Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Afghan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vast (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006

ИК „БАРД“ ООД, 2006

История

  1. — Добавяне

9.

— Ако отиваш там, където си мисля, че отиваш, скъпи Майк — започна по време на една от всекидневните им разходки Темиън Годфри, — ще се сблъскаш с различни степени на агресивност и фанатизъм. В основата на всичко е обсебващата идея за джихад — или свещената война, но фракциите и ученията не са едно и две и в никакъв случай не бива да се поставят под общ знаменател.

— И очевидно трябва да започнем с уахабизма — каза Мартин.

— Може би. Но да не забравяме, че уахабизмът е националната религия на Саудитска Арабия, а Осама бин Ладен обяви война на саудитската върхушка и ги нарече „еретици“. Разклоненията на религията се простират далеч отвъд учението на Мухамад ал Уахаб. За него знаем, че е проповедник от осемнайсети век и е родом от Нежд, най-суровата област от вътрешността на Арабския полуостров. Оставил е след себе си най-безчувственото и пропито с нетърпимост тълкувание на Корана. Оттогава обаче е изтекла много вода. Саудитският уахабизъм никога не е обявявал война на Запада или на християнството, нито пък подкрепя масовите убийства, най-малкото на жени и деца. Всъщност Уахаб просто е подготвил почвата, в която кукловодите на съвременния тероризъм посяват младите семенца, за да ги превърнат в жестоки убийци.

— Каква е причината въобще да напуснат арабския свят? — полюбопитства Мартин.

— Просто през последните трийсетина години — намеси се Наджиб Курейши — Саудитска Арабия използваше своите петродолари, за да финансира разпространението на религиозната си доктрина по света. Това се случи и с всяка друга мюсюлманска държава, включително с моята родина. Очевидно не са подозирали, че създават бомба със закъснител. Точно обратното, смятам, че днес Саудитска Арабия е ужасена от чудовището, което е захранвала три десетилетия.

— Но защо Ал Кайда се обръща срещу корените си?

— Защото се появиха нови пророци, които проповядват дори още по-силна нетърпимост и не само отричат всичко немюсюлманско, но и призовават към унищожението му. Саудитското правителство попадна на мушката заради сътрудничеството си със Запада и допускането на американски войници в свещените земи. Това се отнася впрочем и за всяко друго светско правителство в мюсюлманския свят. За фанатиците те са точно толкова виновни, колкото са християните и евреите.

— И с кого мислиш, че ще се сблъскам по време на пътуванията си, Темиън? — попита Мартин.

Тя спря до един голям камък и седна, за да даде почивка на краката си.

— Има много групи, но ще ти обърна внимание върху две. Чувал ли си думата „салафити“?

— Да, позната ми е.

— Това са онези, които искат да се върнат към самите корени, към златния период на исляма. Тоест към първите четири халифата преди повече от хиляда години. С дълги бради, сандали, роби, стриктно спазване на Шериата, отричане на модерното общество и на Запада, който го е създал. Рай на Земята, разбира се, не може да съществува, но фанатиците винаги са били в досег с нереалното. Нацистите, комунистите, маоистите и последователите на Пол Пот са изклали стотици милиони в преследване на маниакалните си мечти. И половината от жертвите им са били техни съратници, набедени в липса на достатъчно вяра. Чистките на Сталин и Мао са именно това — изтребване на ренегатите.

— Това описание идеално пасва на талибаните — каза Мартин.

— Да, и те са в кюпа. Говорим за атентатори самоубийци, фанатични последователи на духовните прозрения на своите господари, не много начетени, но напълно всеотдайни и вярващи, че омразата, която изсипват над околните, ще угоди на Аллах.

— Има и по-лоши ли? — Мартин вдигна вежди.

— О, да — отвърна Темиън Годфри, изправи се и закрачи обратно към замъка. — За истинските екстремисти бих използвала друга дума. „Такфир“. Каквото и да е било значението й по времето на Уахаб, днес то се е променило. Истинският салафит не пуши, не залага, не танцува, дори не позволява слушането на музика в свое присъствие, не употребява алкохол и не общува с жени от Запада. Той бива моментално разпознаван по това как изглежда и как се държи. А от гледна точка на националната сигурност, разпознаването е наполовина спечелена битка. Има обаче хора, които са готови да възприемат всеки западен обичай, независимо колко омразен им се струва, и да се престорят на напълно интегрирани в западното общество и, следователно, на напълно безопасни. Деветнайсетимата атентатори от 11-и септември и тези от Лондон бяха именно такива. Нормални млади мъже, които ходят на фитнес, играят крикет, възпитани, услужливи, единият от тях дори учител на бавноразвиващи се деца, постоянно усмихнати и подготвящи масово убийство. Ето това са наистина опасните. Мнозина от тях са образовани, подстригани, гладко избръснати, костюмирани, с прилични професии. Превърнали са се в хамелеони, които временно се обръщат срещу вярата си, за да успеят в крайна сметка да извършат нечувани жестокости в нейно име… О, слава на Небесата, стигнахме. Ставите ми нямаше да издържат повече. Време е за дневната молитва. Майк, ти ще изречеш призива и после ще започнеш ритуала. След време може да те поканят да го направиш. Смята се за огромна чест.

* * *

В началото на януари ъ Джакарта се получи имейл от офиса на „Сийбарт и Абъркромби“. „Контесата на Ричмънд“ щеше да отплава от Ливърпул на 1-ви март, натоварена с луксозни лимузини „Ягуар“. След разтоварването им в Сингапур щеше да продължи до Северно Борнео за дървесина, а сетне да обърне към Сурабая, където към товара щяха да бъдат прибавени и бали коприна.

* * *

В края на януари строителната бригада в Пасайтен посрещна приключването на задачата си с истинско облекчение. За да успеят да се справят със сроковете, работниците спяха на обекта, а преди включването на местното отопление там цареше кучи студ. Заплащането обаче беше много добро, така че загърбиха неудобствата и завършиха навреме.

На пръв поглед вилата изглеждаше досущ като преди — може би малко по-голяма. А всъщност беше преправена изцяло. Стаите можеха и да са достатъчни за двамата офицери, ала за осемте човека, които щяха да осигуряват денонощната охрана, бе пристроено спално помещение с трапезария.

Просторната дневна бе запазена, но и към нея бе издигната пристройка с билярдна маса, библиотека, плазмен телевизор и обширна колекция от DVD-та.

Третата пристройка външно не се различаваше от останалите. И нейните стени бяха издигнати от грубо издялани борови трупи. Отвътре обаче бяха здраво подсилени с бетон. Така затворническото крило беше непревземаемо, а бягството от него — изключено.

От помещенията на пазачите до килията се стигаше през метална врата с процеп за храна и шпионка. От другата страна на вратата се намираше широко помещение. Стоманената рамка на леглото бе дълбоко забита в бетонния под и то нямаше как да бъде помръднато. Рафтовете по стените — също. На пода все пак бе постлан килим, а през подсигурените решетки на климатичната инсталация влизаше топъл въздух. Точно срещу вратата с шпионката имаше друга врата, която затворникът можеше да отваря, когато пожелае. Тя водеше към малък празен двор с бетонна пейка в средата. Стените, които го опасваха, бяха гладки и високи три метра и половина.

За хигиенните нужди в килията бе предвидена ниша с една-единствена дупка в пода и душ, който се пускаше от помещението на пазачите.

И понеже всички нови материали бяха докарани по въздуха, единствената видима промяна край Хижата бе покритата със сняг хеликоптерна площадка. Иначе постройката продължаваше както преди да се гуши сред борове, лиственици и смърчове в сърцето на двестахектаровия парцел. Само в радиус от стотина метра от къщата дърветата бяха изсечени от съображения за сигурност.

Персоналът на вероятно най-скъпия и уединен затвор в страната бе от двама агенти от среден ранг и осем младши сътрудници, които току-що бяха покрили нормативите в тренировъчния лагер на ЦРУ и с нетърпение очакваха вълнуващата си първа задача. Вместо това се озоваха в заснежената гора. Но всички бяха в отлична форма и много искаха да се докажат.

* * *

Военният съд в Гуантанамо започна работа в самия край на януари. Делата се гледаха в едно от по-големите помещения в крилото за разпити, специално ремонтирано за целта. Нямаше истерични тиради и пледоарии като показаните в „Доблестни мъже“. В залата не се повишаваше тон и цареше ред и дисциплина.

Първите седем от осмината затворници, подлежащи на евентуално освобождаване, пламенно увериха съда в своята невинност. Осмият остана безмълвен.

— Затворник Хан, на какъв език предпочитате да бъдат превеждани пледоариите? — попита полковникът, който председателстваше съда.

От двете му страни седяха майор и капитан — жена. И тримата бяха морски пехотинци.

Пазачите изправиха затворника на крака. Зад бюрата си встрани от него, с лица един към друг, стояха военният прокурор и цивилният адвокат. Измат Хан сви рамене и за няколко секунди впи поглед в лицето на жената. После погледът му се измести върху стената над главите на съдиите.

— Съдът отчита, че затворникът разбира арабски, затова избира този език. Някакви възражения?

Въпросът бе отправен към защитата. Адвокатът беше наясно с характера на клиента си още преди делото и не се съмняваше, че ще загубят. Подобни процеси се водеха под натиска на правозащитните организации, а той много добре знаеше какво мислят за правозащитниците морските пехотинци. И все пак трябваше да отчете, че до момента поведението на афганеца поне изместваше вниманието от самия него. Той поклати глава в смисъл: „Нямаме възражения, арабският ще свърши работа“.

Преводачът се приближи и седна до пазачите. Да изберат арабски беше добро решение. Към момента военните разполагаха само с един преводач от пущу, който си имаше сериозни проблеми с американците, защото така и през цялото време не бе успял да измъкне нещичко от афганеца.

В Гитмо досега бяха попадали само седмина пущуни — същите онези, които по погрешка се бяха озовали сред чуждите бойци преди пет години край Кундуз. Четирима от тях, обикновени селски момчета, ентусиазирано се отрекоха от мюсюлманския екстремизъм и бяха пуснати да се приберат в родината си. Други двама изживяха толкова дълбоки нервни кризи, че още бяха под психиатрично наблюдение. Талибанският командир бе останал последен.

Прокурорът започна пледоарията си и от устата на преводача заизскачаха шипящи звуци. Според военния, янките щели да заключат афганеца пак в дупката, този път завинаги, защото се държал като отвратително талибанско лайно. Измат Хан изгледа преводача. Очите му казваха всичко. Роденият в Ливан американец на секундата превключи към буквален превод. Мъжът до него можеше и да е облечен в смешен оранжев гащеризон и с оковани ръце и крака, обаче казва ли ти някой?

Прокурорът не губи много време. Подчерта, че обвиняемият е прекарал пет години в мълчание, без да посочи нито един от съзаклятниците си в терористичната война срещу САЩ, а и е взел участие в затворнически бунт, по време на който е загинал американски гражданин.

После си седна. Не се съмняваше в изхода на процеса. Афганецът щеше да остане в затвора още много години.

Адвокатът на защитата изрази удовлетворението си от факта, че, като афганец, затворникът не е имал нищо общо със зверствата от 11-и септември, защото по същото време е участвал в афганистанската гражданска война и е нямал пряк контакт с арабите от Ал Кайда. Що се отнася до молла Омар и подкрепата на правителството му за Бин Ладен и неговите приятелчета, ставало дума за диктатура, в рамките на която господин Хан бил изпълнявал офицерските си задължения, без да има никакъв избор.

— Би ми се искало почитаемият съд да отчете реалностите — завърши адвокатът. — Ако този човек е проблем, то той е афганистански проблем. Там сега действа ново, демократично избрано правителство, затова ще постъпим най-добре, ако го изпратим там и ги оставим те да решат съдбата му.

Тримата съдии се оттеглиха за трийсетина минути. Когато се върнаха, лицето на капитана бе зачервено от гняв. Тя още не можеше да повярва какво бе чула току-що. Полковникът и майорът бяха получили ясна заповед от военното министерство и й я сведоха.

— Изправете се, затворник Хан. Съдът получи уверението, че правителството на президента Карзай е приело да бъдете върнат в родината си и да излежите там доживотна присъда. Като взе предвид това, съдът реши да облекчи американския данъкоплатец и да прекрати престоя ви тук. Ще бъдат взети необходимите мерки да бъдете откаран в Кабул. Ще се завърнете там така, както сте пристигнал тук — окован. Това е всичко. Съдът се оттегля.

Не само капитанът беше в шок от окончателното решение. Прокурорът се запита как ли това ще повлияе на бъдещата му кариера. Адвокатът на защитата бе леко замаян. А преводачът за миг се паникьоса, че ненормалният полковник ще нареди белезниците да бъдат свалени и тогава той, добрият син на Бейрут, със сигурност щеше да изхвърчи през прозореца.

* * *

Британското външно министерство, или Форин Офис, се намира на „Кинг Чарлз Стрийт“, в съседство с Белия дом и на един хвърлей от Парламента, пред който е бил обезглавен Чарлз I. Непосредствено след новогодишните празници неголемият екип по протокола се върна към задълженията си, определени още миналото лято. Задълженията бяха координиране с американската страна по организацията на приближаващата конференция на Г-8 през 2007-а. Срещата на главите на осемте най-богати държави в света в хотела „Гленигълс“ в Шотландия през 2005-а и досега се смяташе за относително успешна. Проблемите идваха от тълпите протестиращи, заради които „Гленигълс“ и подстъпите към него бяха опасани с километрични заграждения.

Две залязващи поп-звезди призоваха милиони хора да надигнат глас срещу бедността и хиляди демонстранти заляха близкия Единбург. И това бяха само манифестациите срещу бедността. Сетне се появиха антиглобалистите със своите плакати и нишестени бомби.

— Нима тези клоуни не разбират, че свободната търговия всъщност генерира средствата за борбата срещу бедността? — попита един вбесен дипломат.

Отговорът очевидно беше отрицателен.

И понеже случилото се на антиглобалистките манифестации в Генуа и до момента караше мнозина да изтръпват от ужас, от Белия дом, който щеше да е домакин на срещата през 2007-а, дойде заръка: „да е семпло, елегантно и отлично подготвено“. Луксозно, но напълно изолирано място, абсолютно защитено и недосегаемо. Налагаше се да се уточняват хиляди подробности, а протоколчиците се притесняваха и от малкото време, което им оставаше. Затова без никакво разтакаване се заеха с поставената задача.

* * *

Някъде по същото време два огромни товарни самолета „Старлифтър“ на американските военновъздушни сили се спуснаха над Оман. И двата идваха от бази на Източното крайбрежие и пътьом бяха заредили над Азорските острови. Малко преди залез слънце се снишиха над възвишенията Дофари и поискаха разрешение за кацане от англо-американска-та пустинна авиобаза Тумрайт.

Самолетите превозваха в чудовищните си търбуси цяла военна част. Единият беше натоварен със сглобяеми къщички и мебели, генератори, климатици, хладилни агрегати, телевизионни антени и всичко останало, необходимо на петнайсетчленния технически екип.

Другият пренасяше два безпилотни разузнавателни самолета „Предатор“ заедно с необходимото за поддръжката им, плюс мъжете и жените, които щяха да ги насочват от повърхността.

След седмица всичко бе готово. Бунгалата бяха издигнати, климатичните инсталации, кухните и санитарните възли функционираха, а двата „Предатора“ бяха в укритията си. Екипът поддържаше постоянна връзка с Тампа, Флорида, и Едзел, Шотландия. В определен момент щяха да научат какво точно да следят, записват и фотографират. Дотогава трябваше да кротуват в жегата и да чакат.

* * *

Последният брифинг с Майк Мартин отне цели три дни и беше толкова важен, че дори Марек Гъмиени долетя от ЦРУ, за да участва. От Лондон се присъедини и Стив Хил. И понеже в стаята бяха само петима, се наложи Гордън Филипс да проведе презентацията лично. За разлика от диапроекторите в миналото, сега изображенията се редуваха на плазмен екран с висока разделителна способност, а едно натискане на копче на дистанционното увеличаваше всеки произволно избран детайл.

Целта на инструктажа бе Майк Мартин да се запознае с цялата налична информация за лицата, които евентуално щеше да срещне.

Сведенията не идваха само от английските и американските служби. Агенции от над четиридесет държави събираха наученото в обща база данни. Като се изключеха недемократичните държави, Иран, Сирия и разорените страни като Сомалия, правителствата от цял свят споделяха всичко, което успяваха да съберат за тероризма.

Рабат вършеше чудесна работа в проследяването на мароканските екстремисти, Аден подаваше имена и лица от Южен Йемен, а Рияд превъзмогна притеснението си и състави списък със саудитци.

Мартин внимателно наблюдаваше екрана. Имаше снимки, направени в полицейски управления. Други бяха заснети скришом с телеобективи по улици или в хотели. Бяха показани различни варианти — със или без бради, в арабско или западно облекло, с дълги и къси коси и обръснати глави.

Имаше имами и молли от различни джамии, младежи, които най-вероятно бяха обикновени куриери, и хора, за които се знаеше, че помагат със средства, транспорт или квартири.

После на екрана се появиха големите играчи. Някои от тях бяха мъртви, като Мохамед Атеф, първият отговорник за военните операции на Ал Кайда, убит от бомба в Афганистан. Последваха наследникът му, който излежаваше доживотна присъда, неговият наследник, който също беше мъртъв, и този, който според източниците оглавяваше военното крило в момента.

По някое време се появи и Тефик Ал Кор, скочил преди пет месеца от балкон в Пешавар. Малко след него излезе лицето на Сауд Хамуд ал Утейби, новия лидер на Ал Кайда и Саудитска Арабия.

Сетне се заредиха контурните изображения — без снимки, само черни очертания на глави. Сред тях бяха лидерът на Ал Кайда в Югоизточна Азия, наследник на Ханбали и предполагаем организатор на последната серия взривове в далекоизточните курорти. А също и човекът на Ал Кайда във Великобритания.

— Знаехме кой е водачът им тук само допреди шест месеца — каза Гордън Филипс. — После той се измъкна и сега се крие някъде в Пакистан. Те в крайна сметка ще го хванат…

— И ще ни го дотътрят в Баграм — изръмжа Марек Гъмиени.

Присъстващите си даваха ясна сметка, че американската база северно от Кабул разполага с една много специална лаборатория, където в крайна сметка всеки пропява.

— Рано или късно ще попаднеш на този — обади се Стив Хил, когато на екрана се появи намусеното лице на имам, тайно заснет в Пакистан. — И на този.

Беше възрастен мъж с благи черти, също заснет тайно някъде край брега на море или океан. Фотографията бе предоставена от специалните сили на Обединените арабски емирства.

Спираха за почивка, ядяха, продължаваха, после спяха и пак продължаваха. Филипс изключваше екрана единствено, когато в стаята влизаше камериерката с таблите с храна. Темиън Годфри и Наджиб Курейши си стояха по стаите или си правеха разходки из хълмистата местност.

И така, докато най-сетне инструктажът не свърши.

— Утре летим — отсече Марек Гъмиени.

* * *

Годфри и Курейши дойдоха до хеликоптерната площадка да го изпратят.

— Пази се, Майк — каза Темиън на човека, който можеше да й бъде син. После изруга: — Дявол да го вземе, нещо се задавих. Бог да е с теб, моето момче.

— И ако нищо друго не помогне, дано Аллах те пази — добави Курейши.

Малкият джетрейнджър можеше да качи само двамата шефове и Мартин. Филипс и Макдоналд щяха да стигнат до Едзел с кола.

Хеликоптерът кацна далеч от любопитни очи и тримата пробягаха разстоянието до „Гръммана“. Заради снежната вихрушка бяха навлекли дъждобрани с качулки, така че нямаше как да се види, че единият от мъжете не е облечен като западняк.

Екипажът на „Гръммана“ беше виждал всякакви чудатости, така че не обърна особено внимание на брадясалия афганец, когото заместник-директорът по оперативната част съпровождаше през Атлантика заедно с британския си гост.

Насочиха се не към Вашингтон, а към един полуостров в югоизточна Куба. Самолетът кацна в Гуантанамо малко преди изгрев на 14-и февруари и влезе в един от хангарите.

— Трябва да останеш в самолета, Майк — каза Марек Гъмиени. — Ще те измъкнем оттук, когато се стъмни.

Нощта в тропиците се спуска бързо. Към седем вечерта настъпи непрогледна тъмнина. Именно тогава четирима агенти от отряда за специални задачи на ЦРУ влязоха в килията на Измат Хан. Той се надигна с предчувствието за нещо нередно. Пазачите бяха напуснали коридора пред килията преди половин час. Досега такова нещо не се беше случвало.

Четиримата мъже не бяха груби, но и нямаха намерение да губят излишно време. Двама сграбчиха афганеца, единият под мишниците, другият — през краката. Хлороформът подейства след двайсетина секунди. Съпротивата секна а тялото на затворника увисна безжизнено.

Сложиха го на носилка с колела, покрит от главата до петите с чаршаф, и го избутаха навън, където ги очакваше огромен дървен сандък. Наоколо нямаше жива душа, пазачите бяха в помещенията си. След секунди афганецът беше натикан в сандъка.

Отвън сандъкът приличаше на обикновен контейнер за превоз на товари, дори бе покрит с обичайните печати. Отвътре обаче бе звукоизолиран, а от горната му страна имаше прозорче за свеж въздух, което нямаше да отворят, преди самолетът да излети. В сандъка имаше две заковани за пода кресла, едното с ремъци, и слабо осветление. Сложиха Измат Хан в креслото с ремъците и ги завързаха стегнато, та да не може да мръдне, като все пак внимаваха да не спрат притока на кръв към крайниците му. Затворникът още спеше.

Петият агент от ЦРУ — този, който щеше да пътува в сандъка, кимна одобрително на колегите си. Те излязоха и залостиха капака. Един електрокар се приближи, повдигна контейнера и го понесе към пистата, където чакаше товарен самолет „АС-130“ „Херкулес Талън“.

Секретните полети към и от Гитмо са всекидневие, затова кулата веднага даде разрешение за излитане и гигантската машина се издигна във въздуха, за да поеме към базата Маккорд, щата Вашингтон.

След час пред лагер Екоу спря автомобил със затъмнени стъкла, от който слязоха няколко души. Щом стигнаха килията, единият от тях нахлузи оранжев гащеризон и обу пантофи. Преди да бъде качен на носилката, афганецът беше фотографиран и сега полароидната снимка послужи за сравнение на прическите и брадите. Наложиха се някои леки корекции. Падналите на земята косми бяха грижливо събрани.

Накрая набързо се сбогуваха и групичката напусна килията, като заключи вратата. След двайсет минути пазачите се върнаха в сектора — леко озадачени, но без да задават въпроси. Не беше тяхна работа. Установиха, че всичко с ценния им затворник е наред, и зачакаха зората.

Когато огромният „АС-130“ се спусна над Маккорд, утринното слънце вече галеше върховете на дърветата в Каскадите. Командирът на авиобазата беше предупреден, че става дума за товар на ЦРУ, вероятно последната доставка за новия им изследователски център в Пустошта. Нямаше нужда да знае повече. Документите бяха изрядни, а край пистата чакаше товарен хеликоптер „Чинук“.

По време на полета афганецът се беше свестил. От отвореното капаче на тавана на сандъка нахлуваше свеж въздух. Придружителят се усмихна окуражително и му предложи храна и вода. Затворникът се съгласи на сода — отпи със сламка, докато агентът държеше кутията пред лицето му.

Агентът с учудване отбеляза, че затворникът знае няколко изречения на английски. Очевидно ги бе научил по време на петгодишния си престой в Гуантанамо. Два пъти попита колко е часът, а веднъж наведе глава напред, колкото му позволяваха ремъците, и промърмори молитвите си. Иначе не обели и дума.

Минути преди кацането капакът на тавана бе затворен. Шофьорът на чакащия ги на летището електрокар нямаше и най-малката представа какъв товар прекарва към хеликоптера.

Захранваната от батерия лампичка, която не можеше да бъде видяна отвън, мъждукаше. Изолираните стени гарантираха, че няма да се чуе и звук. А и затворникът беше като котенце, както по-късно щяха да докладват на Марек Гъмиени. Не създаваше никакви проблеми.

Макар да беше средата на февруари, имаха късмет с времето. Въпреки ниските температури небето бе чисто.

Двумоторният хеликоптер кацна на площадката край Хижата и вратите на товарното отделение се отвориха, но контейнерът остана вътре. Щеше да е по-лесно да прекарат обекта до къщата пеша.

Преди да откачат ремъците, агентите на ЦРУ, които отговаряха за затворника още от Гитмо, оковаха ръцете и краката му, а после му помогнаха да се изправи и го свалиха по рампата до заснежената земя. Десетима от персонала на Хижата ги очакваха в полукръг с насочени оръжия.

Новите му пазачи го отведоха до вилата, вкараха го в предназначеното за него помещение и му свалиха белезниците. Той спря да трепери едва когато излязоха и затръшнаха вратата.

Огледа се. Килията беше по-добра, но пак си беше килия. В съда бяха казали, че ще го върнат в Афганистан. Пак бяха излъгали.

* * *

Малко преди обяд, докато слънцето огряваше Куба, друг „Херкулес“ се приземи на пистата в Гитмо. За разлика от „Талъна“, този не беше тежко въоръжен и не бе на спецчастите, а на транспортните войски. Задачата му беше да превози един-единствен пътник до другия край на света.

Вратата на килията се отвори.

— Затворник Хан, станете. Обърнете се към стената и опрете ръце на нея, разкрачете се.

Щракнаха на кръста му колан, свързан с вериги за белезниците на ръцете и краката му, така че да може едва да се тътри.

После шестима въоръжени пазачи го поведоха към изхода на сектора, където чакаше бронирана кола с преграда между отделението за затворника и водача и затъмнени стъкла.

Когато го изкараха на пистата, затворникът примижа и объркано поклати глава. Щом очите му привикнаха със слънчевата светлина, видя пред себе си товарния самолет и групата американски офицери, строени пред него. Един от тях го привика с ръка. Затворникът се обърна да погледне за последно мястото, в което бе прекарал пет мъчителни години, после се затътри към самолета.

От едно помещение на етажа под залата за контрол на полетите го наблюдаваха двама мъже.

— Е, твоят човек тръгна — каза Марек Гъмиени.

— Ако разберат кой е всъщност — отвърна Стив Хил, — наистина ще има нужда от милостта на Аллах.