Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vast (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

3.

Рано сутринта в събота докладът от срещата на Съвета по Корана беше напълно готов и провали не един план за уикенда. Сред хората, вдигнати от леглата, беше Марек Гъмиени, заместник-директор по оперативната част в ЦРУ. Беше му известено да се яви веднага в офиса си, без подробности защо.

„Защо“-то бе на бюрото му. Във Вашингтон още бе тъмно, но първите лъчи на слънцето вече галеха далечните хълмове на Принс Джорджс Каунти, там, където река Патъксент се влива в Чесапийк.

Кабинетът на Марек Гъмиени бе сред малкото стаи на последния, шести етаж на голямото многоъгълно здание в единия край на комплекса, познат като щабквартирата на ЦРУ или, по-просто казано, Лангли. Крилото бе известно като „старата“ сграда, за да се различава от огледалната „нова“ сграда, конструирана след 11-и септември.

Директорът на ЦРУ обикновено е политическо назначение, докато двамата му заместници са истинските действащи ръководители. Заместникът по оперативната част се занимава с реалното събиране на сведения, докато заместникът по разузнаването отговаря за превръщането на потоците сурова информация в разбираема картина.

Под тях са контраразузнаването — което пази управлението от шпиони и предатели — и контратерористите, в чиито отдели ври и кипи, защото вече вместо СССР трябва да следят новите заплахи от Близкия изток.

Още от началото на Студената война през 1945-а заместник-директорите по оперативната част бяха експерти по съветските дела. Марек Гъмиени беше първият арабист на поста. Бе прекарал години в Близкия изток като млад агент, за да усъвършенства арабски и фарси, официалния език в Иран, и да опознае тамошната култура.

И понеже дори рано сутринта в събота в тази нонстоп работеща сграда нямаше кой да му приготви горещо ароматно кафе, Гъмиени реши да си го направи сам. Докато то кипваше, реши да разгледа документа, който бе получил.

Не че не знаеше какво да очаква. Във Форт Мийд може и да бяха свършили работата по възстановяването на файловете, превода и анализа, но именно ЦРУ, със съдействието на британците и на пакистанския ПКЦ в Пешавар, бе довело нещата дотук. Хората на ЦРУ и в Пешавар, и в Исламабад, информираха шефа си постоянно и за всичко.

Папката съдържаше всички файлове, разпечатани от лаптопа на човека от Ал Кайда, но двете писма определено бяха най-важните. Заместник-директорът знаеше идеално арабски и все пак текстът го затрудни дотолкова, че му се наложи да го сравнява с превода.

Прочете доклада на Съвета по Корана, подготвен съвместно от двамата военни, присъствали на сбирката. Нищо не го изненада. Беше ясно, че препратката към Ал Исра, вълшебното пътуване на пророка през мрака, би трябвало да е код за някаква много важна операция.

За удобство на американското разузнаване, операцията трябваше да бъде прекръстена. „Ал Исра“ не ставаше — щеше да разкрие на останалите до какво са се докопали. Затова Гъмиени използва криптографска програма, която да предложи вариант.

Кодираните названия се генерират случайно от компютъра, а в същия месец в ЦРУ на мода бяха морските същества. Така че компютърът избра „скат“. Проект „Скат“.

Последният лист в папката беше прибавен в събота вечерта. Беше дело на човек, който не обичаше да си хаби думите, а именно — на директора на националното разузнаване. Очевидно документите от Форт Мийд бяха стигнали до Стив Хадли, до Негропонте и до Белия дом. Марек Гъмиени бе сигурен, че в Овалния кабинет ще свети до късно.

Този последен лист беше на хартия с печата на директора на националното разузнаване. И на него с главни букви пишеше:

КАКВО Е „АЛ ИСРА“?

АТОМНО, БИОЛОГИЧЕСКО, ХИМИЧЕСКО,

КОНВЕНЦИОНАЛНО?

РАЗБЕРЕТЕ КАКВО, КОГА И КЪДЕ.

ДА СЕ РАБОТИ: ВЕДНАГА

ПРЕПЯТСТВИЯ: НИКАКВИ

ПРАВОМОЩИЯ: ВСИЧКИ

ДЖОН НЕГРОПОНТЕ.

В САЩ има деветнайсет агенции, които се занимават със събирането на информация, и листът в ръцете на Марек Гъмиени му даваше власт над всичките. Той отново погледна най-горния ред. Беше адресирано лично до него.

На вратата се почука.

Отвън стоеше млад войник с поредната доставка. Гъмиени му се усмихна окуражително и се подписа на клипборда, че е получил каквото трябва. После остана сам.

Новата информация идваше от колегите от Форт Мийд. Беше стенограма от разговора, проведен от двама учени в кола по пътя им към Вашингтон. Единият беше британец. А последната му реплика бе подчертана от някого във Форт Мийд с червен маркер и оградена с въпросителни.

Марек Гъмиени познаваше добре британците от работата си в Близкия изток и за разлика от доста свои сънародници, не се гордееше с факта, че най-близките съратници на ЦРУ в това, което Киплинг веднъж бе нарекъл „великата игра“, имат повече от сериозни познания за земите между река Йордан и Хиндукуш.

Било като войници или ексцентрични изследователи, през последния век и половина британците бяха опознали всички кътчета в зоната, която сега се бе превърнала в бомба със закъснител за разузнаването. Те наричаха ЦРУ „Братовчедите“ или „Компанията“, а от своя страна американците говореха за МИ-6 като за „Приятелите“ или „Фирмата“. А един от приятелите на Марек Гъмиени беше човек, с когото споделяха добри, лоши и опасни спомени от дните си на оперативни агенти. Сега Гъмиени бе закован на бюрото си в Лангли, а Стив Хил бе изтеглен от работата на терен и повишен до шеф на отдела за Близкия изток в централата на МИ-6 на Воксхол Крос.

Гъмиени реши, че няма да загуби нищо от един телефонен разговор с него. Проблем на ниво сигурност нямаше — англичаните вече разполагаха с всички факти, с които разполагаше и той. Съдържанието на лаптопа сигурно вече бе разчепкано в Челтнам, а странните препратки към Корана — обмислени и претеглени отвсякъде.

Това, което англичаните, за разлика от него, вероятно не знаеха, бе любопитната забележка, направена от един техен сънародник в автомобил на път за Вашингтон. Гъмиени взе апарата от бюрото си. Да се свържеш през централата има своите предимства, но в епохата на новите технологии за висшите служители в бранша е къде-къде по-удобно да набират от личния си сателитен телефон.

В една скромна къща в Съри, близо до Лондон, се разнесе звън. Осем сутринта в Лангли, един следобед в Англия — хората в Съри се приготвяха да седнат около масата. Стив Хил бе изкарал няколко приятни часа на голф и сега се готвеше да удължи удоволствието с един стек.

— Ало?

— Стив? Марек се обажда.

— О, приятелю, къде си? Да не си случайно тук?

— Не, на бюрото съм си. Превключи в сигурен режим, моля те.

— Няма проблем, само секунда…

В слушалката се чу „скъпа, ела да нагледаш скарата“ и линията заглъхна.

След малко гласът от Англия се появи отново, този път по-тих. Разговорът вече не можеше да бъде прихванат.

— Да разбирам ли, че нещата при теб са се сговнили? — попита Хил.

— Абсолютно — отвърна Гъмиени. — Предполагам, че си получил от Пешавар това, което получих аз?

— Да. Вчера привърших с четенето. Очаквах да звъннеш.

— Мисля, че разполагам с още нещо, Стив. Имаме тук един преподавател от Лондон. Петък вечерта той казва нещо странно. Няма да ти губя времето с обяснения, но познаваш ли човек на име Мартин?

— Мартин кой?

— Не, фамилията му е Мартин. Брат му — човекът, за когото ти говоря — е доктор Тери Мартин. Да се сещаш за някого?

На Стив Хил вече не му беше до шеги. Да, познаваше брата на д-р Мартин много добре. Когато през 1990–1991, по време на първата война в Залива, бе в оперативния екип там, братът на д-р Мартин, предрешен като обикновен градинар в Багдад, предаваше безценна информация от източник в кабинета на Саддам току под носа на иракската тайна полиция.

— Може би — отговори той. — Защо?

— Май трябва да поговорим — каза американецът. — Очи в очи. Мога да дойда при теб. С „Гръммана“ съм.

— Кога искаш да дойдеш?

— Ще тръгна довечера. Ще спя в самолета. За закуска съм в Лондон.

— О’кей, ще го уредя с Нортхолт.

— А, Стив, и още нещо — можеш ли да ми събереш цялото досие на този Мартин? Ще ти обясня, като се видим.

Западно от Лондон, по пътя за Оксфорд, се намира Кралската въздушна база Нортхолт. Всъщност за две години след Втората световна война това е официалното лондонско летище, защото Хийтроу тепърва се строи, но впоследствие минава на заден план и накрая става писта за чартърни полети. Но тъй като е собственост на британските военновъздушни сили, полетите до и от него могат да бъдат изпълнявани в секретност и при пълна сигурност.

Край Лангли ЦРУ си има собствено летище и малка флота от реактивни самолети. Заповедта от Негропонте даваше на Марек Гъмиени власт над свръхзвуковия „Гръмман“ V, с който той прекоси Атлантика, потънал в блажен сън.

Стив Хил го посрещна в Нортхолт и го заведе не в масивната сграда на Воксхол Крос на южния бряг на Темза, където се помещаваше МИ-6, а в много по-тихия хотел „Клайвдън“, бивша резиденция, разположена на собствена земя на Фирмата, на не повече от четиридесет и пет километра от летището. В малкия апартамент там можеха да разчитат на Рум-сървис и спокойствие.

Стийв изчете както заключенията на Съвета по Корана, сходни с изводите на хората в Челтнам, така и стенограмата на разговора в автомобила.

— Пълна глупост — промърмори, когато дочете текста. — Старият е напълно прав. Няма как да стане. Не е до езика, а до всичко останало. Чужденец или външен човек просто не може да мине за един от тях.

— И като имаш предвид заповедите, които получих отгоре, какво ми предлагаш?

— Хвани човек от Ал Кайда и го накарай да пропее — отвърна Хил.

— Стив, ако имахме дори най-бегла идея къде да намерим толкова висш техен представител, отдавна да сме се хванали на работа. За момента обаче нямаме.

— Изчакайте търпеливо и все някой някога ще спомене Ал Исра.

— Моите хора смятат, че ако Ал Исра е следващият голям терористичен акт, целта му ще е Америка. Не мога да кажа на Вашингтон просто да си седят и да чакат да се случи чудо. Освен това в Ал Кайда сигурно вече знаят, че лаптопът е у нас. Което означава, че най-вероятно повече няма да използват това име.

— Можем обаче — каза Хил — да пуснем слуха, че цялата информация по случая е в ръцете ни и че затягаме примката около тях. Те ще зарежат всичко и ще се изпокрият по дупките си.

— Ами ако не го зарежат? Ще си седим в неведение и ще треперим дали проект „Скат“ е задействан, или не. Представи си, че го почнат? И, както пита шефът ми, за какво става дума — атомно оръжие, биохимическо, конвенционално? Кога и къде? Я кажи по-добре твоят човек Мартин наистина ли може да мине за арабин, ако го пратим там? Наистина ли е толкова добър?

— Поне беше — промърмори Хил и му подаде една папка. — Виж сам.

Кафеникавата папка беше дебела около пръст, а отпред пишеше само „Полковник Майк Мартин“.

Между двете световни войни дядото по майчина линия на братята Мартин бе работил в чаена плантация в Дарджилинг, Индия. И там бе извършил нещо нечувано за онова време — взел си за жена индийка. Внуците му знаеха, че светът на британските чаени плантатори бил малък, затворен и снобски. Женели се или за девойки, които идвали от Англия, или за дъщерите на разпределените в Индия офицери. Бяха виждали дядо си, Терънс Грейнджър, само на снимка: висок, червендалест, с руси мустаци, застанал над трупа на тигър, захапал лула и стиснал пушка в едната си ръка. Имаше снимки и на Индира Босе — нежна, деликатна и много красива…

Когато се разбра, че Терънс Грейнджър не може да бъде разубеден, чаената компания предпочете да не подпалва нов скандал с уволнението му, а просто да го премести. Така младата двойка се озова в провинция Асам край бирманската граница.

Дори да бе замислено като наказание, не бе такова. Грейнджър и новата му съпруга харесваха живота си в дивата, гъмжаща от животни и птици провинция. Там през 1930-а се роди и Сюзан. През 1943-та войната наближи Асам. Японците прекосяваха Бирма към границата. Макар да бе твърде стар за редовна служба, Терънс Грейнджър се записа доброволец и през 1945-а загина при река Иравади.

С нищожната вдовишка пенсия, която получаваше от компанията, Индира Грейнджър избра единствената възможност — да се върне към корените си. Две години по-късно обаче Дойдоха нови неприятности. Борбата за независимост в Индия раздели територията на две. Али Джина образува своя мюсюлмански Пакистан на север, а Пандит Неру остана в преобладаващо хиндуиската Индия. Вълни от бегълци се точеха на север и на юг, избухнаха яростни боеве.

Госпожа Грейнджър, загрижена за сигурността на дъщеря си, реши да я изпрати при по-младия брат на покойния си съпруг, архитект в Хейзълмиър, Съри. Шест месеца по-късно майката загина в безредиците.

Седемнайсетгодишната Сюзан Грейнджър се озова в земята на предците си, която никога досега не бе виждала. Прекара една година в девически пансион и още три като сестра в болницата във Фарнъм. На двадесет и една, минималната изисквана възраст, постъпи като стюардеса в Британската презокеанска въздушна корпорация. Беше невероятно красива, с бухнала кестенява коса, със сините очи на баща си и нежната кожа на типична англичанка, но покрита с меденозлатист тен.

От авиолиниите я разпределиха по маршрута Лондон-Бомбай заради отличния й хинду. По онова време въздушният път дотам бе дълъг — Лондон, Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи, накрая — Бомбай. Нямаше екипаж, който да издържи цялото това натоварване, затова в Басра, Южен Ирак, се извършваше първата смяна. Именно там през 1951-ва Сюзан срещна Найджъл Мартин, счетоводител в една петролна компания. Ожениха се през 1952-ра.

Трябваше да изчакат десет години, преди да се сдобият с първородния си син, Майк, и още три, докато се появи вторият — Тери. Двамата обаче, поне на външен вид, нямаха нищо общо.

Марек Гъмиени се вгледа в снимката от досието. Меднозлатистият тен бе отстъпил място на смугли черти, черна коса и тъмни очи. Този очевидно бе наследил гените на баба си, защото по нищо не приличаше на брат си, учения от Джорджтаун, чието розовобузесто лице и рижата му коса явно идваха по линия на бащата.

Гъмиени си спомни забележките на д-р Бен Джоли. Който и да се опиташе да проникне в Ал Кайда, трябваше не само да изглежда, но и да говори и да се държи като тях. Набързо прелисти бележките за детството на братята.

И двамата, всеки по реда си, бяха прекарали известно време в англо-иракското училище. За дисциплината им се бяха грижили баща им и гледачката Фатима, внимателна женица от северните провинции, която се надяваше един ден да се върне при своите с достатъчно спестени пари, за да си намери достоен млад съпруг.

В досието имаше бележка, която можеше да идва само от разговор с Тери Мартин: описание на по-голямото момче, което препуска в своята дълга роба по поляната пред къщата в багдадското предградие Саадун, а развеселените местни гости на баща му се смеят и подвикват: „Ей, Найджъл, то направо си е като някое от нашите“.

„Като някое от нашите — помисли си Марек Гъмиени. — Като някое от техните“. Две от притесненията на Бен Джоли отпадаха. Този човек приличаше на арабин и можеше да мине за такъв сред арабите.

Продължи да чете. Вицепрезидентът Саддам Хюсеин постепенно бе започнал национализация на чуждите петролни компании и това през 1972-ра бе включило и англо-иракската. Найджъл Мартин бе издържал още три години, преди през 1975-а да прибере семейството си у дома. Майк бил на тринайсет, готов за пансиона в Хейлибъри.

Марек Гъмиени имаше нужда от почивка и кафе.

— Знаеш ли, този би се справил — каза той, когато се върна от тоалетната. — С достатъчно тренировки и подкрепа от наша страна, защо не? Къде е сега?

— С изключение на две операции, в които, така да се каже, го взехме назаем, прекара военната си кариера с парашутистите и спецчастите. Пенсионира се миналата година след двайсет и пет години служба. Честно да ти кажа, няма как да стане.

— Защо? Напълно подходящ е.

— С изключение на биографията му. Родителите, семейството, месторождението. Не можеш просто да влезеш в Ал Кайда и да кажеш „ей ме, на“, освен ако не си млад доброволец, готов за самоубийствена мисия. Тези, на които би било оказано доверието да имат нещо общо с толкова важен проект, ще са прекарали в тази среда години. Това е основният проблем, Марек. Няма как да го прескочим. Освен…

— Освен какво? — Американецът го погледна очакващо.

— Не, не, няма как да стане — отвърна Хил.

— Хайде де, не ме дръж в напрежение.

— Мислех си за двойник. За някой, чието място би могъл да заеме. Да се престори на него. Но и това крие опасност. Ако истинският е жив, Ал Кайда ще знаят къде е и какво прави. Ако е мъртъв, ще знаят и това. Така че идеята отпада.

— Досието е бая дълго — каза Гъмиени. — Мога ли да го взема?

— Това е копие, разбира се. Но го взимаш само за прочит, нали?

— Имаш думата ми. Само за прочит, и то само от мен. Ще е или заключено в личния ми сейф, или изгорено.

Заместник-директорът по оперативната част отлетя за Лангли, но седмица по-късно позвъни отново. Стив Хил прие разговора от бюрото си във Воксхол Крос.

— Мисля, че трябва да дойда пак — без предисловие започна заместник-директорът. И двамата знаеха, че британският премиер вече е обещал на колегата си от Белия дом пълно съдействие по проект „Скат“.

— Както кажеш, Марек. Някакво развитие по въпроса?

Стив Хил беше заинтригуван. Модерните технологии позволяваха всякаква информация от ЦРУ да стигне до МИ-6 в пълна секретност само за секунди. Защо тогава се налагаше Марек да идва пак?

— Двойникът — отвърна Гъмиени. — Мисля, че имам човека. По-млад е с десетина години, но изглежда достатъчно възрастен. Височината, телосложението, мургавото лице — същите са. И е ветеран от Ал Кайда.

— Добро попадение. Но защо не е с тях?

— Защото е при нас. От пет години е в Гуантанамо.

— Арабин ли е? — Хил се изненада. Очакваше се да е информиран, ако цели пет години американците държат високопоставен арабски член на Ал Кайда в Гитмо.

— Не, афганистанец е. Казва се Измат Хан. Тръгвам към теб.

* * *

Седмица след случая Тери Мартин все още не можеше да спи спокойно. Такава тъпа забележка. Защо не си беше държал езика зад зъбите? Налагаше ли се да споменава брат си? Ами ако Бен Джоли се бе раздрънкал пред някого? В крайна сметка Вашингтон си беше едно голямо село, в което всекидневно се разменяха сплетни. Реши да позвъни на брат си.

Майк Мартин бе на път да свали и последните здрави керемиди от покрива. Най-сетне можеше да смени покритието отдолу, да го закове и опъне, и след седмица вече щеше да е готов с изолацията. Внезапно от мобилния телефон се разнесе игрива мелодия. Беше в джоба на елека му, окачен на един пирон наблизо. Той внимателно се пресегна и го извади. На екрана се изписа номерът на брат му във Вашингтон.

— Здрасти, Тери.

— Майк, аз съм. — Малкият още не можеше да проумее как хората, на които звъни, разбират, че е той. — Слушай, направих една глупост и исках да ти се извиня. Преди седмица изтърсих нещо за теб в неподходяща компания.

— Супер. И какво точно каза?

— Няма значение. Виж, ако те посетят костюмарите — знаеш кого имам предвид, направо ги прати на майната им. Това, което казах, беше чиста глупост. Така че ако някой дойде…

От мястото, където се намираше, Майк Мартин виждаше един сив ягуар бавно изкачва пътя към плевнята.

— Няма проблем, братле — спокойно каза той. — Май вече са тук.

* * *

Двамата агенти седнаха на сгъваемите столчета, а той се отпусна на един дънер, който съвсем скоро щеше да се превърне в подпалки за огъня. Докато американецът го въвеждаше в нещата, Майк погледна въпросително Стив Хил.

— Ти си решаваш, Майки. Нашето правителство обеща пълно съдействие на Белия дом, но това не означава да накараме някого насила да поеме на смъртоносна мисия.

— За такава ли говорим?

— По-скоро не — намеси се Марек Гъмиени. — Ако успеем да открием името и местоположението дори на един висш представител на Ал Кайда, посветен в операцията, веднага ще те изтеглим и ще свършим останалото сами.

— Виж… Не знам как бих могъл да мина за арабин. Преди петнайсет години в Багдад бях прост градинар и не ми се наложи нито да попадна в бойни условия, нито да ме разпитва тайната полиция. Този път обаче ще паднат доста въпроси. Щом някой е бил в ръцете на американците цели пет години, как така не е пропял?

— Даваме си сметка, че ще те разпитват. Но ако имаме късмет, ще докарат за целта високопоставено лице. Тогава ще те измъкнем и ще ни кажеш кой е. Ние ще сме там, буквално на метри от теб, обещавам.

— Този — каза Мартин и почука с показалец по плика с досието на мъжа от Гуантанамо — е афганец. Бивш талибан. Пущун. Никога не съм знаел добре пущу. Първият афганец ще ме разкрие.

— Ще прекараш месеци в тренировки, Майк — каза Стив Хил. — Няма да те пуснем, ако сам не се почувстваш готов. Или пък ако решиш, че ще се провалиш.

— Мислиш ли, че можеш да се престориш на слабообразован пущун, който говори лош арабски? — попита Гъмиени.

Майк Мартин кимна.

— Не е невъзможно. Но какво правим, ако докарат някой афганец, който наистина е познавал обекта?

Другите двама мълчаха. И тримата много добре знаеха, че това ще е краят.

И докато агентите предпочитаха да гледат в краката си, вместо да обяснят какво би случило, ако Ал Кайда разкрие шпионина, Мартин отвори досието в скута си. Това, което видя, го вцепени.

Лицето бе остаряло с пет години, върху него бяха отпечатани лишения, които му прибавяха поне още десет. Но това все още бе момчето от планините, полумъртвият бунтовник от Кала-и-Джанги.

— Познавам този човек — тихо каза той. — Това е Измат Хан.

Американецът го зяпна.

— Как така го познаваш? От пет години е заключен в Гитмо.

— Знам. Но преди много години се бихме заедно срещу руснаците в Тора Бора.

Другите двама си спомниха досието на Мартин. Да, разбира се, онези години в Афганистан, когато помагаха на муджахидините в борбата им срещу съветските окупатори. Беше малко вероятно, но не и невъзможно наистина да са се срещали. През следващите десет минути разпитаха Мартин за всичко, което можеше да прибави към информацията за Измат Хан. Мартин им върна папката.

— Как е той сега? Как се промени за тези пет години в лагер „Делта“?

Американецът от Лангли сви рамене.

— Много е труден, Майк. Много, много твърд. Докараха го с кофти рана на главата и мозъчно сътресение. В началото докторите решиха, че е малко… ами, глуповат. Умствено изостанал. Оказа се, че е напълно дезориентиран — от дългия път и сътресението. Беше в началото на декември 2001-ва, скоро след събитията в Ню Йорк. Лечението му протече… не знам как да се изразя… не с особена грижовност. А после, изглежда, природата си каза своето и той се възстанови.

— И какво ви каза?

— Нищо особено. Отказа всякакви сделки. Просто си седи и се вторачва в следователите, и трябва да ти кажа, че в очите му не се чете братска обич. Затова е затворен в единична килия. Но от други разбрахме, че знае арабски, научил го е в Афганистан, а преди това е бил в мадраса и е наизустил Корана. Двама доброволци на Ал Кайда, родени в Англия, прекараха известно време с него в базата и преди да ги пуснем, разказаха, че са го научили на малко английски.

Мартин рязко се извърна към Стив Хил.

— Трябва да бъдат прибрани и сложени под карантина.

Хил кимна.

— Разбира се. Ще го уредим.

Марек Гъмиени стана и закрачи край плевнята, а бившият военен пак зачете досието. После се втренчи в огъня и сред пламъците там сякаш видя далечните голи хълмове. Двама души зад купчината камъни и един съветски хеликоптер, който се готвеше да ги нападне. И момчето с тюрбана, което прошепна: „Ще умрем ли, ингилиз?“

Гъмиени се върна и разръчка огъня. Споменът изчезна сред искрите.

— Със сериозна работа си се захванал тук, Майк. Бих казал, че е по-скоро за екип от професионалисти. Всичко сам ли вършиш?

— Доколкото мога. За пръв път от двайсет и пет години имам време.

— Но не и пари, а?

Мартин вдигна рамене.

— Пълно е с охранителни фирми, ако ми се прииска работа. Дори само в Ирак се появи по-голямо търсене, отколкото можете да си представите. За седмица в сунитския триъгълник се изкарва повече, отколкото за половин година в армията.

— Ама това означава да се върнеш в прахта, пясъка, при опасността и бързата смърт. Нали си се пенсионирал.

— А ти какво предлагаш? Почивка с Ал Кайда на морето?

Марек Гъмиени се засмя единствено от благоприличие.

— Обвиняват американците в много неща, Майк, но почти никога за това, че не са били щедри към тези, които са им помогнали. Мислех си за нещо като консултантски договор за, да кажем, двеста хиляди долара годишно в рамките на пет години. Бихме ги превеждали където кажеш, няма защо да си губим времето с данъци. Не очакваме също и да спазваш някакво работно време. И никакви опасни задачи повече, разбира се.

Мислите на Майк Мартин се пренесоха към сцена от любимия му филм. В нея Т.И. Лорънс предлага пари на Ауда Абу Тауи, за да се присъедини в атаката срещу Акаба. А отговорът е: „Ауда няма да язди до Акаба заради британското злато. Той ще язди до Акаба, понеже това му доставя удоволствие“.

Той стана.

— Стив, искам домът ми да е увит в найлон. Целият. Като се върна, трябва да го заваря, както съм го оставил.

Шефът на отдела за Близкия изток кимна.

— Готово.

— Ще си взема нещата. Не са много, ще се съберат в багажника.

Така под ябълковите дървета в една градина в Хампшир бе Договорен отговорът на проект „Скат“. Два дни по-късно един компютър напълно произволно генерира новото му име: операция „Клин“.

Ако го притиснеха, Майк Мартин никога нямаше да успее да обясни защо, но във всички по-нататъшни брифинги относно бившия си афгански приятел той така и не сподели една малка подробност.

Може би реши, че размяната на информация все пак е двупосочна улица. Или просто мислеше, че подробността е незначителна. А тя бе свързана с един тих разговор в сенките на една пещера, превърната от арабите в болница, на място, наречено Шаджи.