Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (10)

10.
Колелата

От морето се подига малко облаче, колкото човешка длан.

Трета книга Царства, 18:44

— Да — кимна червенокосото момиче в градината на изоставеното казино. — Видяхме я — и аз, и Паоло. Мина оттук преди няколко дни.

— А помните ли как изглеждаше? — попита отец Гомес.

— Беше й горещо — каза момчето. — Имаше пот по лицето.

— На колко години беше?

— Ами… — Момичето се замисли. — Четирийсет. Или петдесет. Не я видяхме отблизо. Може и на трийсет да е била. Но наистина й беше горещо и носеше голяма раница, по-голяма от твоята, ей такава…

Паоло я дръпна и прошепна нещо на ухото й, без да откъсва очи от свещеника. Слънцето грееше право в лицето му.

— Да, знам, Привиденията! — нетърпеливо го прекъсна момичето и се обърна към отец Гомес. — Тя изобщо не се боеше от Привиденията. Вървеше си през града и пет пари не даваше. Никога не съм виждала някой от големите да прави така. Все едно не знаеше за тях. Също като теб! — предизвикателно изрече малката.

— Има много неща, които не знам — кротко продума отец Гомес. Момчето дръпна сестричката си за ръкава и отново зашепна.

— Паоло мисли, че си тръгнал за ножа — стрилия го с поглед момичето.

Отец Гомес едва не подскочи. Помнеше какво беше казал Фра Павел пред Съда на Консисторията. Сигурно говореха за този нож!

— Стига да мога — рече той. — Ножът е оттук, нали?

— От Tope дели Анджели — кимна момичето и посочи четвъртитата каменна кула, която се издигаше над ръждивочервените покриви, трептяща в омарата на жаркия ден. — А момчето, което го открадна, уби брат ни Тулио. Привиденията го нападнаха. Ако си решил да убиеш това момче, хубаво ще направиш. Пък и момичето… Тя е лъжкиня и с нищо не е по-добра от него!

— И момиче ли е имало? — учуди се престорено свещеникът.

— Гадна лъжкиня! — плю червенокосото момиче. — За малко да ги убием, но тогава дойдоха някакви жени, летящи жени…

— Вещици! — допълни Паоло.

— Да, вещици, и не можехме да се бием с тях. Те ги отведоха онова момче и момичето, де. Не знам къде са отишли. А жената дойде след това. Помислихме си, че може и тя да има някакъв нож, да я пази от Привиденията. Ти също! — Момичето предизвикателно вирна брадичка.

— Аз нямам нож — увери я отец Гомес. — Но имам свята мисия. Може би тя ме пази от тези… Привидения.

— Може — съгласи се момичето. — Е, щом я търсиш, ще ти кажа. Тя тръгна на юг, към планините, не знам точно накъде. Но когото и да попиташ, ще ти каже, защото в Читагазе няма друга такава жена. Няма да ти е трудно да я откриеш.

— Благодаря, Анджелика — каза свещеникът. — Бог да ви благослови, деца мои.

Той нарами торбата си и закрачи доволен по пустите улици.

 

 

След три дни, прекарани в компанията на съществата двуколки, Мери Малоун вече знаеше доста повече за тях, а и те научиха немалко за нея.

Онази сутрин я откараха по базалтовия път до селото си, разположено на речния бряг. Пътуването беше неудобно — нямаше за какво да се хване, а и гърбът на съществото беше корав. Препускаха със скорост, която я хвърляше в трепет, но в трополенето на колелата и стремителния им бяг имаше нещо опияняващо.

Докато стигнат до селото, тя успя да си изясни някои неща от анатомията им. Също като при тревопасните скелетът им имаше ромбоидна форма, с по един крайник на всеки ъгъл. Изглежда някъде по пътя на еволюцията далечните им предци бяха развили тази форма и я бяха намерили удобна, както пълзящите твари от света на Мери бяха развили гръбначен стълб.

Базалтовият път се спускаше полегато надолу, но по някое време склонът стана по-стръмен и съществата се затъркаляха по инерция. Те прибраха страничните си крака и се втурнаха надолу със скорост, от която дъхът на Мери секна. Трябваше обаче да признае, че съществото, което яздеше, нито веднъж не направи нищо, от което тя да се почувства застрашена. Ако имаше за какво да се хване, язденето дори би й харесало.

В подножието на хълма растеше още една горичка от същите грамадни дървета, а недалеч в равната тревиста низина се виеше широка река. По-нататък смътно блещукаше нещо, което би могло да е по-голяма водна площ, но нямаше време да го разгледа, защото съществата се устремиха към селото на брега на реката, а тя изгаряше от любопитство да го види.

Селцето се състоеше от двайсет-трийсет колиби с тръстикови покриви и стени от преплетени пръти и мазилка, разположени в неравен кръг. Наоколо сновяха и други същества двуколки — някои оправяха покривите, други издърпваха мрежа от реката, трети събираха съчки за огъня.

Значи имаха език, познаваха огъня и живееха в организирано общество. Мери с изненада установи, че е започнала да мисли за тях като за хора. Не бяха човешки същества, и въпреки това бяха хора.

При вида на новодошлите някои от жителите на селото вдигнаха глави и подвикнаха на останалите. Когато групата спря, Мери тромаво се изхлузи от седлото. Знаеше, че я чака жестока мускулна треска.

— Благодаря — обърна се тя към… Към какво всъщност? Коня си? Или двуколката? Нито едно от тези имена не се връзваше по никакъв начин с милото и дружелюбно създание, което я гледаше с блестящите си очи. И Мери реши — думата беше приятел.

Той вдигна хобот и повтори:

— Лагодая.

Това беше последвано отново от дружен смях.

Мери пое раницата си от другото създание (Лигодая! Лагодая!), слезе с останалите от каменната пътека и стъпи върху утъпканата земя на селото.

В този миг започна истинското й приобщаване.

 

 

През следващите дни Мери научи толкова много, че се чувстваше като дете, което за пръв път тръгва на училище. От своя страна хората двуколки като че бяха не по-малко изумени от нея. На първо място от ръцете й. Не можеха да им се нагледат. Опипваха с чувствителните си хоботи всяка ставичка, всяко кокалче и нокът, нежно ги огъваха и я гледаха с възторг как вдига раницата си, как поднася храната към устата си, чеше се, реши си косата и се мие.

На свой ред и тя опипваше хоботите им. Те бяха безкрайно гъвкави, дълги около лакът и по-широки в основата си, вероятно достатъчно силни, за да й строшат черепа. Двата наподобяващи пръсти израстъка на върха им можеха да бъдат изумително силни, но и деликатни. Изглежда тези създания умееха да настройват вътрешно тези израстъци от нежната мекота на кадифето до твърдостта на дървото. Ето защо дейностите, които можеха да извършват с тях, бяха твърде разнообразни — такива, при които трябваше да се пипа деликатно, например доенето на животните, и други, по-груби задачи, като кършенето на клони.

Лека-полека Мери разбра, че хоботите участват и в общуването. Едно движение на хобота можеше да промени значението на някой звук. Например думата, която звучеше горе-долу като „чих“, придружена от замах с хобота отляво надясно, означаваше вода, с леко изпит нагоре връх на хобота значеше дъжд, с наведен надолу връх беше тъга, а с леко потрепване наляво се тълкуваше като млада тревичка. Мери се опита да имитира тези движения с ръка. Когато съществата разбраха, че започва да говори с тях, възторгът им нямаше край.

Напредъкът стана очевиден, когато започнаха да разговарят (повече на техния език, макар че тя успя да ги научи на някои английски думи — те казваха с лекота благодаря, трева, дърво, небе и река и произнасяха правилно името й). Думата, с която наричаха себе си като народ, беше мулефа, но всеки отделен индивид беше залиф. Имаше известна разлика в начина, по който произнасяха залиф и залифа, но тя беше твърде тънка и се улавяше много трудно. Мери слушаше внимателно и записваше всичко, докато се оформи цял речник.

Ала преди да си позволи наистина да се приобщи към този симпатичен народ, тя още веднъж извади книгата и пръчиците и попита И-Дзин: „Трябва ли да стоя тук и да се занимавам с това, или да продължа пътя си и да търся?“

Отговорът гласеше: Стой спокойно, докато тревогата се разсее. Едва когато суматохата отмине, можеш да преследваш no-велики цели.

Следващият съвет беше: Както планината таи спокойствие в недрата си, така и мъдрият не позволява волята да блуждае отвъд възможностите му.

Едва ли можеше да бъде по-ясно. Тя събра пръчиците и затвори книгата и едва тогава забеляза, че няколко от съществата са я наобиколили и я наблюдават.

— Въпрос? Позволение? Любопитен — изрече едно от тях.

— Моля. Погледнете — отвърна тя.

Те много внимателно размърдаха хоботите си и започнаха да местят пръчиците и да разлистват книгата, подражавайки на движенията й. Едно от нещата, които ги изумяваха най-много, бяха двете й ръце — това, че можеше едновременно да държи книгата и да обръща страниците. Обичаха да я наблюдават как сплита пръсти или играе детската игра „Дай, бабо, огънче“, как прави същите движения с палците и показалците, с които Ама в света на Лира гонеше злите сили.

След като разгледаха пръчиците и книгата, съществата ги увиха в шала и ги прибраха в раницата й. Мери беше доволна и окуражена от посланието, дошло от древен Китай, защото то й подсказваше, че онова, което най-много й се иска да направи в този момент, е и най-правилното.

Ето защо с леко сърце се зае да изучава живота на мулефите.

Научи, че има два пола, които живеят в моногамни двойки. Поколението им имаше дълго детство — поне десет години, и растеше много бавно. Поне така разбра обясненията им. В селото имаше пет деца, едното почти пораснало, а останалите по-малки. Те все още не можеха да се справят с шушулките и затова трябваше да се придвижват като тревопасните на четири крака. При цялата им енергия и любопитство (любимо занимание им беше да „нападат“ Мери и после да бягат, да се катерят по дърветата, да плискат из водата и в този дух), те изглеждаха някак тромави и явно не в стихията си. Стремителността, силата и изяществото на възрастните бяха в пълен контраст с тяхната непохватност и Мери си представяше с какво нетърпение подрастващото дете очаква мига, в който ще може да използва колелата. Един ден стана свидетел как най-голямото крадешком се приближи до навеса, под който се пазеха шушулките, и промуши нокътя на предния си крак в отвора на една от тях. Ала когато се изправи, тутакси се сгромоляса и кракът му се заклещи в колелото. Шумът привлече вниманието на един от възрастните. Детето с писъци се мъчеше да се освободи и Мери не можа да не се разсмее при вида на разгневения родител и на провинилото се отроче, което все пак успя да се измъкне и да побегне в последния момент.

Ясно беше, че шушулките играят твърде важна роля в живота на малката общност. Скоро и Мери разбра колко са ценни.

Мулефите прекарваха много време в грижа за колелата си. С ловко движение те измъкваха нокътя си от отвора, вдигаха колелото и внимателно го оглеждаха, почистваха го и проверяваха за пукнатини. Нокътят беше невероятно як — рогова или костена шпора, разположена под прав ъгъл спрямо крака, и леко закривена, така че средната част оставаше в центъра на колелото и поемаше основната тежест. Веднъж Мери стана свидетел как една залифа разглеждаше отвора на колелото си, като го докосваше лекичко и вдигаше хобота си във въздуха, сякаш го пробваше на мирис.

Тя си спомни за маслото, което усети по пръстите си, докато разглеждаше първата шушулка. Сега поиска разрешение от залифата и огледа нокътя й. Повърхността му беше по-гладка и хлъзгава от всичко, което беше виждала някога в собствения си свят. Пръстите й просто не можеха да се задържат върху него. Нокътят като че беше пропит с това масло и докато наблюдаваше как жителите на селото изпробват и проверяват състоянието на колелата и ноктите си, започна да се чуди кое е първото — колелото или нокътят? Ездачът или дървото?

Разбира се, имаше и трети елемент — геологията. Съществата можеха да използват колела само в свят, в който има естествени пътища. Сигурно имаше някаква особеност в минералното съдържание на тази застинала лава, благодарение на която тя се виеше като лента из обширната савана и не се поддаваше на климатични влияния. Постепенно Мери започна да осъзнава как всичко тук е свързано помежду си, а мулефите бяха главното звено. Те знаеха местонахождението на всяко стадо тревопасни, на всяка група дървета, на всяка туфа сладка трева, познаваха всяко животно от стадото, всяко отделно дърво. Мислеха и се грижеха за тях. Веднъж видя как мулефите прочистиха едно стадо, като отделиха от него няколко животни и им строшиха вратовете с мощен удар на хоботите. Нищо не отиваше нахалост. Стиснали с хобот остри като бръснач парчета камък, мулефите одраха и изкормиха животните за броени минути, после започнаха умело да ги разфасоват, като сортираха поотделно вътрешностите, крехкото месо и по-жилавите части, отделяха мазнината и отстраняваха рогата и копитата. При това работеха така ловко, че Мери изпита истинско удоволствие да наблюдава тази добре свършена работа.

Не след дълго късове месо се сушаха на слънцето, други бяха посолени и увити в листа. Кожите бяха внимателно почистени от мазнината, която също щеше да се използва по-късно, и бяха потопени в ями с вода, в която беше поставена дъбова кора. Най-голямото дете си играеше с чифт рога и се правеше на тревопасно, а останалите се заливаха от смях. Тази вечер си устроиха истинско пиршество и Мери остана доволна от гощавката.

Мулефите знаеха къде може да се улови най-добрата риба и кога и на кое място да заложат мрежите. Мери искаше да бъде полезна и отиде при рибарите да им предложи помощта си. Те работеха по двама, докато връзваха възлите с хоботите си. Мери си помисли колко ли изумени ще бъдат от ловкостта на ръцете й, от това, че може сама да връзва възлите. Отначало се наслаждаваше на впечатлението, но постепенно осъзна, че между нея и останалите се е издигнала преграда. Изглежда всички хора бяха такива. Оттогава тя използваше при плетенето на мрежите само едната си ръка и работеше в двойка с една залифа, нейна добра приятелка — тя с пръсти, залифата с хобот.

Ала най-големи грижи мулефите полагаха за дърветата с кръглите шушулки.

В околността имаше пет или шест горички, за които групата се грижеше. Растяха и други, но с тях се занимаваха съседите им.

Всеки ден няколко души отиваха да проверят състоянието на дърветата и да съберат падналите шушулки. Беше ясно какво печелят от това. Но каква изгода имаха дърветата от тази симбиоза? Един ден тя разбра. Докато яздеше с групата, внезапно се чу силен трясък. Всички спряха и заобиколиха другаря си, чието колело се беше счупило. Всяка група си носеше резервни колела и возилото на залифа скоро беше поправено, а счупеното колело беше грижливо увито и откарано в селото.

Там го отвориха, извадиха семената — плоски бледи зърна колкото нокътя на Мери, и ги огледаха едно по едно. От обясненията им ставаше ясно, че шушулките имат нужда от непрекъснатото блъскане по твърдите пътища, за да се счупят — ако изобщо се счупят. Без грижата на мулефите дърветата щяха да измрат. Всеки вид зависеше от другия и маслото правеше тази връзка възможна. Това беше трудно за разбиране, но изглежда й казваха, че маслото е в центъра на техните чувства и усещания и че младите не притежават мъдростта на възрастните, защото не могат да използват колелата и така маслото не е в състояние да проникне в ноктите им.

Едва тогава Мери започна да разбира връзката между мулефите и въпроса, който я занимаваше през последните няколко години.

Ала преди да се заеме с изследването му (а разговорите с мулефите бяха дълги и сложни, защото те обичаха да обясняват и илюстрират казаното с десетки примери, сякаш, за да не остане нещо забравено или недоизказано), селото беше нападнато.

Мери първа видя нападателите, макар да не знаеше кои са и какво представляват.

Това се случи един ранен следобед, докато помагаше да поправят покрива на една колиба. Мулефите строяха къщите си на един етаж, защото бяха слаби в катеренето. Мери обаче се катереше с удоволствие и използваше и двете си ръце, за да реди тръстиката и да я връзва. След като веднъж й бяха показали техниката си, тя се справяше далеч по-бързо от тях.

Онзи следобед тя се беше облегнала на гредите на покрива, ловеше сноповете тръстика, които й хвърляха отдолу, и се наслаждаваше на приятния ветрец откъм реката, когато нещо бяло прикова погледа й.

Белееше някъде над далечното блещукащо петно, което според Мери беше море. Тя заслони очите си с ръка и видя платно, след него второ и трето, цяла флота. Бели платна, които изникнаха от маранята и тихо и грациозно се понесоха към устието на реката.

— Мери! — извика отдолу залифът. — Какво виждаш?

Тя не знаеше как е платно на техния език, затова каза:

— Висок, бял, много.

Залифът тутакси нададе тревожен вик. Всички наоколо спряха работата си и се завтекоха към центъра на солото, като викаха малките. Само след минута всички мулефи бяха готови за бягство.

— Мери! Мери! — повика я приятелката й Атал. — Ела! Туалапи! Туалапи!

Всичко стана толкова бързо, че Мери дори не успя да помръдне от мястото си. В това време белите платна вече бяха навлезли в реката и с лекота се придвижваха срещу течението. Мери беше впечатлена от дисциплината на моряците — всички се движеха и променяха курса с такава лекота и съгласуваност, че й приличаха на птиче ято. И бяха толкова красиви, тези изящни бели платна, които се накланяха, полюшваха се и се издуваха…

Бяха поне четиридесет на брой и плаваха срещу течението далеч по-бързо, отколкото й се струваше на пръв поглед. Тя обаче не видя живи същества на борда, а след известно време с изумление осъзна, че това не са никакви лодки. Бяха гигантски птици с разперени като платна крила, едното отпред, другото отзад.

Нямаше време да ги разглежда повече, защото те се приближиха до брега и започнаха да се измъкват от водата. Имаха лебедови шии и човки, дълги колкото ръката й. Крилата им надвишаваха двойно ръста й, а краката им бяха невероятно мощни. Нищо чудно, че се придвижваха така стремително по водата.

Тя хукна с все сила след мулефите, които не преставаха да я викат, докато се изнизваха в колона от селото по посока на пътя. Настигна ги точно навреме. Приятелката й Атал я чакаше и в мига, в който Мери се изкатери на гърба й, се понесе нагоре по хълма след другарите си.

Птиците, които не можеха да се движат така бързо по суша, скоро се отказаха от преследването и се насочиха към селото.

Те разбиха хранилищата и хамбарите и с дрезгави крясъци и гъргорене вдигаха огромните си хищни клюнове нагоре, за да преглътнат сушеното месо, зърното и сушените плодове. Всичко годно за ядене беше погълнато за по-малко от минута.

После туалапите откриха навеса, под който се пазеха колелата, и се опитаха да разбият с човките си яките шушулки, но това не им се удаде. Мери усети напрежението и тревогата на приятелите си, които наблюдаваха от ниския хълм как птиците удрят шушулка след шушулка в земята, тъпчат ги с крака и ги блъскат с клюнове, по нищо не се случи. По-лошото беше, когато туалапите изтикаха няколко от тях до реката и шушулките се понесоха надолу по течението към морето.

Тогава огромните снежнобели птици се заеха да разрушават всичко, което им се изпречеше пред погледа, с яростни удари на яките си човки и крака. Мулефите тихичко нареждаха.

— Аз помага — каза Мери. — Правим отново.

Ала злите създания още не бяха свършили. Вдигнали високо масивните си крила, те клекнаха сред руините и се освободиха от нечистотиите. Смрадта, носена от вятъра, стигна до върха на хълма. Сред строшените греди и разпиляната тръстика се издигаха купчинки зеленикаво-кафяв тор. Огромните птици тромаво и важно се заклатушкаха към водата и заплуваха надолу по течението.

Едва когато и последното бяло крило се изгуби в маранята, мулефите се осмелиха да се спуснат от хълма. Бяха изпълнени с гняв и мъка, но повече от всичко се тревожеха за шушулките.

От петнайсетте шушулки под навеса бяха останали само две. Останалите бяха изтикани до водата и не се виждаха никакви. Но на следващия завой на реката имаше пясъчна плитчина и на Мери й се стори, че съзира заседнало колело. За голяма изненада и притеснеше на мулефите тя смъкна дрехите си, нави около кръста си тънко въже и заплува нататък. Там се намериха цели пет от безценните колела. Тя ги наниза на въженцето през пролуките в средата и заплува тежко към брега, като ги влачеше след себе си.

Мулефите се чудеха как да й се отблагодарят. Те самите никога не влизаха във водата и хвърляха мрежите си само от брега, за да не намокрят краката и колелата си. Мери усети, че най-сетне е направила нещо полезно за приятелите си.

По-късно същата нощ, след като залъгаха глада си със сладки корени, те й казаха защо толкова се притесняват за колелата. Някога шушулките били в изобилие и тогава светът бил богат и пълен с живот, а мулефите живеели със своите дървета весело и безгрижно. Ала преди много години се случило нещо лошо. От света си отишло нещо безценно. И въпреки усилията, грижите и любовта на мулефите дърветата започнали да измират.