Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


32.
Утрото

Идва утрото, нощта отстъпва, а стражите напускат своя пост.

Уилям Блейк

Огромната златиста прерия, която призракът на Лий Скорзби беше зърнал за миг през прозореца, се ширеше тиха и спокойна под първите утринни лъчи.

Златиста, но в същото време и жълта, кафява, зелена с всички оттенъци, които природата познаваше, на места черна, набраздена с антрацитени линии и резки, понякога сребриста, където слънцето докосваше върха на някоя тревичка, започнал да набъбва в цвят, и синя от блясъка на далечно езеро, в чиито води се оглеждаше небето.

И тиха, но не и безмълвна. Лекият ветрец шумолеше в милиардите тревички, милиарди насекоми и други дребни създания бръмчаха и цвърчаха в тревата, а горе в синевата невидима птичка лееше звънки трели, които ту се отдалечаваха, ту се приближаваха, но никога не се повтаряха.

Сред цялата тази шир единствените безмълвни и неподвижни живи същества бяха момчето и момичето, които спяха, опрели гърбове, под сянката на една надвиснала скала на върха на малък хълм. Бяха така застинали, толкова бледи, че приличаха на мъртви. Гладът беше опънал кожата на лицата им, болката беше очертала кръгове около очите им, целите бяха покрити с прах и мръсотия — и немалко кръв. Съдейки по отпуснатите им крайници, и двамата бяха изтощени до смърт.

Първа се събуди Лира. Издигналото се слънце допълзя до нея и докосна косата й. Тя се размърда, а когато първият лъч спря върху клепачите й, светлината я изтръгна от дълбините на съня като риба от водата — бавно, тежко и с противене.

Но да се спори със слънцето беше безсмислено и не след дълго тя завъртя глава, закри очи с ръка и промърмори:

— Пан… Пан…

Известно време Лира остана неподвижна, но вече беше будна и се вслушваше в шумоленето на насекомите и птичите трели. Беше забравила колко е хубав светът.

Обърна се и се загледа в Уил. Ръката му отново беше прокървила. Ризата му беше намачкана и мръсна, косата му се беше вкоравила от прах и пот. Тя го гледа дълго, взирайки се в тупкащата на шията му вена, в гръдта му, която се издигаше и спускаше бавно, в нежната сянка, която ресниците му хвърляха.

Той промърмори нещо и се размърда. Почти заловена на местопрестъплението, Лира побърза да отмести поглед и се загледа в малкия гроб, който бяха изкопали вечерта, едва две педи широк. Там почиваха телата на кавалера Тиалис и лейди Салмакия. Наблизо се виждаше плосък камък. Лира се изправи, вдигна камъка и го постави над гроба, после отново седна и сложи ръка над очите си.

Равнината като че нямаше край. А в подножието на малкия хълм, на който се намираха, се простираше езерце. В него се вливаше поточе, извиращо направо от скалата, и Лира внезапно почувства колко е ожадняла.

Изправи се и бавно се спусна към потока. Той бълбукаше и подскачаше сред обраслите с мъх камъни и Лира потопи длани в него, отми мръсотията и калта и поднесе шепи към устата си. Водата беше ледена и тя пи с наслада.

Брегът на езерцето беше обрасъл с тръстика, от която се носеше крякането на жаба. Водата беше по-топла и по-плитка от тази в потока. Лира събу обувките си и нагази. Известно време остана така, наслаждавайки се на прохладната кал под ходилата си и студената изворна вода, която милваше прасците й.

После се наведе и потопи лице във водата, като остави косата си да се разстеле, за да се отмие прахът и мръсотията.

Когато се почувства малко по-чиста и оснежена, Лира отново погледна нагоре да провери дали Уил се е събудил. Той седеше, отпуснал ръце върху коленете си, и обхождаше с поглед безкрайната равнина, изумен от ширналия се пред него простор, от светлината, топлината и покоя.

Момичето бавно изкачи склона и го завари да дълбае с ножа имената на жилоногите върху камъка.

— Те дали?… — Уил остави въпроса недовършен, но Лира го разбра.

— Не знам. Не съм видяла Пан. Имам чувството, че не е далече, но не знам. Ти спомняш ли си какво стана?

Той потърка очи и се прозина така широко, че челюстта му изпука, после примигна и поклати глава.

— Не бих казал. Грабнах Панталеймон, а ти вдигна другия демон, после преминахме отсам и аз го оставих на земята, за да затворя прозореца.

— А твоят… другият демон се изтръгна от ръцете ми — каза тя. Аз се опитвах да видя през прозореца господин Скорзби и Йорек, а когато се обърнах, тях ги нямаше.

— Но не е, както когато слязохме в света на мъртвите. Тогава бяхме наистина разделени.

— Така е — съгласи се Лира. — Те са някъде наблизо, ясно е. Помня, че когато бяхме малки, играехме на криеница, но никога не се получаваше, защото аз бях прекалено голяма, за да се скрия от него, пък и винаги знаех къде е Пан дори когато се правеше на пеперуда или нещо също толкова дребно. Но е странно… Няма го, а не се чувствам откъсната от него. Знам, че и той е добре.

— Предполагам, че са заедно.

— Да. Би трябвало.

Уил внезапно се изправи.

— Погледни! Ето там…

Беше заслонил очите си с ръка и сочеше някъде в далечината. Лира проследи погледа му и забеляза някакво движение, съвсем различно от трептенето на сгорещения въздух.

— Животни ли са?

— Слушай! — каза той.

Сега и тя чу ниския тътен, наподобяващ далечен шум на гръмотевица.

— Изчезнаха — промълви Уил.

Движещите се силуети наистина се бяха скрили, но шумът продължи още известно време, после внезапно заглъхна. След минута-две съществата отново се появиха, последвани от тътена.

— Трябва да са прехвърлили хълма — каза Уил. — Дали идват насам?

— Не мога да видя. Да, завиват и тръгват към нас.

— Ако ще се бием с тях, иска ми се поне да пийна вода преди това.

Уил взе раницата и се спусна до потока. Пи до насита, после се опита да отмие мръсотията от себе си. От раната му беше изтекла много кръв. В момента копнееше единствено за горещ душ с много сапун и за чисти дрехи.

Лира гледаше съществата. Каквито и да бяха, не можеше да ги нарече другояче, освен странни.

— Уил! — възкликна тя. — Те се движат на колела…

Групата — или стадото — се състоеше от десетина-дванайсет създания, които наистина се придвижваха на колела. Имаха вид на нещо средно между антилопи и мотоциклети, но още по-странни бяха хоботите им.

Вече беше ясно, че са се запътили към Уил и Лира. Момчето измъкна ножа, но още преди това Лира беше седнала на тревата и въртеше лостчетата на алетиометъра.

Уредът реагира светкавично, още докато съществата бяха на стотина метра от тях.

— Намеренията им са добри — оповести тя. — Всичко е наред, Уил, те ни търсят. Знаят, че сме тук… Чудна работа, нещо не мога да разбера… Доктор Малоун?

Произнесе името повече за себе си, защото й беше трудно да повярва, че Мери Малоун може да е в този свят. Алетиометърът обаче я обрисуваше съвсем ясно, макар да не можеше да посочи името. Лира го прибра и бавно се изправи.

— Мисля, че трябва да слезем при тях — каза тя. — Няма да ни сторят нищо лошо.

Някои от тях бяха спрели и чакаха. Водачът им пристъпи крачка напред с вдигнат хобот и тогава видяха как се придвижва — с мощни тласъци на двата си странични крайника. Някои от съществата се бяха приближили до извора и пиеха вода. Останалите чакаха, но не с кроткото търпение на крави, прибиращи се от паша. Бяха интелигентни същества, които напълно осъзнаваха действията си. С една дума, бяха хора.

Уил и Лира се спуснаха по склона и се приближиха дотолкова, че да могат да разговарят. Момчето продължаваше да стиска дръжката на ножа, независимо от твърдението на Лира, че нищо не ги заплашва.

— Не знам дали ме разбирате — бавно продума тя, — но знам, че сте наши приятели. Мисля, че трябва…

Водачът им помръдна хобот и изрече:

— Ела види Мери. Вие язди. Ние носи. Ела види Мери.

Две от съществата имаха юзди и стремена от оплетени връвчици. Седла нямаше — ромбоидните им гърбове се оказаха достатъчно удобни и без тях. Лира беше яздила мечка, Уил беше карал колело, но никой от двамата не беше се качвал на кон, а сравнението с това животно беше най-близко. Във всеки случай, при конете ездачът беше водещият, а тук не беше така — скоро децата откриха, че юздите и стремената служат да се държат и да пазят равновесие, но съществата сами решаваха накъде да вървят.

— Къде са… — започна Уил, но млъкна на половин дума, защото съществото под него рязко потегли.

Групата обърна обратно и се спусна по склона. Доста друсаше, но язденето се оказа сравнително удобно, защото тези създания нямаха гръбнак. Уил и Лира изпитваха чувството, че са яхнали добре тапицирани кресла.

Скоро стигнаха до една от тъмните линии, които не бяха успели да разгледат добре от възвишението. Сега я видяха и бяха изумени — цялата прерия беше прорязана от гладки каменни пътища.

Съществата стъпиха на пътя и потеглиха по-бързо, като постепенно набираха скорост. На Уил и Лира им трябваше известно време, докато свикнат с движението на мускулите и друсането на колелата върху твърдия камък. Отначало на Лира й беше по-трудно, защото никога не беше карала колело и не знаеше как да се накланя на една страна на завоите, но скоро откри как се прави и пътуването започна да й харесва.

Колелата бяха твърде шумни, за да си говорят, затова пък можеха да сочат. Дърветата ги изумиха с височината и великолепието си. Птиците също им се сториха твърде необичайни — крилата им бяха разположени едно зад друго и им придаваха въртеливо движение. Удивителни бяха и сините гущери с големината на кон, които се припичаха насред пътя (хората двуколки се разделяха на две колони и ги заобикаляха, без да им обръщат повече внимание).

Слънцето вече се беше издигнало високо, когато започнаха да забавят ход. Във въздуха се усещаше соленият дъх на море, в това не можеше да има съмнение. Пътят се изкачваше по едно възвишение и сега те се движеха съвсем бавно.

— Може ли да спрете? — попита Лира, схваната и натъртена от дългото яздене. — Искам да повървя.

Дори да не беше разбрало думите й, съществото под нея усети опъването на юздата и спря. Уил стори същото и двете деца слязоха на шосето. Крайниците им бяха изтръпнали и вдървени.

Съществата се събраха да поговорят. Хоботите им мърдаха изящно при всяка дума, която произнасяха. След минута-две те тръгнаха, а в средата Лира и Уил с удоволствие вдъхваха топлата им миризма на сено и слънце.

Когато стигнаха върха на хълма, водачът изрече:

— Мери близко. Мери там.

В далечината блещукаше синята морска шир. През просторната равнина се виеше широка ленива река, а в подножието на хълма, сред китки ниски дървета и лехи със зеленчуци се гушеше селце от дървени къщи. Долу сновяха още такива същества, окопаваха лехите и шетаха между къщите и дърветата.

— Сега пак язди — предложи водачът.

Вече бяха съвсем близо. Уил и Лира още веднъж възседнаха съществата, а останалите проверяваха с хоботите си дали юздите и стремената са закрепени добре.

След няколко минути спряха в центъра на селото. Жителите му тутакси ги наобиколиха, като размахваха приветствено хоботи и ги поздравяваха.

— Доктор Малоун! — изведнъж възкликна Лира.

Видяха я да излиза от една къща — в избеляла синя риза, набита и румена, едновременно непозната и близка.

Лира изтича и я прегърна, а жената я притисна до гърдите си. Уил стоеше настрана, предпазлив и изпълнен със съмнения.

Мери разцелува Лира и се приближи към него. Погледите им се срещнаха и за по-малко от секунда между тях припламна нещо, което можеше да се определи като симпатия, примесена с неловкост.

Трогната от жалкия им вид, Мери отначало понечи да прегърне и него. Но тя беше голяма, а той — на границата на мъжествеността. Ако го прегърнеше, това би означавало, че го приема като дете, защото би могла да прегърне дете, но не и непознат мъж. Мери мислено се отдръпна — най-малко от всичко й се искаше да засрами приятеля на Лира и да го постави в неловко положение.

Затова му протегна ръка. В мига, в който си стиснаха ръцете, между тях премина искра на уважение и разбиране, толкова мощна, че тутакси се превърна в гореща симпатия. Всеки от двамата почувства, че си е спечелил приятел за цял живот, и наистина беше така.

— Това е Уил — представи го Лира. — Той е от вашия свят… Спомняте ли си, говорила съм ви за него…

— Аз съм Мери Малоун. А вие сигурно сте гладни, по вида ви личи.

Тя се обърна към съществото до себе си и изрече нещо на техния напевен, гукащ език, като същевременно жестикулираше.

Създанията веднага се разшетаха, а някои от тях изнесоха възглавници и килимчета от най-близката къща и ги наслагаха на земята под едно дърво, чиито гъсти листа и надвиснали клони образуваха прохладен и благоуханен заслон.

Едва се бяха настанили, и домакините им започнаха да принасят — гладки дървени чаши, пълни до ръбовете с мляко, което дъхаше леко на лимон и беше невероятно освежаващо, дребни черупчести плодове, наподобяващи лешници, но по-ароматни и мазни, току-що откъснати салати, изпускащи гъст сок, и кръгли коренчета с големината на череша, които имаха вкус на сладки моркови.

Но не можаха да изядат много — храната беше твърде тежка. Уил искаше да опита всяко от ястията, но единственото, което успяваше да преглътне без усилие, беше млякото, както и препечените питки, напомнящи тортили. Лира хапна от всичко, но скоро откри, че й идва много.

Мери гледаше да не задава въпроси. Двамата бяха преминали през нещо, което беше оставило върху тях дълбок отпечатък, и все още не бяха готови да говорят за това.

Ето защо тя отговори на въпросите им за мулефите и им разказа накратко как се е озовала в техния свят, после ги остави под сянката на дървото, защото видя, че очите им се затварят и двамата започват да клюмат.

— От вас сега се иска единствено да се наспите — каза им. Следобедът беше топъл и сънен, а под дървото свиреха щурци.

Само пет минути след като бяха изпили последната глътка мляко, двамата вече спяха дълбоко.

— От различен пол ли са? — изуми се Атал. — Как разбра?

— Много просто — отвърна Мери. — Телата им са с различна форма и се движат различно.

— Не са много по-малки от теб. Но имат по-малко зраф. Кога ще имат повече?

— Не знам. Предполагам, че скоро. Не знам кога се случва това. — И нямат колела — съчувствено изрече Атал.

Двете плевяха овощната градина. Мери си беше направила търнокоп, за да си спести навеждането. Атал си помагаше с хобот, затова разговорът им беше накъсан.

— Ти знаеше, че ще дойдат — каза Атал.

— Да.

— Онези пръчици ли ти казаха?

— Не — отвърна Мери и се изчерви. Тя беше учен и й струваше немалко усилие да си признае, че от време на време прибягва до помощта на И-Дзин. Сега обаче се почувства още по-смутена.

— Беше нощна картина — призна накрая.

Мулефите нямаха дума за сън, но сънуваха ярки и интересни сънища, които приемаха много сериозно.

— Ти не обичаш нощните картини — каза Атал.

— Обичам ги, но досега не им вярвах. Но, ето че видях съвсем ясно момчето и момичето и един глас ми каза да ги чакам.

— Какъв глас? И как е говорел, щом не си го виждала?

За Атал беше невъзможно да си представи разговор без движението на хобота, което изясняваше смисъла на казаното. Беше спряла насред лехата с боб и гледаше Мери като омагьосана.

— Всъщност, видях го. Беше жена — мъдра жена, на вид като моите хора. Но много стара и в същото време млада.

Мъдър беше думата, с която мулефите наричаха старейшините си. Атал беше цялата слух.

— Как е възможно да е и стара, и млада? — попита тя.

— Така се казва — обясни Мери.

Атал помръдна хобот, успокоена.

— Тя ми каза да чакам децата — продължи Мери, — и къде и кога ще се появят. Но не и защо. Аз трябва просто да се погрижа за тях.

— Те са уморени и наранени — каза Атал. — Ще могат ли да спрат изтичането на зрафа?

Мери въздъхна. Знаеше и без да поглежда в далекогледа, че сенчестите частици изтичат по-бързо отвсякога.

— Надявам се — промълви. — Но не знам как.

С падането на вечерта, когато огнищата бяха запалени и се появиха първите звезди, пристигна група мулефи от друго село. Мери переше. Тя чу тътена на колелата и развълнуваните им гласове и побърза да излезе при тях.

Лира и Уил бяха спали целия следобед и сега се размърдаха. Лира седна замаяна и видя Мери да разговаря с петима или шестима мулефи, които я бяха наобиколили. Личеше си, че са развълнувани, но не можеше да се каже дали са сърдити, или се радват.

Мери я видя и прекъсна разговора.

— Лира, нещо се е случило — обърна се към нея. — Те са открили нещо, което не могат да обяснят, и то е… Не знам какво е. Трябва да ида да погледна. На около час път оттук. Ще се върна възможно най-бързо. Ако ви трябва нещо, къщата ми е на ваше разположение. Трябва да тръгвам, много са разтревожени…

— Добре — кимна Лира, все още замаяна от съня. Мери погледна под дървото. Уил търкаше очи.

— Наистина няма да се бавя. Атал ще остане с вас.

Водачът на групата проявяваше признаци на нетърпение. Мери бързо прехвърли юздата и стремената през гърба му, извини се за непохватността си и го възседна. Групата обърна и изчезна с трополене в мрака.

Посоката, в която потеглиха, й беше непозната. Мери никога не беше яздила в тъмното и откри, че бързото препускане я плаши дори повече, отколкото през деня. Докато се изкачваха по едно възвишение, видя отражението на луната върху морската шир и сребърната й светлина я обгърна със студени пипала от скептицизъм и изумление. Изумлението беше вътре в нея, а скептицизмът — в заобикалящия я свят. Студът беше навсякъде.

От време на време вдигаше поглед и попипваше далекогледа в джоба си, но не можеше да го използва, докато се движеха. А мулефите се движеха много бързо и целеустремено и нищо не би ги накарало да спрат точно сега. След около час препускане край брега те свиха към сушата, като излязоха от каменния път и поеха по утъпкан коловоз, който минаваше през равнината и водеше нагоре към верига хълмове. Луната осветяваше голите възвишения с дълбоки цепнатини и пролуки, през които се процеждаха поточета.

Мулефите я отведоха до една от тези цепнатини. Мери беше слязла още щом излязоха от каменния път и сега се спусна заедно с тях по хълма до разлома.

Чу бълбукане на поток и шума на нощния вятър в тревите. Колелата леко поскърцваха по утъпканата земя, а мулефите си разменяха кратки фрази, докато най-сетне спряха.

В самия хълм, само на няколко метра от нея, се виждаше един от онези прозорци, които само острият кинжал можеше да отвори. Приличаше на гърло на пещера, защото луната го осветяваше донякъде, сякаш пролуката беше в самия хълм. Но не беше. А от него се нижеше процесия от сенки.

Мери усети, че съзнанието й не може да обхване случващото се, и сграбчи най-близкия клон, за да се увери, че физическият свят още съществува и тя е част от него.

Приближиха се. От мрака изникваха старци и деца, майки с бебета на ръце, хора и същества, каквито никога не беше виждала, заставаха под лунната светлина — и изчезваха.

Това беше най-странното от всичко. Те правеха няколко крачки в света на тревата, въздуха и сребърната светлина, оглеждаха се наоколо с озарени от радост лица — и протягаха ръце, сякаш искаха да прегърнат цялата вселена. После се разсейваха, сякаш бяха дим или мъгла, превръщайки се в част от земята, росата и нощния бриз.

Някои от тях се приближаваха до Мери, сякаш искаха да й кажат нещо, протягаха ръце и тя усещаше докосването им като хладен повей. Един от духовете — възрастна жена — й махна да се приближи.

Жената заговори:

— Разказвай им истории. Това е, което не знаехме. Толкова време, и да не разберем! Но те искат истината. Това е като хляб насъщен за тях. Трябва да им разказваш истински истории и всичко ще е наред, всичко! Просто им разказвай.

Изричайки тези думи, жената изчезна. За Мери това беше един от онези мигове, в които внезапно си припомняме забравен сън и ни връхлитат същите чувства. Точно този сън се беше опитала да разкаже на Атал, но когато се опита да го възкреси, той се стопи и изчезна също като тези създания пред нея. Сънят си беше отишъл.

Остана само сладостта му и настойчивия призив да им разказва истории.

Тя се вгледа в тъмнината. От безкрайното безмълвие изникваха все нови и нови сенки, хиляди и милиони, които й заприличаха на бежанци, завръщащи се по родните си места.

— Разказвай им истории! — повтори тя.