Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


34.
Има смисъл

Ще ти покажа целия жив свят, където всяка мъничка прашинка от радост се задъхва.

Уилям Блейк

Мери не можеше да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, нещо я караше да подскача и да се стряска, сякаш стоеше на ръба на пропаст, и се събуждаше, вцепенена от ужас. Това се повтори три пъти, четири пъти, пет пъти… Накрая й стана ясно, че няма да заспи. Стана, облече се тихо и излезе. Високо в небето ярко светеше луната. Духаше вятър и сенките на облаците препускаха през огромната равнина като стадо от невиждани животни. Но животните не мигрираха без причина — видиш ли стадо северни елени да се движи през тундрата или антилопи да прекосяват саваната, веднага ти става ясно, че са се насочили нататък, където има храна или могат да се чифтосат и да отгледат поколението си. Тяхното придвижване има цел. А тези облаци се движеха безцелно, тласкани от чистата случайност на атомно и молекулно ниво. Сенките им, бягащи по равнината, блуждаеха напосоки.

И все пак видът им беше такъв, сякаш имаха цел. Изглеждаха заредени със скрит смисъл. Цялата нощ беше такава. Мери също го усещаше, макар да не знаеше какъв е смисълът. Ала за разлика от нея облаците като че знаеха какво правят и защо, и тревата знаеше. Целият свят беше жив и разумен.

Тя се изкачи по склона и се загледа към солените блата. Отвъд тях приливът поръбваше със сребърна ивица лъщящите кални езерца и тръстиките около тях. Там сенките на облаците се виждаха още по-ясно и създаваха усещането, че бягат презглава от нещо страшно зад тях или бързат да прегърнат нещо прекрасно пред тях. Мери никога нямаше да узнае какво е то.

Обърна се към горичката, където беше нейното дърво. Дотам имаше двайсетина минути път. Виждаше ясно надигнатите глави на огромните дървета, сякаш в спор с напористия вятър. Те имаха какво да й кажат, но тя не можеше да ги чуе.

Мери забърза нататък, докосната от възбудата на нощта и нетърпелива да я сподели. Точно за това чувство беше говорила на Уил, когато той я попита дали й липсва Бог — чувството, че цялата вселена е жива и че всяко нещо е свързано с останалия свят с невидимите нишки на общия смисъл. Когато беше християнка, и тя се чувстваше свързана, но след като напусна църквата, имаше усещането, че е свободна и сама в цяла една вселена, лишена от смисъл.

После дойде откритието за Сенките и пътуването й в другия свят, а сега и тази вълнуваща нощ, и беше ясно, че всичко пулсира от смисъл и цел, но недостъпни за нея. И не беше възможно да открие връзката, защото нямаше Бог.

Едновременно опиянена и отчаяна, тя реши да се качи на своето дърво и още веднъж да потърси забрава в Праха.

Но докато се приближаваше към горичката, до слуха й достигна друг шум, различен от шумоленето на листата и свистенето на вятъра в тревите. Нещо стенеше и тътнеше с дълбокия утробен звук на орган. А още по-силно беше пращенето и скърцането на трошащо се дърво.

Нима нейното дърво?

Тя спря като закована. Вятърът блъскаше лицето й, тревите шибаха краката й, стенанията на дървото режеха слуха й като с нож. Клоните тътнеха, вейките пращяха, а огромната кичеста корона бавно се накланяше и всеки миг щеше да се сгромоляса. Всяко влакънце на дънера, кората, клоните като че крещеше безмълвно срещу това убийство. Ала огромното дърво продължаваше да пада, пробивайки си път сред клоните на околните дървета, докато най-сетне рухна на земята като разбиващ се във вълнолом талаз. Масивният дънер се разтърси и замря.

Мери изтича и разгърна смачканите листа. Там бяха въжето и отломките от нейната платформа. Сърцето и се сви от болка.

Тя измъкна далекогледа и го насочи към небето. И видя два различни потока, които се движеха независимо един от друг.

Единият беше облаците, които прекосяваха небето, закривайки луната, а другият — Прахът, който се движеше в съвсем друга посока. И от двата по-пълноводният беше този на Праха, който сякаш увличаше цялото небе, за да се излее в някаква невъобразима бездна.

Бавно и мъчително Мери започна да осъзнава случващото се.

Уил и Лира твърдяха, че острият кинжал е на около триста години. Така им беше казал старецът в кулата.

Мулефите казваха, че зрафът, който в продължение на тридесет и три хиляди години беше поддържал живота им и света им, е започнал да губи силата си преди малко повече от триста години.

Уил смяташе, че мъдреците от Гилдията в Tope дели анджели, собствениците на острия кинжал, са били безгрижни и безотговорни и невинаги са затваряли прозорците след себе си. Самата Мери беше открила един, а сигурно имаше и още много.

А ако през това време Прахът лека-полека беше изтичал от раните, отворени от ножа?…

Острият кинжал беше виновен за изтичането на Праха, но в ограничен мащаб. То беше вредно, природата страдаше от него и Мери реши да поговори с Уил и Лира, за да намерят начин да го спрат.

Ала пълноводният поток, който сега бушуваше в небето, беше нещо съвсем друго. Това беше катастрофа. Ако не бъдеше спрян, целият разумен живот щеше да изчезне. Прахът се появяваше, когато живите същества станеха разумни, но трябваше да има система, която да го подхранва и да му осигурява условия за живот, както беше при мулефите с техните канела и маслото от шушулките. Без тях всичко щеше да изчезне мисълта, въображението, чувствата — всичко това щеше да повехне и да отлети. Във всеки един от световете, където животът беше достигнал до своето самоосъзнаване, пламъкът му щеше да угасне като свещ на вятъра.

Мери усещаше остро този товар върху плещите си. Чувстваше се осемдесетгодишна, изхабена и уморена, копнееща за смъртта.

Тя се измъкна от клоните и се запъти към селото.

На върха на хълма още веднъж вдигна далекогледа, за да погледне за последен път потока от Прах, препускащите облаци, вятъра и луната, застинала в небето. И тогава най-сетне прозря какво правят. Очите й се отвориха за голямата цел, за смисъла на всичко.

Те се опитваха да задържат Праха. Цялата природа — вятърът, луната, облаците, листата, тревите, всички тези прекрасни неща зовяха и напрягаха сетни сили да задържат сенчестите частици в тази вселена, така обогатена от тях.

Материята обичаше Праха. И не искаше той да си тръгне. В това беше смисълът на тази нощ — и на живота на самата Мери.

Нима наистина беше повярвала, че животът няма цел, няма смисъл, щом Бог си е отишъл?

— Има смисъл! — изрече тя на глас и повтори, още по-високо: — Има смисъл!

Когато отново се вгледа в облаците и луната сред потока от Прах, те й се видяха крехки и обречени като дига от съчки и чакъл, опитваща се да спре Мисисипи. Но въпреки това се опитваха. И нямаше да се откажат, докато не свършеше всичко.

Мери не знаеше колко дълго е стояла на хълма. Когато вълнението й се поуталожи и на негово място дойде умората, тя се сепна и бавно заслиза към селото.

Някъде по средата на пътя, близо до малък гъсталак от „пискюли“, откъм калните езерца се долови някакво движение. Нещо бяло просветваше в мрака и се приближаваше към брега заедно с прилива.

Мери застина на мястото си. Не можеше да е туалапи, те винаги се движеха на ята, а това нещо беше само, но иначе по всичко наподобяваше огромните птици, — същите прилични на платна крила, същата дълга шия… Не, наистина беше туалапи, не можеше да има съмнение. Тя не беше чувала за такъв случай и сега се поколеба, преди да хукне надолу към селото, защото птицата беше спряла и се люшкаше плавно върху водата близо до пътеката.

И се разделяше на две… Не, някой слизаше от гърба й.

И този някой беше човек.

Виждаше го ясно, макар да беше доста далеч — луната светеше ярко и очите й бяха привикнали. Вдигна далекогледа, за да се увери напълно. Да, пред нея стоеше човешка фигура, излъчваща Прах.

Човекът носеше нещо, което й заприлича на дълга тояга. Той тръгна бързо по пътеката, без да тича, а като атлет или ловец, дебнещ плячката си. Беше облечен в тъмни дрехи, които го скриваха добре в мрака, но не и за далекогледа — през него човекът сияеше като фар.

Приближаваше се към селото и Мери внезапно осъзна какво носеше — тоягата беше пушка.

Сякаш някой изля отгоре й кофа ледена вода. Косата й настръхна.

Беше прекалено далеч, за да направи каквото и да било. Дори и да извикаше, нямаше да я чуят. Оставаше й само безпомощно да наблюдава как той влиза в селото и обикаля от къща на къща, спира и се оглежда внимателно.

Почувства се като луната и облаците, които се опитваха да задържат Праха, и изкрещя безмълвно: „Не поглеждай под дървото! Махни се от дървото…“

Но той се приближаваше все повече и спря пред собствената й къща. Това беше непоносимо. Мери пъхна далекогледа в джоба си и хукна към селото. Искаше да извика, да изкрещи с все сила, но в последния миг осъзна, че може да събуди Уил и Лира и да ги накара да се покажат, затова сподави вика си.

Не можеше да понесе мъжът да обикаля из селото, а тя да не го вижда. Извади отново далекогледа и го вдигна към очите си.

Той тъкмо отваряше вратата на нейната къща. Видя го да влиза и да изчезва, но след него остана тънък шлейф Прах. След една безкрайна минута мъжът отново се появи, застана на прага и се огледа. После пристъпи напред и пак застина, сякаш се чудеше какво да прави по-нататък. Мери изведнъж осъзна колко лесно може да бъде забелязана на голия хълм, само на един изстрел разстояние, но не се уплаши. Интересуваше я единствено селото.

Мъжът постоя нерешително още минута-две, после се обърна и си тръгна.

Птицата го чакаше до пътеката. Той се качи на гърба й и се настани удобно с кръстосани крака. Няколко минути по-късно Мери ги изгуби от поглед.