Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


33.
Марципан

Ласкава пролет, изпълнена с ласкави дни и рози — кутия, пълна със сладки неща…

Джордж Хърбърт

На другата сутрин Лира се събуди под въздействието на съня, в който Панталеймон се беше върнал при нея и беше разкрил постоянната си форма. На нея й хареса, но сега нямаше представа каква е била.

Слънцето току-що беше изгряло и въздухът беше свеж и прозрачен. През отворената врата на къщата, в която беше спала — дома на Мери — нахлуваше слънчева светлина. Тя полежа още известно време, като се вслушваше в долитащите отвън звуци. Пееха птици и свиреха щурци, а на няколко крачки от нея спеше Мери и дишаше тихо и равномерно.

Лира седна в леглото и откри, че е гола. За миг се ядоса, но после видя сгънатите на пода до леглото чисти дрехи — една риза на Мери и дълго, меко парче плат, което можеше да омотае около себе си като пола. Стана и се облече. Чувстваше се тромава и смешна в полата, но поне не беше гола.

Когато след малко излезе навън, усети присъствието на Панталеймон някъде наблизо. Почти го чуваше да говори и да се смее. Значи беше в безопасност и връзката между тях не се беше прекъснала. Той щеше да й прости и да се върне и тогава двамата щяха да си говорят с часове, да си разказват всичко…

Уил още спеше под дървото. Мързеливец! Лира си помисли да го събуди, но после реши да поплува в реката, докато е сама. Неведнъж беше плувала гола в река Черуел заедно с другите деца от Оксфорд, но с Уил щеше да е съвсем друго. Тази мисъл я накара да се изчерви.

Спусна се до реката сама. Долу в тръстиките забеляза източения силует на голяма птица, наподобяваща чапла, която стоеше на един крак съвършено неподвижно. Приближи се бавно и предпазливо, за да не я подплаши, но птицата не й обърна никакво внимание.

— Хубаво — подсмихна се Лира.

Остави дрехите си на брега и навлезе във водата. След като поплува усилено няколко минути, за да не замръзне, тя се измъкна трепереща и се сгуши на брега. Ако беше тук, Пан щеше да й помогне да се изсуши. Дали не беше риба и не й се присмиваше отнякъде изпод водата? Или буболечка, пропълзяла в дрехите й, за да я погъделичка? Или птица? А може би изобщо не беше тук, а някъде другаде заедно с втория демон, и дори не се сещаше за нея?

Слънцето вече припичаше и тя скоро изсъхна. Отново нахлузи широката пола на Мери и тръгна за дрехите си, за да ги изпере върху плоските камъни край водата. Но някой вече го беше направил вместо нея — и нейните дрехи, и тези на Уил бяха накачени по гъвкавите клони на един храст и вече бяха почти сухи.

Уил се размърда в съня си. Тя седна до него и тихо го повика:

— Уил! Събуди се!

— Къде сме? — попита той в просъница и тутакси седна, посягайки към дръжката на ножа.

— На сигурно място — успокои го Лира, като се стараеше да гледа другаде. — Някой ни е изпрал дрехите. Може би доктор Малоун. Сега ще ти ги донеса, почти са изсъхнали…

Подаде му дрехите и седна с гръб към него, докато той се облече.

— Ходих да поплувам в реката — каза тя. — Тръгнах да търся Пан, но мисля, че той се крие от мен.

— Не е лоша идея. Плуването, де. Имам чувството, че мръсотията се е напластявала по мен сто години… Ще ида да се измия.

Докато го нямаше, Лира обиколи селото, като се стараеше да не се заглежда особено, за да не наруши неволно някакви тукашни правила на поведение, но всичко събуждаше любопитството й. Някои от къщите бяха много стари, други — съвсем нови, но всичките си приличаха — бяха построени от дърво, глина и летви по един и същи модел. Всичко в тях беше изпипано до най-малката подробност вратите, черчеветата и первазите бяха покрити с фигури, но не резбовани, а някак естествени, сякаш бяха накарали дървото да расте точно по този начин. Колкото повече гледаше, толкова по-ясно Лира виждаше белезите на ред и грижовност във всичко, както при различните нива на алетиометъра. Част от нея искаше да ги разтълкува, да открие значението на всяка една подробност, но друга нейна част се питаше колко ли време им е отредено да останат тук, преди да поемат нататък.

„Не, никъде не мърдам, докато не се върне Пан!“ — каза си тя.

Не след дълго Уил се върна, а скоро се показа и Мери и ги покани да закусят. После към тях се присъедини и Атал, а наоколо селото се събуждаше. Две деца, които още нямаха колела, надничаха иззад ъглите на къщите си и ги зяпаха любопитно. Лира рязко се обърна към тях и малките с писъци и смях избягаха.

— Е — рече Мери, когато приключиха със закуската от хляб, плодове и някаква гореща отвара, напомняща ментов чай. — Вчера бяхте уморени и трябваше да почивате. Днес обаче изглеждате много по-свежи и мисля, че можем да поговорим за всичко онова, което сме открили досега. Ще ни отнеме доста време и ми се струва, че няма да е зле да се заемем с нещо полезно, за да не седим със скръстени ръце. Можем например да плетем мрежи.

Отнесоха заедно твърдите насмолени мрежи до брега и ги проснаха на тревата. Мери показа как се кърпят износените места. Тя беше нащрек, защото от други села по реката бяха получили вест, че са видели край морето да се събират големи ята от туалапи. Всички бяха готови да напуснат селото при първия сигнал, но дотогава работата трябваше да продължи, както обикновено.

Четиримата седнаха на слънце край спокойната река и Лира започна историята си. Началото беше онзи далечен миг, когато двамата с Пан решиха да надникнат в Стаята за отдих на колежа „Джордан“.

Приливът дойде и си отиде, а от туалапите все така нямаше и следа. Късно следобед Мери поведе Лира и Уил край реката, покрай рибарските мрежи и през солниците, към морето. Когато нямаше прилив, на брега беше безопасно, защото големите птици идваха само когато водата придойдеше. Вървяха по добре утъпкана пътека над мочурището — като всичко останало, създадено от мулефите, и тя беше стара и добре поддържана, по-скоро част от природата, отколкото нещо чуждо и натрапено.

— Те ли са направили каменните пътища? — попита Уил.

— Не. Дори си мисля, че в известен смисъл no-скоро пътищата са създали тях — отвърна Мери. — Те никога не биха се досетили да използват колелата, ако нямаше толкова твърди и равни повърхности. Мисля, че са застинала лава.

Пътищата са им позволили да използват колелата, а с тях са дошли и други неща. Например самите дървета, с чиито шушулки си служат, както и строежът на телата им — те нямат гръбнак. По някаква щастлива случайност в нашите светове живите същества са развили гръбначен стълб, който е направил живота им малко по-лесен. В тукашния свят шансът е бил на страната на животните, които имат ромбоидна форма. Тук също има гръбначни, но не са много. Например змиите. Тук те са на голяма почит. Хората се грижат за тях и се стараят да не им причинят зло. Във всеки случай всичко, което виждате, е съчетание от формата на живите организми, пътищата, и дърветата. Множество малки случайности, съединени в едно. Та кога започва твоята роля, Уил?

— И при мен всичко се дължи на множество малки случайности — продума момчето, като си мислеше за котката под габърите. Ако беше отишъл там половин минута по-рано или по-късно, нямаше да види котката и да намери прозореца, никога нямаше да открие Читагазе и Лира. И нищо от онова, което последва, нямаше да се случи.

Така че започна от самото начало, а Лира и Мери го слушаха с интерес. Когато стигнаха брега, той тъкмо разказваше за двубоя с баща си.

— И тогава вещицата го уби…

Все още не можеше да разбере как е възможно това, Спомни си какво му беше казала, преди да сложи край на живота си — че е обичала Джон Пари, а той е отхвърлил любовта й.

— Вещиците са необуздани същества — обади се Лира.

— Но ако наистина го е обичала…

— Е, любовта може да бъде и свирепа — подметна Мери.

— Но той е обичал майка ми — изрече замислено Уил. — И ще мога да й кажа, че й е бил верен.

Лира го погледна крадешком и си помисли, че ако някога се влюби, и той ще бъде такъв.

Около тях въздухът беше изпълнен със звуци и живот. Морето се беше отдръпнало и брегът сияеше чист и блестящ под ярките лъчи на слънцето. В пясъка живееха милиарди невидими същества, които дишаха и се движеха в неосъзнатия ритъм на природата.

Мери се вглеждаше в хоризонта, търсейки с поглед белите платна на туалапите, но виждаше само далечен блясък там, където водата и небето се сливаха в бледа ивица, трептяща от омарата.

Тя показа на Лира и Уил как се събират един вид дребни мекотели, чиито дихателни тръбички едва-едва се подаваха над пясъка. Мулефите много ги обичаха, но им беше трудно да се придвижват по плажа, за да си набавят това лакомство. Всеки път, когато отидеше на брега, Мери събираше колкото може, а сега с три чифта ръце пиршеството беше осигурено.

Даде им по една платнена торбичка и тримата се заеха с лова, докато Уил разказваше историята си. Постепенно торбичките се напълниха и Мери ги поведе обратно към солниците, защото наближаваше прилив.

Разказът беше дълъг и стана ясно, че този ден няма да стигнат до света на мъртвите. Вече наближаваха селото и Уил обясняваше на Мери как с Лира са разбрали, че човешката природа се състои от три части.

— Знаете ли — каза Мери, — църквата — католическата църква, към която се числях — не си служи с думата демон, но свети Павел говори за дух, душа и тяло, така че идеята за тройствената природа на човека не е чак толкова странна.

— Но най-добрата част е тялото — продължи Уил. — Така ми казаха Барух и Балтамос. Ангелите копнеят да имат тела. Те не можеха да проумеят защо не се радваме повече на света. За тях би било истинско блаженство да имат нашата плът и сетива. В света на мъртвите…

— Кажи го, когато стигнеш дотам — прекъсна го Лира и му се усмихна с такава нежност и разбиране, че го зашемети. Той отвърна на усмивката й и Мери си помисли, че никога не е виждала върху нечие лице такава безрезервна вяра.

Стигнаха селото и вече беше време да се приготвя вечерята. Мери ги остави на брега на реката да гледат прилива и отиде да помогне на Атал край огнището. Приятелката й се радваше като дете на богатия улов.

— Мери — каза тя по някое време, — туалапите са разрушили едно село нагоре по реката, после и други две. Преди никога не са го правили. Обикновено нападат само едно село и после се връщат в морето. Освен това днес падна още едно дърво…

— О, не! Къде?

Атал й обясни — недалеч имаше горичка с топъл извор. Мери беше ходила там само преди три дни и тогава всичко й се видя наред. Тя взе далекогледа и се взря в небето. Мощният поток от сенчести частици се движеше по-бързо и беше станал по-пълноводен, в това не можеше да има съмнение.

— Какво мислиш да правиш? — попита Атал.

Мери усети как бремето на отговорността се стоварва като тежка ръка върху плещите й, но не можеше да си позволи то да я превие.

— Ще им разказвам истории — рече тя.

След вечеря тримата, придружени от Атал, седнаха на постелките пред къщата на Мери, сити и умиротворени. Над главите им искряха летните звезди, а топлият нощен въздух беше изпълнен с аромата на цветя.

Мери започна разказа си. Началото беше малко преди появата на Лира. Тя разказваше за работата си в отдела за изследване на тъмната материя, за вечното безпаричие, за времето, което е трябвало да пропилее в търсене на пари, вместо да се занимава с изследванията си.

Но появата на Лира беше променила всичко, и то за броени часове, а само след няколко дни тя беше напуснала собствения си свят.

— Направих така, както ти ми каза. Изработих програма — може да се каже, набор от команди, които ми позволяваха да разговарям със Сенките с помощта на компютъра. Те ми казаха какво да правя. Казаха, че били ангели, и…

— Не мисля, че е било разумно да твърдят подобно нещо пред един учен — намеси се Уил. — Може пък да не вярвате в ангели.

— Не, аз знаех за тях. Все пак съм била монахиня. Мислех, че физиката може да служи за прослава на Бога, докато не осъзнах, че няма никакъв Бог и че физиката е далеч по-интересна от него. Християнската религия е много могъща и убедителна заблуда, това е всичко.

— Кога решихте да не бъдете повече монахиня? — попита Лира.

— Спомням си точно времето, дори и часа. Бях много добра по физика, затова ми разрешиха да завърша университета и да защитя докторат. После трябваше да преподавам. Тук не става дума за някой от онези ордени, които те затварят и не ти позволяват никакви допирни точки със света отвън. Ние дори не слагахме расо, просто се обличахме скромно и носехме кръст. И така, трябваше да преподавам в университета и да се занимавам с изследване на елементарните частици. Веднъж имаше конференция в моята област и ме поканиха да изнеса доклад. Конференцията се провеждаше в Лисабон, а аз никога не бях ходила там. Всъщност дотогава не бях напускала Англия. Всичко това — полетът със самолет, хотелът, яркото слънце, всички тези чужди езици, познатите хора, които щяха да говорят, както и собственият ми доклад и страхът, че никой няма да ме слуша… Направо бях зашеметена. Пък и бях толкова невинна… Едно добро момиче, което редовно посещава всички служби и смята, че е призвано да служи на Бога… От цялото си сърце копнеех за това. Исках да му поднеса живота си ето така — тя протегна длани, — да го сложа в краката му и той да реши какво да прави с него. Мисля, че бях доволна от себе си, дори прекалено. Бях праведна, а и умна. До девет и половина вечерта на десети август преди седем години.

Лира обгърна коленете си с ръце, цялата слух.

— Вечерта, след като прочетох доклада си — продължи Мери. Всичко мина добре, слушаха ме внимателно, справих се и с въпросите, които ми зададоха. Изпитвах облекчение и радост… И гордост, не мога да го отрека. Както и да е, вечерта няколко колеги решиха да идат на ресторант на брега и ме поканиха. При нормални обстоятелства бих отказала, но този път си казах: какво пък, аз съм голяма жена, току-що съм изнесла сериозен научен доклад, който направи добро впечатление, пък и съм сред приятели… Вечерта беше толкова топла, говорехме си за толкова интересни неща и всички бяхме в чудесно настроение. Мисля, че тогава се поотпуснах повечко. Откривах нова страна от себе си — онази, която обичаше вкуса на виното и на печените сардини, топлината на нощта и приглушения ритъм на музиката в дъното. Наслаждавах им се от сърце. Онази вечер седяхме в градината. Аз бях в края на дългата маса под едно лимоново дръвче, а наблизо имаше нещо като беседка с цъфнала пасифлора. Съседът ми разговаряше с някого от другата си страна. А срещу мен… срещу мен седеше един мъж, когото бях виждала един-два пъти на конференцията. Никога не бях говорила с него. Беше италианец и имаше някаква разработка, за която бях слушала да се приказва. Мисля, че щеше да ми е интересно да си поговорим. Както и да е, той не беше много по-възрастен от мен, имаше черна коса, прекрасна мургава кожа и много тъмни очи. Косата му постоянно падаше върху челото и той я отмяташе ето така, бавно…

Тя им показа как и Уил си помисли, че явно си го спомня много добре…

— Не беше хубав — поде отново Мери. — Във всеки случай не от типа, по който жените се прехласват. Ако беше красавец, щях да се стеснявам и нямаше да знам как да разговарям с него. Но беше чудесен, умен и забавен и аз седях под лимоновото дръвче, в светлината на фенерите, бъбрех си с него и се смеех… и се надявах, че ме намира хубава. Сестра Мери Малоун — и флирт! А обетът ми? А намерението ми да посветя живота си на Исус? Не знам дали от виното, дали от аромата на лимоновото дръвче или заради собствената ми глупост, но тогава започна да ми се струва, че съм вярвала в нещо, което не може да е истина. Бях си внушила, че съм добра, полезна и щастлива и без любовта на друг човек. За мен любовта беше като Китай — знаеш, че съществува някъде и без съмнение е много интересен, че някои хора са били там, но това не се отнася до теб. Щях да прекарам целия си живот, без да отида в Китай, но това нямаше значение, защото на света имаше толкова други места! Но тогава някой ми подаде нещо сладко и аз внезапно осъзнах, че съм била в Китай. Бях го забравила. Този вкус ме върна назад — мисля, че беше марципан. Това е нещо като какаова паста с бадеми — обясни тя на Лира, която я гледаше недоумяващо.

— О, марципан! — повтори Лира и се облегна назад, нетърпелива да чуе по-нататък.

— Е — усмихна се Мери, — спомних си вкуса, а после и първия път, когато го опитах. Като съвсем младо момиче. Бях на дванайсет. Бях поканена на тържество в къщата на моя приятелка — рожден ден — и си направихме дискотека. Това е, когато пускат музика на един вид свиреща машина и хората танцуват — поясни на Лира, която отново я погледна озадачено. — Обикновено момичетата танцуват по двойки, защото момчетата са прекалено срамежливи, за да ги поканят. Това момче обаче — съвсем непознато — ме покани. Танцувахме веднъж, после втори път и си приказвахме… Знаете как е, когато харесваш някого — веднага го разбираш. Е, аз го харесвах. Много. Продължихме да си говорим, докато не поднесоха тортата. Той взе парченце марципан и нежно го пъхна в устата ми. Спомням си, че се опитах да се усмихна, изчервих се и се чувствах страшно глупаво… И се влюбих в него само за това, за начина, по който докосна устните ми с марципана.

Докато Мери говореше, Лира усети, че с тялото й става нещо странно. Почувства как косата й настръхва, а дъхът й се учестява. Никога не беше гледала от онези филми, които държат зрителя в напрежение до последната минута, иначе щеше да познае усещането. Беше вълнуващо и същевременно плашещо, но тя нямаше представа за причината. То не изчезна, а се усили, обхващайки всяка частица от тялото й. Все едно й бяха дали ключа от огромна къща, за чието съществуване не беше подозирала — къща вътре в нея — и сега превърташе ключа в мрака, а отнякъде се чуваше шумът на отварящи се врати и всеки миг щеше да блесне светлина. Седеше разтреперана, обгърнала коленете си с ръце, и не се решаваше да диша.

— Мисля, че на този празник, а може и да е било на някой друг, с него се целунахме за пръв път. Бяхме в градината, отвътре се чуваше музика, но сред дърветата беше тихо и прохладно — а аз усещах, че цялото ми тяло копнее за него и знаех, че и той изпитва същото. Бяхме твърде плахи, за да направим първата стъпка, но някой от двамата все пак се осмели и тогава… Беше толкова внезапно, че сякаш се озовахме в друго измерение. Не можехме да спрем, краят на всяка целувка беше начало на следващата и… о, това беше повече от Китай, беше самият рай!… После се виждахме още пет-шест пъти, не повече. Родителите му се преместиха и повече не го видях. Беше прекрасно, но толкова кратко… И ето че след толкова време си го спомних. Спомних си, че съм била в Китай.

Беше толкова странно — Лира знаеше точно за какво говори Мери, а само половин час по-рано дори не подозираше за това. А вътре в нея огромната богата къща с осветените празни стаи стоеше и чакаше своя миг.

— Онази вечер в Португалия, в девет и половина — продължи Мери, без да подозира за разиграващата се в душата на Лира драма, — някой ми подаде парченце марципан и всичко оживя. Помислих си: наистина ли ще прекарам остатъка от живота си, без някога отново да изпитам всичко това? Не, искам да отида в Китай! Той е пълен със съкровища, находки, тайни и радости. Ще спечели ли някой, ако сега си отида право в хотела и си кажа молитвите, ако утре се изповядам и обещая никога вече да не се поддавам на изкушението? Ще стане ли някой по-щастлив от това, че аз ще съм нещастна? Отговорът беше „не“! Никой нямаше да е по-щастлив. Никой нямаше да се трогне, да ме похвали, да ме потупа по рамото, че съм била добро момиче, или да ме накаже, че съм била лоша. Не знаех дали Бог е умрял, или просто никога не е имало Бог. Във всеки случай, чувствах се свободна и самотна, не знаех дали съм щастлива или нещастна, но се беше случило нещо много странно. И цялата тази огромна промяна стана, преди още марципанът да се е стопил в устата ми. Вкусът, споменът, сгромолясването… Когато накрая преглътнах и погледнах мъжа насреща си, разбрах, че той е усетил промяната. Не можех да му кажа тогава — всичко беше твърде странно и съкровено. Но когато по-късно се разхождахме по плажа в тъмното и вятърът рошеше косата ми, а Атлантикът се държеше като добро момче и само малките вълнички целуваха ходилата ни… аз свалих кръста от шията си и го хвърлих в морето. Край! Дотук. Вече не бях монахиня.

— Да не би да говорите за мъжа, който е изследвал черепите? — попита Лира.

— Не, онзи с черепите беше доктор Пейн, Оливър Пейн. Той се появи много по-късно. Не, мъжът на конференцията се казваше Алфредо Монтале. И беше съвсем различен.

— Целунахте ли го.

— Ами… — Мери се усмихна. — Да, но не тогава.

— Трудно ли ви беше да напуснете църквата? — обади се Уил.

— В известен смисъл, защото всички бяха страшно разочаровани. Всички, от игуменката и изповедника до родителите ми. Бяха толкова разстроени и възмутени… Имах чувството, че от мен се искаше да нося товара на нещо, в което всички те страстно вярваха… Но иначе беше лесно, защото бях права. За пръв път в живота си чувствах, че правя нещо, към което се стреми цялата ми същност, а не само част от мен. Отначало бях самотна, но после свикнах.

— Омъжихте ли се за него? — поинтересува се Лира.

— Не. Не съм се омъжвала за никого. Живях с един мъж — не Алфредо, друг. Живяхме заедно почти четири години. Семейството ми беше скандализирано. Но после решихме, че ще сме по-щастливи, ако се разделим, и сега съм сама. Мъжът, с когото живеех, беше алпинист. Той ме научи да се катеря и често се качвах в планината… Имах и работата си. Самотна съм, но съм щастлива, ако разбирате какво искам да кажа.

— Как се казваше онова момче? — попита Лира. — Онова на празника?

— Тим.

— Как изглеждаше?

— Ами… Беше чудесен. Само това си спомням.

— Когато ви видях за пръв път във вашия Оксфорд — промълви Лира, — казахте, че една от причините да станете учен е, че не ви се налага да мислите за доброто и злото. А когато бяхте монахиня, мислехте ли за тези неща?

— Хм… Не. Но знаех какво трябва да мисля — онова, на което църквата ме учеше. А когато се занимавах с наука, трябваше да мисля за съвсем други неща. Ето защо никога не ми се е налагало да се замислям върху тях.

— А сега? — намеси се Уил.

— Сега май ми се налага — засмя се Мери.

— А когато спряхте да вярвате в Бога, престанахте ли да вярвате в доброто и злото? — продължи да пита момчето.

— Не. Но престанах да вярвам, че има сила на доброто и сила на злото, които са извън нас. Стигнах до идеята, че добро и зло са имената, с които наричаме постъпките си, а не същността си. Можем да кажем само, че някоя постъпка е добра, защото е помогнала някому, или че е лоша, защото е наранила друг човек. Хората са твърде сложни, за да им прикачаме такива еднозначни епитети.

— Така е! — заяви Лира.

— Липсваше ли ви Бог? — попита Уил.

— Да — призна Мери, — ужасно. И сега ми липсва. А най-много ми липсва усещането, че по някакъв начин съм свързана с цялата вселена. Мислех, че съм свързана с Бога, а чрез него — и с всяко негово творение. Но щом него го няма…

Някъде откъм блатата долетя скръбният вопъл на нощна птица. Жаравата догаряше в огнището, а тревата се полюляваше от нощния ветрец. Атал дремеше като котка с прибрани под тялото крака, а колелата й лежаха до нея. Очите й бяха притворени, но сетивата й бяха нащрек. Уил лежеше по гръб и се вглеждаше в звездите.

Лира не беше помръднала от мястото си от мига, в който се случи онова странно нещо. Опитваше се да задържи в паметта си всички връхлетели я усещания, сякаш беше чаша, пълна до ръба с ново знание, което всеки миг можеше да се излее и да изчезне. Не знаеше какво е то, нито откъде се е взело, само седеше, обгърнала коленете си с ръце, все още разтреперана от вълнение. „Скоро — помисли си, — скоро ще разбера. Много скоро ще знам всичко.“

Лира беше уморена. Историите й се бяха изчерпали. Но до утре щеше да измисли нещо ново.