-добре и прекарваше все повече време на мостика и в столовата. Присъствието му само засилваше напрежението сред екипажа.

Всеки от осемте мъже на борда бе взел решение да загине като мъченик. Но очакването опъваше нервите им. Това, което ги крепеше, бе Коранът.

Единствено Ибрахим и химикът знаеха какво се крие под контейнерите на палубата. А само Ибрахим бе наясно с крайната цел. Останалите седмина от екипажа просто трябваше да се осланят на обещанията за вечна слава.

Часове след повторната поява на Ибрахим на палубата Майк Мартин почна да си дава сметка, че онзи го следи изкъсо.

Това го хвърли в безброй съмнения. Беше ли попадал Ибрахим на Измат Хан в Афганистан? Щяха ли да му зададат въпроси, на които не можеше да отговори? Беше ли объркал някоя от молитвите? Възможно ли бе Ибрахим да го изпита за строфи, които не бе учил? Правилно ли бе разчел омразата в очите му?

Беше на прав път, но само донякъде. Лудият йорданец не познаваше лично Измат Хан, макар да бе чувал за легендарния талибански воин. А и в молитвите засега нямаше грешки.

Всъщност Ибрахим мразеше „пущуна“ именно заради славата му на отличен войник — нещо, което не достигаше на самия него. Омразата му се простираше дотам, че дълбоко в себе си бе убеден в нечистотата на Афганеца. Вярваше, че той няма как да не е предател и че трябва да бъде убит.

Единствената причина да потиска яростта си бе древна колкото света. Планинецът го плашеше.

И макар да носеше оръжие под робата си и да бе дал смъртен обет, нямаше как да превъзмогне страхопочитанието си към мъжа от Тора Бора. Затова предпочиташе засега да си трае.

* * *

Издирването на кораба-призрак отново попадна в задънена улица. Стив Хил правеше всичко възможно да успокои напрежението и да тушира чувството за безсилие, което бе обзело всички чак до Даунинг Стрийт. Но така и не можеше да даде отговор на четирите въпроса, които постоянно му задаваха и британският премиер, и американският президент. Съществуваше ли въобще такъв кораб? И ако да, какъв бе той, къде се намираше и коя бе целта му? Всекидневните разговори и съвещания се превръщаха в истинско мъчение.

Шефът на МИ-6 продължаваше хладнокръвно да пази мълчание. След случилото се в Пешавар хората по върховете в разузнаването бяха единни, че се задава някакъв зрелищен терористичен удар. Но огледалният лабиринт не прощава провалите. Политиците не обичат да бъдат подвеждани.

Мартин не проявяваше признаци на живот от бележката насам. Жив ли бе, или мъртъв? Никой не знаеше, а мнозина дори почваха да губят интерес. Бяха изминали четири седмици и все повече започваше да се натрапва мнението, че не е сред живите.

Някои мислеха, че е направил каквото е можал, но са го разкрили и убили — и все пак са зарязали плановете си. Стив Хил обаче не смяташе, че опасността е отминала. Той замина за Ипсуич в мрачно настроение, за да се срещне със Сам Сиймор и двамата многознайковци от „Лойдс“, които му помагаха да огледа всяка възможност, колкото и налудничава да бе на пръв поглед.

— В Лондон ни описа наистина впечатляваща картина, Сам. Трийсет бомби като бомбата над Хирошима. Главата не ми побира как малък танкер може да причини такова бедствие.

Сам Сиймор беше напълно изтощен. Бе само на трийсет и две и обещаващата му кариера в службите май отиваше на кино, въпреки че всеки ден даваше всичко от себе си в една невероятно трудна задача.

— Атомната бомба причинява четири вълни, Стив. Първо е светлината, която буквално може да ослепи човек. После идва топлината, която изпепелява всичко на пътя си. Ударната вълна поваля сградите на километри от мястото на взрива, а радиацията дълго след удара причинява малформации и ракови заболявания. При експлозията на пропан-бутан автоматично изключваме три от вълните. Става дума само за топлинен удар. Но температурата е толкова висока, че стоманата се разтича като мед, а бетонът става на прах. Чувал ли си за топлинната бомба? Пред нея напалмът е детска играчка, макар да съдържат едни и същи елементи. Пропан-бутанът е по-тежък от въздуха и, за разлика от природния газ, не се транспортира при много ниска температура, а под определено налягане. Ако разбием контейнерите, той незабележимо ще се смеси с въздуха, но понеже е по-тежък от него, ще се завихри над източника си и на практика ще образува една огромна топлинна бомба. Подпали го и целият товар ще избухне в ужасяващ пламък с температура над пет хиляди градуса. После огненото кълбо ще поеме нанякъде, защото си създава своя собствена въздушна струя. Ще продължи да се движи натам като гигантска огнена вълна и ще помете всичко по пътя си, докато накрая не се самоунищожи. Тогава просто ще угасне като свещ.

— И докъде може да стигне такова огнено кълбо?

— Ами, ако може да се вярва на новите ми приятели тук, малък танкер, да кажем осем хиляди тона, би изпепелил всичко в радиус от пет километра. И още нещо. Както казах, той си създава собствена въздушна струя. Изсмуква въздуха, за да се храни с него. Така че дори в специални костюми хората на няколко километра от епицентъра най-вероятно ще се задушат.

Стив Хил си представи апокалиптичната картина. Във всеки пристанищен град, ударен от подобно бедствие, щеше да настъпи истински ад.

— Танкерите с пропан-бутан проверени ли са?

— До един. Големи, малки, още по-малки. Отделът по рисковите товари тук е само от двама души, но и двамата са доста добри. Сега проучват последните кораби от списъка. Всяко голямо пристанище в света е наясно, че съществува потенциална заплаха и че трябва да вземе някакви мерки. Но според мен, ако Ал Кайда замисля масово убийство, ще цели западни градове, не Лагос или Дарак, и не пристанища с мюсюлмани, будисти или индуси. Което свежда списъка от потенциални цели извън Америка до не повече от триста.

На вратата се почука и се показа младият розовобузест Конрад Филипс.

— Проверихме и последния, Сам. „Вилхелмина Сантош“ пътува с пропан-бутан от Каракас за Галвестън. Всичко изглежда о’кей, американците са готови да се качат на борда.

— Последният? — намеси се Хил. — Проверили сте всички превозвачи?

— Списъкът не е толкова дълъг, Стив — каза Сиймор.

— Явно и идеята за пропан-бутана удари на камък — въздъхна Хил и стана.

— Нещо обаче ме безпокои, господин Хил — обади се Филипс.

— Стив — каза той. В МИ-6 много държаха на малките имена. Смятаха, че това подобрява работната атмосфера.

— Преди три месеца един кораб с пропан-бутан просто е изчезнал.

— И?

— Никой не го е видял да потъва. Капитанът е изпратил сигнал за сериозен пожар в трюма — и това е всичко. Корабът се е казвал „Яванска звезда“.

— И е изчезнал без следа? — попита Сиймор.

— О, следа има. Преди връзката да се разпадне, капитанът съобщава точното си местоположение. На мястото пръв пристига хладилен кораб, чийто капитан докладва, че е намерил спасителни лодки, жилетки и пояси, но никаква следа от екипажа.

— Случва се — каза Хил. — Но какво ни касае това?

— Ами… местоположението е любопитно, сър… пардон, Стив. В море Сулавеси. На триста километра от остров Лабуан.

Стив Хил изруга. След малко вече пътуваше за Лондон.

* * *

Докато Хил се носеше към Лондон, „Контесата на Ричмънд“ прекоси екватора. Движеше се на северозапад, но само щурманът знаеше точната посока — към място, което се намираше на хиляда и триста километра западно от Азорските острови и на две хиляди и двеста километра източно от бреговете на САЩ. На запад траекторията на маршрута му стигаше точно до Балтимор и гъсто заселения залив Чесапийк.

Част от хората на борда на „Контесата“ започнаха подготовката си за великия момент. Тя включваше избръсване на цялото тяло и подготвяне на завещание. Всичко бе заснето и атентаторите един по един изрецитираха последните си думи пред обектива на камерата.

Афганеца направи същото, но говори на пущу. Благодарение на прекараното време в Афганистан, Юсуф Ибрахим разбираше малко от езика и се опита да си преведе казаното, ала дори и да го владееше отлично, пак нямаше да открие грешка.

Мъжът от Тора Бора заговори за унищожаването на семейството си от американска ракета и за искреното си нетърпение да се събере с роднините си съвсем скоро, когато най-сетне отмъсти на Шейтана. Докато говореше, си даваше сметка, че думите му ще стигнат до хората чак когато всички на борда са мъртви. Това, което никой от присъстващите — с изключение на Ибрахим и химика — не знаеше, бе точно как ще загинат, за да отмъстят на САЩ.

Екипажът се хранеше с консерви, затова никой не забеляза, че от камбуза липсва двайсетсантиметров нож за рязане на месо.

Когато не го гледаха, Мартин тихо точеше острието на бруса до чекмеджето с приборите. Помисли си да използва прикритието на нощта и да пререже въжетата на надуваемата лодка, но се отказа.

Спеше с още четирима в каютите при носа, а зад руля, вдясно от пътеката, която водеше към кърмата, винаги имаше дежурен. Свързочникът на практика живееше в радиорубката зад мостика, а в машинното по всяко време имаше човек. Всеки от тях можеше неочаквано да подаде глава и да го забележи.

Пък и рано или късно щяха да видят, че лодката липсва, и да открият саботьора. Едва ли щяха да отменят мисията, най-много да я забавят с ден-два. Той реши, че може да се пробва и по-късно. Когато бе на смяна зад руля, правеше всичко възможно да си изясни накъде пътуват и какво точно съдържат контейнерите на палубата, ала така и не успя да разбере. А „Контесата“ продължаваше да се носи на североизток.

* * *

Всички гигантски кораби, танкери и превозвачи на газ вече бяха проверени. Позивните бяха точни, маршрутите — спазени и три хиляди капитани лично се свързаха с корабните си агенции и използваха пароли, които евентуалните им похитители нямаше как да знаят.

Морските пехотинци и бреговата охрана не губеха време. Качваха се на всеки плавателен съд, който доближаваше американско пристанище. Това създаваше известни, но не чак толкова сериозни неудобства.

След разговора в Ипсуич службите се заеха с „Яванска звезда“ и откриха, че собствениците на кораба са фиктивна компания в Далечния изток и че рафинерията в Борнео разполага с изрядни документи за товара, но не знае нищо за самия кораб. Откриха корабостроителната фирма — оттам стана ясно, че „Яванска звезда“ е сменил поне шест собственика — и иззеха чертежите. Оказа се, че има още един кораб със същите размери. Компютрите успяха да изградят абсолютно точен виртуален модел на „Яванска звезда“, но самият кораб им се изплъзваше.

Наложи се да окажат натиск върху правителството на държавата, под чийто флаг корабът бе видян за последно.

Това обаче бе малък полинезийски атол и скоро стана ясно, че „Яванска звезда“ никога не е акостирал там.

Западът търсеше отговор на три въпроса. Корабът наистина ли бе потънал? Ако не, къде се намираше в момента и какво бе новото му име?

В крайна сметка сателитите получиха заповед да се оглеждат за всички плавателни съдове с размерите на „Яванска звезда“.

* * *

През първата седмица на април екипът в Едзел бе разформирован. Нямаше какво повече да се направи.

Майкъл Макдоналд изпита истинско облекчение, че ще се върне във Вашингтон. Продължи да работи по случая с кораба-призрак, но извън Лангли. ЦРУ реши отново да разпита в тайните си затвори всеки задържан, който можеше да има отношение към Ал Исра. Потърсиха информация и от източниците си в ислямския свят. Резултатът бе нулев. Очевидно препратката към великото пътуване бе загинала заедно с финансиста на Ал Кайда под онзи балкон в Пешавар.

Колкото и да им се искаше, полковник Майк Мартин явно не бе сред живите. Ако „Яванска звезда“ или който и да е друг кораб приближеше американското крайбрежие с нечисти намерения, щяха да сметнат, че Мартин е успял. Но никой не очакваше да го види отново.

Три дни преди срещата на Г-8 търпението най-сетне се изчерпи. Марек Гъмиени се свърза със Стив Хил.

— Стив, наистина съжалявам. Както за теб, така и за твоя човек Майк Мартин. Тук обаче не само смятат, че той вече не е между живите, но и че е грешал.

— А теорията на Сам Сиймор? — попита Стив Хил.

— Същата работа. Без резултат. Проверихме всеки танкер на планетата, дявол да го вземе. Или никога няма да разберем какво е „Ал Исра“, или просто не означава нищо, или отдавна са го прекратили… Чакай, търсят ме по другата линия. След секунди гласът му се чу отново:

— Някакъв кораб е просрочил графика си. Напуснал е Тринидад преди четири дни и вчера са го очаквали в Пуерто Рико, но така и не се е появил. Не отговаря на повикванията.

— Какъв е корабът? — попита Стив Хил.

— Танкер. Три хиляди тона. Виж, може да е всичко, проверяваме в момента.

— Какъв е товарът? — настоя Хил.

— Пропан-бутан — отвърна Гъмиени.

* * *

Откри го един от сателитите КН-11 „Кийхоул“. Бяха изминали шест часа от обаждането от Пуерто Рико до централния офис на петролната рафинерия в Хюстън. Сателитът се намираше над Карибско море и сканираше близо хиляда квадратни километра, когато засече сигналите от предавателя и компютърът потвърди, че те идват от липсващия „Доня Мария“.

Информацията стигна до много хора и един от тях бе Марек Гъмиени, който точно в този момент разговаряше с Лондон. Щабът на централното командване в Тампа, Флорида, флотът и бреговата охрана също бяха уведомени за местоположението на търсения кораб.

Щом не бяха изключили транспондера, похитителите или бяха адски глупави, или прекалено разчитаха на късмета си. Всъщност те просто изпълняваха заповед. Включен, предавателят издаваше къде се намираха. Но ако го бяха изключили, със сигурност щяха да събудят подозрения.

Зад руля на малкия танкер все още бе ужасеният капитан Монталбан, който за четири дни бе спал едва няколко часа.

През това време корабът се промуши покрай Пуерто Рико, мина западно от Тьоркс и Кайкос и се изгуби между седемстотинте острова на Бахамите.

Сателитът го откри край Бимини, най-западния остров от архипелага.

В Тампа изчислиха възможния му курс и установиха, че най-вероятно се движи към Маями. След десетина минути танкерът си събра сериозна компания. Разузнавателният самолет Р-3 „Орион“, изпратен от авиобазата в Кий Уест, започна да кръжи на по-малко от километър над него и да го заснема от всевъзможни ъгли. Заснетото веднага се появяваше на огромния плазмен екран в полутъмната командна зала в Тампа.

Надписът „Доня Мария“ на кърмата беше преправен с бяла боя на „Доня Марая“, но изпълнението беше толкова нескопосано, че едва ли щеше да заблуди някого за повече от няколко секунди.

Пристанището в Чарлстън, Южна Каролина, разполага с два катера на бреговата охрана — 717 „Мелън“ и близнакът му „Моргентау“. В момента и двата патрулираха в открито море. „Мелън“ беше по-близо и се насочи с пълна скорост към отвлечения кораб. Щурманът изчисли, че ще го достигнат след деветдесет минути, малко преди залез.

„Мелън“ не е обикновен катер. Дълъг 150 метра и тежък 3300 тона, той има всички качества на малък разрушител. Докато носът му цепеше вълните на Атлантика, екипажът за всеки случай подготви оръжейните установки. Танкерът вече бе в графа „потенциална опасност“.

Оръжейните установки на „Мелън“ са повече от сериозни. Най-лекото оръжие на борда е шестцевната 20-милиметрова картечница „Гетлинг“, която изстрелва дъжд от куршуми, достатъчен да свали дори ракета. И не само. Тази картечница може да разбие на пух и прах всяка цел, стига да се намира на необходимото разстояние.

На борда има и две 25-милиметрови оръдия „Бушмастър“, които не са толкова скорострелни, но са по-тежки и могат да вгорчат живота на всеки малък танкер. Най-тежко обаче е 76-милиметровото оръдие „Ото Мелара“, което може да поразява цели на разстояние над 18 километра.

Още преди „Доня Мария“ да се появи като точка на хоризонта, и трите установки бяха напълно готови за действие. Разузнавателният самолет продължаваше да кръжи отгоре и да изпраща образи към Тампа, а катерът заобиколи танкера и се разположи на двеста метра зад кърмата му.

— Говори бреговата охрана на Съединените щати — избоботи мегафонът. — Моля, преустановете движение. Повтарям, преустановете движение.

Мощният бинокъл ясно различаваше човека зад руля и двете фигури край него. Реакция обаче не последва. Танкерът не намали скоростта. Наложи се „Мелън“ да повтори съобщението си.

След третия път капитанът нареди предупредителен изстрел. Снарядът падна пред носа на танкера и водният стълб намокри брезента, който покриваше тръбите и крановете на палубата му. Хората на „Доня Мария“ вече трябваше да са разбрали намека, но корабът пак не промени скоростта си.

Внезапно на палубата на танкера се появиха двама души. Единият държеше лека картечница M60. Необмислената му постъпка окончателно реши съдбата на „Доня Мария“. Мъжът бе с арабски черти, ясно различими под лъчите на залязващото слънце. Той изстреля къс откос над борда на „Мелън“ и на секундата бе прострелян в гърдите.

Това беше краят на преговорите. Капитанът на „Мелън“ поиска разрешение да потопи танкера, но получи отказ. Заповедта бе недвусмислена.

— Изтеглете се оттам колкото се може по-бързо. Корабът е плаваща бомба. Заемете позиция на два километра от него.

„Мелън“ с известно съжаление се изтегли и остави танкера на съдбата му. Два изтребителя F-16 вече бяха във въздуха и се намираха на три минути от целта.

Дежурната ескадрила в авиобазата в Пенсакола, Флорида, при тревога е готова да се задейства точно за пет минути. Нейна грижа основно са наркотърговците, които по въздух или вода се опитват да вкарат във Флорида и съседните щати най-вече кокаин.

Изтребителите се спуснаха над кораба, който се носеше на запад от Бимини, и приготвиха ракетите си „Маверик“. На екрана пред всеки от пилотите светна потвърждение, че системите са готови. Действията, довели до гибелта на танкера, бяха механични, прецизни и лишени от всякакви емоции. Командващият операцията даде отсечена заповед и двете ракети „Маверик“ излетяха. След секунди 135-килограмовите бойни глави се забиха в кораба.

Въпреки че товарът му не бе изложен на въздух за още по-голяма мощ, взривът на ракетите в търбуха на танкера беше повече от достатъчен. На два километра оттам екипажът на „Мелън“ беше наистина впечатлен от високия огнен стълб. Усетиха топлината по лицата си и мириса на запаленото гориво. Вълните покриха разтопените останки на кораба за няколко минути.

Точно както го бе предвидил Али Азис Ал Хатаб.

* * *

След час един от сътрудниците прекъсна официалната вечеря на президента на САЩ, за да прошепне нещо в ухото му. Президентът нареди да получи пълен доклад на сутринта в осем в Овалния кабинет и се върна към супата си.

В осем без пет директорът на ЦРУ и Марек Гъмиени бяха поканени в Овалния кабинет. Гъмиени влизаше там за трети път в живота си, но все още се вълнуваше като в началото.

Президентът и другите петима висши държавници вече ги очакваха.

Набързо приключиха с формалностите и дойде ред на доклада на Гъмиени за развитието и завършека на масивната контратерористична операция, известна като „Клин“.

Той знаеше, че мъжът, който седи на бюрото пред високите прозорци с изглед към Розовата градина, мрази дългите обяснения. Докладите не биваше да продължават повече от петнайсет минути. Гъмиени успя да побере своя в дванайсет.

Когато свърши, в стаята настъпи мълчание.

— Значи сведенията на англичаните са се оказали верни? — попита вицепрезидентът.

— Да, сър. Смятаме, че агентът им в Ал Кайда — изключително смел мъж, с когото имах честта лично да се срещна миналата есен — е мъртъв. В противен случай щеше да даде някакви признаци на живот. Най-важното обаче е, че успя да ни предаде съобщение. Терористите наистина използваха плавателен съд.

— Нямах представа, че кораби с толкова опасен товар всекидневно кръстосват океаните — удивено отбеляза държавният секретар.

— Аз също — обади се президентът. — И така, какво ще ме посъветвате за срещата на Г-8?

Министърът на отбраната погледна председателя на Съвета за национална сигурност и кимна. Двамата очевидно вече бяха обсъждали въпроса.

— Господин президент, имаме всички основания да смятаме, че терористичната заплаха, надвиснала над страната и по-специално над Маями, снощи е била елиминирана. Срещата на Г-8 ще се охранява от спецчастите, които гарантират за абсолютната ви сигурност. Съветваме ви да заминете без никакви притеснения.

— Ами добре — каза президентът.