Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


9.
По реката

През съзнанието минава сянка, като облак слънцето обгърнал

Емили Дикинсън

— Дай да видя ножа — помоли Йорек Бирнисон. — Разбирам метала. Нищо, направено от желязо или стомана, не може да е загадка за една мечка. Но никога не съм виждал нож като твоя и ми се иска да го огледам по-отблизо.

Двамата стояха на палубата, озарена от топлите лъчи на залязващото слънце. Корабът бързо пореше водата срещу течението. На борда имаше достатъчно гориво и храна, която и Уил можеше да яде. Разговорът им беше второто запознаване с мечия крал — първото се състоя на пристанището.

Уил му подаде ножа с дръжката напред и мечокът го пое много внимателно. Палецът му беше разположен перпендикулярно на останалите пръсти, което му позволяваше да действа ловко като човек. Йорек повъртя ножа в ръце, поднесе го към очите си, огледа го на светлината, накрая опита острието — откъм стоманената страна — върху парче непотребно желязо.

— С това острие ми сряза шлема — каза той. — Другото е много странно. Не мога да кажа от какъв материал е, какво може да прави и как е изработено. Но искам да разбера. Откъде го имаш?

Уил му разказа в общи линии какво точно се е случило, като пропусна само онова, което засягаше единствено него — майка му, убития от него мъж, баща му.

— Бил си се за ножа и си изгубил два пръста? — учуди се мечокът. — Покажи ми раната.

Уил протегна ръка. Благодарение на мехлема на баща му раните заздравяваха добре, но повърхността им все още беше много нежна. Мечокът ги подуши.

— Кървав мъх — установи той. — И още нещо, което не мога да определя. Кой ти го даде?

— Човекът, който ми каза какво да правя с ножа. Той умря. Държеше този мехлем в рогова кутийка. Вещиците се опитаха да ме лекуват с магия, но не се получи, а мехлемът свърши работа.

— И какво трябва да правиш с ножа? — попита Йорек Бирнисон, като му подаде оръжието.

— Да воювам с него на страната на лорд Азриел — отвърна Уил. Но най-напред трябва да спася Лира Златоуста.

— Ние ще ти помогнем — каза мечокът и сърцето на Уил подскочи от радост.

 

 

През следващите няколко дни Уил разбра кое е накарало мечките да поемат към Централна Азия, толкова далеч от родните земи.

След катастрофата, отворила пролука между двата свята, арктическият лед започнал да се топи, а в морето се появили непознати течения. Мечките живеели сред ледовете и зависели от животните, обитаващи студените води. Те разбрали, че ако останат в родината си, скоро ще започнат да гладуват. И като здравомислещи същества решили да не чакат глада. Трябвало да се преселят някъде, където има в изобилие лед и сняг — във високите планини, чиито върхове опират в небето. Трябвало да пропътуват половината свят, но планините били там — вечни, непоклатими, потънали в сняг. От океански мечки щели да се превърнат в планински, докато всичко отново се върне на мястото си.

— Значи няма да воювате? — попита Уил.

— Старите ни врагове изчезнаха заедно с тюлените и моржовете. Ако срещнем нови, ще знаем как да се бием с тях.

— Мислех, че се задава голяма война, от която никой не може да остане настрана. Вие на чия страна бихте застанали, ако се стигне дотам?

— На онази, която ще е добра за мечките. Как иначе? Но има няколко души, на които държа, без да са мечки. Единият беше въздухоплавател и летеше с балон. Той е мъртъв. Другите са Серафина Пекала и Лира Златоуста. Затова на първо място ще направя онова, което е добро за мечките, после за детето и за вещицата и накрая за моя мъртъв приятел Лий Скорзби, който трябва да бъде отмъстен. И ще ти помогна да отървеш Лира от онази ужасна жена Колтър.

После разказа как заедно с няколко от поданиците си доплавал до устието на реката, платил в злато за кораба и наел екипажа, как се възползвали от топенето на арктическия лед, за да навлязат навътре в сушата заедно с обърналите посоката си води. И тъй като реката извирала от същите планини, към които се били упътили, засега всичко вървяло по план.

Така минаваше времето.

През деня Уил дремеше на палубата, почиваше, събираше сили, защото се чувстваше уморен до мозъка на костите си. Гледаше как пейзажът постепенно се мени и обширната степ отстъпва място на ниски тревисти хълмове, после на по-високи възвишения. От време на време навлизаха в проломи и подминаваха водопади, но корабът напредваше бързо и уверено на юг.

Той разговаряше с капитана и моряците, но само от любезност. Липсваше му лекотата, с която Лира намираше общ език със съвсем непознати хора, и трудно измисляше теми за разговор, пък и екипажът не се интересуваше кой знае колко от него. За хората превозването на пътниците беше просто работа и когато я свършеха, щяха да си тръгнат, без да се обърнат повече. Освен това не харесваха особено мечките, независимо от златото им. Уил беше чужденец и от него се искаше да си плаща за храната, нататък можеше да прави каквото намери за добре. А и този негов странен демон — беше като демоните на вещиците. Ту го имаше, ту изчезваше нанякъде. Като всички моряци и тези бяха доста суеверни и предпочитаха да стоят по-далеч от него.

Балтамос от своя страна беше по-тих от водата. Понякога мъката го налягаше с непреодолима сила и тогава напускаше кораба и политаше сред облаците, търсейки лъч светлина или случаен полъх на вятъра, блясък на звезда или познато въздушно течение, които да му напомнят за преживяното с Барух. Когато заговореше, то бе само за да съобщи на Уил колко път са изминали и колко остава до долината с пещерата. Може би си мислеше, че момчето не му съчувства истински, макар че ако търсеше състрадание, щеше да получи достатъчно. С всеки изминал ден ангелът ставаше все по-официален и скован, макар и без някогашния сарказъм. Поне това свое обещание успяваше да сдържи.

Колкото до Йорек, той беше обсебен от ножа. Гледаше го с часове, изпробваше и двете острия, огъваше го, поднасяше го към светлината, опитваше вкуса му с език, душеше го и дори се вслушваше в свистенето на въздуха, докато го размахваше. Уил не се боеше за ножа, защото знаеше, че Йорек е майстор от най-висока класа, не се боеше и за Йорек, който пипаше изумително деликатно с огромните си лапи.

Най-накрая мечокът реши да сподели наученото.

— Онова, другото острие. То служи за нещо, за което не си ми казал. Какво е то и как го правиш?

— Не мога да ти покажа сега, защото корабът се движи, но като спрем, ще видиш.

— Мога да мисля за него — каза мечокът, — но не и да го разбера. Никога не съм виждал нещо толкова странно.

Той подаде ножа на Уил и го изгледа продължително с непроницаемите си черни очи. Поглед, от който го побиха тръпки.

Реката беше променила цвета си — придошлите води се връщаха обратно. Уил беше забелязал, че земетресенията са се отразили различно на местата, през които минаваха. Виждаше потънали до покривите села и стотици хора, останали без подслон, които се опитваха да спасят, каквото могат с лодките и канутата си. Изглежда имаше и леко хлътване на земята точно в този район, защото реката ставаше по-широка и по-бавна, а капитанът не успяваше да открие познатите ориентири сред мътните води. Въздухът беше по-горещ и слънцето се издигаше по-високо в небето. За да се охладят, някои от мечките плуваха редом с кораба, вкусвайки родните си води в тази чужда земя.

По някое време реката отново се стесни и стана по-дълбока. Скоро се появиха очертанията на огромното централно-азиатско плато. Един ден Уил видя на хоризонта бяла ивица, която постепенно се уголеми и се раздели на множество върхове и хребети. Беше толкова висока, че му се струваше съвсем близо, една на няколко мили разстояние, но това беше зрителна измама. Просто планината беше огромна и с всеки изминал час се издигаше все по необятна и страховита.

Повечето мечки никога не бяха виждали нищо, освен скалите на родния си Свалбард, и с мълчаливо изумление се вглеждаха в острите зъбери и далечните грамади.

— Какво ще ловуваме тук, Йорек Бирнисон? — попита един мечок. — Има ли тюлени? От какво ще живеем?

— Има сняг и лед — отвърна мечият крал. — Ще ни хареса. Освен това дивите зверове не са малко. Животът ни ще се промени за известно време. Но ще оцелеем, а когато всичко си дойде на мястото и Арктика отново замръзне, ще сме живи, за да се върнем и да си потърсим правата. Ако бяхме останали там, щяхме да измрем от глад. Приготви се да се сблъскаш с нови и необичайни неща, народе мой.

Дойде мигът, в който корабът не можеше да продължи пътя си, защото реката се стесняваше и ставаше все по-плитка. Спряха в една залята от водата долина, която би трябвало да е покрита с трева и планински цветя. Тук реката правеше голям завой. Капитанът заяви, че долината не е езеро и не смее да продължи нататък, защото няма достатъчно дълбочина, въпреки придошлите от север води.

Пуснаха котва край една голяма издадена скала, която образуваше нещо като естествен пристан, и започнаха разтоварването.

— Къде сме? — попита Уил капитана, който говореше криво-ляво английски.

Човекът измъкна опърпана карта и посочи с лулата си.

— Този долина тук. Вземи и върви.

— Благодаря — каза Уил. Поколеба се дали да му предложи пари, но капитанът вече се беше обърнал с гръб, за да наблюдава разтоварването.

Не след дълго всичките трийсетина мечки заедно с доспехите бяха слезли на тесния бряг. Капитанът даде команда и корабът се обърна тромаво срещу течението, насочвайки се към средата на реката. Звукът на корабната сирена огласи долината и отекна в околните скали.

Уил седна на камъка и се загледа в картата. Ако описанието на ангела беше вярно, тогава долината, която търсеше, се намираше на югоизток и най-удобният път минаваше през прохода, означен като Сунгчен.

— Мечки, запомнете това място — обърна се Йорек Бирнисон към поданиците си. — Когато дойде време да се връщаме в Арктика, ще се съберем тук. Сега вървете — ловувайте, хранете се и живейте. Не воювайте. Не сме дошли тук да воюваме. Ако се зададе война, аз ще ви повикам.

Мечките живееха в уединение и се събираха само във времена на война или други важни събития. Сега, когато бяха стигнали границата на снеговете, нямаха търпение да останат сами, за да изследват новите си владения.

— Хайде, Уил — подкани Йорек Бирнисон. — Да вървим да търсим Лира.

Момчето вдигна раницата си и тръгна с мечия крал.

Отначало се вървеше лесно. Слънцето беше силно, но боровете и рододендроните им пазеха сянка, а въздухът беше свеж и прозрачен. Земята беше камениста, но камъните бяха обрасли с мъх и покрити с борови иглички, а склоновете не бяха особено стръмни. Уил установи, че ходенето му доставя удоволствие. Дните, прекарани на кораба, и принудителната почивка бяха укрепили силите му. Когато се срещнаха с Йорек, беше уморен до смърт. Той не го съзнаваше, но мечокът го беше разбрал.

След като останаха сами, Уил показа на Йорек какво може да прави другото острие на ножа. Отвори прозорец към гъста тропическа джунгла, в която се издигаха пари и трополяха капки влага, а изпаренията бяха наситени с тежък аромат, който изпълни чистия планински въздух. Йорек гледаше в захлас. Докосна с лапа ръба на прозореца, подуши и мълчаливо прекрачи отвъд. Крясъците на маймуните, птичите гласове и крякането на жабите заедно с трополенето на капките влага звучаха оглушително в ушите на Уил, който го чакаше от другата страна.

Йорек се върна и мълчаливо проследи движенията на Уил, който затвори прозореца, после поиска ножа и го гледа толкова дълго и внимателно, че момчето се уплаши да не си избоде очите. Когато му връщаше ножа, мечокът изрече само:

— Прав бях. Не бих могъл да се преборя с това.

Продължиха пътя си, почти, без да разговарят, което беше добре и за двамата. Йорек улови газела и изяде по-голямата чист, но остави най-крехкото месо на Уил. По някое време стигнаха до някакво селце. Мечокът остана да чака в гората, а момчето се спазари да му продадат срещу една от златните монети пита корав хляб и малко сушени плодове, както и ботуши от кожа на як и овче кожухче — нощите бяха доста студени.

Получиха и полезни сведения за долината с дъгите. Балтамос беше приел облика на сврака — също като демона на човека, с когото Уил говореше. С негова помощ двамата се разбраха прилично и напътствията на мъжа прозвучаха напълно смислено и ясно.

Имаха три дни път дотам. Какво пък, не им оставаше друго, освен да вървят.

Ала не бяха единствените.

Частите на лорд Азриел — гироптерите и цистерната, бяха стигнали до пролуката между световете над Свалбард. Още имаха много път, но летяха през цялото време, като спираха само за да заредят с гориво. Командирът им, крал Огунве, се свързваше с базалтовата крепост два пъти на ден. На борда на гироптера, му имаше магнитен резонатор и с негова помощ той научаваше всички вести така бързо, както и самият лорд Азриел.

Новините бяха обезпокоителни. Лейди Салмакия беше подслушала представителите на двете враждуващи крила на Църквата — Дисциплинарния съд на Консисторията и Обществото на Светия дух, които се бяха споразумели да загърбят разногласията си и да обединят знанията си в името на общата цел. Обществото имаше по-бърз и по-опитен алетиометрист от Фра Павел и благодарение на него Съдът на Консисторията вече знаеше къде точно се намира Лира. Нещо повече, известно му беше, че лорд Азриел е изпратил спасителна група. Без да губи време, Съдът прати нататък ескадрила цепелини, а батальон от швейцарската гвардия чакаше в готовност близо до Женевското езеро.

Така всяка от страните знаеше, че противникът също се опитва да се добере до планинската пещера. И всички съзнаваха, че онзи, който стигне пръв, ще има предимство. Гироптерите на лорд Азриел бяха по-бързи от цепелините на Дисциплинарния съд, затова пък имаха повече път дотам, а и цистерната ги забавяше.

Имаше и още нещо — онзи, който пръв стигнеше до Лира, после трябваше да си пробива път, като влезе в сблъсък с противника. За Съда на Консисторията щеше да е по-лесно, защото той не си поставяше задачата да измъкне Лира невредима. Неговите войници бързаха нататък, за да я убият.

Цепелинът, с който пътуваше Председателят на Съда на Консисторията, возеше и други пътници, за чието съществуване никой не подозираше. Кавалерът Тиалис беше получил съобщение по магнитния резонатор, с което му нареждаха той и лейди Салмакия да се промъкнат незабелязано на борда. При пристигането на цепелина в долината двамата трябваше да тръгнат напред и да се придвижат сами до пещерата, за да защитават Лира с всички средства, докато пристигнат спасителните сили на крал Огунве. Над всичко трябваше да стои нейната сигурност.

Качването на борда на цепелина беше твърде рисковано за двамата шпиони, още повече че се налагаше да носят и оборудването си. Освен магнитния резонатор трябваше да качат и две ларви на насекоми и да се запасят с храна за тях. Когато се излюпеха, насекомите щяха да приличат на водни кончета, но нито в света на Уил, нито тук бяха виждали нещо подобно на тях. Най-напред те бяха много по-големи от тукашните водни кончета. Жилоногите ги отглеждаха с много грижа и насекомите на всеки клан се отличаваха от другите. Кланът на кавалера Тиалис развъждаше силни кончета на червени и жълти ивици с неутолим апетит, докато питомецът на лейди Салмакия щеше да бъде по-тънък и строен, с електриково-синьо тяло и способността да свети нощем.

Всеки шпионин разполагаше с няколко такива ларви, които с помощта на грижливо премерено хранене с масло и мед можеха да пребивават в летаргия за неограничено време или да бъдат подложени на ускорено съзряване. Тиалис и Салмакия имаха около тридесет и шест часа, в зависимост от скоростта на вятъра, за да помогнат на ларвите да се излюпят — горе-долу толкова щеше да продължи полетът, а те трябваше да са готови преди кацането на цепелина.

Кавалерът и вярната му сподвижничка си намериха удобно местенце зад една преградка и се скриха, докато чакаха да натоварят и заредят кораба с гориво. После моторите зареваха, разтърсвайки лекото съоръжение до основи, и цепелинът се издигна във въздуха.

Сънародниците им биха възприели като смъртна обида подобно сравнение, но жилоногите умееха да се спотайват като плъхове. От скривалището си Тиалис и Салмакия можеха да подслушат кажи-речи всичко. На всеки час те се свързваха по резонатора с лорд Роке, който летеше на гироптера на крал Огунве.

Ала имаше още нещо, за което нямаше да чуят нито дума на цепелина, защото Председателят не говореше за него — убиеца отец Гомес, който беше получил предварително опрощение на греховете. Ако Съдът на Консисторията не успееше, той щеше да довърши мисията. Никой не знаеше къде е отец Гомес и дори не подозираше за съществуването му, за да го проследи.