Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (38)

38.
Ботаническата градина

Циганите пристигнаха следобед на другия ден. Разбира се, нямаше пристанище, където да акостират, и корабът пусна котва далеч от брега, а Джон Фаа, Отец Корам и капитанът потеглиха с една от лодките, водени от Серафина Пекала. Мери беше казала на мулефите всичко, което знаеше, и още преди циганите да стъпят на брега, там вече ги чакаше нетърпелива тълпа. И двете страни изгаряха от любопитство, но Джон Фаа много отдавна се беше научил на търпение и уважение към другите. Сега беше решил, че повелителят на циганите трябва да засвидетелства на тези странни хора цялата почит и приятелство, на които е способен.

Така че застана под палещото слънце и търпеливо изслуша приветствената реч на стария залиф Сатамакс, която Мери преведе, доколкото й беше по силите, после и той на свой ред поздрави мулефите от името на своите сънародници от Блатата и каналите на родината му. Цялата група потегли през тресавищата към селото. Мулефите веднага забелязаха, че Отец Корам се придвижва трудно, и му предложиха помощта си. Старецът прие с благодарност и не след дълго всички се озоваха на площадката, където Лира и Уил излязоха да ги посрещнат.

Беше изминала цяла вечност от деня, когато Лира за последен път бе видяла скъпите си приятели. Последният им разговор беше сред снеговете на Арктика, по пътя към Болвангар. Сега тя пристъпи плахо и неуверено протегна ръка, но Джон Фаа я сграбчи в прегръдките си и я целуна по двете бузи, после и Отец Корам направи същото, но преди да я притисне до гърдите си, дълго се вглежда в лицето й.

— Тя е пораснала, Джон — каза той. — Помниш ли малкото момиченце, с което тръгнахме на север? Погледни я сега! Лира, скъпа моя, дори да имах красноречието на ангел, пак нямаше да ми стигнат думите да ти кажа колко съм щастлив, че те виждам отново!

Но видът й беше толкова нещастен и уморен! И двамата с повелителя Фаа не можеха да не забележат как тя не се отделяше и крачка от Уил и как момчето с правите черни вежди я следеше с поглед и се стремеше да остане близо до нея.

Двамата възрастни мъже го поздравиха с уважение — Серафина Пекала им беше разказала за него. От своя страна Уил беше впечатлен от силата и достолепието на повелителя Фаа. Помисли си, че би искал да изглежда и да се държи така, когато самият той остарее. Джон Фаа беше могъщ и сигурен като каменна стена.

— Доктор Малоун — изрече повелителят на циганите, — ще ни трябва прясна вода и храна — толкова, колкото вашите приятели имат възможност да ни продадат. Освен това нашите хора много време не са слизали от кораба, пък и битки не липсваха, та ще се радват, ако могат да потичат по брега и да глътнат свеж въздух. После ще има какво да разказват на семействата си за новия свят, който са видели.

— Повелителю Фаа — отвърна Мери Малоун, — мулефите ме помолиха да ви кажа, че ще ви снабдят с всичко, от което имате нужда и че за тях ще бъде чест, ако всички вие споделите тази вечер трапезата им.

— Приемаме с най-голямо удоволствие — поклони се Джон Фаа.

Тази вечер хората от трите свята седнаха да пируват заедно с хляб, месо, плодове и вино. Циганите поднесоха на домакините си подаръци от всички краища на своя свят — глинени делвички с ябълкова ракия, резбовани моржови зъби, копринени тъкани от Туркестан, купи със сребро от шведските мини, емайлирани съдове от Корея.

Мулефите ги приеха с възторг и в замяна предложиха собствените си изделия — старинни съдове от пискюлено дърво, изкусно оплетени въжета и шнурове, лакирани чаши и рибарски мрежи, толкова здрави и леки, че циганите от Блатата цъкаха с език от изумление.

След пира капитанът благодари на стопаните и тръгна да ръководи товаренето на даровете и водата, защото възнамеряваха да отплават още на сутринта. Старият залиф се обърна към останалите си гости:

— Станахме свидетели на голяма промяна. И бяхме натоварени с огромна отговорност. Искаме да ви покажем какво значи това.

Джон Фаа, Отец Корам, Мери и Серафина тръгнаха с мулефите към мястото, където беше отворена пролуката между техния свят и света на мъртвите. Духовете продължаваха да се нижат в безкрайна процесия. Мулефите се бяха заели да засадят гора, наоколо защото за тях това беше свято място. Щяха да се грижат за нея, а след тях и децата, и внуците им. Щастието им беше безмерно.

— Каква загадка… — промълви Отец Корам. — Радвам се, че доживях да го видя с очите си. Каквото и да казваме, мракът на смъртта е нещо, от което всички се боим. Но щом има изход за онази част от нас, която трябва да слезе там, ще умра с леко сърце.

— Прав си, Корам — кимна Джон Фаа. — Виждал съм много хора да умират. Аз самият съм пратил не един в мрака, макар че винаги съм го правил в битка. Да знаеш, че след тъмнината отново ще излезеш в света на живите, за да полетиш свободен като птица — това е най-голямото обещание, на което може да се надява човек.

— Трябва да поговорим за това с Лира — каза Отец Корам. — Да разберем как се е стигнало дотук и какво означава.

За Мери беше много трудно да се сбогува с Атал и останалите мулефи. Преди да се качи на кораба, тя получи от тях подарък лакирано шишенце с масло от гигантските дървета и което беше по-важното, малка торбичка със семена.

— Може да не се хванат в твоя свят — каза й Атал, — но поне ще имаш маслото. Не ни забравяй, Мери.

— Никога — възкликна трогната Мери. — Никога няма да ви забравя. Дори да живея дълго като вещиците и да забравя всичко друго, пак ще помня и теб, и добротата на вашите хора, Атал.

На сутринта поеха на път. Духаше лек ветрец и морето беше спокойно. От време на време в далечината се мяркаха белоснежни крила, наподобяващи платна, но птиците гледаха да стоят на прилично разстояние. Уил и Лира прекарваха всяка минута заедно, но въпреки това двете седмици изминаха за тях като миг.

Ксафания беше казала на Серафина Пекала, че когато затворят всички прозорци, равновесието между световете ще бъде възстановено и всичко ще си дойде по местата. Оксфорд на Лира и Оксфорд на Уил щяха да се насложат един върху друг като образи върху прозрачна лента, без някога да се докоснат истински. От този миг обаче ги деляха много дни път.

Когато пристигнаха в Читагазе, вечерта наближаваше и последните лъчи на слънцето осветяваха зелените хълмове, керемидените покриви, красивата и занемарена крайбрежна улица, малкото кафене на Лира и Уил. Те дълго се вглеждаха през далекогледа на капитана, но не забелязаха никакви признаци на живот. Въпреки това Джон Фаа нареди на брега с тях да слязат няколко въоръжени мъже — за всеки случай.

Всички вечеряха за последен път заедно, докато над града се спускаше топлата лятна нощ. Уил се сбогува с капитана и офицерите му, с Джон Фаа и Отец Корам. Личеше си, че мислите му са далеч от тях, затова пък те го виждаха ясно — толкова млад, толкова силен и дълбоко нещастен.

Най-сетне те поеха през пустия град — Уил и Лира, придружени от демоните си, Мери и Серафина Пекала. А градът наистина беше пуст — единствените стъпки, които огласяха улиците, бяха техните. Лира и Уил вървяха напред, хванати за ръце, към мястото, където трябваше да се разделят, а двете жени ги следваха, улисани в разговор.

— Лира иска да дойде за малко в моя Оксфорд — каза Мери. — Не знам какво си е наумила, но обеща веднага да се върне.

— А ти какво ще правиш, Мери?

— Аз ли? Ще тръгна с Уил, разбира се. Тази вечер ще отидем в моя апартамент — моя дом, — а утре ще потърсим майка му и ще видим какво може да се направи, за да й се помогне. В моя свят има толкова много правила и норми, Серафина! Трябва да се убеждават властите, че всичко е наред, да се отговаря на хиляди въпроси… Аз ще му помогна да се оправи със закона, със социалните служби, с жилището, за да може спокойно да се грижи за майка си. Той е силно момче… Но ще му помогна. Освен това и аз се нуждая от него. Вече нямам работа, сметката ми в банката е почти празна, няма да се изненадам и ако полицията ме търси… Уил е единственият човек в моя свят, с когото мога да говоря за всичко това.

Те вървяха по тихите улици, подминаха площада с кулата и вратата, водеща към мрака, после и малкото кафене с масичките на тротоара, докато излязоха на широкия булевард с палмите.

— Оттук дойдох — каза Мери.

Уил се приближи до мястото, където трябваше да е прозорецът, и с леко движение на пръстите го затвори.

— Следващия път, когато погледнат, ги чака изненада! — засмя се Мери, спомняйки си за полицаите, които пазеха от другата страна.

Лира искаше да отиде в техния Оксфорд, за да покаже нещо на Уил, преди да се върне при Серафина. Трябваше да са много внимателни, когато преминават оттатък.

— Когато ми каза как изглежда демонът ми, ти обеща да ме научиш да го виждам — напомни Мери на вещицата. — Ако имаме време…

— Имахме време — усмихна се Серафина. — Нали разговаряхме? Аз ти предадох част от мъдростта на вещиците, което би било немислимо преди. Но ти отиваш в своя свят, пък и старите обичаи се промениха. Аз също научих някои неща от теб. Помниш ли, когато ми разказваше за Сенките в твоя компютър? Каза, че за да говориш с тях, е нужно по-особено състояние на ума, нали така?

— Да… Както Лира, когато тълкува алетиометъра. Това ли е, което трябва да направя?

— Не само това. Трябва да запазиш будни всичките си сетива. Опитай.

В света на Мери имаше картини, които на пръв поглед приличаха на безредни цветни петна, нахвърляни върху хартията, но погледнати под определен ъгъл, ставаха триизмерни. Тогава се появяваха дървета, лица или нещо друго, което дотогава го нямаше на листа.

Това, което направи сега Мери, приличаше на разглеждането на такава картина. Трябваше да запази нормалното си зрение и в същото време да се потопи в един вид транс, който дай позволи да вижда Сенките. И точно като при онези картини прозрението я споходи изведнъж.

— О! — извика тя и стисна силно ръката на Серафина.

Върху желязната ограда на близкия парк беше кацнала птица — лъскавочерна, с червени крака и извита жълта човка. Алпийска сврака. Беше само на няколко крачки от нея и я гледаше с леко накривена глава, сякаш се забавляваше.

Но Мери беше толкова слисана, че изгуби концентрацията си и птицата изчезна.

— Щом успя веднъж, следващия път ще е по-лесно — успокои я Серафина. — Когато се върнеш в твоя свят, ще се научиш да виждаш по същия начин и демоните на другите. Те обаче няма да ги виждат, освен ако с Уил не ги научите.

— Да… О, това е невероятно!

В този миг Мери си спомни, че Лира разговаряше с демона си. Дали и тя щеше да се научи да разговаря с онази птица? При тази мисъл сърцето й замря от сладко предчувствие.

Пред тях Уил беше спрял и отваряше прозорец. Двамата с Лира изчакаха жените да се приближат, за да може отново да го затвори.

— Знаете ли къде сме? — попита момчето.

Мери се огледа. Пред тях се простираше тиха улица с големи викториански къщи и градини с цветни храсти, засенчена от стари дървета.

— Някъде в северната част на Оксфорд — каза тя. — Близо до апартамента ми, макар че не знам коя точно е улицата.

— Искам да отида в Ботаническата градина — заяви Лира.

— Добре. Мисля, че за петнайсетина минути ще сме там. Да вървим…

Мери опита още веднъж да види демона си и този път това й се удаде по-лесно. Беше кацнал на един клон над тротоара. Тя протегна ръка, любопитна какво ще се случи, и той без колебание кацна върху нея. Мери усети тежестта му, лекото убождане на ноктите му и нежно го побутна към рамото си. Демонът се настани върху него, сякаш цял живот беше стоял там.

Всъщност, беше точно така.

По Хай стрийт движението беше слабо и когато се спуснаха по стъпалата срещу колежа „Магдалена“ към Ботаническата градина, наоколо не се виждаше жива душа. Мери и Серафина седнаха на една от каменните пейки недалеч от кованата порта, а Лира и Уил прескочиха желязната ограда и се вмъкнаха в градината. Демоните им се промъкнаха през решетките и изприпкаха пред тях.

— Насам — каза Лира и го дръпна за ръката.

Поведе го край малко езерце с фонтан, над което беше надвиснало огромно клонесто дърво, после сви наляво между цветните лехи и го изведе до грамаден разклонен бор. Пред тях се издигаше дебела каменна стена. Те преминаха през малката портичка и се озоваха във втори двор, където дърветата бяха по-млади, а растенията не бяха подредени в строги лехи. Лира го отведе в дъното на градината, отвъд тясното дървено мостче, и двамата се настаниха на една пейка под клоните на кичесто дърво.

— Да! — прошепна тя. — Така се надявах, и ето че се оказа съвсем същото… Уил, в моя Оксфорд често идвах на това място, когато исках да бъда сама с Пан. Помислих си, че ако дойдем тук по едно и също време — може би веднъж в годината — само за час… Тогава ще можем да си представяме, че пак сме заедно… И наистина ще бъдем заедно, ако ти седнеш тук и аз седна на същото място в моя свят…

— Да — промълви той. — Докато съм жив, ще се връщам тук. Където и да съм, пак ще се връщам…

— В първия ден на лятото, точно на обяд. До края на живота си…

Тя не можа да продължи. Уил усети, че очите му се замъгляват, но остави горещите сълзи да се стичат по лицето му и я притисна още по-силно до гърдите си.

— И ако някога… един ден… — с разтреперан глас зашепна Лира, — ако ти срещнеш друга и аз срещна друг, ако се оженим, трябва да бъдем добри с тях. Не бива постоянно да правим сравнение и да съжаляваме, че не сме се оженили двамата… Просто ще идваме тук веднъж в годината, само за час, за да бъдем заедно за малко…

Двамата останаха прегърнати дълго. Минутите минаваха. Някъде откъм реката долетя зовът на нощна птица. По моста „Магдалена“ нарядко преминаваха закъснели автомобили.

Най-сетне те се откъснаха един от друг.

— Е… — въздъхна Лира.

По-късно този миг щеше да се превърне в един от любимите му спомени. Всичко у нея беше нежно — грациозното тяло, още по-изящно в приглушената светлина, очите, ръцете, устните… Той я целуваше, отново и отново, и всяка следваща целувка ги приближаваше към раздялата.

Отмалели и замаяни от любов, те тръгнаха ръка за ръка към портата. Мери и Серафина ги чакаха.

— Лира… — промълви той.

— Уил…

Той отвори последния прозорец — онзи, който щеше да я отведе в Читагазе. Пред тях беше паркът на голямата къща, недалеч от края на гората. За последен път те прекрачиха отвъд и се вгледаха в притихналия град, чиито керемидени покриви блестяха на лунната светлина. Осветеният кораб беше застинал сред спокойния залив.

Уил се обърна към Серафина.

— Благодаря ти, Серафина Пекала — изрече, — за това, че ни спаси в тази къща, и за всичко останало. Моля те, не изоставяй Лира. Обичам я повече, отколкото някой някога е бил обичан.

В отговор кралицата на вещиците само го целуна по двете бузи. Лира прошепна нещо на Мери, после двете се прегърнаха. Уил беше този, който пръв прекрачи през прозореца.

„Сега трябва да съм весел!“ — беше следващата му мисъл, но как? То беше все едно да удържиш в ръце мятащ се вълк, който се опитва да раздере лицето ти и да прегризе гърлото ти. Въпреки това той напрегна цялата си воля и беше почти сигурен, че никой не е забелязал какво усилие му струва това.

Знаеше, че и Лира прави същото, а напрегнатата й усмивка беше доказателството.

Все пак тя се усмихна.

Една последна целувка, бърза и непохватна, при която почти се сблъскаха, една нейна сълза, която остана върху лицето му. Демоните им се целунаха за сбогом и Панталеймон скочи в ръцете на Лира. После Уил затвори прозореца и пътят престана да съществува. Повече нямаше да се видят.

— А сега… — изрече той с привидно спокойствие, но само след миг се извърна, за да не види Мери лицето му. — Трябва да счупя ножа.

Опипа въздуха с острието по привичния начин, докато откри пролука, и се опита да си спомни какво се беше случило предния път. Тогава госпожа Колтър му напомни за майка му и ножът се счупи, защото внезапно се натъкна на нещо, което не можеше да разруши. Сега Уил си даде сметка, че това беше любовта му.

Опита да го направи отново, като повика образа на майка си, такава, каквато я помнеше от последната им среща — уплашена и сякаш зареяна в някакъв свой свят.

Не се получи. Ножът с лекота изряза прозорец към познатия му дъждовен свят, с тежките капки, трополящи по подгизналата земя. Той бързо го затвори и спря озадачен.

Демонът му обаче знаеше какво трябва да се направи и изрече само:

— Лира.

Разбира се, Лира. Той кимна, стиснал ножа, и докосна мястото, където сълзата й още не беше изсъхнала.

Този път кинжалът се строши със звън, а парчетата се посипаха и останаха да блестят върху камъните, мокри от дъжда от друга вселена.

Уил се наведе и започна да ги събира, а Кирджава му помагаше.

Мери нарами раницата си.

— Е, чуй ме сега, Уил — каза тя. — Ние с теб почти не сме разговаряли… Още сме си чужди. Но двете със Серафина Пекала си обещахме нещо, а преди малко обещах и на Лира. Ала и да не бях обещавала, пак щях да го направя сега — ако ми позволиш, ще бъда твоя приятелка до края на живота си. Ние и двамата сме сами и си мисля, че бихме могли… Искам да кажа, че няма с кого другиго да си говорим за всичко това, освен помежду си… И че и двамата трябва да свикнем да живеем с демоните си… Освен това и ти, и аз сме загазили и ако това не ни сближава, здраве му кажи!

— И двамата ли сме загазили? — изуми се Уил. Погледът, с който му отвърна, беше прям и открит.

— Преди да тръгна, аз изпотроших уредите в лабораторията, после фалшифицирах лична карта и… Е, нищо непоправимо. Ти също можеш да се справиш с неприятностите си. Ще намерим майка ти и ще се погрижим за нея. А ако нямаш къде да живееш, няма проблем да останеш при мен. Мисля, че това лесно ще се уреди. Тогава няма да се налага да ходиш в някой от така наречените „домове“. Но сега трябва да се разберем какво точно ще говорим, за да няма разминавания. Ще се справим, нали?

Мери беше приятел. Той имаше приятел!

— Да — кимна момчето.

— Е, да действаме тогава! Апартаментът ми не е далеч. Знаеш ли какво ми се иска сега повече от всичко на света? Чаша чай. Хайде, да идем да сложим чайника!

 

 

Три седмици по-късно Лира седеше до голямата маса в „Джордан“, където за пръв път я заплени чарът на госпожа Колтър.

Този път компанията беше по-малка — освен нея присъстваха само Ректорът и преподобната Хана Релф, директорката на един от женските колежи. Преподобната Хана присъстваше и на първата вечеря. Лира беше малко изненадана да я види, но я поздрави учтиво и скоро откри, че някогашните й впечатления са били напълно погрешни — сегашната Хана беше далеч по-умна, по-интересна и по-мила от превзетата особа, която помнеше.

По време на отсъствието й се бяха случили много неща — и в „Джордан“, и в Англия, и в целия свят. Влиянието на Църквата беше нараснало неимоверно, бяха гласувани множество жестоки закони, но после силата й като че беше отслабнала също така бързо. Сътресенията в Магистратурата бяха свалили от власт фанатиците и бяха изтласкали на преден план далеч по-либерални фракции. Жертвеният съвет беше разпуснат, а в Дисциплинарния съд на Консисторията цареше смут и безвластие.

Колежът „Джордан“, след един кратък, но бурен период на промени отново се връщаше към старите привички и традиции. Някои неща си бяха отишли — беше похитена например ценната колекция от сребро на Ректора, няколко от слугите също бяха изчезнали. Обаче Казънс, камериерът на Ректора, все още беше в колежа и Лира се приготви да посрещне с презрение враждебността му — двамата бяха врагове, откакто се помнеше. Ала какво беше изумлението й, когато той я посрещна топло и стисна ръката й с двете си лапи! Дали грешеше, или наистина улавяше в гласа му радост и обич? Дори нищо друго да не се беше променило, промяната у Казънс беше очевидна.

По време на вечерята Ректорът и преподобната Хана разказаха на Лира какво се е случило в нейно отсъствие. Момичето ги слушаше със затаен дъх. Когато се оттеглиха да пият кафе в гостната на Ректора, той каза:

— Е, Лира, през цялото това време не чухме нищо за теб, но знам, че си видяла много неща. Ще ни разкажеш ли преживяванията си?

— Да — кимна тя, — но не всичко наведнъж. Има неща, които още не разбирам, и други, които ме карат да треперя и да плача. Но ще ви кажа всичко, което мога, обещавам. Само че и вие ще трябва да ми обещаете нещо.

Ректорът и посивялата дама с демона мармозетка на скута се спогледаха озадачено.

— Какво искаш да ти обещаем?

— Трябва да обещаете да ми вярвате — сериозно изрече Лира. Вярно е, че невинаги съм говорила само истината, а имаше места, където беше невъзможно да оцелея, ако не лъжех и не си измислях. Знам какво си мислите, но няма никакъв смисъл да ви разказвам историята си, ако ще й повярвате само наполовина. Затова обещавам да ви кажа истината, а вие ще обещаете да ми вярвате.

— Какво пък, обещавам — каза преподобната Хана.

— Аз също — кимна и Ректорът.

— А знаете ли какво ми се иска… може би повече от всичко друго? Иска ми се да бях запазила способността да тълкувам алетиометъра. Толкова е странно — научих се така неочаквано, а после изневиделица го забравих! Чувствах се като риба във вода, после изведнъж — нищо! Дори не можех да си спомня нищо, освен най-общите значения на символите — например, че котвата означава надежда, а черепът — смърт. А онези хиляди значения под тях… Всичко се изпари.

— Не се е изпарило, Лира — поклати глава преподобната Хана. Книгите още са в библиотеката на „Бодли“. Знанието е живо.

Ректорът се облегна назад и изрече:

— Е, Лира, ще трябва да помислим за бъдещето ти.

Думите му я накараха да потрепери, но тя бързо се овладя.

— Никога не съм се замисляла за това, докато ме нямаше тук. Мислех единствено за времето, в което се намирам, за настоящето. Много пъти дори съм си мислила, че нямам бъдеще. Изведнъж осъзнах, че целият живот е пред мен, но нямам представа какво да правя с него. То е като да имаш алетиометър, но да не можеш да го тълкуваш. Разбирам, че трябва да се заема с нещо, но не знам какво. Родителите ми вероятно са богати, но бас държа, че и през ум не им е минало да сложат нещо настрана за мен, а може и вече да са изхарчили всичко, знам ли? Върнах се в „Джордан“, защото той беше мой дом и нямаше къде другаде да отида. Предполагам, че крал Йорек Бирнисон би ми разрешил да живея в Свалбард, вещиците на Серафина Пекала също биха ме приели в клана си, но аз не съм нито мечка, нито вещица и мястото ми не е там. Може пък циганите да ме вземат… Вече не знам какво да правя. Съвсем съм объркана и ме е страх…

Докато изричаше това, очите й блестяха, а брадичката й беше вирната — жест, който беше възприела от Уил, без да го съзнава. Изглеждаше уплашена и в същото време — дръзка. Преподобната Хана я погледна с възхищение. Ректорът я познаваше по-добре и сега забеляза още нещо — неосъзнатата детска грация беше изчезнала и тя явно се чувстваше неудобно в съзряващото си тяло. Но той я обичаше като свое дете и сега изпита гордост, граничеща с благоговение, пред красивата жена, в която щеше да се превърне много скоро.

— Няма от какво да се плашиш, докато този колеж съществува, Лира — нежно изрече той. — „Джордан“ ще бъде твой дотогава, докато имаш нужда от него. Колкото до парите, баща ти направи дарение и ме посочи за попечител, така че и за това не бива да се притесняваш.

Всъщност лорд Азриел не беше направил нищо такова, но колежът „Джордан“ беше богат, а и Ректорът имаше свои пари, независимо от всички сътресения в последно време.

— Мислех си за образованието ти — продължи той. — Ти си още много млада, а досега… Да си го кажем направо, образованието ти зависеше от това кой от нашите Професори се плаши от теб най-малко… — Това беше изречено с усмивка. — Беше напълно безсистемно. След време може да се окаже, че имаш дарби, които да те отведат в съвсем неочаквана посока. Но ако мислиш да превърнеш изучаването на алетиометъра в дело на живота си…

— Да! — решително заяви Лира.

— Тогава трудно ще намериш по-добър наставник от моята скъпа приятелка преподобната Хана. Знанията й в тази област са ненадминати.

— Имам едно предложение — намеси се възрастната дама. — Не е нужно да ми отговаряш веднага. Първо си помисли. Моят колеж не е стар като „Джордан“, пък и ти си твърде млада, за да те приемем като студентка, но преди няколко години се сдобихме с голяма къща в северната част на Оксфорд и решихме да основем пансион. Предлагам да дойдеш да се запознаеш с директорката и да решиш дали искаш да учиш при нас. Едно от нещата, от които скоро ще имаш нужда, е дружбата на други момичета на твоята възраст. Има неща, които научаваме от връстниците си, а в „Джордан“ такива трудно се намират. Директорката е интелигентна млада жена, енергична и жива. Имаме късмет с нея. Можеш да поговориш с нея и ако идеята ти хареса, да станеш наша ученичка. А ако започнеш да изучаваш алетиометъра систематично, аз ще ти помагам. Но има време, скъпа, много време. Не ми отговаряй сега. Ще ми отговориш, когато бъдеш готова.

— Благодаря — отвърна Лира. — Благодаря, ще си помисля.

Ректорът беше дал на Лира ключ от вратата на градината, така че тя можеше да влиза и да излиза, когато си пожелае. Същата вечер, когато портиерът вече заключваше за през нощта, двамата с Панталеймон се измъкнаха навън и тръгнаха по тъмните улици. Камбаните на Оксфорд биеха полунощ.

Когато се озоваха в Ботаническата градина, Пан хукна след някаква мишка, но пред стената се отказа и се покатери светкавично на близкия бор. Тя седна на една пейка и зачака. Пан обичаше да я изненадва, но обикновено не успяваше да се промъкне незабелязано до нея. Сега тя видя сянката му да се прокрадва откъм реката, но си даде вид, че не го вижда, а когато той скочи на пейката, внезапно се обърна и го сграбчи.

— За малко! — възкликна Пан разочарован.

— Още много хляб има да ядеш, докато успееш. През цялото време те виждах.

Той седна на облегалката на пейката и опря лапи в рамото й.

— Какво ще й отговорим?

— Ще се съгласим — отвърна Лира. — Да се срещнем с директорката, а не да ходим на училище.

— А няма ли да ходим все пак?

— Сигурно ще ходим.

— Не би било лошо.

Лира се замисли за другите ученички. Може би щяха да са по-умни и образовани от нея и сигурно щяха да знаят много повече за всичко онова, което интересува момичетата на тази възраст. А тя нямаше да може да им каже и една стотна от нещата, които знаеше. И щяха да я помислят за простовата и глупава.

— Мислиш ли, че преподобната Хана наистина може да чете алетиометъра? — попита Пан.

— Предполагам, че може — с помощта на книгите. Чудя се колко ли са… Бас държа, че ще можем да ги изучим всичките и после да минем без тях. Представи си да мъкнеш навсякъде една камара книги… Пан?

— Какво?

— Ще ми кажеш ли някога какво правихте с демона на Уил, когато бяхме разделени?

— Някой ден. Тя също ще каже на Уил. И двамата ще го сторим, когато му дойде времето, но дотогава си обещахме да не ви казваме.

— Добре, така да бъде — въздъхна Лира.

Беше му разказала всичко, но не можеше да му се сърди, че той таи нещо от нея, след като го беше изоставила така.

Мисълта, че с Уил имат още нещо, което да ги свързва, й достави удоволствие. Запита се дали ще дойде ден, когато вече няма да мисли за него, няма да разговаря с него мислено, да се връща към спомена за всеки изживян миг и да копнее за гласа му, за ръцете му, за любовта му… И насън не си бе представяла какво е да обичаш някого толкова много. От всички изумителни неща, които й се случиха, това беше най-изумителното и нежността в сърцето й беше като незаздравяваща рана, защото тя самата никога не би позволила да зарасне.

Пан скочи от облегалката и се сви в скута й. Тук в мрака тя и демонът й бяха насаме със своите тайни и нищо не ги заплашваше. Някъде в спящия град бяха книгите, които щяха да я научат отново да разбира алетиометъра. Там беше добрата жена, която щеше дай помогне да се справи, и момичетата в училището, които знаеха толкова много неща, неподозирани от нея.

„Те още не го знаят, но ще ми станат приятелки!“ — помисли си Лира.

— Онова, което каза Уил… — промълви Панталеймон.

— Кога?

— Тогава на брега, преди да вземеш алетиометъра. Каза, че няма друго място. Така беше казал и баща му. Но имаше и още нещо.

— Спомням си. Той искаше да каже, че царството вече го няма. Небесното царство. И не би трябвало да живеем сякаш то е по-важно от живота ни тук, защото най-важно е мястото, където сме.

— Каза, че трябвало да построим нещо…

— Точно затова ни е нужен целият живот, Пан. Можехме да тръгнем с Уил и Кирджава, нали?

— Да. Те също биха дошли с нас. Но…

— Но тогава нищо нямаше да построим. Никой не би могъл, ако мисли само за себе си. Трябва да се помъчим да бъдем весели и добри, любознателни и търпеливи, да учим и да мислим, да работим упорито в своите светове и тогава ще построим…

Ръцете й милваха лъскавата му козина. Някъде в градината пееше славей, а лекият ветрец докосваше косите й и шумолеше в листата. Всички камбани в града прозвъниха по веднъж — някои звънко и мелодично, други ниско и басово, някои рязко и дрезгаво, други печално и протяжно. Ала всички те бяха единодушни кой час на нощта е, макар да говореха с различни гласове. В онзи другия Оксфорд, където Уил я беше целунал за сбогом, камбаните сигурно също звъняха, славеят пееше, а вятърът шумолеше в листата на Ботаническата градина.

— И тогава какво? — сънено промърмори демонът й. — Какво ще построим?

— Небесната република — отвърна Лира.