Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


13.
Тиалис и Салмакия

Тъмна, тъмна нощ над гола пустош. Нека луната блести, щом затворя очи.

Уилям Блейк

Уил замахна с тежкия пистолет и събори златистата маймунка. Тя се стресна така, че госпожа Колтър извика високо, а лапата на демона се разтвори достатъчно, за да може миниатюрната жена да се измъкне.

Тя се метна към скалата, а мъжът скочи от рамото на госпожа Колтър. Движенията им бяха пъргави като на скакалци. Трите деца нямаха време дори да се изненадат. Мъжът беше угрижен — той внимателно опипа рамото и ръката на спътницата си и я прегърна за миг, после се обърна към Уил.

— Ей, момче! — Гласът му беше тих, но плътен като на всеки друг мъж. — Ножът у теб ли е?

— Разбира се, че е у мен — отвърна Уил.

Ако не бяха разбрали, че е счупен, нямаше той да им отваря очите.

— Ти и момичето ще трябва да дойдете с нас. Кое е другото дете?

— Ама, от селото е.

— Кажи й да си върви. Бързо, защото швейцарците идват.

Уил не се поколеба. Каквото и да бяха намислили тези двамата, те с Лира все още можеха да се измъкнат през прозореца, който беше отворил зад храста на пътеката.

Помогна й да се изправи и се загледа с любопитство в двете дребни фигурки, които се метнаха на гърбовете на… Какви всъщност бяха тези животни? Птици? Не, водни кончета, близо лакът дълги, които чакаха спотаени в сенките. Всички се устремиха към входа на пещерата, където госпожа Колтър лежеше сгърчена от болка и зашеметена от убождането, но когато минаваха край нея, тя протегна ръка и извика:

— Лира, Лира, детето ми! Мила моя, не си отивай! Моля те, не си отивай!

Лира я погледна с болка, но миг по-късно се съвзе, прекрачи през тялото на майка си и освободи глезена си от отслабналите й пръсти. Жената ридаеше. Уил видя сълзите, които се стичаха по бузите й.

Трите деца се спотаиха на входа и зачакаха стрелбата да утихне. В един миг на затишие те се втурнаха надолу по пътеката, следвайки водните кончета, които излетяха още в същата секунда. Светлината се беше променила — освен студените анбарни лъчи от прожекторите на цепелините сега в небето танцуваха оранжеви пламъци.

Уил се обърна само веднъж. В отблясъците на огъня лицето на госпожа Колтър приличаше на застинала трагична маска, а демонът й се беше вкопчил отчаяно в нея. Тя протегна ръце и извика сърцераздирателно:

— Лира! Лира, обич моя! Детенце мое мило, единствено на света! О, Лира, не си отивай, не ме оставяй! Не разбивай сърцето ми!

Мъчително ридание разтърси Лира от глава до пети — все пак госпожа Колтър й беше майка, единствената, която беше имала някога. По страните й рукнаха сълзи.

Уил разбираше всичко, но трябваше да бъде безжалостен. Той я дръпна за ръката и я повлече надолу по пътеката, по-далеч от пещерата. Пистолетът все още беше в лявата му ръка, която отново кървеше — с нея беше ударил маймунката.

— Вървете към скалата — нареди кавалерът — и се предайте на африканците. Те са единствената ви надежда.

Уил не беше забравил отровната шпора и премълча, макар че нямаше никакво намерение да се подчини. Имаше само едно място, където искаше да отиде, и това бе прозорецът зад храста. Той приведе глава и се затича, а Лира и Ама хукнаха след него.

— Стой!

Трима мъже в униформи бяха препречили пътеката — бели мъже с арбалети и свирепи демони кучета, наподобяващи вълци. Швейцарската гвардия.

— Йорек! — извика Уил с все сила. — Йорек Бирнисон!

Чу трясък и ръмжене някъде наблизо, а после и виковете на хората, които бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя на мечока.

Ала той не беше единственият, който им се притече на помощ. От нищото изведнъж се появи Балтамос и отчаяно се хвърли между децата и войниците. Мъжете се отдръпнаха слисани, сякаш насреща им беше изникнало привидение.

Те обаче бяха опитни воини и само след миг демоните им се нахвърлиха върху ангела, а оголените им зъби блеснаха в полумрака и Балтамос отстъпи. Извика от страх и срам и излетя, блъскайки с криле. Уил проследи с отчаян поглед полета на своя водач и приятел, който се издигна високо и изчезна над върхарите на дърветата.

Лира наблюдаваше всичко това със замъглени очи. Бяха изминали едва две-три секунди, но те стигнаха на швейцарците да се прегрупират. Един от тях вдигна арбалета си и Уил нямаше избор насочи пистолета към гърдите на мъжа и натисна спусъка. Изстрелът го разтърси от глава до пети, но куршумът беше улучил противника право в сърцето.

Войникът падна възнак, сякаш ритнат от кон. Двамата малки шпиони не губиха време, а се заеха с другите двама. Още преди Уил да се е опомнил, те скочиха от кончетата и се хвърлиха срещу мъжете. Жената улучи врата на единия, другият беше прободен от кавалера с рязко движение на петата. Войниците едва успяха да си поемат конвулсивно въздух и издъхнаха, а демоните им се изпариха, виейки.

Уил прескочи телата, последван от Лира, а Панталеймон ги следваше по петите в облика на дива котка. Но къде беше Ама? В същия миг Уил я видя да тича с все сила надолу, но по друга пътека. Вече нищо не я заплашваше. Той се обърна и тутакси съзря бледата светлина, идеща от прозореца зад храста, сграбчи ръката на Лира и я повлече нататък. Лицата им бяха изподрани, дрехите им висяха на парцали, глезените ги боляха от препъване в коренища и камъни, но те се добраха до прозореца и се шмугнаха вътре, при призрачнобледите скали под ярката луна, където само шумоленето на насекомите нарушаваше безбрежната тишина.

В мига, в който се озоваха отвъд, Уил се хвана за корема и започна да повръща. Смъртен ужас беше сковал всичките му сетива. Вече беше убил двама души, ако не се брои онзи нещастен младеж в Кулата на ангелите… Той не го искаше! Цялото му тяло се бунтуваше срещу онова, което инстинктът за самосъхранение го беше накарал да направи, и резултатът беше тази суха, раздираща агония, която свиваше и преобръщаше стомаха и сърцето му.

Лира го наблюдаваше безпомощно отстрани, притиснала Панталеймон до гърдите си.

Най-сетне Уил се съвзе и се огледа наоколо. И тутакси видя, че не са сами в този свят, защото малките шпиони ги бяха последвали. Багажът им беше струпан на земята, а кончетата прехвръкваха по камъните и ловяха мухи. Мъжът разтриваше рамото на жената, но погледите и на двамата бяха осъдително вперени в децата. Очите им блестяха ярко, а лицата им бяха така изопнати, че не можеше да има съмнение какви точно са чувствата им, но Уил реши, че са невероятна двойка които и да бяха.

— Алетиометърът е в раницата ми — обърна се той към Лира.

— О, Уил, така се надявах да го намериш! Какво стана? Откри ли баща си? А този мой сън… Ох, Уил, няма да повярваш какво трябва да направим, даже не смея да си го помисля… Божичко, здрав е! Изминал си целия този път и си ми го донесъл здрав и невредим!

Всичко това беше изречено така припряно, че тя самата като, че не очакваше да получи отговор на въпросите си, а въртеше алетиометъра в ръце, милваше масивното злато и гладкия кристал.

„Той ще ни каже как да поправим ножа!“ — помисли си Уил, но не го изрече на глас, а попита:

— Добре ли си? Гладна ли си? Или жадна?

— Не знам… Да, но не много.

— Трябва да се махнем от този прозорец. Може да го видят и да влязат.

— Прав си — съгласи се тя.

Тръгнаха по склона — Уил с раницата на гръб, а Лира размахваше доволно торбичката с алетиометъра. С крайчеца на окото Уил виждаше двете малки фигурки, които се движеха след тях, но спазваха прилично разстояние и не представляваха заплаха.

От другата страна на скалата имаше издатина, която образуваше малък заслон. След като се огледаха внимателно за змии, двамата седнаха под нея, хапнаха сушени плодове и се напиха с вода от манерката на Уил.

— Ножът е счупен — тихо я осведоми той. — Не знам как стана. Госпожа Колтър каза или направи нещо, аз се сетих за мама и ножът като че сам се извъртя… Просто не знам как. Докато не го поправим, нямаме изход. Не исках тези двамата да знаят, защото докато мислят, че е здрав, предимството е на моя страна. Не знам дали да не попиташ алетиометъра…

— Да! — тутакси се съгласи тя. — Ще го попитам.

Само след секунда златният уред беше в ръцете й и тя се поотмести малко, за да го вижда по-добре на лунната светлина. Прибра косата си зад ушите със същия жест, с който го правеше майка й, и започна да върти стрелките, а Панталеймон, превърнат в мишка, се настани на коляното й. Ала не беше толкова лесно, колкото си го представяше — може би причината беше в изменчивата светлина на луната. Трябваше да завърти инструмента два-три пъти и да примигне, за да започне да вижда символите по-отчетливо.

Едва беше започнала, когато от гърдите й се изтръгна вик. Тя вдигна сияещите си очи към Уил, но стрелката още не беше спряла и трябваше отново да насочи вниманието си нататък. Най-сетне голямата стрелка застина.

— Йорек? — изрече Лира, оставяйки инструмента. — Той тук ли е, Уил? Чух те да го викаш, но си помислих, че ми се причува. Наистина ли е тук?

— Да. Той може ли да поправи ножа? Това ли ти каза алетиометърът?

— О, той може да направи с метала, каквото си пожелае! Не само броня — може да прави и малки и фини неща…

Тя му разказа за тенекиената кутийка, в която бяха затворили летящия шпионин, после отново попита:

— А къде е той?

— Наблизо. Щеше да дойде, когато го повиках, но изглежда се наложи да се бие… И Балтамос! Колко ли се е уплашил…

— Кой?

Уил обясни накратко. Страните му горяха от срам при мисълта какво ли чувства сега ангелът.

— По-късно ще ти кажа повече — обеща той. — Толкова е странно… Балтамос ми каза толкова много неща и имам чувството, че ги разбрах.

Уил прокара пръсти през косата си и разтърка очи.

— Трябва да ми кажеш всичко! — решително заяви Лира. — Всичко, което си правил, откакто ме хванаха. О, Уил, ти още кървиш! Горката ти ръка…

— Не, баща ми я излекува. Просто раната се отвори, когато ударих маймунката, но вече съм по-добре. Той ми даде някакъв мехлем, който сам е направил…

— Значи си намерил баща си?

— Да, онази нощ в планината…

Докато тя почистваше раната му и я мажеше с мехлема от роговата кутийка, Уил й разказа доста неща — за двубоя с непознатия, за откритието, дошло едновременно и за двамата миг преди стрелата да го прониже, за срещата с ангелите, за пътя до пещерата и намирането на Йорек.

— Какви неща са ставали, а аз съм спала! — възкликна Лира. Знаеш ли, Уил, мисля, че тя се държеше добре с мен… Наистина се държеше добре. Струва ми се, че никога не е искала да ме нарани… Много лоши неща е вършила и все пак…

Сетне разтърка очи.

— Но този сън, Уил! Не мога да ти опиша колко беше странен! Все едно гледах алетиометъра — всичко ти е ясно, всичко разбираш, но то е толкова дълбоко, че не можеш да се добереш до дъното. Помниш ли, че ти бях разказвала за моя приятел Роджър — как Лакомиите го отвлякоха и аз се опитах да го спася, но всичко тръгна наопаки и лорд Азриел го уби? Е, аз видях Роджър. Видях го насън, само че там той беше мъртъв, призрак, и ми махаше, викаше ме, но аз не можех да го чуя. Не че искаше и аз да съм мъртва, не беше това. Искаше да говори с мен. И… Аз го заведох в Свалбард, където беше убит. Моя е вината, че е мъртъв. Спомних си за времето, когато играехме в колежа „Джордан“ — на покрива, в града, на пазара и по реката, в Глинозема и къде ли не още… Аз, Роджър и всички останали… Отидох в Болвангар, за да го върна у дома, но стана още по-зле и ако не му кажа колко съжалявам, всичко това ще бъде само губене на време. Трябва да го направя, Уил. Трябва да сляза в земята на мъртвите, да го намеря и… и да му се извиня. Не ме е грижа какво ще стане след това. После можем… мога… Няма значение.

— А този свят на мъртвите, той като този ли е? — попита Уил. Прилича ли на твоя или на моя? И изобщо може ли да се проникне в него с помощта на ножа?

Тя го погледна. Явно тази мисъл не й беше хрумвала.

— Можеш да попиташ — продължи момчето. — Направи го още сега. Питай къде се намира и как можем да стигнем до него.

Лира се наведе над алетиометъра, отново разтърка очи и се взря внимателно, движейки бързо пръсти. Минута по-късно отговорът беше готов.

— Да, но това е странно място, Уил… Толкова странно… Дали наистина ще можем да го направим? Да идем в света на мъртвите? И коя наша част е способна на това? Защото демоните се изпаряват, когато умираме — виждала съм го… А телата ни гният в гроба…

— Значи трябва да има и още нещо. Още някаква част, по-различна.

— Знаеш ли, сигурно е така! — развълнувано изрече тя. — Щом мога да мисля за тялото си и за демона си, значи трябва да има и трета част от мен, която мисли.

— Да. И това е духът.

Очите на Лира искряха.

— Може би ще успеем да измъкнем духа на Роджър оттам! Да го спасим!

— Може би. Или поне ще опитаме.

— Да, ще го направим! — заяви тя. — Ще идем заедно! Край, решено!

Ала ако не успееха да поправят ножа, нищо не можеха да сторят.

Когато главата му се проясни и стомахът му се поуспокои, Уил седна и се загледа в малките шпиони, които се занимаваха наблизо с някакъв миниатюрен уред.

— Кои сте вие? — подвикна той. — И на чия страна сте?

Мъжът приключи работата си и затвори капака на дървената кутия, която приличаше на калъф за цигулка, но с големината на орехова черупка. Вместо него отговори жената:

— Ние сме жилоноги. Аз съм лейди Салмакия, а спътникът ми е кавалерът Тиалис. Шпиони сме на лорд Азриел.

Тя стоеше на скалата на три-четири крачки от Уил и Лира, отчетливо очертана и блестяща на лунната светлина. Тихият й глас беше ясен и нисък, а изражението — спокойно и самоуверено. Беше облечена в широка пола от сребрист плат и зелена блузка без ръкави, а босите й крака имаха шпори, също като на кавалера. Неговият костюм беше в същите цветове, но ръкавите му бяха дълги, а широките панталони стигаха до средата на прасеца. И двамата изглеждаха силни, енергични, безжалостни и горди.

— От кой свят идвате? — попита Лира. — Никога не съм виждала хора като вас.

— Нашият свят има същите проблеми като вашите — отговори Тиалис. — Ние сме извън закона. Водачът ни лорд Роке чу за бунта на лорд Азриел и му предложи помощ.

— А какво искате от мен?

— Да те отведем при баща ти — отвърна лейди Салмакия. — Лорд Азриел изпрати отряд под командването на крал Огунве да спаси теб и момчето и да ви отведе в крепостта му. Ние сме тук, за да помогнем.

— Аха… Ами ако не искам да отида при баща си? Представете си, че му нямам доверие…

— Съжалявам да го чуя — заяви дамата, — но такива са заповедите ни. Трябва да ви отведем при него.

Лира не можа да се сдържи и се изсмя на глас при мисълта как тези миниатюрни хора ще я накарат да направи каквото и да било. Това обаче се оказа грешка. Жената направи внезапно движение и сграбчи Панталеймон, притисна мишето му тяло до себе си и опря шпората си в крака му. Лира извика от болка. Беше изпитала същото чувство в Болвангар, когато онези мъже хванаха демона й. Никой нямаше право да докосва чужд демон — това беше престъпление!

Но тогава видя, че Уил е сграбчил мъжа с дясната си ръка и го държи здраво за краката, за да му попречи да използва шпорите си.

— Пак сме в задънена улица — спокойно изрече дамата. — Пусни кавалера, момче.

— Най-напред ти пусни демона на Лира. Не съм в настроение да споря.

С тръпка на ужас Лира разбра, че той наистина е готов да разбие главата на жилоногия в скалата. Двамата малки шпиони също го разбраха.

Салмакия отмести ходилото си от крака на Панталеймон. Той тутакси се измъкна от ръцете й и се превърна в настръхнала дива котка, като фучеше свирепо и удряше с опашка. Оголените му зъби бяха само на сантиметри от лицето на жената, но тя го гледаше с неподражаемо самообладание. Демонът се обърна и се хвърли в прегръдките на Лира, възвърнал хермелиновия си облик, а Уил внимателно остави Тиалис на скалата до спътницата му.

— Би трябвало да проявите малко повече уважение — обърна се кавалерът към Лира. — Ти си едно глупаво нахално дете, а няколко храбри мъже загинаха тази вечер, за да те спасят. Можеш да се държиш поне по-прилично.

— Да — кротко се съгласи тя. — Извинявайте. Няма вече, честна дума.

— Колкото до теб… — продължи Тиалис, като се обърна към момчето.

— Колкото до мен — прекъсна го Уил, — аз няма да позволя да ми говорите по този начин, така че не се и опитвайте! Уважението трябва да бъде взаимно. Сега ме чуйте добре. Тук не командвате вие. Ако искате да останете и да ни помогнете, ще правите каквото ви казваме. Иначе още сега можете да се върнете при лорд Азриел. И без повече приказки по въпроса.

Лира видя как двамата шпиони настръхнаха, но ръката на Уил беше върху ножницата и Лира знаеше какво си мислят. Докато ножът беше у Уил, силата щеше да остане на негова страна. За нищо на света не биваше да научават, че кинжалът е счупен.

— Добре — проговори кавалерът. — Ще ви помогнем, защото такава е задачата ни. Но вие ще трябва да ни кажете какво смятате да правите.

— Така ще е справедливо — съгласи се Уил. — Ще ви кажа. Ще се върнем в света на Лира, само малко да си починем, и ще се опитаме да открием един наш приятел. Един мечок. Той трябва да е някъде наблизо.

— Бронираният мечок? — обади се Салмакия. — Видяхме го да се бие. Добре, ние ще ви помогнем. Но после ще трябва да дойдете с нас при лорд Азриел.

— Добре — излъга Лира с цялото си умение да изглежда искрена.

— Да, тогава ще можем да дойдем.

Панталеймон се беше поуспокоил и изгаряше от любопитство. Лира му позволи да изпълзи на рамото й и да промени формата си. Той се превърна във водно конче, със същата големина колкото другите две, които кръжаха и играеха във въздуха, и се стрелна към тях.

— Тази отрова в шпорите ви смъртоносна ли е? — попита Лира. Вие ужилихте майка ми, госпожа Колтър, нали така? Ще умре ли?

— Не, беше само леко убождане — отвърна Тиалис. — Пълна доза би я убила, но това беше просто драскотина, която ще я държи замаяна и слаба за около половин ден.

„И ще боли ужасно“ — помисли си, но не й го каза.

— Трябва да поговорим с Лира насаме — каза Уил. — Ще се отдалечим за малко.

— С този нож — подметка кавалерът — можеш да преминаваш от един свят в друг, нали?

— Не ми ли вярвате?

— Не.

— Добре, тогава ще го оставя тук. Ако не е у мен, няма да мога да го използвам.

Той откопча ножницата и я остави на скалата. Двамата с Лира се отдалечиха на известно разстояние, но така че да държат под око жилоногите, и седнаха на земята. В това време Тиалис разглеждаше внимателно ножницата, но не правеше опит да я докосне.

— Ще трябва да ги изтърпим — каза Уил. — Веднага щом поправим ножа, ще избягаме.

— Те са толкова бързи, Уил! И ще те убият, без да им мигне окото.

— Надявам се само Йорек да успее да го поправи. Досега не си давах сметка колко ни е нужен.

— Ще успее! — уверено заяви тя.

Няколко мига Лира остана загледана в Панталеймон, който се стрелкаше във въздуха заедно с водните кончета и ловеше мушици. Той не можеше да се отдалечава колкото тях, но беше не по-малко бърз, а и окраската му не отстъпваше на тяхната. Тя вдигна ръка и Панталеймон кацна на дланта й. Прозрачните му крила трептяха.

— Мислиш ли, че можем да спим спокойно, когато са около нас? — попита Уил.

— Да. Много са свирепи, но мисля, че са честни.

Те се върнаха при скалата и Уил заяви:

— Мисля да поспя. Ще тръгнем сутринта.

Кавалерът кимна, а Уил се сви на кълбо и тутакси заспа.

Лира седна до него, а Панталеймон се сгуши в скута й, топъл и мъркащ. Какъв късмет, че Уил можеше да спи, докато тя е будна и бди над него! Той наистина не знаеше що е страх и Лира му се възхищаваше безкрайно. Уил обаче не умееше да лъже, да мами и да заблуждава, а за нея това беше най-естественото нещо на света, също като дишането. При тази мисъл се почувства добра и доблестна, защото го правеше не за себе си, а за него.

Искаше й се още веднъж да погледне алетиометъра, но за своя изненада усети, че е уморена, сякаш беше будувала през цялото това време. Тя легна до Уил и затвори очи с намерението само малко да подремне — поне така си мислеше, преди да потъне в дълбок сън.