Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (23)

23.
Без изход

И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

Евангелие от Йоан, 8:32

— Уил — каза Лира, — как мислиш, какво ще направят харпиите, когато освободим духовете на умрелите?

Тези създания ставаха все по-шумни и летяха все по-близко, пък и броят им нарастваше непрестанно, сякаш сумракът се сгъстяваше в съсиреци от злоба и им даваше крила. Духовете се свиваха и ги гледаха с боязън.

— Още много път ли ни остава? — обърна се Лира към лейди Салмакия.

— Наближаваме! — извика шпионката, която кръжеше над главата й. — Ако се качиш на онази скала, ще го видиш.

Ала Лира не искаше да губи време. Заради Роджър тя се опитваше с всички сили да си придаде радостен и ведър вид, но в ума й през цялото време се въртеше споменът за бедния изоставен Пан в облика на кученце, обгърнат от мъглата на пристана, и й се искаше да вие. Но трябваше да се овладее заради приятеля си, да му вдъхне надежда, както винаги беше правила.

Двамата се озоваха лице в лице съвсем неочаквано. Притиснат сред тълпата духове, той сияеше от радост, доколкото изобщо беше възможно за един призрак, и сега се втурна да я прегърне.

Ала безплътната му сянка премина като студен дим през ръцете й. Малките му ръце се вкопчиха в сърцето й, но нямаха достатъчно сила да го задържат. Двамата никога нямаше да се докоснат истински.

Роджър обаче можеше да говори и й прошепна:

— Лира, не вярвах, че някога пак ще те видя! Мислех си, че дори и да дойдеш тук, след като умреш, ще си много по-стара, вече ще си пораснала и няма да искаш да говориш с мен…

— Но защо?

— Защото направих грешка, когато Пан измъкна демона ми от този на лорд Азриел! Трябваше да побегнем, а не да се бием! Трябваше да избягаме при теб! Тогава леопардът нямаше да се добере повторно до моя демон и когато скалата падна, двамата щяхме да сме заедно!

— Но вината не беше твоя, глупчо! — смъмри го Лира. — Аз те отведох там, а трябваше да те пратя с циганите и останалите деца. Аз съм виновна. Толкова съжалявам, Роджър, честна дума! Вината е моя и ако не бях аз, ти нямаше да си тук…

— Ох, не знам — въздъхна той. — Може би щях да умра по някакъв друг начин. Ти не си виновна, Лира, повярвай ми.

Тя самата започваше да вярва в това, ала сърцето все така я болеше при вида на малкия студен призрак, толкова близък и толкова далечен. Опита се да хване ръката му, но пръстите й се сключиха във въздуха. Роджър обаче разбра и седна до нея.

Другите духове се отдръпнаха и ги оставиха сами. Уил също се отдалечи, седна и огледа ръката си. Тя отново кървеше и докато Тиалис се опитваше да отпъди духовете, Салмакия му помогна да превърже раната.

Ала Лира и Роджър изобщо не забелязваха какво става около тях.

— Ти не си мъртва — каза момчето. — Как си дошла тук, щом още си жива? И къде е Пан?

— Ох, Роджър, оставих го на брега! Това е най-лошото нещо, което съм правила досега, и ми е толкова мъчно… Ти знаеш как боли… А той остана там и само ме гледаше, а аз се чувствах като убийца… Но трябваше, иначе не бих могла да дойда!

— През цялото време, откакто съм мъртъв, все си представям как си говоря с теб — промълви той. — Искаше ми се наистина да си поговорим, страшно ми се искаше… Мечтаех си да се махна оттук заедно с другите мъртви, защото това място е ужасно, в него няма надежда, никога нищо не се променя… А и тези птици… Знаеш ли какво правят те? Чакат да седнеш да почиваш — защото ние не спим, най-много да подремнем от време на време, — промъкват се тихо и започват да ти шепнат за всички лоши неща, които си правил като жив, та да не забравиш. Знаят всичко най-лошо за теб. Знаят как да направят така, че да се почувстваш ужасен, само като мислиш за лошите и глупави неща, които си вършил. И за всички лоши мисли, които са минали през ума ти. Те ги знаят и ти ги припомнят, карат те да се срамуваш и да се отвращаваш от себе си… Но няма къде да избягаш от тях.

— Добре, слушай сега — каза Лира и се наведе към него, снижавайки глас както някога в „Джордан“, когато замисляха някаква пакост. — Ти сигурно не знаеш, но вещиците — нали си спомняш Серафина Пекала? — та, вещиците имали някакво пророчество, свързано с мен. Те обаче не знаят, че аз знам. Никога на никого не съм го казвала. Но когато бях в Тролезунд и Отец Корам ме заведе да се срещна с доктор Ланселиус, консула на вещиците, той реши да ме изпита. Каза ми да изляза и да избера една клонка от омаен бор, която си беше намислил, та да докажа, че мога да тълкувам алетиометъра. Е, направих го и бързо се върнах, защото навън беше студено, пък и задачата беше лесна. Консулът говореше с Отец Корам и не подозираха, че ги чувам. Тогава каза, че вещиците имали пророчество, според което аз ще направя нещо важно, нещо велико, но в друг свят… Никога не съм говорила за това, даже реших да го забравя, защото имах много други работи за вършене. И почти успях. Дори с Пан не съм приказвала, защото знам, че той би ми се изсмял. Но после, когато госпожа Колтър ме отвлече и ме упои, сънувах най-различни сънища — и за пророчеството, и за теб. Сетих се и за циганката, Мама Коста — нали си я спомняш, нейния кораб отвлякохме в Йерихон със Саймън и Хю…

— Как да не помня! Тогава почти стигнахме до Абингдън! Това беше едно от най-хубавите неща, които някога сме правили, Лира! Никога няма да го забравя, дори да стоя тук хиляди години…

— Добре, но чуй ме сега! Когато избягах от госпожа Колтър първия път, попаднах на циганите и те се грижеха за мен, и тогава… Ох, Роджър, толкова много неща открих, направо няма да повярваш, но най-важното беше, когато Мама Коста ми каза, че имам вещерско масло в душата си и че циганите били водни хора, а аз съм огнена. Мисля, че искаше да ме подготви за пророчеството. Знам, че ми е писано да направя нещо много важно, но доктор Ланселиус каза, че не бива да знам съдбата си, докато не се изпълни — значи, не бива да питам… И не съм питала. Дори не съм мислила за това. Даже и алетиометъра не съм питала. Но сега ми се струва, че знам. Моята съдба е да помогна на духовете да напуснат завинаги земята на мъртвите. Двамата с Уил ще спасим всички ви. Сигурна съм, че предсказанието говори за това. И лорд Азриел — баща ми, каза едно нещо… Каза, че смъртта ще умре. Но не съм сигурна какво ще стане. Ти още не бива да им казваш. Може и да не оживеете там горе. Но…

Роджър явно искаше да каже нещо и тя замълча.

— Точно това исках да ти кажа! — възкликна той. — Аз им казах, на всички други мъртъвци, че ще дойдеш! Точно както дойде да спасиш децата в Болвангар! Казах им: „Ако някой може да го направи, това е Лира.“ Те искаха да ми повярват, но всъщност никой не го прие сериозно… Знаеш ли, всяко дете, което идва тук, твърди, че баща му ще дойде и ще го измъкне или че майка му ще се появи всеки момент, за да го отведе у дома. Ако не са бащата или майката, тогава са приятелите, дядото или някой друг, но задължително има някой! Само че това никога не се случва. Затова никой не ми повярва, когато казах, че ще дойдеш. Но ето че се оказах прав!

— Да — кимна Лира. — Но без Уил нямаше да успея. Ето това е Уил, а тези са кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Имам да ти казвам толкова много неща, Роджър…

— Кой е Уил? И откъде се появи?

Лира заговори и не усети как гласът й се промени, как се изправи и очите й заблестяха, докато разказваше как са се запознали с Уил и как са водили битка за кинжала. Как би могла да забележи? Ала Роджър забеляза и изпита тъжната безмълвна завист на същество, лишено завинаги от плът.

В това време Уил разговаряше недалеч с жилоногите.

— Какво мислите да правите? — попита Тиалис.

— Да отворим прозорец към друг свят и да освободим духовете. Затова ми е даден ножът.

Уил никога не беше виждал такова слисване върху нечие лице, камо ли у хора, на чието мнение държеше, а тези двамата бяха точно такива. Те помълчаха известно време, накрая Тиалис изрече:

— Това би променило всичко. Не би могъл да съществува по-голям удар за Всемогъщия. След него той ще бъде безсилен.

— И никой няма да го очаква! — възкликна Салмакия. — Ще им дойде като гръм от ясно небе.

— А после? — попита Тиалис.

— После ли? После ще трябва и ние да се измъкнем оттук и да намерим демоните си. Но да не мислим за после. Стига ни и това, което е сега. Не съм казал нищо на духовете, защото… може и да не се получи. Не им казвайте и вие. Сега смятам да потърся някой свят, който мога да отворя, а харпиите ни гледат. Ако искате да ми помогнете, опитайте се да им отвлечете вниманието през това време.

Жилоногите тутакси насочиха кончетата към тъмното небе, гъмжащо от харпии. Уил ги проследи с поглед и извади ножа. И тутакси в съзнанието му изникнаха злобните думи, подхвърлени от гнусните създания. Хулите по адрес на майка му. Това го накара да отпусне ръка и да си поеме дъх.

Опита отново, но се повтори същото. До слуха му долиташе шум, който му подсказваше, че харпиите продължават да вилнеят въпреки цялата храброст на жилоногите.

Внезапно го осени. Трябваше да се отпусне, да позволи на мисълта да полети свободно, и тогава щеше да се получи.

Следващият път ножът направи разреза, но опря в скала. Беше отворил прозорец към недрата на друг свят.

Това се повтори, макар Уил да беше сигурен, че този път е опитал да проникне другаде. Той заопипва въздуха с острието на ножа, търсейки познатия резонанс, който да му подскаже, че отсреща земята е на същото ниво. Напразно — нямаше свят, който да отвори. Където и да пипнеше, натъкваше се на твърда скала.

Лира почувства, че нещо не е наред, и се приближи, прекъсвайки разговора си с Роджър.

— Какво има?

Уил й обясни с няколко думи и добави:

— Ще трябва да идем другаде и пак ще опитам, само че тези харпии няма да ни пуснат. Каза ли вече на духовете какво сме намислили?

— Не, само на Роджър, но той обеща засега да мълчи. Ох, Уил, страх ме е! Никога не съм била толкова уплашена. Ами ако не успеем да се измъкнем и останем тук завинаги?

— Ножът може да реже камък. Ако се наложи, просто ще прокопаем тунел. Надявам се да не се стигне дотам, но кой знае? А сега се успокой.

— Прав си. Да, разбира се, и това е възможност.

В това време духовете отново ги бяха наобиколили в желанието си да са близо до тях, особено децата, които не можеха да се откъснат от Лира.

— Моля те — прошепна едно момиченце. — Нали няма да ни забравиш, когато се върнеш там?

— Не, никога.

— Ще им кажеш ли за нас?

— Ще им кажа, обещавам. Как се казваш?

Бедното дете беше объркано и засрамено. Не можа да си спомни името си и се извърна. Вместо него отговори едно момче:

— Мисля, че е най-добре да забравиш. Аз също съм забравил името си. Някои са тук отскоро и още помнят кои са. Други са дошли преди хиляди години и не помнят нищо, освен слънцето. Него никой не може да го забрави. Него и вятъра.

— Така е — обади се друго дете. — Разкажи ни за тях!

Те се тълпяха около Лира, протягаха безплътните си ръце и я гледаха с няма молба. Смутена, тя се обърна към Уил и прошепна:

— Какво да правя?

— Разкажи им.

— Страх ме е. След онова, което стана одеве… Тези харпии…

— Кажи им истината. Ние ще държим харпиите на разстояние.

Тя го погледна разколебана, но лошите предчувствия не я напускаха. Обърна се към духовете, които продължаваха да протягат ръце към нея.

— Молим те! — шепнеха те. — Разкажи ни за света! Ти идеш оттам, кажи ни!

Недалеч се виждаше повалено дърво — сух оголен дънер, от който като кости към тъмното небе стърчаха призрачни бели клони. Лира почувства, че краката й се подкосяват, и се насочи нататък. Духовете се отдръпнаха да й направят път.

Тя седна и започна разказа си за света, който познаваше.

Разказа им как двамата с Роджър се бяха покатерили на покрива на колежа „Джордан“ и бяха намерили свраката със счупения крак. Как ровеха из прашните изби, потънали в паяжини, а веднъж пиха канарско — или беше токайско? — и се напиха.

После им разказа за голямата битка между гражданчетата от Оксфорд и децата на тухларите.

Най-напред им описа Глинозема и надвисналите над реката върби, чиито листа сребрееха отдолу. Разказа им за изсушената от слънцето глина, която започваше да се цепи и тогава човек можеше да пъхне пръсти в цепнатините и да измъкне калната плоча, още мокра и капеща отдолу, и колкото по-голяма беше плочата, толкова поудобно беше да замериш някого с нея.

Каза им как децата от Глинозема обичаха да се бият с градските хлапета, но бяха прекалено мудни и тъпи, с глина вместо мозък в главите си, затова пък гражданчетата бяха умни и пъргави като врабчета. И как един ден градските деца решиха да преглътнат всичките си дрязги, за да се обединят срещу общия враг. Разказа им как притиснаха тухларчетата от три страни и ги принудиха да се оттеглят към реката, разрушиха глинения им замък и превърнаха крепостните стени в снаряди, докато въздухът, земята и водата се смесиха и се превърнаха в кална локва, а всички деца изглеждаха съвсем еднакви, покрити с кал и мръсотия от главата до петите, и как никое от тях не беше прекарвало по-хубав ден в живота си.

Когато свърши разказа си, Лира се обърна към Уил изтощена, останала без сили. И застина поразена.

Освен духовете и приятелите й, имаше и друга публика. Клоните на дървото бяха отрупани с тъмни фигури на птици, а отгоре я гледаха като омагьосани мрачни женски лица.

Тя се изправи, изтръпнала от страх, но никоя от харпиите не помръдна.

— Вие ме нападнахте одеве — извика Лира разтреперана, — когато се опитах да ви разкажа нещо! А сега какво ви спира? Хайде, разкъсайте ме с ноктите си и ме превърнете в призрак!

— И през ум не ни минава — заяви една от харпиите, която се оказа самата Безименна. — Чуй ме! Преди хиляди години, когато тук дойдоха първите духове, Всемогъщият ни дари със силата да виждаме у всекиго най-лошото. Оттогава ние се храним с него, кръвта ни е пропита с него, сърцата ни са закоравели от него. Но то е единственото, което ни се предлага. А сега разбираме, че намерението ви е да отворите път към горния свят и да изведете духовете оттук…

Дрезгавият й глас беше заглушен от шепота на милиони гласове, възторжен и изпълнен с надежда, но харпиите изпляскаха с крила и ги накараха да замълчат.

— Да, да ги изведете! — изкрещя Безименна. — Какво ще правим ние тогава? Ще ти кажа, от днес нататък ще бъдем по-зли отвсякога! Нищо няма да таим, ще нараняваме, ще омърсяваме, ще разкъсваме на парчета всеки дух, който се изпречи на пътя ни, докато го накараме да полудее от страх, угризения и отвращение от самия себе си! Тук сега е пустош, ние ще я превърнем в ад!

Харпиите закрещяха и запляскаха с крила, някои от тях дори налетяха върху духовете и ги накараха в ужас да се разпръснат. Лира сграбчи ръката на Уил.

— Издадоха ни… Сега те ще ни намразят… Ще мислят, че сме ги предали! Вместо да помогнем, само още повече влошихме нещата!

— Тихо! — изсъска Тиалис. — Не се отчайвайте. Накарайте ги да се върнат и да ни изслушат.

— Върнете се! — извика Уил. — Върнете се всички! Чуйте ни!

Една по една харпиите, гневни и алчни за страдания, се обърнаха и започнаха да кацат по клоните. Върнаха се и духовете. Кавалерът предаде кончето си на Салмакия и скочи на една скала, откъдето всички можеха да го видят.

— Харпии! — извика той. — Ние можем да ви предложим нещо по-добро. Отговорете честно на въпросите ми и чуйте какво ще ви кажа. После ще решите. Когато одеве Лира ви говореше, вие връхлетяхте върху нея. Защо?

— Лъжи! — извикаха в един глас харпиите. — Лъжи и фантазии!

— А сега седяхте и я слушахте и никоя от вас не се обади. Каква е причината?

— Беше истина — отвърна Безименна. — Тя казваше истината. Това ни дава храна. Прави ни силни. Не можехме да спрем да я слушаме, защото говореше истината. Нямахме представа, че може да съществува друго, освен злото. Тя донесе вест от света, от слънцето, дъжда и вятъра. И всичко беше истина.

— Тогава да се споразумеем — предложи Тиалис. — Вместо да виждате у духовете само злобата, жестокостта и алчността, от днес нататък ще имате правото да искате от всеки, слязъл тук, да ви разкаже историята на живота си. Всеки от тези духове има своя история, истински неща, които да ви разкаже за света. Вие ще имате правото да ги изслушате, а те ще трябва да ви разказват.

Лира беше изумена от дързостта и изобретателността на малкия шпионин. Как се осмеляваше да говори на тези същества така, сякаш беше в негова власт да им дава или да им отнема права? Всяка от харпиите можеше да го смачка като муха, да го разкъса на парчета, да го стисне в ноктите си и да го пусне отвисоко, та от него да не остане и следа. Въпреки това той стоеше, горд и безстрашен, и се пазареше с тях! А те го слушаха и се съвещаваха помежду си полугласно.

Духовете чакаха, притихнали и уплашени.

Тогава заговори Безименна.

— Не е достатъчно! Искаме повече. Ние от памтивека имаме задача, имаме дълг. Имаме работа. Винаги сме изпълнявали усърдно заповедите на Всемогъщия и затова ни уважават. Вярно, боят се от нас и ни мразят, но и ни уважават. А сега какво ще стане? Кое ще накара духовете да ни зачитат, ако могат просто да си излязат оттук и да не се върнат повече? Ние си имаме гордост и не можете да ни лишите от нея. Искаме почетна служба! Искаме работа и задължения, които да ни осигурят заслужено уважение!

Харпиите се размърдаха по клоните, но в този миг към кавалера се присъедини лейди Салмакия.

— Прави сте! — извика тя. — Всеки трябва да има работа и задължения и да се радва на уважение. Това наистина е важно. Ще ви кажа каква ще бъде вашата задача — и никой освен вас няма да може да я изпълнява, защото вие сте стражите и стопаните на това място. Вашата задача ще бъде да съпровождате духовете от пристана по целия път до мястото, където ще могат да излязат на бял свят. В замяна те ще ви разказват истинските си и правдиви истории един вид такса за помощта.

Безименна погледна посестримите си. Те кимнаха и харпията заяви:

— Добре, но ще имаме право да ги изоставяме, ако ни лъжат, ако скриват нещо или нямат какво да ни разкажат. Щом са живели на света, значи са длъжни да чувстват, да знаят и да обичат. Изключение ще правим само за малките деца, които не са имали време да се научат.

— Така ще е честно — кимна Салмакия и останалите се съгласиха.

Договорът беше сключен. И като награда за правдивата история, която току-що бяха чули от Лира, харпиите предложих да заведат пътниците в онази част на света на мъртвите, която се намираше най-близо до горната земя. Беше далеч, трябваше да вървят през тунели и пещери, но те щяха да изпълнят честно обещанието си.

И така малката група потегли на път, следвана от безчетното множество призраци. Зад тях и други обитатели на света на мъртвите бяха научили за случващото се и прииждаха, за да се присъединят към невижданата процесия. Тиалис и Салмакия се върнаха назад да погледнат и с радост откриха сред множеството и хората от своя народ, както и всички други разумни същества, наказани от Всемогъщия с изгнание и смърт. Сред тях имаше създания, които по нищо не приличаха на хора, такива като мулефите и дори още по-странни.

Ала Лира и Уил нямаха сила да се обърнат и да погледнат назад. Можеха единствено да следват харпиите и да се надяват.

— Нима наистина сме близо, Уил? — прошепна Лира. — И успяхме?

Той не можеше да потвърди, но и двамата бяха така изтощени и смазани, та затова промълви:

— Да, да, близо сме. Успяхме. Скоро ще излезем оттук.